Гараж №14 миришеше на масло и на нещо друго — на завършек. Дядо Костадин седеше на ниското столче, което сам беше сковал преди трийсет години, и гледаше стария "Москвич", покрит с найлон в ъгъла.
— Няма да го докосвам повече — каза той на внука си, без да се обръща.
Мартин остави чантата на пода. Беше дошъл направо от автогарата в Габрово, все още с прахта от пътя по обувките.
— Дядо, обади ми се мама. Каза, че си затворил работилницата.
— Затворих я. — Старецът взе гаечен ключ от масата и го подържа в дланта си, сякаш преценяваше тежестта му, после го остави обратно на същото място, откъдето го беше взел. — Четирийсет и две години поправях коли на хората в тоя град. Сега си стоя тук и слушам радио.
Мартин седна на празната каса от бира до вратата. Знаеше защо е дошъл истинският разговор — не заради гаража.
— Мама иска да продадеш инструментите. Каза, че вземаш пари за тока и за нищо.
— Майка ти иска да продаде всичко, откакто почина баща ти. Къщата продаде. Нивата продаде. — Дядо Костадин извади от джоба на престилката си смачкан пакет цигари, извади една, но не я запали, само я въртеше между пръстите. — Гаражът е последното, което е останало от мен, докато съм жив да го гледам.
— Тя не иска да те нарани.
— Тя иска парите за апартамента в София. За теб.
Мартин мълчеше. Беше вярно — майка му отдавна говореше за преместване по-близо до него, откакто взе изпитите и започна работа в застрахователна компания. Гаражът на дядо му се води в тяхното наследство наполовина, откакто почина баба му.
— Ти знаеш ли колко коли поправих тук безплатно? — продължи старецът. — На вдовицата на Гочев му оправих спирачките три пъти и не взех и лев. На поп Атанас му смених съединителя предната есен. Тук не е само работилница, Мартине. Тук хората идваха, когато нямаше при кого другиго да отидат.
Той стана, отиде до найлона върху "Москвича" и го дръпна рязко. Колата отдолу беше боядисана наново, в синьо, с хром, лъснат до блясък.
— Тази кола я купих преди двайсет и осем години с първите пари, които изкарах тук. Баба ти седеше на предната седалка, когато я докарах вкъщи. — Гласът му пресекна за миг. — Майка ти иска да я продам на старо желязо.
Мартин стана и застана до найлона, който сега лежеше смачкан на пода.
— Дядо, аз не искам да продаваш нищо. Но ти на седемдесет и осем години сам ли смяташ да караш тази работилница?
— Не сам. Имам чирак. Митко, синът на Гошеви. Идва след училище.
— Момчето е на шестнайсет.
— На толкова бях и аз, когато баща ми ме взе да му помагам.
Телефонът на Мартин избръмча в джоба. Съобщение от майка му: "Говорѝ ли с него? Хазаинът чака отговор до петък за апартамента."
Мартин прочете съобщението два пъти, после го прибра, без да отговори.
— Дядо, знаеш ли какво ми писа мама сега?
— Знам какво ще ми писа и на мен довечера. Обажда се всяка вечер в осем и половина.
— Защо не й кажеш направо, каквото каза на мен?
Дядо Костадин седна отново на столчето. Взе същия гаечен ключ и този път го използва — отвори капака на "Москвича" и се наведе над двигателя, сякаш търсеше нещо, което вече знаеше, че няма да намери.
— Защото тя ще каже, че съм стар инат, дето не мисли за внука си. А аз мисля. Само че мисля и за нещо друго, което тя вече не помни как се мисли.
— За какво?
— За това, че къщата не е само стени, а гаражът не е само ламарина и масло. Баба ти умря в тази работилница, Мартине. Не в болницата. Дойде да ми донесе обяд, седна на тоя стол, дето седиш ти сега, и си отиде тихо, докато й разправях за карбуратора на един "Форд". Тук е последното място, където сме били заедно.
Мартин погледна стола под себе си с други очи.
— Не знаех.
— Майка ти знае. Затова не иска да идва тук.
Тишина легна между тях, докато отвън мина камион и стъклата на витрината потрепериха леко.
— Дядо, ако продадеш гаража, къде ще ходиш всеки ден?
— Никъде. — Старецът затвори капака на колата, по-внимателно отколкото го беше отворил. — Затова не искам да го продавам. Не заради инат. Заради това, че не знам какво друго да правя с деня си, а и защото тук са и тя, и баща ти, и целият ми живот, събран на трийсет квадрата.
Мартин извади телефона и написа съобщение на майка си — дълго, обмислено, изтрито три пъти и написано наново. Показа го на дядо си, преди да го изпрати.
"Мамо, дядо няма да продава гаража. Ще остана тук две седмици и ще му помагам с Митко. Ще намерим начин да плащаме тока от поръчките. Апартаментът ще почака."
Дядо Костадин прочете съобщението, после погледна внука си и кимна веднъж, кратко.
— Митко идва в четири. Ще му покажеш ли как се сменя обков на спирачка? Аз тия дни трудно се навеждам под колата.
— Ще му покажа. Но първо ти ще ми покажеш.
Старецът се усмихна за пръв път, откакто Мартин беше влязъл в гаража, стана и отиде да вземе престилката, окачена до вратата — същата, износена и в петна от масло, която носеше от четирийсет и две години.