Вятърът на Мусала не вие — той хапе. Дойче Петков разбра това на своята кожа в оня ден в началото на март, когато заедно с още петима тръгнаха към връха от хижа „Еверест", без да подозират, че прогнозата, която бяха чули по радиото сутринта, ще се окаже лъжа.
Дойче беше на петдесет и осем, пенсионирана учителка по химия от Пловдив, и се беше качила на Мусала за четвърти път в живота си — не заради връха, а заради дъщерята на покойния си мъж, Венета, с която бяха тръгнали заедно да „изчистят главите" след погребението. Венета вървеше две стъпки пред нея, с червен шал, който се развяваше като знаме.
Групата тръгна в осем сутринта. Времето беше ясно, минус петнайсет, слънцето режеше снега на парчета светлина. Около обяд, някъде над две хиляди и седемстотин метра, облаците дойдоха толкова бързо, че гидът Стамат изкрещя да се връщат, преди да е довършил изречението.
Не успяха.
Бурята ги хвана на самото било, където няма нито дърво, нито скала да те скрие. Температурата падна до минус двайсет и осем с вятъра. Дойче усети как очите й започват да görat се замъгляват — обясни после на лекарите, че било като да гледаш през мляко, разредено с вода. Високата надморска височина и студът бяха пресушили влагата в роговицата й, и тя буквално спря да вижда пътеката.
Венета я хвана за ръката. После Венета падна.
Не се удари в скала, не се спъна — просто краката й спряха да я слушат, тялото й се свлече в снега като чувал брашно, а Дойче, полуослепена, не разбра веднага какво се случва. Стамат и другите двама от групата носеха вече по един паднал турист на гръб — млад мъж на име Радостин, счетоводител от София, който бе спрял да говори смислено още преди двайсет минути.
Не можеха да носят трима.
Стамат спря до Дойче. Провери пулса — слаб, но имаше. Дишането — почти неразличимо от воя на вятъра. Той извика нещо, тя не чу какво, после ръцете му изчезнаха от рамото й. Групата продължи надолу, оставяйки Дойче в снега, на около четиристотин метра над хижата, затрупана до кръста в бяло, с лице, обърнато към небе, което вече не можеше да види.
По телефона, два часа по-късно, в Пловдив, синът на Дойче, Боян, на трийсет и две, чу от хижата думите, които никой не иска да чуе: „Майка ви не оцеля. Групата я е оставила на терена, защото е била в терминално състояние. Съжаляваме."
Боян затвори телефона и седна на пода в кухнята, без да усети, че седи.
На Мусала, в снега, Дойче отвори очи.
Не знаеше колко време е минало. По-късно лекарите пресметнаха — около три часа и половина. Тялото й беше вкочанено до степен, при която сетивата просто се изключват едно по едно, като предпазители в стар апартамент. Но нещо в нея — не кураж, не воля, по-скоро упорит рефлекс на оцеляване, същият, който я беше карал четирийсет години да изправя разхождащи се ученици пред периодичната таблица — я вдигна на крака.
Тя не виждаше почти нищо. Ходилата й не усещаше ботушите. Движеше се не защото знаеше пътя, а защото тялото помнеше посоката на наклона — надолу, винаги надолу. Падна три пъти. Удари лицето си в заледен камък и дори не усети топлата кръв, защото тя замръзна, преди да стигне брадичката й.
В хижата, по залез, пазачът Крум видя силует да се блъска в стъклената врата на терасата.
Беше тя.
Крум разказваше после, че първото, което направила Дойче, щом я внесли вътре и й свалили ботушите — пръстите на единия крак бяха вече синьо-черни, измръзнали непоправимо — беше да попита: „Венета оцеля ли?"
Венета оцеля. С ампутирани два пръста на ръката, но жива. Радостин, за жалост, не — умря на спускането, преди да стигнат базовата хижа.
Боян пристигна на другата сутрин с кола от Пловдив, видя майка си през прозореца на стаичката при печката, завита в три одеяла, с превързана ръка, и не каза нищо — просто застана до вратата и заплака, докато болничният санитар от Самоков обработваше измръзналите й пръсти.
Три седмици по-късно, в болницата по изгаряния и измръзвания в София, й ампутираха два пръста на десния крак. Остана там месец и половина.
Когато се върна в Пловдив, нещо в къщата се беше преначертало без думи. Боян вече не питаше „как си, мамо" между другото — питаше и чакаше отговора. Апартаментът, който Дойче притежаваше в центъра на града, онзи, който мислеше да остави на Боян по наследство „някога, когато дойде времето" — тя отиде при нотариус още докато краката й бяха в бинтове, и го прехвърли на Боян веднага, с дарение, пред неговите очи, с договор в ръка.
— Мамо, защо сега? — попита той, държейки папката с нотариалния акт.
— Защото никой не ми гарантира второ „сега", Боянчо. Онзи ден на Мусала аз бях официално мъртва два часа и половина. Какво чакам — да видя дали ще се случи пак?
Венета дойде на гости три месеца по-късно, с протеза на два пръста и с бутилка мастика от Пловдивски панаир, която двете изпиха на балкона, докато гледаха трамвая, пълзящ по булевард „Руски". Говориха за Мусала само веднъж, накратко.
— Мислех, че си умряла — каза Венета.
— И аз мислех същото за себе си — отвърна Дойче и напълни чашите отново.
Стамат, гидът, й писа писмо — ръкописно, с извинение, което тя прочете веднъж и прибра в едно чекмедже без да отговори. Не от злоба. Просто вече нямаше нужда от неговите думи — тя си имаше своите, изписани в нотариалния акт, в папката, която лежеше на масичката до леглото й всяка нощ, докато заспиваше, с единия крак с четири пръста вместо пет, но вървящ все пак, всяка сутрин, до пазара на улица „Гладстон" и обратно.