Росица прокара пръст по екрана на телефона си и провери баланса на банковата карта. Сумата в приложението я накара да затвори очи и бавно да преброи до десет.
– Георги, – повика тя мъжа си, който се въртеше пред огледалото в коридора.
Георги оправяше яката на новата си риза.
– Какво има, Росице? – обади се той.
– Ти за таксито до ресторанта от твоята карта ли ще плащаш?
Мъжът спря да дърпа ризата и виновно погледна жена си.
– Росице, ами какво почваш? При мен останаха само дребни пари. А през седмицата трябва да плащам и паркинг. Айде ти да поръчаш?
Росица заключи екрана.
На Георги тогава му ставаше на четиридесет. Възраст сериозна. Половин година по-рано бяха решили, че ще го отбележат скромно, вкъщи, тримата – те и синът им.
Висеше им ипотека за двустайния апартамент, взета две години по-рано. Вноската изяждаше почти цялата заплата на Георги. Росица поемаше сметките за ток, вода и парно, храната, заниманията на детето и дрехите. Нейната заплата на главен мениджър ѝ позволяваше всичко това, но свободни пари почти не оставаха.
А месец по-рано в плановете им се намеси Вяра.
Свекървата заяви, че четиридесетте години на единствения ѝ син са събитие от световен мащаб. Не ставало да седиш в кухнята като просяци. Трябвало да се поканят роднините, да се вземе зала в ресторант, да се покаже на всички, че Георги е успял в живота.
На плахите опити на Георги да възрази, че пари за ресторант няма, Вяра просто отговори:
– Росица взима добра заплата, няма да осиромашеете заради един такъв случай.
И Росица се предаде. Сама намери уютен ресторант с хубава кухня, сама състави менюто, сама внесе аванса.
– Викаме такси, – съгласи се Росица, докато обличаше шлифера си.
В ресторанта вече се суетяха сервитьори. Масата за петнайсет души се огъваше под мезетата. Росица специално беше избрала свободна рокля в пясъчен цвят, за да се чувства комфортно след цял ден бягане по работа и организиране на този пир.
Гостите започнаха да се събират около шест. Вяра се появи последна, придружена от сестрата на Георги – Искра. Свекървата вървеше към масата, все едно й предстоеше аудиенция при английската кралица.
– Честит рожден ден! – силно оповести Вяра и връчи на сина си хартиен пакет.
Георги надникна вътре и цял грейна.
– О, мамо, благодаря! Същият парфюм!
Росица мигновено погледна марката. Цената на този флакон се равняваше на една трета от месечната вноска по ипотеката им.
– За любимия син нищо не е жалко, – гордо заяви свекървата, докато подаваше новото си палто с кожена яка на приближилия сервитьор.
После премести поглед към снаха си. Усмивката на лицето на Вяра в миг угасна.
– Росице, поздрави, – сухо я посрещна тя.
– Добър вечер, Вяро, – спокойно отвърна Росица.
Свекървата обходи с поглед залата.
– Е, какво да кажа… – проточи тя, докато сядаше на предложеното ѝ място начело на масата. – Тъмно е. И покривките са някакви простички. Георги, нали ти казвах за ресторант „Старият чинар“ в центъра. Там колко хубави полилеи има!
– Мамо, „Старият чинар“ не е по джоба ни, – тихо отвърна Георги, сядайки до нея.
– Охо, стига сте се самосъжалявали! – махна с ръка Искра, оправяйки прическата си. – Росица печели колкото директор на завод. Можехте поне веднъж в живота да устроите на брат ми истински празник.
Росица усети как раздразнението напира в гърлото ѝ, но се сдържа. Не беше моментът за разправии пред гости.
– Черпете се, Вяро, – Росица побутна към свекървата си блюдото с рибното асорти. – Кухнята тук е чудесна.
Свекървата пренебрежително набучи с вилица парче риба.
– Сьомгата е някак си бледа. Сигурно са купили евтина от пазара?
– Това е слабоосолена пъстърва на главния готвач, – спокойно обясни Росица.
Банкетът набираше обороти. Гостите ядяха, пиеха, вдигаха наздравици. Възхваляваха Георги – какъв чудесен специалист е, какъв прекрасен семеен е, колко му провървяло в живота.
Вяра не спря да говори цяла вечер. Разказваше истории от детството на Георги, хвалеше се с въображаемите му успехи в работата и нито веднъж не спомена Росица.
За нея снахата беше обслужващ персонал, чиято задача е навреме да долива сок и да не се набива на очи.
Когато поднесоха основното ястие, атмосферата на масата беше нажежена.
Росица беше уморена. Стана от масата, за да помоли сервитьорите да донесат чай, и като се връщаше на мястото си, чу силния глас на свекърва си.
– Ама и ти какво си облякла, Росице.
Над празничната маса вилиците престанаха да звънтят. Гостите като по команда се втренчиха в чиниите си, преструвайки се, че са ужасно заети със салатите.
Росица спря по средата на пътя към стола си.
– Моля? – препита тя.
– С тази рокля приличаш на стара кранта, честна дума! – високо заяви Вяра, обхождайки с поглед притихналите гости.
Георги почервеня на петна.
– Мамо, стига, – неуверено подхвърли той. – Роклята е нормална.
– Георги, на теб просто окото ти е свикнало, – сопна му майката, оправяйки яката на новата си копринена блуза.
– Аз искам по-доброто за теб. Мила, ти си на трийсет и осем, а си се облякла като баба в градината. Нито талия, нито фасон. Пълна липса на вкус!
Искра се ухили злорадо, покривайки устата си със салфетка.
Росица бавно се приближи до масата. Цяла вечер свекървата демонстративно се кривеше: ту мезетата били твърде прости, ту ресторантът бил евтин, ту жената на сина ѝ не била достатъчно хубава.
– А на мен ми харесва, – спокойно отвърна Росица, гледайки право в очите свекървата си. – Удобно е.
– Удобно ѝ било! – изфуча Вяра. – Жената трябва да краси мъжа си. Да бъде неговата визитна картичка.
Тя изправи рамене.
– Ето, виж мен, – продължи свекървата. – Аз излязох в пенсия, а държа ниво. Защото трябва да уважаваш себе си, а не да обличаш първия попаднал чувал от пазара.
Гостите се споглеждаха неловко. Родният чичо на Георги заби поглед в чашата си, преструвайки се, че изучава мехурчетата на минералната вода.
– Росице, седни, не се захващай, – прошепна мъжът ѝ, дърпайки я за ръкава.
Разбираемо. Георги винаги предпочиташе да седи в сянка, докато жените изясняват отношенията. Най-добре би било Росица просто да премълчи и да изтърпи.
Но тогава Росица нямаше намерение да мълчи. Беше ѝ писнало да тегли ипотеката, да плаща фантазиите на свекървата си и да слуша публични унижения за свои пари.
– Вяро, – Росица се опря с ръце на ръба на масата. – А тази блуза, която сте облекли сега, откъде е?
– Какво общо има моята блуза? – смути се свекървата, стресната от рязката смяна на темата.
– Ами направо си има общо, – безгрижно отвърна снахата. – Блузата е италианска. Истинска коприна. И кожените обувки, които забелязах, като влизахте. И новото ви палто с кожената яка виси в гардероба. Хубави неща, нали?
– Хубави са, – предпазливо се съгласи Вяра. – Аз умея да избирам качествени неща.
– Умеете да избирате, – съгласи се Росица. – А да плащате?
Някой на масата нервно се покашля. Георги почервеня и опита да стане.
– Росице, стига, – процеди той през зъби.
– Не, не е стига, Георги, – Росица с жест спря мъжа си. – Щом заговорихме за външен вид и самоуважение, нека бъдем честни.
Тя вдигна глас колкото да я чуят всички присъстващи.
– Италианската блуза, обувките и разкошното палто купихте миналия месец, Вяро. С пет хиляди лева, които ви преведох от тримесечния си бонус.
Лицето на свекървата се издължи.
– Защото, цитирам ви, „нямало с какво да отида на лекар, срамувам се от лекарите“, – отсече Росица.
Яркото червило на устните на Вяра изведнъж заприлича на безсмислено. Тя зашари с очи по гостите, търсейки подкрепа, но роднините изведнъж ужасно се заинтересуваха от изстиващото месо.
– Аз бях помолила сина си! – с предизвикателство хвърли свекървата.
– А даде не синът, – отряза Росица. – Защото заплатата на вашия Георги стига точно за ипотеката, бензина и бизнес обедите.
Искра се опита да се обади:
– Росице, ти защо броиш чужди пари? Съвсем ли?
– Аз броя своите пари, Искра, – сопна я Росица. – И този банкет, на който седите в момента, критикувате ресторанта и външния ми вид, е платен до стотинка от моята кесия.
В залата падна неловка тишина, нарушавана само от звъна на съдове от съседните маси.
– И скъпият парфюм, който днес подарихте на сина си, е купен с парите, които ви дадох за зъболекар миналата седмица, – добави Росица, гледайки право в очите свекървата си.
Вяра почервеня на петна.
– Ама как смееш… – измърмори тя.
– Така че, – Росица се изправи. – Аз мога да ходя дори с чувал от картофи. Защото този чувал съм си го купила сама със спечелени пари!
Тя придърпа към себе си чашата със сок.
– А като се научите да се обличате с вашата пенсия, тогава ще коментираме моите фасони! Приятен апетит!
Росица спокойно седна на стола си.
Вяра безмълвно отваряше и затваряше уста. Тя очакваше синът да защити майка си, да се развика на жена си, която си позволява твърде много. Но Георги просто седеше с наведена глава и старателно ровичкаше с вилицата печен картоф.
Нямаше какво да се направи. Свекървата смачка платнената салфетка, хвърли я на масата и рязко се надигна.
– Този крак да не стъпи повече в дома ви! – изцеди тя, без да се обръща към никого конкретно.
Тя се завъртя и забързано тръгна към изхода. Искра, хвърляйки на Росица убийствен поглед, скочи и хукна след майка си.
Остатъкът от вечерта премина в потисната атмосфера. Гостите бързо доядоха основното, изпиха чая си, сковано се сбогуваха и се разотидоха.
Вкъщи Росица и Георги се прибраха мълчаливо.
Мина седмица. Животът си вървеше. Вяра демонстративно не звънеше. Георги няколко дни ходи с обидено изражение, опитваше се да обвини жена си в излишна рязкост, но не намери аргументи.
В събота сутринта Росица вареше кафе, когато на телефона на мъжа ѝ пристигна съобщение. Георги, който седеше на масата, погледна екрана и се поколеба.
– Росице, – започна той с подлизурски тон. – Мама пише. Хладилникът ѝ се счупил. Майсторът казал, че ремонтът ще излезе скъп.
Росица отпи горещото кафе от чашата.
– Каква неприятност, – спокойно отвърна тя.
– Трябва да ѝ помогнем, – Георги се почеса по тила. – Ще прехвърлиш ли петстотин лева? От следващата заплата ще ти ги върна.
– Не, Георги, няма да прехвърля, – Росица остави чашата на масата.
– Как така? Ами продуктите ѝ ще се развалят!
– Просто няма, – Росица погледна мъжа си. – Майка ти ясно даде да се разбере, че съм ходеща безвкусица и не уважавам себе си. Реших да послушам мъдрия ѝ съвет.
Тя отиде до печката и изгаси котлона.
– Вчера си записах час в салона за подстригване и боядисване. А през уикенда ще отида до мола за нови рокли. Ще си държа нивото!
Георги смаяно мигаше.
– Ами хладилникът?
– Ами хладилникът, мили, оттук нататък е твоя грижа, – усмихна се Росица. – Вземи си допълнителна работа, поискай аванс. Вие сте си кръвни, семейство сте. Сигурна съм, че ще се справиш!
Тя взе чашата си и тръгна към стаята, оставяйки мъжа си сам с мислите му и счупения хладилник на Вяра.
А какво бихте направили вие в тази ситуация? Споделете мислите си в коментарите и сложете лайк!






