Здравейте, дами. Седим ли тук? Да клюкарстваме за всички?” – една весела съседка дойде в магазина

Здравейте, дами. Седим ли тук? Да клюкарстваме за всички?” – в магазина дойде една весела съседка. – Поне ще изслушам новините. По телевизията няма да показват и разказват такива неща.

Жените се захилиха и разчистиха ръба на пейката.

-А откъде идваш толкова красив? – попита леля му.

Съседът махна с ръка.

-От магазина. Аз съм в беда, жени. Жена ми ме напусна.

-И при кого?

-За един мой приятел. Тя каза, че не съм мъж, ако не нося пари.

Леля ми се захили.

-Така че и той изглежда не работи. И каква е разликата между вас?

Съседът се изправи и сви рамене.

-И аз също не знам каква е – каза той и се запъти нанякъде.

Леля ми въздъхна.

– “Мъжете са побледнели. Не искат да работят, винаги искат да живеят за сметка на жените. Вземете например моята съседка. Какъв човек беше той. Красавец. Но се срина, когато първата му жена и синът му го напуснаха заради друг мъж. Загубил пътя си. А втората? Той беше първият работник в колхоза, докато не си нарани ръката. И това е всичко, същата история.

И жената произвежда. Е, съпругът ѝ е умрял, така че живейте в името на децата. Не, тя се втурва между тези двамата. Винаги се надява на нещо. А тези? Не, за да поправят колибата ѝ, да я подредят, те се състезават помежду си кой е по-добър. А какво става със селото, жени? По-рано мъжете ни ходеха на разходка, но работеха. А сега? Няма работа, няма и хора. Всички напускат. Така е, нормален човек си търси по-добро място – каза тя тъжно.

-Ти не казваш – подкрепи я баба ѝ. -Децата ми се разпръснаха навсякъде. Идват си рядко. Виждам внуците си само на снимки и виждам как растат. Колко хубаво е било някога. Всички живееха наблизо. Сестри, братя, родители. И всички заедно и всички заедно.

С песни и празници, не без това. Събирахме се, например, да копаем картофи. Цялото семейство. А през деня ще копаем градините. Вечерта ще седнем, а утре да работим. А сега всеки е окопал в стопанствата си и се оплаква. Това не е така, онова не е така.

И тогава покрай тях мина една жена с деца и чанти.

– “Вие пренасяте ли се някъде?” – попита лелята.

Тя сложи чантата на земята и въздъхна.

– “Какво мога да направя? Мъжът ми поне има пенсия, но бившият ми не иска и да чуе за работа. А аз имам деца, които трябва да отглеждам. Три от тях. И да ги обличам и храня. А не можеш да харчиш много пари за детски дрехи. Хубаво е, че градината помага. В противен случай щях да си тръгна с протегната ръка. След зимата вероятно ще отида в региона. Ще купя къща за столицата на майка ми и никакви мъже.

Те са уморени, докато не ги накараш да копаят лехи. А после изискват да сложат храна на масата. Казваш, че това ще е продукт и за теб, но те не разбират. В селото няма какво да се прави, няма детска градина, няма училище. А дъщеря ми ще тръгне на училище след една година. Кой ще я води на училище? А момчетата ще е по-добре да са в детска градина, иначе са напълно неконтролируеми. Бягат, където си поискат. А на мен ми трябва работа, те растат.

Макар че е жалко да си тръгна. Родена съм тук, омъжила съм се тук. И красотата наоколо. Не мога да си помогна, трябва да си тръгна. Е, ще си тръгна. Съпругът ми скоро ще тича из цялото село да ме търси. Довиждане, дами, – и като взе чантата на рамо, тя си тръгна.

-Мисля, че тя мисли правилно. Все още е млада, има деца за отглеждане. Ако беше по-млада, и тя щеше да отиде някъде. А сега къде? Да напусне къщата, това е жалко. Мъжът ми я построи. Но тя е наистина голяма. Но той си мислеше, че децата ще са наоколо.

И ето я. Веднъж отидох да бера горски плодове и се изгубих. Някога децата утъпкваха пътеките, но сега всичко е обрасло. Сега ме е страх да търся там сама. Ще се изгубя и няма да ме намерят. Затова ще живеем тук. Добре, че носят пенсия, макар и малка – каза лелята и също стана.

-Сядай, не сядай, но фермата няма да чака. Имам кокошки, които трябва да храня, прасенце, което трябва да храня, и коза, която трябва да доя. Довиждане, ще се видим утре – и като се подпря на една пръчка, тя се прибра вкъщи.

А бабата дълго време седяла сама. Тя си спомняше. Как е живяла, как е работила и как е отглеждала децата. Да, годините минаваха като листа от дървета. А колко още са останали, само небесното ведомство знае. Когато се стъмнило, тя влязла в къщата. Без да включва светлината, тя легна. И защо й е светлина, като не е виждала от две години.

А жената така и не си тръгна. Тя остана. Не можела. Беше твърде страшно да промени живота си.

 

Rate article
Здравейте, дами. Седим ли тук? Да клюкарстваме за всички?” – една весела съседка дойде в магазина
Plötzlich wurde mir klar, dass ich nichts über meinen Geliebten wusste.