Пианото в салона на кръчмата „Златен грозд" в Пловдив имаше две клавиши, които не свиреха — ла бемол и до диез в средния регистър. Венцислав Радев ги избягваше вече четиринайсет години, откакто бе купил инструмента на старо от ликвидационната разпродажба на консерваторията.
Беше понеделник вечер, април 1987, и в залата миришеше на изгорена захар от близката захарна фабрика — мирис, който пловдивчани бяха свикнали да не забелязват. Венцислав стоеше зад пианото и броеше струните на контрабаса на Денчо, опрян в ъгъла, докато чакаше останалите петима от състава му — цигулка, акордеон, кларинет и две китари — хора, с които свирваше шлагери и стари градски песни по сватби и кръщенета вече над десетилетие.
— Другарят Радев пак намали сметката на Денчо — каза кларинетистът, без да вдига очи от инструмента си, докато го бършеше с кърпа.
Денчо, едър мъж с ръце като лопати, сложи контрабаса на пода и седна на ниския стол до пианото.
— Триста и двайсет лева дължиш на касата, бай Венцо. Трети месец вече.
Венцислав отвори касовата кутия, преброи постъпленията от вечерта — двеста и четиридесет лева — и ги раздели на седем равни части, включително за себе си. Правеше го всяка вечер от 1973 година, когато основа състава след като Градската филхармония го изгони заради „идеологическа неблагонадеждност" — беше написал в едно писмо до вестник „Пулс", че народната музика на панаирите заслужава повече уважение от официалните концерти.
— Вземи своя дял и толкоз, Денчо. Дългът не се връща от чужд джоб.
Онази нощ през август 1981-а, когато организираха стачката на музикантите от ресторант „Тримонциум" — искаха по-добро заплащане за нощните смени — Венцислав стоеше на тротоара пред служебния вход и броеше колегите си, дошли с него: дванайсет. Милиционерът, младо момче с фуражка два номера по-голяма от главата му, му каза да се прибира, преди да стане лошо. Венцислав не се прибра. Отведоха го същата нощ в районното на улица „Христо Г. Данов", а след седемнайсет дни го изпуснаха навън с пожълтяло синьо около лявото око и с нареждане да не припарва повече до ресторанта.
Той влезе право в „Златен грозд" същата вечер, седна зад пианото без да каже дума и изсвири цяла програма, докато окото му плачеше от допира с въздуха.
— Ти луд ли си бил, бай Венцо — питаше го по-младата цигуларка Светла Костова, която по онова време беше на деветнайсет и тепърва влизаше в състава. Тя стоеше до него с кутията на цигулката, отворена и празна, защото не се беше решила да извади инструмента. — Пак ще те вземат.
— Музикантът не може да стои настрана от хорските проблеми — отвръщаше той и прибираше нотите в стара пощальонска чанта, същата, с която баща му, любител флейтист от Карловско, го водеше по сватби на село, преди да го натовари с уроци по пиано още от шестгодишен.
Онази есен на 1989-а, когато нещата в страната започнаха да се разместват, съдружниците му предложиха да стане едноличен собственик на заведението — да изкупи техните дялове с парите, спестени от години, и да печели сам занапред. Седяха в задната стаичка на кръчмата, около масата с мушама, и Денчо беше изброил сумата на лист хартия, подаден през масата.
Венцислав погледна листа, после го сгъна на две и го върна.
— Парите се делят, както се дели и страхът, иначе не върви оркестър.
Светла, вече двадесет и пет годишна, останала до вратата с палтото си наполовина облечено, запомни тази реплика цял живот — повтаряше я на учениците си по цигулка десетилетия по-късно, когато вече преподаваше в музикалното училище в Пловдив.
Умря в болница „Св. Георги" в Пловдив на 3 март 2024-а, на осемдесет и девет години, от усложнения след пневмония. Денчо — вече седемдесет и три годишен, отдавна изплатил дълга си — дойде в болницата с акордеона под мишница и изсвири „Чуден е Пловдив" пред вратата на реанимацията, защото санитарките не му разрешиха да влезе вътре.
На погребението в Централните гробища дошли двайсет и двама бивши музиканта от различни съставчета, които бе ръководил през годините. Преди да вдигнат ковчега, по стар навик на оркестъра те изрекоха името му три пъти — суеверие, тръгнало от самия него, който вярваше, че изричането на името на водача преди всяко свирене пъди кривия късмет.
Пианото от „Златен грозд" стои там и днес. Собственикът на заведението, внукът на един от съдружниците, не го е продал, макар да му предлагали добри пари за антика. Двете клавиши — ла бемол и до диез — още не свирят. Никой не ги е поправил.






