Искам да ви призная нещо. – Може да е късно, но искам да знаете за него.
– Защо?” Мъжът седеше на ръба на леглото, близо до съпругата си, която се разболя, и нервно чакаше да пристигне линейката. “Не е нужно да знам нищо. Сега не е моментът.
– Защо?” – попита обидено съпругата. – Нима изобщо не се интересуваш от тайните ми?
– Съпругът спокойно я потупа по рамото, – непременно ще ми кажеш. Но по-късно. Сега ще дойде линейката и ще се почувстваш по-добре.
– Не, искам да ме изслушаш още сега – настоя съпругата с треперещ глас, – преди да е станало твърде късно.
– Какво имаш предвид – преди да е станало твърде късно? – възмути се съпругът. – Млъкни.
– Не те разбирам… – съпругата изненадано погледна мъжа си. – Защо не искаш да ме изслушаш?
– Аз просто не искам. Ако имаш някаква тайна, има причина, поради която не си искал да ми я кажеш. Нека това си остане така. Хората разказват тайни в последния момент. Така ли?
– Е, – жена ми кимна утвърдително. – Точно така. Така че искам да…
– Избрала си неподходящия момент – спря я съпругът ѝ. – Твърде рано е да разкриваш тайните си. Ще живеете много дълго и щастливо. Разбираш ли?
– Ами ако не го направя?” – попита тя уморено.
– Не, изведнъж! Щастливо до края на дните си!
– Не, все пак ще ти кажа. – Тя взе ръката на съпруга си и започна да я гали с треперещи ръце. – Спомни си онази година, когато парите се обезцениха три пъти.
– Какво?” – мъжът се намръщи.
– Беше толкова отдавна, че дори не си спомням точно коя беше годината.
– Аз също не помня – усмихна се мъжът.
– Вие помните всичко. И така, до онзи ден имах огромна сума пари.
– Наистина огромни? – мъжът се усмихна.
– Да, така беше. С тези пари можехме да си купим с теб нов тристаен апартамент. И дори да ни остане малко… Малко… Ето.
– И? – Мъжът сви рамене.
– Защо не сте изненадан от това, което ви казах? – жената беше предпазлива.
– Защо трябва да съм изненадана?
– Какво имаш предвид? – жената дори замръзна от изненада за миг. – Ние все още сме се сгушили в една малка къщичка. Можехме да живеем в хорските къщички! И това е по моя вина. Разбирате ли?
– Боже мой, намерила си нещо за спомен… – Сега той започна да я гали по ръката. – Запомни Ани, ти не си виновна за нищо и пред никого.
– Не, не съм! – настояваше тя. – Да, виновна си. Все още се обвинявам, че съм скрила от теб такива пари. В края на краищата ние сме съпруг и съпруга. Не би трябвало да имаме такива тайни.
– Ако търсиш някого, когото да обвиниш, тогава обвини майка си – усмихна се мъжът. – Тя беше тази, която ти даде тези пари. И ми каза да не казвам нищо за това. Като например – да ги пазиш за черни дни. Не е ли така?
– Ти знаеше ли за това? – жената беше разстроена.
– Е, да кажем… че се досетих…
– Откъде можехте да знаете?
– Оттам нататък.
– Наистина!
– Знаех навиците на свекърва ми. Тя винаги е криела пари от съпруга си и те е учила да правиш същото. Веднъж ти прошепна за парите, а аз случайно се оказах зад вратата.
– Боже мой… Ти си знаела… – жената затвори очи – и никога не ми каза за това? Дори не си намекнал…
– И какво?
– И какво? Ако знаех, че имаш толкова пари… нямаше да знам какво да правя…
– Е, жените и мъжете са различни… – мъжът хъмкаше. – Ние, за разлика от теб, не искаме да надничаме в женските тайни.
– Защо е така?
– Защото има такъв закон – ако се гмурнеш дълбоко, можеш да не изплуваш. Ако спестяваш за нещо, това си е твоя работа. Главното е да сложите хляб на масата за семейството. И аз сам успях да изкарам пари за това.
– Но за такива пари, които изчезнаха, можеше да се купят толкова много неща. А те се превръщаха в стотинки. А ти, ако знаеше, защо не ме упрекна нито веднъж след това?
– Ами ако бях го направил, щяха ли да се върнат? И изобщо, какво мога да кажа за това сега?
– Какво имаш предвид? Оттогава се тревожа за него.
– С какво?
– С вина.
– Това не е твоя вина. Не ти си бил този, който е обезценил парите.
– Но беше. И вече ги няма. Това е моя вина.
– Това са гените на майка ти. Добре?
– Добре. Но това няма смисъл.
– Какво има да се разбира? Ти си точно като майка си по характер. Защо? Защото имаш нейните гени. И това е нещо хубаво.
– Добро? Защо?
– Защото ще живееш толкова дълго, колкото и тя. Между другото, имаш ли още някакви тайни от мен?
– Не. Защо?
– Това е срамно.
– Защо?
– Как може да си без тайна? Жените не могат да имат тайни.
– Шегуваш се, или какво?” – съпругата се усмихна слабо.
– Не знам… – усмихна се съпругът. – Но все пак спешно измисли тайна и я пази. Ще ми я кажеш след двайсет години.
На вратата се позвъни.
– Идва линейката! – възкликна щастливо мъжът, стана забързано и се запъти към вратата. – Всичко е наред, ще живеем с вас. Ще измислим толкова много тайни заедно…