Радка Тодорова беше на шестдесет и три години и пенсията ѝ пристигаше на дванайсето число всеки месец — четиристотин двайсет и два лева, от които сто и петдесет отиваха за лекарствата на съседката баба Йорданка, петдесет за газта на сина ѝ Пламен, а останалото се разтягаше между хляб, ток и подаръци за внуците, които идваха три пъти в годината.
Апартаментът беше в Дупница, на третия етаж без асансьор, с изглед към гаражите и стария супермаркет. Радка ставаше в шест, миеше стъпалата пред входа, защото никой друг не искаше, после отиваше на пазар за две торби — за себе си и за баба Йорданка, която не можеше да слиза. В десет вече беше сготвила боб или леща, обадила се на дъщеря си Виолета в София да пита как е малката, и подредила лекарствата на масата в кухнята — своите и чуждите, в едно и също чинийка, защото друга нямаше.
Виолета звънеше веднъж седмично, обикновено в неделя вечер, докато децата вечеряха и се караха на заден план.
— Мамо, добре ли си? — питаше тя, докато режеше пица на четвъртинки.
— Добре съм, дъще. Ти как си?
— Умирам от умора. Свиквай, знаеш каква е работата.
Радка кимаше на телефона, макар Виолета да не можеше да го види, и казваше, че разбира. После затваряше и сядаше на балкона с чаша вода, защото кафе вечер вече не ѝ понасяше.
Пламен живееше на два квартала разстояние, но идваше само когато нещо се беше счупило — крана, ключалката, компютъра на внука. Влизаше, поправяше, изяждаше каквото му предложеше, поглеждаше часовника и си тръгваше преди тя да е успяла да свари втора кафе. Веднъж, докато сменяше крушка в антрето, той каза, без да се обръща:
— Мамо, трябва да говорим за апартамента някой ден. За в бъдеще.
— Какво за апартамента?
— Ами, документите. Кой е собственик, как е записано. Просто да е ясно.
Тя не отговори веднага, а само подаде нова крушка от кутията, която пазеше в шкафа под мивката още от ремонта преди десет години.
Никой не я попита как е тя онзи ноември, когато припадна в банята и лежа на плочките четирийсет минути, преди сама да успее да се изправи, хванала се за ръба на ваната. На сутринта извика личния лекар, който ѝ каза да намали солта и да не вдига тежко. Не каза на никого от децата — не искаше да им товари главата.
През февруари обаче краката ѝ отекоха толкова, че не можа да слезе за хляб три дни. Обади се на Пламен, който дойде вечерта, купи хляб и мляко, но си тръгна бързо, защото имал среща. На следващата сутрин Радка седна на масата в кухнята, извади една тетрадка, в която пишеше сметките за газ и ток от петнайсет години, и на последната страница започна да пресмята нещо друго — какво е нейно, какво е дала, какво ѝ е останало.
Апартаментът беше неин, купен с покойния ѝ съпруг Асен през осемдесет и седма година, изплатен до стотинка. Влогът в банката, който събираше от продажба на домашни сладка и от пенсията, откакто Асен почина, беше три хиляди и седемстотин лева — за погребение, беше си казвала тя, за да не тежи на децата дори в това.
На следващия ден отиде в нотариалната кантора на "Хаджи Димитър", записа се на ред и седна да чака, стиснала чантичката с документите за собственост в скута си. Нотариусът, млада жена с очила, я попита каква сделка иска.
— Искам да направя завещание — каза Радка. — И искам да оставя нареждане за банковата сметка.
— На кого оставяте имота?
— На внуците. По равно. Не на децата ми.
Нотариусът вдигна поглед над очилата, но не коментира, само записа.
— А сметката?
— Тя е за погребението ми. Искам сумата да остане запечатана до тогава. Никой да не пипа преди това.
Излезе от кантората с копие от документа в чантата и за пръв път от много месеци не бързаше за никъде — нямаше пазар, нямаше лекарства за занасяне, нямаше телефон, на който да чака обаждане. Седна на пейката пред сградата, до старата липа, и си купи солети от павилиона до автобусната спирка, нещо, което не си бе позволявала от години, защото винаги смяташе, че парите трябват другиму.
Пламен научи за завещанието случайно, три месеца по-късно, когато отиде да пита нотариуса за друга работа и служителката спомена номера на делото по грешка. Дойде същата вечер, седна на кухненската маса, без да сваля якето.
— Мамо, защо не си казала нищо? Защо на внуците, а не на нас?
Радка сложи каната с чай на котлона, изчака да завре, и чак тогава седна срещу него.
— Защото на вас винаги съм давала всичко, докато бях жива. Помислих си, че поне след мен нека остане на децата, които не помнят колко пъти съм им мила стъпалата на входа вместо да си почина.
Пламен не намери какво да каже. Гледаше каната, от която излизаше пара, и мълчеше, защото за пръв път разбираше, че майка му е броила годините не по неговите посещения, а по своите чакания.
Виолета дойде следващата седмица, специално от София, с децата и с торта. Седна до Радка на балкона, докато малките си играеха вътре, и попита директно:
— Мамо, обидихме ли те с нещо?
— Не сте ме обидили. Просто никой от вас не попита как съм аз, докато аз питах как сте вие всеки ден.
Виолета замълча, загледана в двора долу, където съседката простираше пране.
— Ще идвам повече — каза накрая.
— Идвай, ако искаш да идваш. Не защото трябва да поправяш нещо в документ.
Радка стана, взе празните чаши от масичката и ги отнесе в кухнята. На хладилника, до магнитче с изглед от Несебър, беше залепен листчето с номера на нотариалната кантора — не защото очакваше да ѝ трябва скоро, а защото за пръв път в живота си имаше документ, който говореше от нейно име, дори когато самата тя мълчеше.