Залата на хотел "Перла" в центъра на Пловдив блестеше като от каталог за сватби. Свещи в сребърни поставки, рози в бяло и бордо, оркестър в ъгъла, който свиреше тихо, докато сервитьорите носеха чиниите с печено агнешко. Сто и двадесет гости, всички издокарани, всички с усмивки, подготвени за снимки.
Деница седеше до майка си на централната маса, стискаше ръката й под покривката. До нея, на почетното място, Антоанета Радева — майката на младоженеца, собственичка на верига аптеки в три града — оглеждаше залата с доволен поглед, докато не спря очите си върху жената от лявата страна на булката.
— Коя е тази жена? — попита тя, не особено тихо, достатъчно високо, за да я чуят съседните маси.
Деница усети как стомахът й се сви.
— Мамо ми е, лельо Тони.
Антоанета остави чашата с вино и се засмя — къс, остър смях.
— Майка ти? — очите й минаха по сивата рокля от магазин за втора употреба, по старата чанта, преметната през рамо, по обувките с изтъркани токове. — Мислех, че идваш от по-друго потекло, скъпа.
Няколко гости се разкикотиха приглушено. Други сведоха очи към чиниите си.
— Лельо Тони, моля те — процеди Деница, лицето й пламна.
— Ти трябва да знаеш мястото си, Марийка — продължи Антоанета, обръщайки се директно към жената. — Тази маса е за хора, които наистина принадлежат тук. Седем часът е, скъпа, не е твърде късно да се преместиш отзад, при шофьорите и фотографа. Никой няма да се обиди.
Марийка Стоянова не каза нищо. Не посегна към салфетката да скрие ръцете си, нито ги скри в скута си. Остави ги спокойно на масата, пръстите леко докоснаха дръжката на старата чанта до стола й — само толкова, колкото да усети, че е там.
Точно тази тишина вбесяваше Антоанета повече, отколкото всеки отговор би могъл.
— Нещо да кажеш? — подхвърли тя, отпивайки отново от виното.
Марийка се изправи. Не рязко, но и без да бърза нарочно — просто стана, както става човек, когато е решил нещо. Залата притихна — музиката продължаваше да свири, но разговорите секнаха един по един, докато всички погледи се насочиха към жената в сивата рокля.
— Тръгва си — чу се шепот от съседната маса.
Марийка поклати глава.
— Не.
Посегна към старата чанта, отвори я на масата и започна да вади папки. Пет дебели кафяви папки с печати на нотариус, с договори за наем, с актове за собственост. Положи ги една по една пред себе си, докато Антоанета я гледаше с изражение, което бавно премина от досада в объркване.
— Какво е това, представление ли? — изсумтя Антоанета.
Младоженецът, Боян, се наведе напред, опитвайки се да разчете логото в горния ляв ъгъл на първата папка. Деница гледаше майка си, без да разбира какво се случва.
Марийка извади последната папка, отвори я и обърна първия документ така, че да се вижда ясно от другата страна на масата.
Антоанета замръзна. Познала беше логото веднага — трилистна зелена емблема с надпис "Флорина Фарма" ООД, веригата, която от две години отдаваше под наем точно трите търговски обекта, в които се помещаваха аптеките на самата Антоанета. Договорите винаги се подписваха през управителя й и адвокатска кантора в София — Антоанета никога не бе чувала името на собственика, само го виждаше изписано дребно в последния ред на всеки документ, между клаузите, които никой не чете.
— Това… не е възможно — промълви тя.
— Възможно е — каза Марийка. — Аз съм собственик на "Флорина Фарма" от деветнайсет години. Строих тази фирма от един склад в Асеновград, след като съпругът ми почина и остана издръжка от двеста и петдесет лева месечно за детето ни. Днес отдавам под наем шестнайсет обекта в четири града. Включително трите, в които работи твоята аптечна верига.
Залата бе смълчана напълно. Чуваше се само лекото поскърцване на столове, докато гостите се извръщаха да видят по-добре.
— Наемният ти договор изтича след седем месеца — продължи Марийка, прелиствайки папката. — Условията в новия договор, който адвокатите ми изготвиха миналата седмица, предвиждат увеличение на наема с четиресет процента заради пазарните цени в центъра на трите града. Щях да го подпиша довечера с управителя ти, след сватбата, както се разбрахме по телефона преди две седмици. Доколкото знам, ти така и не си попитала кой стои зад "Флорина Фарма" — само си плащала наема на пет-ти число всеки месец и толкова.
Антоанета отвори уста, затвори я, пак я отвори.
— Аз… управителят ми се занимава с тези неща, аз не — почна тя и млъкна по средата, сякаш чу колко жалко звучи.
— Сега мисля да изчакам с подписа — каза Марийка.
— Чакай малко, това не е честно, аз не знаех коя си, откъде да знам — заговори бързо Антоанета, гласът й се покачи с половин тон. — Ти седеше там и мълчеше, можеше да кажеш отначало…
— Да бях казала какво? — Марийка затваряше папките една по една, прибираше ги в чантата. — Че съм собственичката на обектите, в които държиш аптеките си, ли? И какво щеше да се промени, лельо Тони — щеше ли да ме питаш за произхода на роклята ми?
Антоанета не отговори. Погледна Боян, после Деница, после отново Марийка.
— Не знаех — повтори тихо, вече без предишния тон.
Марийка закопча чантата.
— Сега знаеш.
Тя седна отново до дъщеря си и хвана ръката й под масата, точно както преди десет минути.
— Продължавай, Боян — каза тя, обръщайки се към младоженеца. — Музиката спря заради нас. Не е редно.
Оркестърът поде отново, несигурно отначало, после по-уверено. Гостите бавно се върнаха към чиниите си, разговорите се възстановиха на по-тих тон. Антоанета остана мълчалива до края на вечерта, с чаша вино, от която вече не отпиваше, вперила поглед в покривката пред себе си.
На следващата сутрин, в десет без петнайсет, в офиса на адвокатската кантора на булевард "Витоша" 340 в София, помощникът на Марийка остави на бюрото й нов договор — вече с увеличение от петдесет и пет процента, не четиресет.
— Управителят на "Радева Фарм" звънял три пъти тази сутрин — каза той. — Пита дали може да уговори среща лично с вас.
Марийка прочете договора, подписа го на последната страница и остави химикалката върху разтворените листове.
— Кажи му, че съм заета тази седмица.
