Работя в едно малко кафене на "Славейков" в Пловдив вече пет години. Казвам „малко“, защото се побират само четири маси. Мирише на канела и ванилия, в ъгъла има фикус с пожълтели листа, който никой не полива. В сряда идва госпожа Радка. Винаги в девет и половина. Поръчва капучино с двойна доза канела, сяда до прозореца и гледа улицата, сякаш чака нещо, което най-накрая е пристигнало.
Тя е на седемдесет и две години, но носи блузи на леопардов принт, червило в цвят презряла череша и слънчеви очила дори през ноември. Веднъж я попитах защо винаги е с едни и същи обувки. Каза: „Защото в тях най-удобно бягам“. Засмя се, а аз разбрах, че не се шегува.
Днес дойде, както обикновено. Поръча, седна. От чантата извади малко огледалце, оправи червилото си, макар да беше идеално. След малко влезе дъщеря ѝ. Илияна. Знаех, че е дъщеря ѝ, защото веднъж бяха говорили по телефона пред мен. Сега застана над масата, без да сваля якето си, без да сяда.
— Мамо, пак приличаш на папагал — подхвърли тя. — Хората ти се обръщат.
Госпожа Радка затвори огледалцето и го прибра в чантата.
— Нека гледат. Поне има какво.
Илияна седна. Тежко, сякаш носеше чувал с камъни.
— Трябва да говорим за апартамента. Знаеш, че не е нормално да живееш сама. Аз и Марин имаме кредит. На теб не ти трябват три стаи. Прехвърли го на мен, а ние ще ти купим гарсониера. Ще ти бъде по-добре.
Госпожа Радка отпи глътка кафе. Остави чашката, но не върху чинийката — до нея, върху салфетката. Петното се получи във формата на малко сърце.
— Не ми трябва гарсониера — каза тя. — Трябва ми спокойствие.
— Какво спокойствие? Седиш тук сама, с онова кученце, и приличаш на луда. Баща ти щеше да се обърне в гроба.
Тогава госпожа Радка направи нещо, което дълго няма да забравя. Не повиши тон. Извади от чантата прозрачно пликче. Вътре имаше касова бележка. Сложи я на масата, между двете.
— Виждаш ли? Това е сметката от техника по ключарски услуги. Двеста и петдесет лева. Вчера наредих да сменят бравата на входната врата. Твоите ключове вече не пасват.
Илияна замръзна. Взираше се в бележката, сякаш беше присъда.
— Какви ги говориш? Как така не пасват? Нали и това е мой апартамент!
— Апартаментът е мой. От единайсет години, откакто изплатих ипотеката. Ти получи всичко, което искаше: следването, сватбата, първоначалната вноска. Сега искам нещо за себе си. Не искам разрешение.
Илияна стана. Бутна стола толкова силно, че той удари масата зад нея. Там седяха двама студенти, и двамата вдигнаха глави от лаптопите си.
— Това е болно. Егоистка си. Мислиш ли, че като смениш бравата, ще престанеш да бъдеш сама? Ще стоиш в този празен апартамент, докато те намерят след седмица!
Госпожа Радка се усмихна. Леко, сякаш току-що беше чула най-хубавата клюка.
— Може би. Но ще бъде моята седмица. Моите ключове. Моят живот.
Илияна грабна чантата си. Тръгна към изхода, но на вратата се обърна още веднъж.
— Ще съжаляваш.
Не отговори. Госпожа Радка допи капучиното си. Взе бележката, сгъна я наполовина и я прибра в портфейла — така, както се прибират важни документи. После стана, остави на масата бакшиш от два лева, макар че при нас бакшишите не са задължителни.
Наблюдавах я как излиза. Пред кафенето, на пейката, я чакаше Фиби. Стара дакелка със сива муцунка, любимка на госпожа Радка от осем години. Като я видя, започна да върти опашка толкова силно, че цялата пейка се разтресе. Госпожа Радка се наведе, почеса я зад ухото, после сложи слънчевите си очила, макар слънцето да се беше скрило зад облаците.
Вечерта затварях кафенето и минах покрай тяхната кооперация — живея на две улици по-нататък, това е естественият път до вкъщи. Хвърлих поглед към прозорците на партера. В един светеше — този на хола. Госпожа Радка седеше в креслото, Фиби спеше в скута ѝ. На перваза имаше нова саксия с червен здравец. Зелените завеси, същите отпреди години, но сега придаваха на стаята топлина.
Два дни по-късно при нас се отби куриер. Остави пратка за госпожа Радка. Малка кутия, увита в сив хартиен плик. Отгоре стикер: „Ключове към щастието — поръчка № 451“. Не я отворих. Оставих я на щанда и зачаках сряда.
Тя дойде, както винаги. Поръча капучино, но този път с тройна доза канела. Седна до прозореца, отвори пратката. Вътре имаше брелок за новите ключове — сребърен, във формата на калинка. Усмихна се и го закачи на връзката. Ключовете издрънчаха тихо.
— Красив, нали? — попита тя, повдигайки вежди.
— Много — казах. — Отива на стила ви.
— Не е стил. Решение е.
Обърна се към прозореца. Навън валеше дъжд. Фиби спеше на пейката, покрита с малко каре одеялце. Госпожа Радка залюля брелока на пръста си, гледаше как калинката се върти бавно, и се усмихваше на собствените си мисли.
На следващата сутрин Илияна пак дойде. Спря пред кафенето, погледна витрината. Не влезе. Извади от джоба стар ключ, завъртя го в пръстите си и го прибра обратно. Тръгна с бърза крачка към спирката на автобуса. Повече не я видях.
В петък, докато затварях заведението, видях през прозореца как пред кооперацията на госпожа Радка спира сребрист бус с надпис „Цветарски магазин Далия — доставка по телефон“. Куриерът внесе в блока голям букет слънчогледи. Малко след това госпожа Радка излезе на тротоара с Фиби на каишка, с нов шал на леопардов принт, и тръгна към парка, без да се обръща назад.
Заключих кафенето, превъртях ключа два пъти, както правя всеки ден. Брелокът на собствените ми ключове — счупена мидичка от почивка отпреди години — издрънча тихо в джоба на престилката, докато вървях към спирката.