Казвам се Явор Стоименов, на четиридесет и три години съм, живея в Пловдив и работя като счетоводител в една транспортна фирма край магистралата. Баща ми е в дом за възрастни хора в квартал "Тракия" вече осемнайсет месеца. Не съм му се обаждал от две години. Знам, че той брои дните. Аз също ги броя, само че по друг начин.
Няма да се преструвам, че съм жертва на обстоятелствата. Просто ще разкажа как изглежда всичко оттук, от моята страна на масата.
Баща ми, Иван Стоименов, беше от хората, които не сядаха. През седемдесетте и осемдесетте работеше като бригадир в завод за арматурни изделия, после, след деветдесет и трета, отвори малка работилница за метални врати и огради в квартал "Столипиново" — първо сам, после с двама чираци. Спомням си миризмата на разтопен метал в двора ни всяка събота. Спомням си и юмрука му, когато донесох двойка по математика в шести клас — не ме удари, просто счупи линийката ми на две и я хвърли в кошчето. "Ще си купиш нова с джобните пари догодина", каза. Купих си я чак след два месеца.
Той не беше жесток. Беше стисната, тежка любов — от онези, дето се измерват с направени неща, а не с изречени думи. Построи ни къщата в Куклен тухла по тухла, буквално. Плащаше ми университета в София, без да гъкне, макар да знаех, че тогава работилницата едва свързваше двата края. Но никога — нито веднъж — не ме попита как се чувствам. Не помня прегръдка след дванайсетата ми година. Не помня "браво" — само мълчаливо кимване и следваща задача.
Когато майка ми почина от инсулт през 2019-а, той се затвори напълно. Продаде работилницата на един от чираците за смешни пари, просто за да се отърве от нея. Спря да пита за внуците. А когато на мен и на жена ми, Радост, ни се роди втори син, той дойде в болницата, погледна бебето през стъклото на неонатологията и каза само: "Прилича на майка ти." После си тръгна, без да остане за кафе.
Отношенията ни се разпаднаха не заради една голяма кавга, а заради стотина малки. Заради това, че когато му казах, че ще напусна работата в "Либхер" заради прегаряне, той ми отвърна: "Аз никога не съм имал лукса да прегарям." Заради това, че когато Радост поиска развод след дванайсет години брак — по нейна инициатива, не по моя — баща ми ми звънна веднъж, само за да каже, че съм "разглезил жена си" и че "в неговото поколение хората са издържали". Затворих телефона и повече не му се обадих.
Не съм горд с това. Но и не съм готов да се преструвам пред себе си, че мълчанието ми е било без причина.
Преди четири месеца брат ми Николай, който живее в Стара Загора и е единственият от четиримата ни, който ходи редовно при татко, ми изпрати снимка. Баща ни седи на леглото си, играе на кръстословица, с очила, паднали до върха на носа. Отдолу написа само: "Пита за теб. Не му казах, че не отговаряш на съобщенията ми за него."
Не му отговорих веднага. Седях с телефона в ръка на паркинга пред офиса, гледах през предното стъкло как вали ситен есенен дъжд върху асфалта, и мислех за линийката, счупена на две в кошчето.
Миналата седмица получих обаждане от дома — не от медицинска сестра, а от социалния работник там, жена на име Валя. Каза ми директно, без заобикалки: "Господин Стоименов, баща ви е добре физически, но психически се влошава. Отказва да яде два дни. Ако имате възможност, елате."
Отидох в неделя следобед. Не се обадих предварително — просто взех колата и карах петдесет минути по магистралата до Пловдив, после още десет до квартал "Тракия". Стаята му наистина беше малка — точно дванайсет квадрата, с една леглото, шкафче и прозорец, който гледаше към паркинг с три коли и контейнер за смет. На нощното шкафче имаше три снимки в рамки: сватбата му с майка ми през 1974-а, моят абитуриентски бал, и внуците на Николай на морето.
Той не ме позна веднага — не защото паметта му отслабва, а защото не очакваше да ме види. Когато разбра, че съм наистина аз, не стана. Само остави химикалката, с която пишеше в кръстословицата, и попита: "Развалих ли нещо?"
Не попита "как си", нито "защо не се обаждаш". Попита дали ГОИ е развалил нещо — сякаш аз бях механизъм, който той бе сглобил зле и трябваше да провери повредата.
Седнах на края на леглото. Мълчахме дълго. После той каза, без да ме поглежда: "Продадох работилницата. Знаеш ли на кого? На Петьо, чирака. Дадох я почти без пари. Знаеш ли защо? Защото никой от вас не я искаше. Никой от вас дори не попита какво ще стане с нея."
Тогава разбрах нещо, което не бях виждал преди — той не чакаше от мен любов по начина, по който аз я чаках от него. Той чакаше някой да поиска нещо от него. Цял живот бе давал, защото раздаването беше единственият език, който знаеше. А когато спряхме да искаме — къща, пари, работилница, дори съвет — той реши, че вече не сме му нужни.
Не се разплаках там. Мъжете от моето поколение също не плачат лесно, макар да се смятаме за по-освободени от бащите си. Но онази вечер, у дома, докато Радост — вече бивша съпруга, но все още приятелка, с която делим децата през седмица — ми звънна да пита как е минало, седнах на балкона с чаша ракия и плаках като дете.
На следващата сутрин отидох в кантората на нотариус она Дичева в центъра на Пловдив, на улица "Райко Даскалов". Занесох папката с документите за къщата в Куклен — тази, която баща ми построи тухла по тухла и която технически още стоеше на негово име, макар той да не бе стъпвал там от смъртта на майка ми. Не отидох да я преписвам на мое име. Отидох, за да прехвърля партидата на неговото битово ток- и водоснабдяване от моя IBAN обратно на неговия — той, старомодно, все още настояваше сам да плаща сметките си, но след като спрях да го посещавам, забравих да сменя обратно и парите продължаваха да излизат от моята сметка, сякаш плащах откуп за мълчанието си. Вече не искам да плащам мълчаливо. Искам да отида, да седна, да питам.
Излязох от кантората с папка нови документи под мишница и с телефон, отворен на страницата на банковото приложение, където веднага заредих седмичен стоп-платеж — 45 лева на седмица, резервирани не за него, а за бензин до Пловдив и обратно, защото реших да ходя всяка неделя, не веднъж месечно като досега.
В неделя влязох в стаята му с найлонова торба — донесох му кутия локум с орехи, каквито обичаше едно време, и нов брой на вестника с кръстословици, защото старият беше решен целия, до последното квадратче. Той вдигна очи, видя торбата, после мен, и не каза нищо специално — само побутна стола до леглото си настрани, за да седна.
Не му казах, че го обичам. Той не би повярвал на думите. Вместо това взех химикалката от нощното шкафче, отворих кръстословицата на нова страница и попитах: "Дума от седем букви — 'занаят, свързан с метал'?"
Той се замисли за секунда. После, за пръв път от години, устните му потрепнаха нагоре — не съвсем усмивка, но близо до нея. "Ковачество", каза. "Пиши."