Казвам се Севда и от шестнайсет години мета стълбището на блок четиринайсет в кварталата "Тракия" в Пловдив. Знам всичко за тая сграда — кой с кого се кара, кой закъснява с таксата за асансьора, кой хвърля угарки през балкона. Но за историята с котката на госпожа Пенева от трети етаж научих по-късно, на части, както се сглобява пъзел, на който липсват парчета.
Госпожа Пенева е на шейсет и три. Съпругът й почина преди осем години, а миналата есен дъщерята Боряна замина за Германия — с мъжа, с двете деца и с толкова багаж, че асансьорът блокира два пъти. Аз им помогнах да свалят куфарите, госпожа Пенева ми благодари и каза нещо от сорта: "Ти се грижи за твоите, Севда, аз съм добре." Усмихваше се, докато го казваше. Такава усмивка, която виждам по десет пъти на ден по тия стълби — усмивка на жена, която репетира фраза пред огледалото, за да не се пречупи гласа й пред близките.
От тогава живее сама. Знаех разписанието й наизуст, без дори да искам: в седем и половина слиза до "Фантастико" на ъгъла, във вторник и петък — на диспансера за кръвна проба, следобед телевизорът бръмчи зад вратата й до осем, после тишина. Истинска, плътна тишина — такава, каквато се усеща само през рамото на самота.
Онази вечер, беше началото на октомврий, слизах да изхвърля боклука от нашия етаж и я видях на площадката пред нейната врата — застанала като закована, гледаше нанадолу към ъгъла на коридора.
— Госпожо Пенева, добре ли сте?
— Севда, тук имаше котка. Влязла в апартамента ми. Сиво-бяла, с огромни очи. Седи в антрето до обувната поличка, сякаш живее там от години.
Казах й, че сигурно се е мушнала през форточката на кухнята, докато е излизала с кофата. Тя кимна разсеяно, но продължи да гледа към вратата си, както се гледа писмо, което още не си отворил.
На другата сутрин я срещнах пак — носеше найлонова торбичка с нарязан хляб за гълъбите в двора, но торбичката беше стисната здраво, почти забравена в ръката й.
— Изгоних я вчера на стълбите — каза ми тя. — А сутринта я намерих отново на кухнята. През форточката се е провряла пак. Невъзможно, Севда, направо невъзможно.
— Може собствениците да я търсят. Окачете обява долу, на входа.
— Ще окача — отвърна тя. Но не окачи. Три седмица се въртеше около таблото с обявите с лист хартия в джоба на жилетката, а аз мълчах, защото не е моя работа, но виждах — очите й бяха станали други. По-живи. Веднъж я чух през вратата да говори с някого на глас, с онзи специфичен тон, с който се говори на дете или на същество, което очакваш да ти отговори, макар да знаеш, че няма. "Марта" — повтаряше тя. Беше дала име на нахалницата.
Телефонът й звънеше всеки ден в дванайсет — дъщерята от Германия, точно по график, сякаш закъснението от минута би разклатило целия свят. Чувала съм ги през стената, защото живея на същия етаж, в апартамента до стълбите. "Мамо, коя е тая Марта, за която говориш?" — пита дъщерята веднъж, аз подочух случайно, вратата беше открехната за проветряване. Госпожа Пенева се опъна в отговора, после се призна — котката живее при нея вече две седмици, не е "временно", окачила е обява, но…
Боряна се смя в слушалката — чух и това. "Мамо, тя те избрала. Вече е твоя котка."
Накрая обявата увисна на таблото. Госпожа Пенева я забоде с кабарче, ръката й леко трепереше, видях я от прага на моя апартамент. Прибра се с лице, което сякаш се готвеше за погребение, не за обява за изгубено животно.
Десет дни по-късно — помня, защото тогава сменяхме крушката на площадката — на вратата позвъни млада жена с яке на цветя. Чух цялото от своя праг, защото бях на стълбите с метлата. Казала, че котката е нейна, казвала се Марта, живяла при баба й, после тя я прибрала при себе си, но котката побягнала в деня на преместването. Обходила стотина входа в квартала, докато най-сетне стигнала до правилния.
Котката, казаха ми после, не искала да излезе от стаята. Трябвало да я викат по име. Когато младата жена я взела на ръце, животното не се съпротивлявало, но не показвало радост.
— Благодаря ви много — казала момичето на вратата, и после асансьорът ги отнесъл надолу.
Три дни след това госпожа Пенева не ми отвори, когато почуках да върна пощата, объркана в кутиите. Отвори чак на втория опит, с лице на човек, който не е спал. На масата имаше две чаши чай, една пълна, недокосната.
Четвъртия ден, беше събота, чух почукване на нейната врата, докато събирах боклука от коридора. Отворих за да не преча — и видях на площадката същата млада жена, стискаше до гърдите си сиво-бялото животно.
— Тя не ядеше нищо — казваше момичето. — Седеше срещу вратата по цяла нощ. Остъргваше боята с ноктите.
Котката скочи от ръцете й на земята и влезе в апартамента на госпожа Пенева без да се обръща назад, сякаш винаги е било нейният адрес.
— Оставете я при себе си — казала младата жена. — Само не я гонете пак, моля ви.
Не видях лицето на госпожа Пенева в тая секунда, защото тя гледаше вътре в коридора, след котката. Но чух как въздъхна — дълго, сякаш издишала въздух, задържан седмица наред.
На следващия ден, връщах се от смяна късно вечерта, минах покрай вратата й. Беше открехнала прозорец за проветряване и отвътре се чуваше тих женски глас, разговарящ с нещо, което мяучеше в отговор. Казвах си — е, този път обявата няма да виси повторно на таблото.
Месец по-късно дъщерята дойде на гости от Германия, с децата. Видях ги на входа — внукът носеше кутия с котешка храна от магазина, по-голяма от самото дете. Госпожа Пенева ги посрещна на прага, а зад краката й, невидимо почти, се мушкаше сиво-бяла опашка.
Днес, когато премитам стълбището покрай трети етаж, понякога чувам през вратата звук на чаши, нареждани на маса за чай — не една, а две. Не питам за кого е втората чаша. Знам.
