Казвам се Иван Костадинов, на седемдесет и две съм, живея в Карлово от четиридесет и шест години, и ще ви разкажа какво направих на двадесети септември тази година. Защото онзи ден реших да изгоня жена си от собствената ни къща. Не със сила, разбира се — с думи, но и думите могат да изритат човек навън, ако ги кажеш по правилния начин.
Сутринта Мила си стягаше чантата, отиваше при дъщеря ни Елица в Пловдив, да помага с внучката за една седмица. И докато тя нареждаше в найлонова торба баничките със сирене за детето, аз й подхвърлих, спокойно, сякаш говорех за времето:
— Иди де. Иди вече. Може и аз да си почина малко от тебе.
Тя спря за секунда с ръка над торбата, изгледа ме както гледа куче, което лае на пощальона, пукна ми леко по челото с два пръста — виж ти, откъде се взе тая глупост — и излезе. Чух портичката да тракна, после автобуса за Пловдив да спира на ъгъла до бакалията на Велко.
Затворих резето, изпънах се пред прага и си казах: ето, свобода. Най-сетне. Цяла къща, само моя. Ще гледам мача на "Ботев" без коментар, ще слушам новините без политически спорове, ще спя до късно.
Първото, което направих, беше да изгоня котката — онова глезено животно, което Мила храни от чинийка и говори с него на "ти" — да спи в мазето. После взех кошничката с конците за плетене изпод масата в хола и я тикнах зад дивана, да не ми се мотае пред очите. Седнах във фотьойла, разперих крака, превключих телевизора на мача.
Не ми вървеше. Пуснах новините — скучно без някой да ми противоречи кой е крив за цените на тока. Станах, обиколих стаите. Празно. Тихо толкова, че чувах хладилника от кухнята.
Около обяд стоплих боб от предния ден, опарих си пръста на дръжката на тенджерата, седнах на масата и, по стар навик, изкрещях към вратата:
— Мила, подай хляба!
Никой не отговори. Погледнах празния стол срещу себе си и за пръв път усетих — не глад, друго нещо. Извадих тестето карти за белот, нареждах ги сам на масата и си мислех как тя всяка вечер ме бие и как после се смеем като деца над празните чаши от боза.
Нощта мина зле. Без нейното хъркане от другата страна на леглото, без тропането на тенджери сутрин в пет и половина, когато става преди мен — не можах да заспя. Легнах по гръб, после по корем, после пак по гръб. Телевизорът долу бучеше сам в тъмното, аз бях го забравил включен.
На другия ден станах кисел, намусен, къщата ми приличаше на хладна попара — безвкусна, без сол. Следобед седях на пейката пред къщата, където Велко от бакалията ме видя и попита защо съм сам. Не му отговорих. Вечерта вече не издържах.
Обадих се на Елица. Гласът ми беше по-тих от обикновено, прегълтах гордостта си както човек гълта хапче без вода и казах:
— Дай ми мама на телефона.
Когато Мила вдигна, не измислих нищо хитро. Казах само:
— Не е хубаво сам.
Тя се върна след час с автобуса, с торба портокали за компот, които не беше взела. Първото, което направи, беше да ме нахока за кухнята — тенджерата с боб стоеше неизмита от обяд предния ден — после извика котката, отвори мазето, пипна я по гръбчето, издърпа кошничката с конците изпод дивана и я сложи обратно на масата, където й е мястото.
Вечерта пак играхме белот, тя пак ми направи чай с мента от градината, пак се смяхме. Загубих три игри подред и измърморих:
— С тебе няма мира… Може пак да заминеш малко, а?
Мила само се засмя, сипа си чай и не отговори нищо. Знаеше истината — онзи навъсен старец на масата нямаше да изтрае и един ден без нея. А и аз го знаех. Само че някои неща човек трябва да провери сам, в собствената си тишина, преди да си признае на глас.
