Денят беше тежък, но не очаквах вечерта да бъде такава буря. Щом влязох вкъщи, Борисмоят съквартирант и човекът, когото мислех, че познавамсе развика:
Не издържам вече! кресна той, щом ме видя на прага. Омръзна ми вече този дъртак котарак!
Не се поколебах отворих вратата и го изпратих навън. Явно се бях заблудила в избора си на човек.
Настъпи оглушителна тишина в коридора. Борис тръгна с трясък, без повече думи. Неговото яке вече не висеше на закачалката, парфюмът му този остър, натрапчив аромат се разсея из въздуха, а в поставката за обувки остана празно място, като изтръгната част от чужд живот.
Вдишах дълбоко и сведох поглед. До самите ми крака, с виновно опънати уши и леко влачеща задната си лапа, седеше Миа старата ми котка. Петнадесет години живот и шест килограма безусловна привързаност.
Е, Миа, прошепнах, клякайки до нея и прокарвайки пръсти през вече не тъй лъскавата ѝ козина, май пак се справихме.
Тя ми отвърна с кратко, уверено мрр.
Котка с минало и илюзията за компромис
Борис се появи в живота ми преди половин година. Сближихме се лесно, почти неусетно решихме да живеем заедно. Миа не беше изненада за него още на първите ни срещи разказвах за котката и нейните навици. Борис само се усмихваше: Нямам нищо против животни, казваше.
Но Миа не е обикновена котка. Намерих я като мъничко коте, мокро и измръзнало под софийския дъжд. Преживяхме заедно всичко радости, раздели, тежки моменти. Тя стана тихият свидетел на годините ми, пазител на тайните ми. На петнадесет години вече, с хронична бъбречна недостатъчност, специална диета и редовни системи такава е нашата реалност.
Скоро след като Борис се нанесе, уж любовта към животните му се изпари.
В началото беше невинно: Защо спи при теб в леглото? Това не е хигиенично!, Защо даваш толкова пари на ветеринар? Само котка е, можеш да си вземеш нова. Опитвах се да изглаждам острите ръбове сменях често чаршафи, купувах най-скъпата тоалетна, давах лекарства, когато Борис го нямаше. Вярвах, че така се прави компромис и работи за връзката.
Моментът на избора
Във вторник закъснях в офиса, а Борис се прибра по-рано. Щом отворих вратата, в носа ме удари острата миризма на белина и нечий писък.
Миа беше повърнала върху новия килим до леглото онзи, който Борис купи наскоро. Не беше приятно, но поправимо.
Той стоеше в спалнята, яркочервен от гняв, сочеше с пръст към уплашената под леглото Миа.
Не мога повече така! изкрещя, щом ме видя. Омръзна ми тази котка!
Без да му споря, свалих палтото и с най-обикновен тон казах:
Това е живо същество. На петнадесет е. Болна е, казах и посегнах към препаратите.
Все ми е едно! Искам да живея чисто и спокойно. Избирай: или аз, или този стар котарак. До вечерта да си решила приспи я, подари я, ако не, аз си тръгвам!
Изправих се, стискайки кърпата в ръка. Очакваше да плача, да го моля. Ала аз избрах друго.
Не е нужно да чакаш до вечерта казах спокойно. Куфарът ти е върху гардероба. Имаш петнадесет минути.
Наистина ли? Гониш ме заради котка? Сериозно ли ще останеш сама в четиридесетте си заради
Времето тече.
Той натъпкваше нещата си гневно, сипейки обиди. Мълчах. С всяка негова дума моето решение ставаше ясни по-категорично. През цялото време Миа стоеше под кухненския стол, мълчаливо.
На излизане Борис се спря.
Елина, моля те Пресилих се. Хайде да помислим. Може би да я дадем на майка ти? Сериозно, тази миризма?
Не, отсякох. Не става дума за миризмата, Борисе. А за това, че ме накара да избирам.
Когато ключалката щракна, отидох до кухнята и си налях чаша вода. Миа изскочи от скривалището, притисна се до глезена ми с влажното си носле и издаде кратко, точно Мяу.



