-Мислех, че сме сключили сделка! – Адам беше ядосан, гледайки приятелката си. Тя само се усмихваше невинно, поглаждайки заобления си корем, което го дразнеше още повече.
-Няма да има деца, докато учим! Ти се съгласи! Сама каза, че първо трябва да си стъпиш на краката! И какво се случва сега? Ти ме излъга. А когато си тръгнах, ти вече беше бременна! Каква шибана изненада! Не сме се виждали от два месеца!” Той издиша и като се успокои малко, продължи:
-Колко време?
-Почти пет месеца – Глория се усмихна скромно.
– “И ти не каза нищо?” Адам очевидно беше бесен. “Не, аз съм глупак, че не съм забелязал, но ти! Ти… нямам думи! Защо? Какво можем да дадем на детето? Никакъв апартамент, никаква работа!
-Винаги съм искала дете, но ти беше против… Трябваше да изневеря, – на лицето на момичето не остана доволна усмивка. – “Ученето не е моето нещо, от дете исках голямо семейство! Ще отгледам едно бебе, а после ще имаме още едно. Баба ти ще ни даде апартамента, нека тя се премести с децата.
-Сега сериозно ли?
-Мисля го сериозно. -Да. И кога ще е сватбата? Скоро няма да се побера в нито една рокля, така че трябва да побързаме.
-Ти наистина беше добър в това да се преструваш на красиво момиче, нали?” Адам се усмихна, докато вадеше един куфар от гардероба.
-Какво правиш?” Глория погледна момчето, което започна бързо да опакова нещата си.
-Защо, не виждаш ли? Аз ще се измъкна от тази бъркотия!” – Последната риза влетя в куфара, а отгоре седна лаптоп.
-Така че това е всичко. Наемът е платен до края на месеца, ако искаш да живееш тук, плащаш си сам. Не искам да те виждам. Ако се роди дете, ще направим преглед. Ако е мое, ще плащам издръжка.
-Какво имаш предвид? -Глория присви нелепо очи. -Трябва да се ожениш за мен! Ще кажа на родителите ти! И… И ще те прославя пред целия университет!
-Не ми пука. Лесно мога да обясня на родителите си, че са съгласни с позицията ми да нямам деца преди трийсетте. А и мама не те харесва, – момчето огледа апартамента, проверявайки дали не е оставило нещо, – и всичките ми приятели също го знаят. И ако започнеш да разпространяваш слухове, ще съжаляваш. Всичко е по твоя вина.
Адам си тръгна, оставяйки Глория в истерия заради провала на всичките ѝ планове…
Изминаха десет години.
-Слушай, Адам, – сериозно започна началникът на отдела, в който работеше мъжът, – чух някои неприятни слухове, затова реших да поговоря с теб.
-Но, Артър, аз съм на ухо.
-Имаш ли син?
-Да, – Адам се намръщи, припомняйки си една не най-приятна история в живота си, – Той скоро ще стане на десет години.
-Но ти не живееш с него, нали? -попита шефът.
-Не. Нещо повече, дори не го познавам – спокойно отвърна мъжът, като остави документите настрана. – Запознах се с едно момиче, тогава то ми се стори съвършено. И най-важното, тя се съгласи с моето мнение, че трябва да имаш деца само когато имаш определен стандарт на живот. Тогава отидох в последната година на следването, нямах работа, както и собствено жилище. Отидох да работя през лятото, а когато се върнах, разбрах, че съпругата ми е бременна в петия месец.
-И вие просто я оставихте? Сама с бебето?
-Трябваше да мислиш с главата си – отвърна Адам язвително – И не, не я оставих. Помагах ѝ финансово. И сега й помагам. Давам добра сума от всяка заплата. И изисквам отчет за всяко пени.
-Вие знаете ли, че тази дама вика на всеки, който й плати една стотинка? Че не обичате детето си, че се карате с момчето?
-Наистина ли? – Адам удари по масата. Младежката му небрежност продължава да разваля живота му дори след толкова години! Няма да му дам и пени, нека плаща издръжка! И като се има предвид официалната ми заплата…
-Е, не е негова вината… – Артър каза колебливо, като бързо изчисли приблизителната сума. Да, в тяхната фирма повечето от заплатите бяха неофициални… – Той е гладен.
-Има майка, която показва много от себе си. И тя възпитава сина си по същия начин. Веднъж го видях в двора. Нагъл, невъзпитан, смята се почти за крал… И между другото, Глория наскоро се омъжи. Що се отнася до слуховете – предупредих те…
Сега Адам плаща издръжка – много малка сума. А преди плащаше шест пъти повече.
Глория се опита да се възмути, но… Сама си е виновна. Трябваше да си държи устата затворена…