Įdomybės!

Свекрушата изгоря моята сватбена рокля ден преди церемонията и заяви, че не съм достоен за сина й Въздухът

НЕ ТОЗИ АЛЕКСЕЙ Ляле стоеше пред огледалото и за трети път сменяше обиците си. — Е, Кнопче, — обърна се тя към кученцето, — тези ли или онези? Кнопка се прозина. — Благодаря за подкрепата. Погледна часовника. Оставаше още половин час. Странно вълнение. Обикновено се чувстваше уверена – кавалерите сами се въртяха край нея. А сега… — Глупости, — реши тя и се огледа още веднъж. — Ти си най-добрата! Може би защото още не бе виждала Алексей? Три седмици телефонни разговори, но нито една среща. Три седмици, и нито веднъж не успях да го оборя в спор, — неочаквано си помисли момичето и се усмихна. Ляле въздъхна и взе чантичката си. Време е. ПРЕДИ ТРИ СЕДМИЦИ — Боже, кога най-накрая ще се омъжиш и ще се изнесеш! — въздъхна на вечеря татко ѝ, неврохирург. Той тъкмо се бе прибрал след дълга операция и се надяваше на спокоен вечер с томче на братя Стругацки. А Ляле вече половин час не млъкваше, сравнявайки българската и чуждата фантастика. — Татко, нали сам казваше, че Стругацки са върхът… — Казвах. Айде друг път? Сега искам тишина. Ляле се обиди — и замълча цели три минути. — Да, между другото, за женитбата, — оживи се внезапно баща ѝ. — Помниш ли доктор Спасов – главният лекар в поликлиниката, където работех допълнително? — Да? — Той има син. Казват, много свестен момък. Спасов поиска телефона ти – за да ви запознае. Аз разреших. Ляле се намръщи. Тези уредени запознанства – толкова са старомодни. И после, това е за грозотийки или стари моми, а тя — за какво ѝ е? Но не посмя да спори с баща си. ПЪРВОТО ОБАЖДАНЕ „Свестният момък“ изчака почтително и ѝ се обади след няколко дни. — Ало? — Здравейте. Алексей е. Вашият баща говори ли ви за мен? — Да, — отговори Ляле сухо, но вече заинтригувана. Гласът беше приятен. — Баща ми много ви хвалеше. Каза, че сте… необикновена. — Е, не знам, — засмя се тя. — Обикновена студентка. Втори курс медицина, педиатрия. А вие? — Първи. Ще ставам хирург… Ясно — леко самоуверен тон, вече се обяснява. Говориха един час. После още два. После – всеки ден. Алексей разказваше за котката си Маряна, за любовта си към фантастиката и как се притеснява дали не е прекалено слаб, или блед, или уморен. Ляле слушаше, но понякога се улавяше: Това е по принцип моята роля. И едва се сдържаше да не каже: „Алекси, айде отпусни се най-после.“ Ама Алексей не понасяше да го наричат Алекс. Но ако не гледаме дреболиите, всичко ѝ харесваше. СРЕЩАТА НА „СЕРДИКА“ Накрая се уговориха да се видят. В метрото, на „Сердика“. Щяха да гледат нов български филм, после да се разходят до сладкарница „Космос“ на булевард „Витоша“. А после… ще видят. Ляле скочи от вагона и се огледа. Тълпа. Шум. Характерната миризма на метрото. И ето го – висок, симпатичен, с букет рози в ръка. Стои до колоната, напрегнато наблюдава всеки влак. Тя решително пристъпи: – Алексей? Момчето подскочи, погледна я объркано: — Извинете, вие… — Ляле, — каза тя строго и му подаде ръка — неясно за поздрав или за целувка. Изумил се от красотата ми, — усмихна се тя наум. Пак мина на „вие“… Момчето застина. — Ляле? — попита несигурно. — Но аз… — Хайде! — хвана го за ръкава. – Трябва да вземем билетите! — Чакайте, исках да кажа… — После ще говорим! — повлече го към изхода. Огледа се на перона – сякаш търсеше някого, — но Ляле вече го завлачи в тълпата. Букетът рози остана в ръката му. Погледна цветята, после нея — и се предаде. — Добре, — тихо каза. — Да вървим. КИНО И СЛАДОЛЕД Филмът им хареса. Ляле оцени и стилното му палто с артистичен шал, изплетен от майка му – видимо голяма гордост. Аромат на скъп френски одеколон. Вкусен пломбир с хрупкава коричка в „Космос“. И това, че мненията им съвпадаха почти във всичко. Вярно, най-много Ляле говореше, а той слушаше — гледаше я с блестящи кестеняви очи, кимаше, съгласяваше се. Понякога слага ръката си върху нейната малка жестикулираща длан. Беше толкова мъжко и секси! — Знаеш ли, — каза, докато се разхождаха по вечерна „Витошка“, — ти си такава… — замълча. — Каква? — напрегна се тя. — Жива. Непосредствена. В отговор Ляле му подари най-обезоръжаващата си усмивка – онази, с която омагьосваше всички. Беше влюбена. СЛЕД ТРИ МЕСЕЦА Любовта се развиваше бързо. Срещаха се почти всеки ден, звъняха си поне по няколко пъти – тогава още нямаше смартфони. Три месеца по-късно Алексей каза, че я обича, не може да живее без нея и иска да се оженят. Ляле, поломявайки се учтиво около десет минути, щастливо се съгласи. — Трябва да те запозная с родителите, — загрижи се женихът. — По-добре да не бързаме с това, — изплаши се тя. Въпреки желанието да я оженят, семейството й беше взискателно към кандидатите. Особено бабата. Никой не беше достоен за скъпата им внучка, а мама и татко обикновено се доверяваха на нея. От Алексей Ляле не смяташе да се отказва. И не бързаше да се запознава и с неговите родители — да не би едните да разкажат на другите. РОЖДЕНИЯТ ДЕН НА БАЩАТА Шансът дойде след две седмици. Татко, който не обича бурни празненства, все пак реши да отпразнува 55-годишния си юбилей и покани гости. Ляле тайнствено обяви, че ще дойде с кавалер. Гостите почти се събраха, когато Ляле въведе жениха си с букет карамфили и бутилка френски коняк под мишница. — Татко, запознай се, моля те… — тържествено и леко смутено започна. Звънна телефонът. — Почакай, веднага се връщам, — татко хукна към слушалката. Върна се запъхтян след малко: — Обади се Спасов — пита пътя от метрото. Толкова съм радостен, че ще дойде! Мислех, че се е разсърдил, когато ти не отиде на среща със сина му! Ляле зяпна. — Не съм отишла?! Татко я погледна учудено: — Разбира се. Той ми звъня – каза, че синът му е чакал на „Сердика“ два часа. С цветя. А ти така и не се появи. Ляле се обърна бавно към Алексей. Той стоеше до вратата – бледен, с карамфили в ръка, гледаше я виновно. — Сега ще се върнем, — изсъска тя на учудения татко. Повлече Алексей в стаята си. ИСТИНАТА Ляле затвори вратата. Обърна се към него. — Почакай, — говореше бавно, сякаш се страхува да не разбере погрешно. — Какво означава „не си отишла“? Алексей мълчеше. — Ти не си този Алексей? Той поклати глава. — Не си Алексей Спасов?! — Не, — тихо каза той. — Аз съм Алексей Соколов. Един приятел ме запозна с момиче… Наташа. Аз я чаках на „Сердика“. После дойде ти и… — И аз просто те отведох, — констатира Ляле. Стояха в нейната стая и мълчаха. — Опитах се да ти обясня, — каза той. — Още първия ден. По пътя за киното. Но не слушаше. — Никога не слушам, — съгласи се тя. — Имам талант. Кнопка заплака до вратата. Ляле седна на леглото. — И сега? Алексей я погледна — дълго, сериозно, дори твърде. После се приближи, падна на едно коляно. — Няма значение, — каза, — как сме се запознали. Случайност или нечий татко. — Обичам те и искам да бъдеш моя жена. Истински. Без объркване. Ляле се усмихна облекчено. — Добре. Тогава хайде да се запознаваме с родителите. Но да знаеш – семейството ми е сложно. — И моето не е лесно. Имаме и котка с характер. — Ще се справим! Излязоха от стаята. Гостите ги чакаха – а сред тях и доктор Спасов със сина си. Висок. Красив. С букет рози. Ляле погледна истинския Алексей Спасов. После погледна своя Алексей — блед от вълнение, с букет карамфили. Не, — помисли си тя. – Това не е моят. И се разсмя – този път истински. — Тате, — каза тя, — имам новина за теб. И е дълга…

НЕ ТОЗИ СТЕФАН Лиляна стоеше пред огледалото и за трети път сменяше обеците си. Е, Кари, обърна се тя

Įdomybės

014

НЕ ТОЗИ АЛЕКСЕЙ Ляля стоеше пред огледалото и за трети път сменяше обеците си. — Е, Копче, — обърна се тя към кучето си, — тези ли или онези? Копче прозя. — Благодаря за подкрепата. Погледна часовника си. Още половин час. Странно вълнение. Обикновено беше уверена — ухажорите сами се увъртаха около нея. А сега… — Глупости, — отсече Ляля, хвърляйки още един поглед в огледалото. — Ти си най-добрата! Може би всичко беше, защото още не беше виждала Алексей? Три седмици по телефона — но нито една среща. Три седмици, и нито веднъж не успях да го надговаря, — изненада се тя и се подсмихна. Ляля въздъхна и взе чантата си. Време е. ПРЕДИ ТРИ СЕДМИЦИ — Боже, кога най-сетне ще се ожениш и ще се изнесеш! — въздъхна баща ѝ — неврохирург, на вечерята. Той тъкмо се беше прибрал от дълга операция и искаше тих вечер с книга от братя Стругацки. А Ляля вече половин час дуднеше за сравнения между българската и чуждестранната фантастика. — Тате, нали сам каза, че Стругацки са върхът… — Казах. Давай друг път? Сега искам тишина. Ляля се нацупи и замълча… цели три минути. — А, да, за женитбата, — изведнъж се оживи баща ѝ. — Помниш ли д-р Спасов — директорът на поликлиниката, в която работех допълнително? — И? — Има син. Казват, много свестно момче. Спасов поиска номера ти, за да ви запознае. Разреших. Ляля се намръщи. Тези уговорени срещи — толкова старомодно. И не беше за непривлекателни или отчайващи се — а тя не беше от тях! Но не посмя да се противопостави. ПЪРВОТО ОБАЖДАНЕ „Свестното момче“ изчака малко и се обади след няколко дни. — Ало? — Здравейте. Алексей съм. Вашият баща ви спомена, нали? — Да, — отвърна Ляля сухо, но с лек интерес. Гласът беше приятен. — Баща ми каза страхотни неща за Вас. Че сте… изключителна. — Ами, не знам, — изсмя се тя. — Обикновена студентка съм. Втори курс медицина, педиатрия. А Вие? — Първи. Ще ставам хирург… Ясно — това обясняваше леко самоуверения тон. Говориха час. После още два. После всеки ден. Алексей разказваше за котката Мериана, за любовта си към фантастиката, за това колко се притеснява за фигурата си — не е ли прекалено слаб, не е ли прекалено блед, не изглежда ли уморен? Ляля слушаше, но понякога си мислеше: Това нали е моя роля? И едва сдържаше да не му каже: „Алекс, айде, отпусни се малко вече.“ Макар да не понасяше да я наричат Алекс. Ако не се вглеждаше в дреболии, всичко ѝ харесваше. СРЕЩАТА НА „ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ“ Накрая се разбраха да се видят. В метрото, на „Патриарх Евтимий“. Да гледат новия филм, после разходка до сладкарница „Космос“ на булевард „Витоша“. А после — ще видят. Ляля скочи от вагона и се огледа. Тълпа. Шум. Мирисът на метрото. И ето го — висок, симпатичен, с букет рози в ръка. Стоеше до колоната и нетърпеливо следеше всеки влак. Тя пристъпи решително: — Алексей? Момчето подскочи, погледна я объркано: — Извинете, Вие… — Ляля, — каза тя строго и подаде ръка — нито за ръкостискане, нито за целувка. Умря от красотата ми, — помисли си тя с усмивка. Пак на „Вие“… Момчето се вцепени. — Ляля? — несигурно повтори той. — Но аз… — Айде, — хвана го тя за ръкава. — Имаме резервация за взимане! — Моля Ви, исках да кажа… — После ще говорим! — дръпна го към изхода. Той се обърна назад — все едно търсеше някого — но тя вече го водеше в тълпата. Букетът все още беше в ръката му. Погледна цветята, погледна нея — и се предаде. — Добре, — рече тихо. — Да вървим. КИНОТО И СЛАДКАРНИЦАТА Филмът им хареса. Ляля оцени елегантното палто на кавалера и артистично омотания шал, плетен от мама, на който очевидно много държеше. Хубавият аромат на скъп френски одеколон. Вкусният сладолед „Ескимо“ в „Космос“. И това, че почти винаги мислеха еднакво. Тоест, основно Ляля говореше, а той слушаше и кимаше с блестящите си кафяви очи. Понякога слагаше голямата си топла длан на нейната малка жестикулираща ръчица — много мъжествено и секси! — Знаеш ли, — каза той, докато се разхождаха по вечерна „Витошка“, — ти си… — той се замисли. — Каква? — наостри се тя. — Жива. Истинска. Ляля му се усмихна най-обаятелно, както само тя си знаеше. Беше влюбена. СЛЕД ТРИ МЕСЕЦА Романът потръгна бързо. Виждаха се почти всеки ден, звъняха си по няколко пъти. Ако имаше смартфони, щяха и още повече. Три месеца по-късно Алексей призна, че я обича, не може без нея и иска да се оженят. Ляля, след кратко цупене, щастливо прие. — Време е да те запозная с моите родители, — обезпокои се той. — Да не бързаме, хайде, — уплаши се тя. Въпреки желанието да я омъжат, семейството беше доста критично към кандидати. Особено баба. Никой не бе достатъчно добър за внучката ѝ, а родителите се съгласяваха. Ляля не смяташе да се отказва от Алексей. И не бързаше и с неговите родители — да не би едните да разкажат на другите… РОЖДЕНИЯТ ДЕН НА ТАТКО След две седмици се появи случай. Татко, който не обичаше големи купони, реши да отпразнува 55-ия си рожден ден и покани гости. Ляля тържествено обяви, че ще дойде с приятеля. Гостите почти се бяха събрали, когато Ляля вкара годеника си — с букет карамфили и бутилка френски коняк. — Татко, запознай се… — тържествено и малко смутено започна тя. Звънна телефонът. — Изчакай, сега се връщам, — баща ѝ хукна да вдигне. Върна се забързан: — Беше Спасов — питаше за пътя от метрото. Радвам се, че най-сетне ще дойде. Помислих, че ми се е разсърдил, като ти не отиде на среща със сина му! Ляля замръзна. — Не отидох?! Татко я погледна учудено: — Да. Каза, че синът му те е чакал на „Патриарх Евтимий“ два часа с цветя. А ти не си отишла. Ляля бавно се обърна към Алексей. Той стоеше бледен с букет карамфили — и я гледаше виновно. — Веднага се връщаме, — прошепна тя и го завлече в стаята си. ИСТИНАТА Ляля затвори вратата. — Чакай, — заговори тя бавно, сякаш не искаше да разбере. — Как така „не отидох“? Алексей мълчеше. — Ти не си онзи Алексей? Той поклати глава. — Не си Алексей Спасов?! — Не, — каза тихо. — Аз съм Алексей Соколов. Един приятел ме уреди да чакам момиче… Наталия. Чаках я на „Патриарх Евтимий“. Тогава ти дойде… — И аз просто те грабнах, — заключи Ляля. Стояха и мълчаха. — Опитах да ти кажа — първия ден, по пътя за киното. Но ти не слушаше. — Никога не слушам, — съгласи се тя. — Имам талант. Копче заскимтя на вратата. Ляля седна на леглото. — И сега? Алексей я погледна дълго, сериозно, твърде сериозно. После коленичи пред нея. — Няма значение, — каза той. — Дали случай или с намеса на баща… — Аз те обичам и искам наистина да станеш моя жена. Без обърквания. Ляля въздъхна с облекчение. — Добре. Да се запознаем с родителите. Само предупреждавам: нашите са сложни. — И моите не са лесни. А и имам капризна котка. — Ще се оправим! Излязоха в хола. Гостите чакаха, а сред тях — току-що влезлият д-р Спасов със сина си. Висок. Красив. С букет рози. Ляля погледна към истинския Алексей Спасов. После — към своя Алексей, бледия, с карамфилите. Не, — помисли тя. — Не е този. И се разсмя — вече истински. — Татко, — каза тя, — имам новина за теб. Дълга е. CATCHY TITLE ПОДХОДЯЩО ЗА БЪЛГАРСКА КУЛТУРА: НЕ ТОЗИ АЛЕКСЕЙ: Как Ляля вместо с идеалния бъдещ зет се влюби в напълно непознат на „Патриарх Евтимий“ и защо семейството й ще помни този рожден ден завинаги

Не този Александър Вики стоеше пред огледалото и за трети път сменяше обиците си. Е, Мъничка обърна се

Įdomybės

036

Пътувах по заснеженият път покрай българска гора, когато внезапно пътят ми бе препречен от глутница вълци — един скочи върху капака ми; и точно когато бях сигурна, че няма да оцелея, се случи нещо напълно неочаквано…

Карам си по зимния път край гората, гумите тихо шумят по асфалта, а наоколо цари прекрасно бяло спокойствие.

Įdomybės

052

Пътувах по заснежения път край българската гора, когато изведнъж пътят ми бе преграден от глутница вълци, един от които скочи върху капака на колата ми; и точно когато бях сигурна, че няма да оцелея, се случи нещо напълно изненадващо…

Пътувах по заледеното шосе край стария бор, когато изведнъж пред мен изскочи глутница вълци, а един скочи

Įdomybės

093

Срещнах бившата си съпруга и едва не се озелена от дива завист

Иван, разярено хвърляйки дверицата на хладилника, почти разби съдържанието по рафтовете, а един от магнитите

Įdomybės

0695

Мъжът заминава за седмица при любовницата, за да “превъзпита” съпругата си. Връща се – и остава в шок пред входа!

Георги замина за седем дни при любовница, сигурен, че ще превъди съпругата си. Когато се завърна, го

Įdomybės

014

У леля Райна се счупи целият сервиз. Завинаги. Сватбен сервиз за дванадесет души. Сбогом, златни кантове и печати “Made in Germany” на дъното на всяка чиния — чичо Кольо падна от гардероба с кутията. — Оле, — леля Рая дори се заинтригува. — Нали е порцеланов! Все едно порцеланът не се троши. После осъзна трагедията — полегна в креслото: „Николай, донеси валидола!“, звъня на всички, дори на мен, макар да сме на междуселищен разговор, и оплакваше младостта си, разпиляна на хиляди парченца: — Родителите ни го подариха преди двайсет години. Не сме го изваждали, чакахме специален случай, порцеланова, боже прости, сватба. И какво? Татко почина, на Кольо изкълчен глезен, на мен кръвното ми е високо. И никой, забележи, нито веднъж не хапна от тези чинии. Будали! Замислих се. Защо пазим сервизите, бижутата и хубавите емоции за “специален повод”? Защо съхраняваме ароматните свещи за “особена нощ”, крием диамантени обеци в кутия, пляскаме по ръчичката, ако детето дръпне наденицата “преждевременно”, и стискаме нежни думи за Свети Валентин? Защо този ден, този миг, да е по-лош от очаквания? Сигурни ли сме, че “ще има време”? Почти всички обаждания от горящите кули-близнаци в Ню Йорк бяха признания в любов. Хората звъняха на близките си, оставяха съобщения на телефонни секретари. „Аз. Те. Обичам.” — това се оказа най-важното, което трябва да успееш да кажеш на този свят. Реалността, ако вярваме на енциклопедиите, е “съществуващото в действителността”, онзи миг между миналото и бъдещето. Не бива да отлагаме за след време, да скътваме на гардероба, да прятаме “за някога” онова, което тук и сега може да донесе радост, удоволствие и усмивка. Утре няма. Има само днес, което е не по-малко уникално от 31 декември или някоя си там Баба Марта. Така че да побързаме — да се сдобрим, да видим морето, да поиграем с момчето, да прегърнем дъщерята, да подарим на мама още един “Шанел № 5” — за да го носи не само на празник, а всеки ден. Да успеем — да прочетем, да опитаме супа от морски таралеж или печена скакалец, да гледаме любимия филм и да забравим за мръсните чинии в мивката. Да купим на леля Рая нов сервиз и да спретнем велик празник. Да побързаме да кажем “Обичам те” — преди да тръгнат финалните надписи.

У леля Райна сервизът се разби. Завинаги. Сватбеният сервиз за дванайсет души. Прощавай, златни кантове

Įdomybės

017

У леля Райка се разби сервизът. Завинаги. Сватбеният сервиз за дванадесет човека. Сбогом, златни кантове и печатчета “Made in Germany” на гърба на всяка чиния — чичо Котко падна от гардероба заедно с кутията. — Ох, — леля Райка даже прояви интерес. — Той е порцеланов! Все едно порцеланът не се чупи. После осъзна трагедията, легна в фотьойла: „Николай, донеси валидол!“, звънеше на всички, дори и на мен, въпреки междуградската връзка, и оплакваше младостта си, разлетяла се на хиляда парченца: — Родителите ни го подариха преди двайсет години. Не го докосвахме, пазехме го за специален повод, за порцелановата, Господи прости, годишнина. И какво? Татко почина, Котко е със изкълчен глезен, аз имам високо кръвно. И никой, обърнете внимание, не използва нито веднъж тези чинии. Глупаци! Замислих се. Защо пазим сервизите, бижутата и ярките емоции за специален случай? Защо държим ароматни свещи за „специална вечер“, крием диамантени обеци в кутия, плесваме децата по ръцете, ако посягат по-рано към луканката на масата, и пазим нежните думи само за Свети Валентин? С какво този ден, този миг, е по-маловажен от очакваните? Сигурни ли сме, че „ще има време“? Почти всички обаждания от горящите Кули-близнаци в Ню Йорк съдържаха обяснения в любов. Хората звъняха на близките си, оставяха съобщения на телефонните секретари. „Обичам те“ — да го кажат се оказа най-важното нещо, което трябваше да направят на Земята. Реалността, според енциклопедията, е „това, което съществува сега“, този миг между вчера и утре. Не трябва да отлагаме, да трупаме на гардероба или да крием за „някога“ онова, което може да ни донесе радост, удоволствие или усмивка вече сега. Утре няма. Има само днес, което е не по-малко уникално от 31 декември или някой Осми март. Затова побързайте. Сдобрете се. Вижте морето. Поиграйте със сина си, прегърнете дъщеря си, подарете на майка си още едно шишенце „Шанел №5“ — да го ползва не само на празник, а всеки ден. Трябва да успеем. Да прочетем. Да опитаме супа от морски таралеж или печена скакалец. Да гледаме любимия филм и да забравим за мръсните съдове. Купете на леля Райка нов сервиз и направете пищна вечеря. Побързайте да кажете „обичам те“ — преди да свършат финалните надписи

У леля Райна сервизът се счупи. Завинаги. Сватбеният сервиз за дванайсет души. Сбогом, златни кантове