Įdomybės
055
Държиш го като мекушав! Защо го записваш в музикалното училище, вместо на футбол или борба?! – Битката между свекърва и снаха за бъдещето на сина: силата да бъдеш истинска българска майка и щастието да отстояваш избора на детето си
Изграждаш от него мекушав човек Как т@ му записа на музикалното училище? Татяна Петрова мина покрай снаха
Įdomybės
022
„Какво го възпитаваш – мамино синче ли?“ – Защо го записваш в музикалното училище, Мария? Людмила Петровна минава покрай невястата, сваляйки ръкавиците си, и хвърля рязко: – Здравей, Людмила Петровна, заповядайте, радвам се да ви видя. Сарказмът не стигна до адресата. Свекървата хвърли ръкавиците на шкафа и се обърна към Мария. – Костя ми се похвали по телефона! Целият грее – казва: „Ще свиря на пиано!“ Това ли ти е идеята? Да го правиш девойче? Той момче ли ти е или какво? Мария затвори входната врата бавно, с надеждата да не избухне. – Това означава, че вашият внук ще се учи на музика. Много му харесва. – Харесва! – фръцна свекървата така, сякаш Мария е изрекла пълна глупост. – На шест години е, не знае кое му харесва! Ти трябва да го насочваш. Момче, наследник – а ти какъв го правиш? Свекървата влиза в кухнята, пуска чайника. Мария стиска зъби и влиза след нея. – Аз го възпитавам да е щастливо дете. – Ти го правиш мамино синче и мекотело! Трябваше на футбол да го запишеш! На карате! Да стане мъж, не… пианист някакъв! Мария се опря на касата на вратата, брои до пет. Не помага. – Костя сам пожела! Сам! Обича музиката, свири с удоволствие. – Обича той! – маха свекървата с ръка. – Сергей на неговите години риташе топка в двора! А твоят ще дърпа гами? Срамота! Нещо в Мария се скъса. Приближи се към свекървата. – Приключихте ли? – Не съм! Отдавна исках да кажа… – А аз отдавна исках да ви кажа – Костя е моят син. Аз ще решавам как ще го възпитавам. И няма да ви давам да се месите. Людмила Петровна се изчерви. – Как смееш да ми говориш така?! – Моля – излезте. – Какво?! Мария взе палтото на свекървата и ѝ го подаде. Води я до вратата. – Махайте се от моя дом! – Мене ли гониш? МЕНЕ?! Мария ѝ отвори входната врата и я изведе навън: – Ще си постигна моето! Ще видиш! Няма да ти позволя да погубиш единствения ми внук! – Довиждане, Людмила Петровна. – Сергей ще разбере всичко! Ще му кажа! Мария затвори вратата, обляга се и поема дълбоко въздух. Озова се във вечната война – свекърва, съвети, претенции – как да готви, как да възпитава, как да облича детето. А Сергей – не вижда проблем: „Мама само се тревожи“, „Тя знае“… Но не и днес. Вечерта, когато Сергей се прибира, ясно е – свекървата вече му се е обаждала. Той влезе тежко в кухнята, ядосан. – Изгони майка ми. – Помолих я да си тръгне. – Изхвърли я! Два часа плака по телефона! Два часа, Маша! – И не ти е важно, че тя ме обиди? Сергей замълча, колебае се. – Просто иска най-доброто за Костя. – Нарече нашия син мекотело. Шестгодишно дете. – Преувеличила е, но майка ми е права – момчето трябва да спортува, да се калява… Мария гледа мъжа си в очите. – На мен ме записваха на художествена гимнастика насила. Пет години плаках, страдах, молех да ме откажат… Никога няма да причиня това на сина си. Ако иска футбол сам – ще го запиша. Но никога насила! – Майка ти да си роди още един син и да го възпитава както си иска. А от Костя да се държи далече. Ако си на нейната страна – и от теб. Вечерта – мълчание. Дните минават, ледът по малко се топи. И така до събота сутрин… Мария се събужда рано, чува звук от ключа на входната врата. Людмила Петровна влиза – с връзка ключове. – Откъде имате ключове?! – Сережа ми ги даде. За да идвам при внука спокойно – нали ти ме гонеше. – Какво правите тук толкова рано? – Идвам за Костенька. Записах го на футбол! Първа тренировка днес! Бяс. Мария се втурва към спалнята. – Дал си ѝ ключове?! На МОЯТА КВАРТИРА?! Моя е, купена е с мои пари! – Каква егоистка! Ти само за себе си мислиш. – Костя няма да ходи на никакъв футбол, докато сам не поиска! – Не ти решаваш! Временно явление си в живота на сина ми! Сергей те търпи само заради детето! Мария се обръща към мъжа си. – Сережа? Тишина. – Добре тогава… Времето ти изтича. Вземи си нещата и напускай. Или ще те изгоня по пижама – все едно ми е. – Маша, чакай! – Вече казах достатъчно. – Ключовете си ги дръжте – аз днес сменям ключалките. …Разводът отнема четири месеца. Сергей опитва да се върне, звъни, пише, идва с цветя. Людмила Петровна плаши със съд. Мария взима адвокат и повече не вдига телефон. Две години изминаха бързо… …Актовата зала на училището по изкуствата ехти от гласове. Мария в третия ред, стиска програмата: „Константин Воронов, 8 години. Бетовен – Ода на радостта“. Костя излиза – сериозен, съсредоточен, в бяла риза и черен панталон. Сяда на рояла, свири първите ноти. Нейният син! Сам пожела да учи музика, сам избра пиесата за концерт, сам седя с часове на инструмента. Когато концертът приключва, залата гръмва от аплодисменти. Костя се покланя, намира майка си в залата и ѝ се усмихва широко. Мария ръкопляска, сълзи текат по бузите ѝ. Тя избра правилното. Сложи сина си над всичко – над мнения, над брака, над страха да остане сама. Така действа истинската майка!
Възпитавам от него мъж Защо го записах в музикалното училище? Елена Стоянова мина покрай снаха си, докато
Įdomybės
097
По-лошо от това не може да стане!
Ален, хръщай, моля! молеше мъжа. Не мога да живея в същия апартамент с теб! Как успя да се натиснеш в
Įdomybės
0118
Държиш го като мекушав! Защо го записваш в музикалното училище, вместо на футбол или борба?! – Битката между свекърва и снаха за бъдещето на сина: силата да бъдеш истинска българска майка и щастието да отстояваш избора на детето си
Изграждаш от него мекушав човек Как т@ му записа на музикалното училище? Татяна Петрова мина покрай снаха
Įdomybės
0198
И до днес понякога се пробуждам среднощ в панелен апартамент в Люлин и се питам кога татко успя да ни вземе всичко. Бях на 15, ходех в 10-и клас в гимназията „Патриарх Евтимий“, мечтаех да си купя „Адидас“ от Женския пазар и смятах за най-голям проблем домашните по математика. Живеехме скромно, но уютно – хладилникът беше пълен след пазаруването от „Кауфланд“, сметките до последно бяха платени. Всичко започна да се сипе, когато татко започна да се прибира все по-късно, хвърляше ключовете на масата, затваряше се в стаята с телефона, а мама го подканяше: „Пак ли закъсня, Васко? Мислиш ли, че този дом ще се държи сам?“ А той само промърморваше: „Остави ме, уморен съм.“ Аз слушах от детската стая със слушалки, правех се, че не чувам. После го видях на балкона да говори тихо по телефона: „Спокойно, почти свърших всичко“… Усетих нещо лошо, но замълчах. В петък се прибрах от училище и видях куфара на леглото, мама – с разплакани очи на вратата, попитах: „Къде отива?“ Татко даже не ме погледна: „Ще ме няма известно време.“ Мама извика: „Известно време с кого, Васко? Кажи истината!“ И той избухна: „Отивам си с друга жена. Писна ми този живот!“ Аз се разплаках: „Ами аз? А училище? А домът?“ Той отвърна: „Ще се оправите.“ Грабна документите, портфейла, затвори куфара, излезе без да се сбогува. Същата вечер мама опита да изтегли пари от банкомат и картата беше блокирана. На другия ден в банката разбра, че татко е опразнил сметката, оставил ни беше с неплатени сметки и теглен заем с нея за гарант. Мама цяла нощ броя бележки на кухненската маса с стар калкулатор, плачеше: „Не стигат за нищо…“ Аз се опитвах да помагам, но нищо не разбирах. Спряха ни интернета, после почти и тока. Мама започна да чисти по апартаменти, аз продавах шоколадчета на съучениците – срам ме беше, но нямаше друго. В един ден отворих хладилника – само кана с вода и половин домат. Разплаках се тихичко. Вечерта ядохме само ориз. После видях във Facebook татко с новата жена – в ресторант на „Витошка“, чукат си чашите. Писах му: „Тате, трябват ми пари за материали“, а той отвърна: „Не мога да издържам две семейства.“ Това беше последният ни разговор. Оттогава не се обади, не попита как съм, дали завършавам, дали съм болна, просто изчезна. Днес сама се издържам, помагам на мама, но тази рана още кърви – не заради парите, а заради изоставянето, заради студенината, за начина, по който ни остави да затънем, а той продължи напред, сякаш никога не сме били част от живота му. И въпреки всичко, често се будя нощем с един-единствен въпрос, заседнал в гърдите ми: Как се преживява, когато собствен баща ти вземе всичко и те остави като втора употреба – да се учиш да оцеляваш в този свят, докато още си дете?
И до днес, понякога се събуждам посред нощ и се чудя кога баща ми успя да ни лиши от всичко, което имахме?
Įdomybės
038
И до днес понякога се събуждам посред нощ и си задавам въпроса: кога баща ми успя да ни отнеме всичко? Бях на 15, живеехме в нашата малка, уютна къща в Пловдив – мебели, хладилник, пълен с любимите ми млечни продукти и плодове в пазарните дни, сметките платени почти винаги навреме. Бях ученик в 10-и клас в местната гимназия, мислех само за математиката и как да събера пари за едни маратонки Adidas, които много исках. А после, всичко започна да се променя – баща ми закъсняваше, прибираше се мълчалив, забит в телефона си, майка ми го посрещаше притеснено. Аз слушах техния спор от детската, с слушалките на ушите, правейки се, че нищо не се случва. Една вечер го чух в двора да говори по телефона, смееше се тихо и казваше „почти е готово“. Когато ме видя, млъкна веднага. Петъкът, когато си тръгна, беше като студен душ – куфарът на леглото, майка ми на вратата със сълзи, а аз, обикновено загрижен само за оценки, изведнъж изплашен за цялото ни семейство. Той каза, че си тръгва с друга жена и че „ще се оправим“. Изчезна, като взе документите, парите и се сбогува само със себе си. Още същата вечер разбрахме, че сметката ни е празна, има неплатени сметки, майка ми е записана гарант на заем, за който никой не знаеше. Интернетът спря, токът едва не спря, майка ми започна да чисти домове, аз – да продавам бонбони в училище, срам ме беше, но трябваше да помагам. Хладилникът – празен, сълзи на масата. Години по-късно виждам баща ми на снимка във Facebook, с новата си жена да вдига тост с вино, ръцете ми треперят. Писах му, той отговори хладно, че вече има друго семейство. Това беше последният ни разговор. Днес работя, помагам на майка ми и оцелявах, но белезите останаха. И всяка нощ питам: „Как се живее, когато собственият ти баща вземе всичко и те научи да се бориш за оцеляване още като дете?“
И до днес, понякога, се будя сред мрака и се чудя как татко успя да ни измъкне всичко, което някога имахме
Įdomybės
0428
Търпението ми приключи: Защо дъщерята на съпругата ми никога повече не може да влезе в дома ни
Търпението ми се изчерпа: Защо дъщерята на съпругата ми вече не се допуска в нашия дом Аз съм Марин
Įdomybės
075
И до днес понякога се събуждам посред нощ и си задавам въпроса: кога баща ми успя да ни отнеме всичко? Бях на 15, живеехме в нашата малка, уютна къща в Пловдив – мебели, хладилник, пълен с любимите ми млечни продукти и плодове в пазарните дни, сметките платени почти винаги навреме. Бях ученик в 10-и клас в местната гимназия, мислех само за математиката и как да събера пари за едни маратонки Adidas, които много исках. А после, всичко започна да се променя – баща ми закъсняваше, прибираше се мълчалив, забит в телефона си, майка ми го посрещаше притеснено. Аз слушах техния спор от детската, с слушалките на ушите, правейки се, че нищо не се случва. Една вечер го чух в двора да говори по телефона, смееше се тихо и казваше „почти е готово“. Когато ме видя, млъкна веднага. Петъкът, когато си тръгна, беше като студен душ – куфарът на леглото, майка ми на вратата със сълзи, а аз, обикновено загрижен само за оценки, изведнъж изплашен за цялото ни семейство. Той каза, че си тръгва с друга жена и че „ще се оправим“. Изчезна, като взе документите, парите и се сбогува само със себе си. Още същата вечер разбрахме, че сметката ни е празна, има неплатени сметки, майка ми е записана гарант на заем, за който никой не знаеше. Интернетът спря, токът едва не спря, майка ми започна да чисти домове, аз – да продавам бонбони в училище, срам ме беше, но трябваше да помагам. Хладилникът – празен, сълзи на масата. Години по-късно виждам баща ми на снимка във Facebook, с новата си жена да вдига тост с вино, ръцете ми треперят. Писах му, той отговори хладно, че вече има друго семейство. Това беше последният ни разговор. Днес работя, помагам на майка ми и оцелявах, но белезите останаха. И всяка нощ питам: „Как се живее, когато собственият ти баща вземе всичко и те научи да се бориш за оцеляване още като дете?“
И до днес, понякога, се будя сред мрака и се чудя как татко успя да ни измъкне всичко, което някога имахме
Įdomybės
0508
„Апартамент за двама? Не и без мен!“
Апартамент за двама? Без мен! Ще прехвърля имота на Зорница и ще се настаня при теб. Вече живееш сама
© 2026 Įdomybės!