Įdomybės!

На 34 години съм, омъжена съм, спортувам редовно и поддържам външния си вид – често хората ми правят комплименти и ме заглеждат, дори понякога непознати мъже във фитнеса или когато излизам с приятелки се опитват да ме заговорят, но никога не съм изпитвала желание или изкушение да изневеря на съпруга си, въпреки че той – кардиолог, често е дълги часове на работа, а аз стоя вкъщи с дъщеря ни и имам достатъчно възможности, просто защото вярвам в честността, не изпитвам нужда от външно потвърждение и предпочитам спокойствието на доверието пред скритите изкушения – какво е вашето мнение за избора между вярност и изкушение в съвременния брак?

Чела съм немалко истории на жени, станали жертва на изневяра или самите те са изневерявали.

Įdomybės

0233

Дом без топло: Когато майка превръща семейното гнездо в бойно поле

Един дом без добронамереност: Когато майката превърна дома в бойно поле Апартаментът, в който вече не

Įdomybės

Чела съм безброй истории на българки, които са били неверни, и макар да се опитвам да не съдя никого, има нещо, което наистина не мога да разбера – не защото се мисля за по-добра, а просто защото изневярата за мен никога не е била изкушение. На 34 години съм, омъжена, живея обикновен живот в София, тренирам пет пъти седмично, храня се здравословно, обичам да изглеждам добре и знам, че съм привлекателна жена – хората ми го казват и виждам начина, по който ме гледат. Флиртовете във фитнеса и в баровете с приятелки не са ми чужди, но никога не съм преминала границата – не от страх, а защото не изпитвам нужда. Мъжът ми е лекар-кардиолог, работи много, често съм сама у дома с дъщеря ни и имам свободно време, в което спокойно бих могла да правя каквото поискам, но дори и тогава изневярата не ми минава през ума. Запълвам времето си с тренировки, четене, подреждане, разходки – не търся липси, а бракът ни, макар и не съвършен, се гради на доверие и честност. Не проверявам телефона на съпруга ми и не измислям сценарии – вярвам му и това спокойствие ми дава свобода. Когато чета разкази за изневери, не изпитвам осъждане, а искрено недоумение – за мен не е въпрос на изкушение, външен вид или свободно време, а просто избор какъв човек искаш да бъдеш. Не защото не мога, а защото не желая. А вие как виждате нещата?

Чувството ми е като в сцена от стар български филм една жена седи край прозореца на малък апартамент

Įdomybės

042

Мъжът ми без да ме попита реши да покани свекърва ми да живее у нас през целия януари – когато декември ме изцежда и мечтая за спокойствие – а аз тихо си събрах багажа и си тръгнах, за да спася себе си. След като той усети истинското „семейно време“ с майка си, разбра кои са границите между грижа и жертва. Това не е просто разказ за една почивка, а за уважението към личното пространство у дома. Как мислите: трябва ли да търпим „за да има мир“, или да поставим твърда граница, дори това временно да разклати отношенията?

Съпругът ми, Иво Георгиев, ми каза през декември, че майка му ще живее с нас целия януари. Не за няколко

Įdomybės

0380

Съпругът ми реши едностранно да покани майка си да живее при нас целия януари – а аз събрах багажа, оставих ключовете и се изнесох в нов апартамент, за да си върна спокойствието и защитя границите си. Това не беше просто бягство от свекърва, която не познава думата „граници“ – това беше урок за уважение, независимост и семейно пространство, който мъжът ми трябваше да научи сам. Какво бихте направили в такава ситуация: да търпите заради мир, или да изберете себе си въпреки риска за отношенията?

Мъжът ми реши, че най-естественото нещо на света е свекърва ми баба Тодорка да дойде да живее при нас

Įdomybės

0115

Не мога да ти стана майка и не мога да те обичам, но ще се грижа за теб и не трябва да ми се сърдиш. Все пак при нас ще ти е по-добре, отколкото в дом за сираци. Днес беше тежък ден – Иван погребва сестра си, с която не се е виждал пет години. Вика прави всичко по силите си да го подкрепи. След погребението остава грижата за малкия син на Ирена – всички роднини са единодушни, че Иван трябва да приюти племенника си. Вика разбира ситуацията, макар никога да не е искала деца – нито свои, нито чужди и го е признава на съпруга си още преди сватбата. Сега обаче няма избор – да дадат Влади в дом за сираци никога не би допуснала. Тя му казва истината: няма да бъде майка, но ще се грижи за него. Влади избира да остане при чичо Иван. Вика преобразява стаята му с ентусиазъм – не е скъперник, просто не обича деца. Влади се радва на красивата си стая, но често си мечтае да бъде обичан. Вика постепенно започва да изпитва удоволствие от малките му радости – цирк, зоопарк, забавления. Когато планират пътуване до морето, Вика променя намеренията си – решава, че Влади трябва да види морето. След ваканцията настъпват нови дни, носещи едва доловимо чувство за щастие и очакване. Чудото се случва – Вика се прибира с нов живот. Тя не знае какво да прави, след като Влади така е променил Иван. Когато Влади попада спешно в болница, той моли Вика днес да бъде неговата майка – само за един ден. Вика му обещава, че ще остане до него, осъзнавайки колко силна е любовта ѝ към момчето. Десет години по-късно, на 45-ия си рожден ден, Вика осъзнава, че е щастлива съпруга и майка на две прекрасни деца – Влади вече е почти пълнолетен, а София е на десет. Единственото, за което съжалява, са думите за нелюбов. Дали Влади ги е забравил или ще ги помни цял живот – тя не смее да попита.

Не мога да ти стана майка и не мога да те обикна, но ще се грижа за теб и не трябва да ми се обиждаш.

Įdomybės

0166

«Снахата ме помоли да се отдръпна – но после сама внезапно закрещя за помощ»

Снахата ме помоли да не идвам толкова често но после сама се обади за помощ. След сватбата на сина ми

Įdomybės

0339

Не мога да ти стана майка и не мога да те обикна, но ще се грижа за теб и не трябва да ми се сърдиш. Защото при нас ти пак ще си по-добре, отколкото в дом за сираци. Днешният ден беше труден. Иван погребваше сестра си – такава несръчна, но все пак близка. Не се бяха виждали повече от пет години, а сега трагедията ги събра отново. Вика както може подкрепяше съпруга си и пое голяма част от грижите. Но след погребението им предстоеше още една важна задача – сестрата на Иван, Ирина, остави малък син. Всички роднини, които в този ден се сбогуваха с Ирина, веднага прехвърлиха отговорността върху младия ѝ брат Иван. Кой друг, ако не чичото, трябва да се погрижи за момчето? Така че това решение дори не подлежеше на обсъждане – смяташе се за единствения правилен избор. Вика всичко разбираше и не беше против, но имаше едно „но“: тя никога не бе искала деца – нито свои, нито чужди. Решението ѝ бе взето отдавна. Честно се бе признала пред Иван преди сватбата, а той го прие на шега – кой мисли за деца на двайсет и нещо? Не и не, ще си живеем за себе си – така решиха двамата преди десет години. Сега обаче ѝ се наложи да приеме напълно чуждо дете. Нямаше изход. Иван никога нямаше да позволи племенникът му да отиде в дом за сираци, а Вика не би посмяла да повдигне изобщо този въпрос. Тя знаеше, че никога няма да обикне това дете, а още по-малко – да му замести майката. Момчето беше умно за възрастта си и Вика реши да бъде честна с него. – Влади, къде предпочиташ да живееш – при нас или в дома за сираци? – Искам да живея вкъщи, сам. – Но нямаш право да живееш сам, ти си само на седем. Трябва да избереш. – Тогава при чичо Иван. – Добре, ще живееш с нас, но трябва да ти кажа едно нещо – не мога да ти стана майка и не мога да те обикна, но ще се грижа за теб, а ти не трябва да ми се сърдиш. Защото при нас пак ще ти е по-добре, отколкото в дома. Когато уредиха формалностите, се прибраха у дома. Вика смяташе, че след онзи разговор вече не ѝ се налага да се преструва на грижовна леля – може да е себе си. Да нахрани, да изпере, да помогне с уроците не ѝ беше трудно, но да дава сърдечните си сили – е, това вече не. А малкият Влади не забравяше нито за миг, че е нежелан и че за да не го върнат в дома, трябва да е послушен. Откроиха му най-малката стая в жилището, но трябваше първо да я преобразят. Изборът на тапети, мебели, декор – все любими занимания на Вика, тя се включи в обзавеждането с ентусиазъм. Позволи на Влади да си избере тапетите, а другото подбра сама. Не съжали средства – не беше скъпа, просто не обичаше деца, затова стаята стана красива. Влади беше щастлив! Жалко, че майка му не вижда новата стая. „Ох, само ако Вика можеше да ме обикне. Тя е добра, но не обича деца“, често си мислеше Влади преди сън. Момчето умееше да се радва на малкото – цирк, зоопарк, парк с атракции – така искрено се възхищаваше, че Вика сама започна да се наслаждава на тези разходки – харесваше ѝ да учудва момчето и да наблюдава реакцията му. През август трябваше с Иван да летят на море, а Влади за десет дни да иде при близка роднина. Но малко преди това Вика промени решението си – страшно ѝ се прииска момчето да види морето. Иван се учуди, но тайно беше много радостен – вече се чувстваше силно привързан към детето. Влади бе почти щастлив! Само да го обичаха, но важното – ще види море! Пътуването беше страхотно – топло море, сочни плодове, прекрасно настроение. След почивката започнаха обичайните дни – работа, дом, училище. Но сякаш нещо се бе променило – появи се ново усещане: движение на живота, лека радост, очакване на чудо. И чудото се случи – Вика се върна от морето с нов живот. Как стана, след толкова години да си „пази“ от подобни изненади? Какво да прави? Да каже ли на Иван, или да реши сама? След появата на Влади вече не бе сигурна, че съпругът ѝ е убеден „чайлдфри“. Той се грижеше с любов за момчето, забавляваше се с него, вземаше го и на футбол. Един подвиг Вика направи, но за втори още не бе готова – сама прие трудното решение. Докато седеше в клиника, звъннаха от училището – Влади откаран с линейка със съмнение за апендицит. Засега планът трябваше да почака. Влетя в спешния кабинет. Влади беше блед, трепереше. Щом видя Вика, започна да плаче. – Вика, моля те, не си тръгвай, страх ме е. Само днес побъди моя майка. Само един ден, повече няма да искам. Момчето се вкопчи в ръката ѝ, сълзите му не секваха. Сякаш го заливаше истерия. Вика никога преди не го беше виждала да плаче, освен на погребението. Сега просто се разрида. Вика притисна ръката му към бузата си. – Момчето ми, малко още, ще дойде лекарят и всичко ще е добре. Тук съм, с теб съм, никъде няма да ходя. Боже, колко го обичаше в този момент! С тези искрени очи – това е най-важното, което има. „Чайлдфри“ – каква глупост. Още тази вечер ще каже на Иван за бъдещото бебе. Това решение дойде точно в мига, когато Влади от болка още по-силно стисна ръката ѝ. Минаха десет години. Днес Вика има юбилей – навършва 45. Гости, поздравления, а тя – с кафе в ръка – си спомня… Колко бързо мина времето, как отлетя младостта и настана зрелост. Вече е щастлива съпруга и майка на две прекрасни деца – Влади е почти на осемнадесет, а София на десет. Нищо не съжалява. И все пак има нещо, за което много, много съжалява – онези думи на нелюбов. Как ѝ се иска Влади да не ги помни, да ги е забравил и никога да не си ги спомня. След онзи ден в болницата, се стараеше често да му казва, че го обича. А дали той помни първото ѝ признание – така и не се осмели да го попита.

Не мога да ти стана майка и не мога да те обичам, но ще се грижа за теб и не трябва да се обиждаш.

Įdomybės

068

Милионерът спира на заснежена улица в Лозенец… и не може да повярва на очите си

Милионерът спря рязко на заснежената улица… и не можа да повярва Спирачките на черния му Mercedes