Įdomybės!

Тази история се случва точно в началото на брачния ми живот, когато с мъжа ми току-що сме сключили брак.

Една бележка Ключът за апартамента на майка лежеше в джоба на якето на Стефан, до разписката за получения капаро. Той напипваше листа през плата, сякаш така можеше да задържи ситуацията в свои ръце. След три дни при нотариуса трябваше да подпишат договор за продажба, купувачите вече бяха превели сто хиляди, а брокерът всяка вечер пращаше съобщения с напомняне за сроковете. Стефан отговаряше кратко, без емотикони, и се ловеше, че чете тези напомняния като заплахи. Той се качи до петия етаж без асансьор, спря пред врата, пое си въздух и чак тогава позвъни. Майка му не отвори веднага. Отвътре се чу шумолене, после щракна ключалката. — Стефи, ти ли си? Почакай… да махна синджира… — тя говореше по-високо, отколкото трябва, а гласът ѝ беше напрегнат, като че ли се оправдаваше предварително. Стефан се усмихна, както можеше, и показа торба. — Донесох продукти. И да прегледаме пак договора. — Договора… — майка му се отдръпна в коридора, да го пусне. — Помня. Само да не ме пришпорваш. В апартамента беше топло, парното бумтеше, на столче до вратата лежеше чанта с лекарства. На кухненската маса – чиния с недоядено ябълко, а до нея – тефтерче, в което майка му на големи букви пишеше: “Да изпия хапчетата”, “Да звънна в домоуправата”, “Стефи ще дойде”. Стефан подреди покупките, сложи млякото в хладилника, провери дали вратичката е добре затворена. Майка му го гледаше, сякаш и това беше част от договорката. — Пак си купил не онзи хляб, — каза тя, но без упрек. — Друг нямаше, — отвърна Стефан. — Мамо, помниш ли защо продаваме? Тя седна, сложи дланите в скута си. — За да ми е по-лесно. Да не се катеря по тези етажи. И вие… — спря, сякаш “вие” беше прекалено тежко. — Да не се карате. В Стефан закипя раздразнение – не към нея, а към фразата. Той знаеше, че се карат – тихо, по телефона, за да не чува майка му. — Не се караме, — излъга той. — Решаваме. Мама кимна, но погледът ѝ беше ясен, упорит. — Искам да видя новия апартамент, преди да подпиша, — настоя тя. — Обеща ми. — Утре ще отидем, — каза Стефан. — На първия етаж е, двор, магазинът е наблизо. Той извади от папката документите: предварителен договор, разписка, удостоверение за собственост, копия на лични карти. Всичко наредено във файлове, сякаш те можеха да заместят реда в семейството. — А какво е това? — попита майка му, дръпвайки един лист, който Стефан не помнеше. Листът беше тънък, с печат от поликлиниката и подпис на лекар. Горе – “Медицинска бележка”. По-долу – формулировки, от които Стефан пресъхна в устата: “Има признаци за когнитивно намаляване”, “Препоръчва се обсъждане на въпрос за настойничество”, “Възможна ограничена дееспособност”. — Откъде го имаш? — попита той, опитвайки се да говори спокойно. Майка му погледна бележката като нещо чуждо. — Дадоха ми я, в поликлиниката. Мислех, че е за санаториум. — Кой ти я даде? Кога? Тя сви рамене. — Ходих с… — потърси думата. — С Пламен. Каза, да проверим паметта, да не ме излъжат. Подписах, жена в регистратурата даде лист, но не го четох – очилата бяха вкъщи. В ума на Стефан започнаха да се подреждат парчетата, а от това стана още по-зле. Малкият му брат Пламен все повтаряше едно и също: “Мама не трябва да е сама, забравя, лесно могат да я измамят.” Говореше го загрижено, но струеше и умора. — Мамо, разбираш ли какво значи това? — Стефан взе бележката. — Че съм… — тя наведе глава. — Че съм глупава? — Не. Че някой иска да оформи документи, за да не можеш да подписваш сама. За да решават вместо теб. Мама вдигна глава рязко. — Не съм дете. Устните ѝ трепнаха. Не плачеше, но в очите ѝ блесна болка от обида, която не можеше да покаже. — Помня къде са ми парите — каза бързо. — Помня как ви водех на училище. Помня, че апартаментът е мой. Не искам да ме… — не довърши. Стефан внимателно прибра бележката обратно, сякаш беше гореща вещ. — Ще се оправя, — каза. — Още днес. Излезе на балкона да звънне на брат си. На балкона — буркани с кисели краставички на мама, чисти, прибрани в кутия. Забеляза, че капачките са отделно, подредени. Мама може да забрави очилата, но буркани и капачки – никога. Пламен вдигна бързо. — Как е там? — бодро попита. — Водил ли си мама в поликлиниката? — попита Стефан. Пауза. — Да, и? Казах ти, трябва. Бърка се, Стефи. Видя сам. — Видях, че се изморява. Не е същото. Знаеш ли, че ѝ дадоха бележка за настойничество? — Не драматизирай, препоръка е. За да не придиря нотариуса. Пази се вече от измамници. Стефан стисна телефона. — Нотариусът не “придиря”, а проверява дееспособност. Ако в картата ѝ пише “ограничена”, може да откажат сделка. — А ако мине, после някой ще спори. Искаш да ни влачат по съдилища? Просто искам всичко да е чисто. — Чисто е, когато мама разбира. Не когато ѝ подават лист без очила. — Ще ми прехвърлиш пак всичко, а? — вече ядосан. — Аз ходя повече до нея, знам как забравя да изключи газта. Стефан си спомни вчерашния ѝ разговор – питаше го кой ден е, но после точно назова сумата на капарото и пита да не са ги излъгали. — Ще отида в поликлиниката днес. И при нотариуса. Ти ще дойдеш довечера. Пред мама. — Пред мама не може, ще се притесни. — Може. Това е за нея. Стефан се върна в кухнята. Мама гледаше през прозореца, все едно там са отговорите. — Не ми се сърди, — каза тя, без да се обръща. — Пламен е добър. Просто се страхува. Стефан почувства как нещо го променя отвътре. Майка му го защитава дори сега. — На него не се сърдя, — каза той. — Сърдя се, че не питат теб. Събра папката, сложи бележката в отделен файл и я прибра в чантата. Преди да излезе, провери котлона, прозорците. Мама го изпрати до вратата. — Стефи, — каза тихо. — Не давай апартамента на когото и да е. — На никого, — отговори. — И теб също. В поликлиниката Стефан чака близо два часа. Първо на регистратурата, после за кабинет, после за обяснения. Жената там, изморена, каза: — Медицинска тайна. Само с пълномощно. — Това е майка ми, — рече Стефан, сдържайки тона. — Не знае какво е подписала. Поне кажете кой иницира записа. — Да иде сама, — отряза тя. Стефан звънна на мама. — Мама, можеш ли сега да дойдеш? — попита. — Сега? — колебание. — Не съм готова. — Ще те взема. Важно е. Върна се, качи се до петия етаж, помогна ѝ с палтото, намери очилата на перваза “да не ги забравя”. В поликлиниката пак чакаха. Мама гледаше плакати за прегледи, стана по-малка. — Като ученичка съм, — прошепна, когато им дойде редът. — Възрастна си. Просто тук така става, — отвърна Стефан. С нея на регистратурата бяха по-меки. Жената намери карта. — Имахте преглед при невролог миналата седмица, — каза. — И при психиатър по препоръка. Мама потръпна. — При психиатър? Никой не ми каза. — При оплакване от памет, стандартно е, — неуверено каза жената. Стефан поиска копие от посещенията и бележката. Отказаха му, но позволиха на мама да вземе медицинска справка за нотариуса. Тя подписа заявление – този път с очила, четейки бавно. — Ето, — подаде им жената. — Към завеждащата, ако имате въпроси. Кабинетът беше затворен, табела: “Работи от 14:00”. Беше 12:30. — Няма да стигнем, — каза мама, облекчено. — Ще почакаме, — отвърна Стефан. Седнаха в коридора. Мама стискаше справката като билет. — Стефи, — заговори тихо, без да го гледа. — Понякога се обърквам. Мога да забравя дали съм яла. Но не искам да ме… отпишат. Стефан видя ръцете ѝ – кожата тънка, вени изпъкнали, а пръстите още сръчни. Помисли си как някога му е връзвала шалчето, а той се е срамувал от собственото си безсилие. — Никой не може, освен ако не искаш, — каза той. — А ако не разбирам за какво съм съгласна? Този въпрос го удари повече от бележката. — Тогава аз ще съм до теб, — каза. — Ще намерим начин да разбираш. Завеждащата ги прие към 14:20. Говореше спокойно. — Няма решение от съд за недееспособност, — каза, прелиствайки картата. — Има запис за възможно когнитивно намаляване, препоръка за консултация с настойнически органи. Това не лишава майка ви от право да подписва сделки. — Но нотариусът ще види и може да откаже, — рече Стефан. — Оценява състоянието в деня на сделката. Ако има съмнения, може да поиска становище от психиатър или личен преглед. Самата бележка не забранява. Мама стискаше чантата си. — Кой нареди запис за настойничество? — попита Стефан. — В картата има бележка: “Придружител – син”. Фамилия няма. Лекарят решава по тестовете. Никой не “нарежда” официално. Стефан видя, че упорството тук е безполезно. Грижата е формулирана по правилник. Сивите зони са там, където мама подписва, без да чете. На връщане мама беше уморена, но държеше. В автобуса каза: — Пламен мисли, че мога да продам и да остана на улицата. — Страхува се, — каза Стефан. — А ти от какво се страхуваш? Стефан не отговори веднага. Страхуваше се, че сделката ще пропадне, че купувачите ще си поискат парите; че ще изгубят новия апартамент, че мама ще остане тук още години. И най-много – че мама ще стане “обект на грижа”, а не човек. — Страхувам се, че ще спрат да те питат, — каза той. Вечерта Пламен дойде. Седна на кухнята, като у дома си. Мама сложи салата. Стефан видя, че тя се старае да е спокойна. — Мамо, как си? — Пламен се наведе, целуна я. — Добре, — каза тя сухо. — Днес разбрах, че съм била при психиатър. Пламен замръзна, погледна Стефан. — Не исках да те плаша, мамо. Просто проверка. Навсякъде така. — Не ме провериха, поведоха ме. Стефан остави справката на масата. — Пламене, разбираш ли, че може да блокират сделката заради този запис? — попита той. — А ти, че без такъв тя е опасна? Трябва всичко да е по книга. Не искам после да чуя: “Бабата нищо не разбира”. — Тя разбира, — каза Стефан. — Днес разбира, утре не, — Пламен започна да повишава тон. — Ти виждаш ли? Забравя. Може да подпише всичко. Мама удари с ръка по масата – не силно, но категорично. — Няма да подпиша “всичко”. Ще подпиша само това, което ми обяснят. Пламен наведе глава. — Мамо, наистина съм уморен, — каза. — Всеки ден мисля, че ще ти звънят да пращаш пари. Видях как излъгаха съседката. Не искам да стане с теб. Стефан чу не алчност, а страх. Но страхът не дава право да решаваш сам. — Ще процедираме така: без настойничество, без “недееспособност”. Отиваме при нотариус без купувачи. Мама с очила, спокойно. Нотариусът разговаря лично. Ако трябва, психиатър да потвърди, че разбира. Ограничено пълномощно, само по определени въпроси. Парите от продажбата – по сметка с два подписа: мой и неин, или неин и твой. Според избора ѝ. Пламен вдигна глава. — Ще загубим купувачите, няма да чакат. — Тогава да си тръгнат, — каза Стефан. Почувства как мама се разтрепери. — Няма да продавам апартамента на цена да обявят мама за недееспособна. В погледа на мама се появи ново – смес от благодарност и страх. — Стефи, — каза тихо. — Ами ако изгубим парите? — Може би капарото и време, — честно каза. — Но ако сега дадем съгласие за настойничество заради бързината, няма връщане. После ще живееш “под наблюдение”, всеки ход ще е “за твое добро”. Пламен стисна юмруци. — Мислиш, че искам да я унижа? — попита. — Мисля, че искаш контрол, защото те е страх, — каза Стефан. — И защото така е по-лесно. Пламен скочи. — По-лесно? Пробвай ти! Идваш веднъж седмично да ме учиш как се гледа човек. Стефан се изправи, но спря. Видя, че мама се сжива, все едно спорът е шамар. — Спирай, — каза. — Не е въпрос кой колко прави. Мама трябва да е център на решението. Мамо, искаш ли Пламен да има право да подпише вместо теб? Мама се замисли дълго. После каза: — Искам да сте двамата, когато подписвам. И да ми казвате истината. Дори да е неприятна. Стефан кимна. — Така ще е. На другия ден отиде сам при нотариус, с документацията. Нотариусът, мъж с очила, разгледа внимателно. — Справката не е основание за отказ, — каза. — Но препоръчвам присъствие на психиатър или становище от него. Обязателно лично участие на майка ви. Без пълномощни “за всичко”. — Купувачите чакат, — отбеляза Стефан. — Купувачите винаги чакат, после не чакат. Ваш решението. Стефан звънна на брокера. — Отлагаме сделката, — каза. — За колко? — тонът беше хладен. — Две седмици. Нужен ни е документ от лекар. — Може да се откажат. Тогава връщате капарото. — Връщаме, — спокойно каза Стефан. Вечерта уведоми мама и Пламен. Пламен се ядоса, говореше за “изпуснат шанс”, после замълча и си тръгна, хлопна вратата тихо, но в коридора потръпна закачалката. Мама седеше в кухнята, въртеше химикалка. — Няма да дойде? — попита. — Ще дойде, — каза Стефан. — Трябва му време. — А на мен? — попита тя. Стефан разбра, че пита не за чакане, а за времето, което ѝ остава да живее като “подопечна”. — Трябва ти време. И право. След седмица с мама отидоха при психиатър в частен център – да не чакат направление. Мама се притесняваше, но се държеше. Врачът разговаря внимателно, питаше за дати, за деца, за смисъл на сделката. Мама сгреши един път, но обясни защо продава и какво ще прави с парите. Заключението беше сухо: “Състоянието позволява да разбира и да ръководи действията си.” Стефан държеше документа като щит и усещаше горчивина, че способността на мама да бъде себе си се доказва с печат. Купувачите се отказаха. Брокерът изпрати съобщение: “Откриха друг вариант. Капарото върнете до петък, иначе претенция.” Стефан върна парите, част от свои спестявания. Беше болезнено, но не фатално. Пламен не звъня три дни. После дойде без предупреждение. Мама отвори; Стефан чу гласовете им. — Мамо, прости, — каза Пламен. — Прекалих. — Не ме обиди, — отвърна тя. — Оплаши ме. В кухнята Пламен седна срещу Стефан. — Наистина мислех, че е правилно, — каза. — Не исках някой… — Разбирам, — каза Стефан. — Но сега така: всички документи – само пред нея и пред нас. И ако те е страх, казвай си го, не с бележки. Пламен кимна, погледът му остана упорит. — А ако почне съвсем… — не довърши. Мама го гледаше уверено. — Тогава заедно ще решавате, — каза тя. — Но докато съм жива и знам, искам да ме питате. Стефан видя – семейството не стана по-сплотено. Обида остана, уталожена като утайка. Сделката пропадна, парите върнати, новият вариант загубен. А в папката имаше други документи: ограничено пълномощно за Стефан за плащане на сметки и банки, съгласие на мама за обща сметка, и списък с въпроси, които тя сама написа за нотариуса. Късно вечерта Стефан се готвеше да си тръгва. Мама го изпрати до вратата, както винаги. — Стефи, — каза и му подаде връзка ключове. — Вземи втория комплект. Но не защото не мога сама. А защото така ще ми е по-спокойно. Стефан взе ключовете, усети студа на метала в ръката и кимна. — Така е по-спокойно, — повтори той. Излезе на площадката и не тръгна веднага надолу. Зад вратата се чуваха стъпките на мама, после щракна заключалката. Стефан си мислеше, че истината не е напълно разкрита. Кой от поликлиниката е написал фразата, защо никой не обясни на мама какво подписва, къде свършва грижата и започва властта – всичко това може да изплува. Но сега мама имаше глас, защитен не само с думи, а и с общите им действия. И това вече не можеха да го вземат така лесно.

Една справка Ключът за апартамента на мама се намираше в джоба на якето на Стефан, точно до разписката

Įdomybės

014

Една справка Ключът за апартамента на майката лежеше в джоба на якето на Стефан, редом с разписката за

Įdomybės

051

Уредила на баща си безгрижна и щадяща старост

Алло, Радко? Радка, дойди, моля те, тук какво се върти ухиленият глас на баща ти в телефонната линия

Įdomybės

012

Килерът и гами: Тя влезе в килера не за спомени, а за буркан кисели краставички за салат. На най-горния рафт, зад кутията с коледна украса, се показа ъгълът на калъф, който отдавна не трябваше да е в този апартамент. Платът беше потъмнял, ципът заяждаше. Тя го издърпа, а дългото, тясно тяло на калъфа изпълзя от дълбочината му като издължена сянка. Тя остави буркана на табуретка до вратата, за да не го забрави, и клекна направо на пода – сякаш така решението се отлагаше по-лесно. След третия опит ципът се предаде. Вътре бе цигулка: лакът тук-таме изтрит, струните хлабави, лъкът прилича на стар метличка. Но формата се разпознаваше и нещо щракна в гърдите ѝ – като прекъсвач. Спомни си как в девети клас мъкнеше този калъф през целия квартал, притеснена, че изглежда смешна. После бяха техникум, работа, сватба – и изведнъж музикалната школа остана назад, защото започна друг живот. Цигулката отиде при родителите ѝ за съхранение, после се премести с багажа ѝ в този дом. Сега лежеше тук, сред торби и кашони – не виновна, просто забравена. Вдигна инструмента предпазливо, сякаш може да се разпадне. Дървото беше топло от допира ѝ, въпреки хладния килер. Пръстите сами намериха грифа – неудобството дойде веднага: ръката не помнеше как се държи, сякаш чужда вещ бе взела назаем. На кухнята водата кипеше. Тя стана, затвори килера, но не върна калъфа обратно. Остави го в коридора, опрян на стената, и отиде да изключи котлона. Салатата можеше спокойно да е и без краставички. Ловеше себе си вече в обяснения. Вечерта, когато съдовете бяха измити, а на масата остана само чиния с хлебни трохи, тя внесе калъфа в стаята. Мъжът ѝ – пред телевизора, прескача каналите без интерес. Вдигна поглед: – Какво откри там? – Цигулката – каза тя, учудена колко спокойно звучи. – А. Още ли работи? – усмихна се той, без злоба, по-скоро с познатото семейно намигване. – Не знам. Ще проверя. Тя отвори калъфа върху дивана, подложи старо хавлия, да не издраска дамаската. Извади цигулката, лъка, малко кутийка с колофон. Колофонът напукан – като лед на локва. Прекара лъка по него, косъмчетата едва захванаха повърхността. Настройването беше отделно унижение – колковете вървят трудно, струните скърцат, една веднага се скъса и удари по пръста. Тихо си пусна псувня, да не чуят съседите. Мъжът поклаща глава: – Може би чака майстор? – пита. – Може – призна тя, но в нея вече се надига огорчението, не към него, а към самата себе си. Сложи телефона с апликация за настройване на масичката, екрана показва букви, стрелката подскача. Върти колко, слуша как тонът пропада, после става прекалено висок. Раменото се схваща, пръстите се уморяват. Когато струните спряха да звучат като електрожици, вдигна цигулката към брадичката си – подбрадникът студен, кожата на врата изтънява. Опитва да застане като в старите уроци – но гърбът отказва. Засмя се сама на себе си. – Концерт ли? – пита мъжа, не откъсвайки поглед от екрана. – За теб – отговаря тя. – Дръж се. Първият звук беше толкова неочакван, че самата тя подскочи. Не беше нота, а жалба. Лъкът трепери, ръката не държи права линия. Спира, поема дъх, опитва отново. Става малко по-добре, но все пак срамно. Срамът е странен, пораснал. Не като тийнейджърския – светът не гледа. Тук гледат само стените, мъжът и собствените ѝ ръце, които са станали чужди. Свестява струните, както като дете, бавно, наум брои. После опитва ре мажор гамата, лявата ръка се бърка в пръстите. Не помни кой е вторият, кой – третият. Пръстите по-дебели, възглавничките не попадат точно. По върховете не боли, само усеща, че кожата е прекалено мека. – Няма нищо – изненадващо казва мъжът. – Не веднага става. Тя кимва, но не знае на кого е „няма нищо“ – на него, на цигулката, на себе си? На другия ден отива в работилницата до метрото – не романтично място: стъклена врата, гишета, по стените китари и цигулки, мирише на лак и прах. Майсторът, млад с обеца, отнема инструмента професионално. – Струните задължително сменяме – съобщава. – Колковете ще смазваме, подставка – оправим. Лъка ако желаете, то струва повече. Думата „повече“ автоматично я стяга. В главата ѝ изскачат сметки, лекарства, подарък за внучката. Тя на косъм да каже: „Няма нужда.“ Но вместо това пита: – Може ли само струни и подставка сега? – Може. Ще си свири. Оставя цигулката, получава разписка, слага я в портмонето. На улицата усеща, че е предала на ремонт не предмет, а част от себе си – чака да ѝ я върнат работеща. У дома включва лаптопа, търси „уроци по цигулка за възрастни“. Смешно ѝ е формулировката „възрастни“ – все едно е отделен биологичен вид, който се учи по-бавно. Намира няколко обяви – едни обещават „резултат за месец“, други „индивидуален подход“. Затваря ги от тревога, после отваря отново и пише на преподавателка от съседния квартал: „Здравейте, на 52 съм. Искам да си възстановя уменията. Възможно ли е?“ След изпращане веднага съжалява, все едно се е признала в слабост. Но съобщението вече е пратено. Вечерта синът идва – на кухнята пие чай, пита за работа. Забелязва калъфа в ъгъла на стаята. – Това цигулка ли е? – с искрено учудване. – Да. Намерих. Мисля да… пробвам. – Мамо, сериозно ли? – усмихва се леко объркано. – Ти… отдавна… – Отдавна, – съгласява се тя. – Затова искам. Синът сяда, върти бисквита. – Защо ти е? – пита накрая. – Ти и без това се уморяваш. Вътре в нея тръгва защитата, да обяснява, да аргументира, да докаже правото си. Но всички обяснения звучат жалко. – Не знам – казва честно. – Просто искам. Синът я гледа по-внимателно, не като майка, а като жена със свое желание. – Добре – казва. – Само недей да се претоварваш. И съседите да внимават. Тя се засмива. – Ще свиря през деня. Съседите ще преживеят. Когато синът си тръгва, ѝ олеква – не защото е дала позволение, а защото не е дала обяснения. След два дни взема цигулката от работилницата. Струните блестят, подставката идеално сложена. Майсторът ѝ показва как да затяга и съхранява. – Само не я оставяйте до радиатор – съветва той. – И винаги в калъфа. Тя кима като ученичка. Вкъщи нарежда калъфа на стол, отваря, дълго гледа инструмента, сякаш се страхува пак да го повреди. Първото упражнение избира най-просто: дълги лъкове на отворени струни. Като дете й се е струвало наказание, сега е спасение. Без мелодия, без оценка – само звук и стремеж той да е равен. След десет минути рамото я заболява. След петнайсет – шията се схваща. Спира, прибира цигулката, затваря ципа – в нея се надига яд за тялото, за възрастта, че всичко е по-трудно. На кухнята наливат вода, сяда и гледа през прозореца как тинейджъри карат тротинетки и се смеят. Завижда им – не на младостта, а на безсрамието да паднеш и пак да се пробваш. Връща се в стаята, отваря калъфа отново, не защото трябва, а защото не иска да свърши със злост. Отговорът от преподавателката идва вечерта: „Здравейте. Разбира се, възможно е. Заповядайте, започваме с постановка и лесни упражнения. Възрастта не е пречка, но трябва търпение.“ Тя чете два пъти. „Търпение“ е честно и я успокоява. На първия урок отива с калъфа в ръка, все едно носи нещо крехко и важно. В метрото хората се обръщат, някои се усмихват – тя ги вижда и си мисли: нека, нека наблюдават. Преподавателката е ниска жена на четиридесет, с къса коса и внимателни очи. В стаята – пиано, по рафта ноти, на стола – малка детска цигулка. – Да видим – кани тя и иска да хване инструмента. Хваща – ясно, че държи грешно. Рамото се вдига, брадичката стяга, левият юмрук е дървен. – Нищо – успокоява преподавателката. – Не сте свирили. Нека само постоим. Усетете, че цигулката не ви е враг. Смешно ѝ е, малко срамно – да учи как да държи цигулка на 52. Но има в това свобода – от нея се изисква само присъствие, не резултат. След урока ръцете ѝ треперят като след физкултура. Преподавателката ѝ дава списък: всеки ден по десет минути на отворени струни, после гама, не повече. „По-добре по-малко, но редовно“, казва тя. Вкъщи мъжът пита: – Как е? – Трудно – признава. – Но добре. – Доволна ли си? Замисля се. „Доволна“ не е точната дума. Тревожно ѝ е, смешно, срамно и някак светло. – Да – казва тя. – Имам усещането, че правя нещо с ръце, не само работа и готвене. След седмица се осмелява да изсвири къс фрагмент от мелодия, позната от детството. Нотите намира онлайн, разпечатва на работа, скрива сред документи. Вкъщи ги слага на импровиран пулт от книги и кутия. Звукът нестабилен, лъкът понякога хваща грешна струна, пръстите се бъркат. Спира, започва отначало. В един момент мъжът надниква: – Добре… красиво – казва предпазливо, сякаш да не я сплаши. – Не ми лъжи – отвръща. – Не лъжа. Просто… познато е. Тя се усмихва. „Познато“ е почти комплимент. През уикенда идва внучката – на шест, веднага забелязва калъфа. – Бабо, какво е това? – Цигулка. – Можеш ли? Тя иска да каже „някога“, но детето не разбира „някога“, за него има само „сега“. – Уча се, – казва тя. Внучката сяда на дивана, ръце в скута – като на сутрешна програма. – Сви́ри. Тя усеща как сърцето ѝ се свива. Да свири пред дете е най-страшно – то чува истината. – Добре, – казва и посяга към цигулката. Свири мелодията, която тормози цяла седмица. На третия такт лъкът се хлъзва, звукът писклив. Внучката не се мръщи, само накланя глава. – Защо писка? – Защото баба криво дърпа лъка – казва и се смее. И внучката се смее: – Още веднъж! Тя свири още веднъж – не става по-добре, но не се спира от срама. Вечерта, когато всички са по своите стаи, тя остава сама. На масата лежи разпечатана партитура, до нея молив за трудните места. Цигулката е в калъфа, калъфът затворен, но не върнат в килера – стои до стената, част от деня ѝ. Настройва таймера на телефона за десет минути – не за да се насили, а за да не изгори. Отваря калъфа, вади цигулката, проверява колофон и лък. Приближава инструмента към брадичката, поема въздух. Звукът е по-мек от сутринта, после пак се хлъзва. Не се ядосва, просто коригира ръката и пак опитва да изтегли равна нота. Когато таймерът звъни, не спира веднага – доиграва до края на лъка, внимателно прибира цигулката и затваря ципа. После оставя калъфа до стената, не в килера. Знае, че утре ще е същото: малко срам, малко умора, няколко чисти секунди, за които си струва да отвориш калъфа. И това е достатъчно, за да продължава.

Килерът и гамите Днес отидох до килера, не да се връщам към спомени, а просто за буркан кисели краставички

Įdomybės

023

Тъмната ниша и ре мажор: Връщане към забравената цигулка сред празничните гирлянди и всекидневния живот в София

Килерът и гамите Днес слязох в килера не за спомени, а за буркан кисели краставички за салатата.

Įdomybės

034

Видях го Вече затваряше касата в счетоводството, когато шефката се показа от кабинета и попита дали може

Įdomybės

070

Аз го видях Помня го, сякаш беше вчера, макар да са минали много години. В един от онези късни следобеди

Įdomybės

093

Веднъж месечно Нина Георгиева държеше в ръце торба с боклук и се спря пред таблото за съобщения до асансьора.