На четиридесет и две години да се омъжиш за заможен мъж – това, разбира се, е скок в последния вагон, Гергано.
Росица стоеше на опашката вече четиридесет минути. Пред нея – четирима, зад нея – още шестима.
Дневниче, На четиридесет и две да се ожениш за заможен мъж – това си е скок в последния вагон, Искрице.
Съботната сутрин обещаваше на Елена спокоен ден само за себе си. Стоян беше заминал още на разсъмване
— Върни бижутата на майка ми, недостойна си да ги носиш. Яна протегна ръка с дланта нагоре, сякаш й се
— Мамо, ама ти що замръзна? Подпиши тук и тук — и освободи вилата до неделя. Сега е моя. Росица ми тикна
– Вече не мога да живея с пенсионерка. Каза го, без да ме погледне, а право в чинията с кюфтета.
Чемоданът вече стоеше до вратата, а на печката още къкреше чорба. С питка. Както той обичаше.
– Ако сега прекрачиш този праг, назад няма да има. Ще блокирам всички карти – гласът на Борис звучеше