Ще ти разкажа защо не искам да оставям децата си на бабите им. Аз съм на 31 години и отглеждам две дъщери
В санаториума в Банско се озовавам на танцово парти и срещам първото си приятелче от училище.
В санаториума в Банско се озовавам на танцово парти и срещам първото си приятелче от училище.
– Нищо, мамо! Имаш си собствен дом, там живееш ти. Тук не идвай, освен ако те поканим ние.
Моята майка живее в малко уютно българско село, покрай река и до обширна гора, която почва точно зад двора ни. В сезона събираме кошници с горски плодове и диви гъби – още от дете тичах из ливадите, насладени на общуването с природата. Омъжих се за съученик, чиито родители са наблизо – от другата страна на улицата, но без излаз към реката или гората. Затова когато идем от града, винаги отсядаме при майка ми.
Майка ми обаче се промени – с годините или от ревност към съпруга ми, не знам, но всяка ваканция започна да се превръща в караници. Опитвахме се да уредим нещата спокойно, но беше трудно. Когато отседнах при свекърите, дори там майка ми запали скандал – този път с татко си – за дреболии. Свекърва ми се ядоса и викна толкова силно, че цялата улица разбра старите им обиди.
След месец спокойствие, с мъжа ми решихме – ще построим собствена къща, за да имаме наше място и да не разочароваме никой.
Докато уредим терена, се забави, но свекърите ентусиазирано ни помогнаха при строителството. Свекър ми беше постоянно на строежа.
Единствената, която правеше проблеми бе майка ми – идваше, командваше и критикуваше всичко. Не ни остави на спокойствие и докато строяхме. Беше истински кошмар.
Година по-късно къщата беше готова, но майка не спря да идва, обвинявайки ни в егоизъм и отказ от помощ. Пренебрегваше факта, че мъжът ми винаги й помагаше с ремонти, косене – всичко.
Един ден майка ми каза:
– Защо още идвате тук? Седете си в града, а ако дойдете – само се хвалите с новото.
Това беше последната капка за съпруга ми. Той се приближи съвсем спокойно:
– Нищо, мамо! Имаш си къща – там живей. Тук не идвай, освен ако те поканим. Поне уикендите ни остави на спокойствие. Ако потрябва помощ, звънни ни – ако има пожар, ще дойдем!
– Какъв пожар, какво говориш?
Майка ми почти избяга през вратата. С мъжа ми се спогледахме и се засмяхме, спомняйки си изражението й. След това в нашия дом настъпи спокойствие. Майка повече не ни посещава, приема помощта на мъжа ми и комуникира единствено с „да“ или „не“. Вероятно още помни за пожара. Нищо, майко мила! Имаш си твой дом, живей си там. Не идвай тук, освен ако те поканим. Днес ми се иска
– Нищо, мамо мила! Имаш си собствен дом, живей си там. Не идвай тук освен ако те поканим ние.
Моята майка живее в малко уютно българско селце на брега на река. Зад къщата се ширят гори, а през сезона гората ни дарява с богата реколта от диви ягоди и гъби. От малка съм тичала с кошничка по познатите поляни и съм се наслаждавала на близостта с природата. Омъжих се за съученик от гимназията, чиито родители живеят недалеч от нашата къща, но от другата страна на улицата, където няма излаз до реката и гората. Затова, когато идваме от града, винаги отсядаме при мама.
Мама обаче се промени напоследък – дали заради възрастта, дали от ревност към зетя – и почивките ни започнаха все по-често да се превръщат в караници. Ставаше трудно да се разбираме нормално. Когато няколко пъти отседнахме при родителите на съпруга ми, мама успя да се скара и с тях за незначителни неща. Свекървата ми се ядоса дотолкова, че започна да вика, че чак цялата улица чу, как си казват натрупаните обиди.
Месец по-късно, след като всички се успокоиха, с мъжа ми решихме: да си построим собствен дом, за да можем спокойно да се чувстваме у дома, без да се обижда никой.
Въпросът с парцела беше труден, но накрая се уреди. Свекърът и свекървата ми ни помогнаха с ентусиазъм при строежа, а свекърът ми почти не слизаше от строителната площадка.
Единствената, която създаваше проблеми, беше майка ми. Идваше, даваше акъл, критикуваше свършеното, с една дума – не ни даде мира и тук. Така с мъка построихме къщата – беше си истински ужас.
Година по-късно домът беше готов, надявахме се на спокойствие, но се оказа, че няма! Майка ми не мислеше да спира с посещенията си, обвиняваше ни в егоизъм и твърдеше, че вече няма да получаваме помощ. Пропускаше, че съпругът ми винаги е помагал с всичко по нейния двор – косене, поправки, ремонти.
Веднъж майка ми каза:
– Защо въобще идваш тук? Седиш си в града и като дойдеш тук, си демонстрираш имотите.
Това преля чашата на търпението на мъжа ми. Приближи се и със спокоен тон, който стряскаше майка ми, каза:
– Какво правиш, зетко…?
– Нищо, мамо, имаш си собствен дом, живей си там. Тук ще идваш само ако те поканим. Остави ни поне един уикенд на спокойствие. Ако имаш нужда от помощ, звънни ни – ако е пожар, ще дойдем!
– Какво значи пожар?!
Мама почти изхвърча през вратата. Едва се сдържах да не избухна в смях, докато я гледах как излиза и бързо тръгва към портата. Мъжът ми вдигна ръце:
– Извинявай, май малко прекалих с пожара.
– Не, точно така беше.
И се засмяхме заедно, спомняйки си изражението на майка ми. Оттогава ни е мирно и тихо в новия ни дом. Майка ми вече не ни навестява, приема помощта от съпруга ми, но комуникира кратко, само с „да“ или „не“. Май ще помни думите за пожара още дълго. Нищо, майчице! Имаш си твоята къща, там живееш. Недей да идваш тук, освен ако те поканим. Майка ми живее
Това ли търсиш? тя му подаде писмото. Николай пребледня. Мира, ти недей Васко това За какво не трябва
Това ли търсиш? протегна му писмото тя, ръката ѝ почти не трепереше. Николай пребледня. Мариана, това
Това ли търсиш? тя му подаде писмото. Николай пребледня. Мира, ти недей Васко това За какво не трябва
Това ли търсиш? протегна му писмото тя, ръката ѝ почти не трепереше. Николай пребледня. Мариана, това
