Įdomybės!

Мъжът ми покани бившата си да посрещнем заедно Нова година – неговата фатална грешка: Как една празнична нощ ме накара да осъзная, че съм фон в чуждо семейство, а истинският празник е свободата да избера себе си.

Съпругът ми реши да покани бившата си жена у нас за Нова година. Неговата грешка, разбира се.

Įdomybės

013

Майка ми е на 89 години и от две години живее при мен в нашия дом край езерото в Панчарево. Всяка сутрин я чувам как става около 7:30, говори си тихичко със своята възрастна котка и ѝ сипва храна. След това си приготвя закуска и сяда на слънчевата ни тераса с чаша българско кафе, докато се „събуди“ напълно. После взима мопа и обикаля цялата къща (240 квадрата) – „това си е моята ежедневна тренировка“, казва тя. Ако е в настроение, готви нещо вкусно, подрежда кухнята или си прави гимнастиката. Следобедът е за нейния ритуал за красота – винаги с нови идеи. Понякога преглежда огромния си гардероб – истинска колекция от български и европейски дрехи. Някои ми подарява, други дава на приятелки, а някои продава като опитна бизнесдама. Казвам ѝ: „Мамо, ако беше вложила тези пари, сега щеше да живееш като царица!“ А тя само се смее: „Обичам дрехите си, а един ден всичко това ще е твое. Сестра ти, горката, няма вкус.“ Около пет пъти седмично вървим по три километра край панчаревското езеро, а веднъж месечно има „вечер за момичета“ с приятелките си. Чете много, постоянно рови из моята библиотека. Всеки ден говори дълго по телефона със сестра си, която е на 91 години, живее във Варна и ни гостува два пъти годишно. (Леля ми още работи като счетоводителка за частен клиент.) Освен котката, най-голямата ѝ радост е таблетът, който ѝ подарих миналата Коледа – чете всичко за любимите си писатели и композитори, слуша новини, гледа балет, опера и още куп неща. Около полунощ често я чувам да си казва: „Трябва вече да спя, ама YouTube сам ми пусна Павароти.“ Тя и сестра ѝ са наистина късметлийки в генетичната лотария, но майка ми пак се оплаква: „Ужасно изглеждам!“ Опитвам се да я настроя позитивно: „Мамо, на твоята възраст повечето хора вече щяха да са на небесата.“

Знаеш ли, майка ми вече навърши 89 години. Преди две години се нанесе при мен тук, в Пловдив.

Įdomybės

069

Майка ми е на 89 години. Преди две години се премести да живее при мен в Пловдив. Всяка сутрин я чувам как става около 7:30, тихичко си говори с възрастната си котка на име Мъркана и ѝ сипва храна. После си приготвя мекици или баница за закуска и с чаша ароматно кафе сяда на слънчевата ни тераса, докато „се събуди“ напълно. След това взима мопа и обикаля цялата къща (около 240 квадратни метра) — нейният вариант на ежедневна тренировка. Ако е в настроение, готви кюфтета, подрежда кухнята или прави обичайната си сутрешна гимнастика. Следобед идва „ритуалът за красота“, който тя непрекъснато променя. Понякога разглежда огромния си гардероб — толкова пълен с български и италиански дрехи, че направо прилича на музей. Някои рокли подарява на мен, други дарява на съседките, а най-скъпите продава на приятелки — истинска бизнесдама. Често ѝ казвам: — Мамо, ако беше инвестирала тези пари, сега щеше да живееш като царица! Тя се смее: — Аз обичам дрехите си. Освен това, някой ден всичко това ще е твое. Сестра ти, горката, няма и грам вкус. За разнообразие, около пет пъти седмично ходим на разходка по три километра край Марица. Веднъж в месеца има „женска вечер“ с приятелките си. Чете много и непрекъснато рови из моята библиотека. Всеки ден говори по телефона със сестра си на 91 години, която живее във Варна и ни идва на гости два пъти в годината. (Между другото, леля ми още работи като счетоводителка за частен клинт). Освен котката, най-голямата ѝ радост е таблетът, който ѝ подарих миналата Коледа. Чете всичко за любимите си писатели и композитори, слуша новини, гледа балети, опера и още куп неща. Около полунощ често я чувам да си казва: — Трябва вече да спя, ама в YouTube сам ми се пусна Кирил Манолов. Тя и сестра ѝ наистина са изтеглили късметлийски билет в генетичната лотария. Но майка ми пак се оплаква: — Ужасно изглеждам! — казва. Аз се опитвам да я насърча: — Мамо, на твоята възраст повечето хора вече щяха да са оттатък.

Майка ми, баба Пенка, е на 89 години. Преди две лета, събра багажа си от Русе и дойде да живее при мен

Įdomybės

021

„Няма да доживявам с развалина! — изкрещя мъжът ми, захлопна шкафчето и натъпка живота ни от 32 години в един раненски раница. Омръзна ми болните стави, таблетките и болничния дом! Аз съм на 58 — не на 80! А ти се грижи за майка си след инсулта сама, аз избрах живота и свободата със съседката Светла от петия етаж, където няма да броят моите бели коси!“ Валентина остана сама с майка си и с усещането, че и на 53 не е стара! А уроците на мама — и неочакваната среща с нови хора — я научиха, че животът тепърва започва, когато намериш смелост да живееш за себе си. Младостта не е гладка кожа, а сърце, което не се предава!

Няма да изкарам старините си с тази развалина! изрева мъжът ми. Стига вече! Захари затвори шкафа с такъв

Įdomybės

0218

— Няма да доживявам с развалина! — изкрещя съпругът ми – До тук сме! – Ивайло трясна вратата на нощното шкафче, разтресе бутилките с одеколон. – Писна ми от болни стави и лекарства! Искам да живея, а не да се чувствам като санитар в болница! Валентина стоеше на прага на спалнята и гледаше как мъжът ѝ набутва малкото си вещи в раница и торба с маратонки. Тридесет и две години съвместен живот се побираха само в един ранен сак. Бодеше дълбоко. – Ивайло… – започна тихо тя, – мама след инсулта не може да остане сама. Разбираш, нали? – Твоята майка си е твоя грижа! Няма да доживявам с развалина! – кресна той, без да вдигне поглед. – На петдесет и осем съм – не съм на осемдесет! Не искам домът ми да е терапевтично отделение! Валентина потрепери. Последните шест месеца думите „младост” и „старост” бяха като нож в сърцето. Ивайло започна да боядисва косата си, купи колело и кожено яке. После се появи Светлана – разведената тридесет и пет годишна съседка от петия етаж. – При нея ли отиваш? – Валентина знаеше отговора, но зададе въпроса все пак. Ивайло се обърна рязко. През очите му мина срам, после се настани инат: – Да, при нея. Знаеш защо? С нея забравям възрастта си. Не броя белите си коси и не ми напомня за сърцето. Тя е свободна! Разбираш ли? „Свободна“. Думата проряза Валя като ток. Погледна отражението си: уморено лице, нови бръчки. Навремето Ивайло я наричаше своя красавица. А сега… – Скоро ще станеш на шейсет… – прошепна тя. – Наистина ли мислиш… – Какво? – изстреля той. – Че не заслужавам щастие? Че не мога да започна нов живот? Впрочем, много хора на моите години… – Бягат към млади любовници? – усмихна се горчиво Валя. – Да, тъжна статистика. Ивайло махна ядосано с ръка: – Ето пак! Измъчваш всичко! Аз искам да дишам! Разбираш ли? Застегна рязко раницата. Звукът на ципа прозвуча като присъда. – Кажи на майка си – желая ѝ здраве, – промърмори, тръгвайки към вратата. – Надявам се да ви е удобно – двете стари приятелки. Вратата се затръшна. Валентина дълго седя на леглото, взирайки се в празното пространство. „Двете стари приятелки“… А е само на петдесет и три. Това ли е старост? От другата стая се чу слаб глас: – Вале, нещо се случи? – Нищо, мамо, – с усилие отвърна Валентина. – Ивайло излезе. По работа. Лъжата горчеше, но истината щеше да нарани повече. Как майка ѝ на осемдесет би понесла краха на брака? Дните се нижеха като сива река: готвене, чистене, грижа за майка ѝ. Мислеше само – кога? Кога между тях израсна тая стена? И си спомняше първите срещи със Светлана – енергична, усмихната, с шарени рокли. Валентина дори ѝ съчувстваше – тежко е сама с дете. После забеляза погледите на мъжа си – как стои при прозореца, когато Светлана разхожда кучето. Как „случайно“ е пред блока, когато тя се прибира от работа. Как засяда до късно в гаража. – Дъще, – гласът на майка ѝ я върна в реалността. – Трийсет минути миеш една чаша. Ела седни. – Веднага, мамо. Почти приключих… – Вале, – седна майка ѝ, хванала се за облегалката. – Знам всичко. Недей да ме заблуждаваш. – Мам… – Бил те оставил, нали? Отишъл при онази от петия етаж? Валентина кимна, със сълзи на очи. – Голям глупак! – философски отсече майка ѝ. – Знаеш ли какво става с мъжете около шейсетте? Сякаш им влиза бес – почват да гонят младостта там, където никога не е била. – Мамо, недей… – Какво „недей“? – майка ѝ избухна в смях. – Баща ти същото направи на петдесет и две – реши, че животът му преминава. Валентина бе изумена: – Тате? Ти никога… – Защо да ти казвам? – сви рамене майка ѝ. – След два месеца се върна – само че вече не го чаках. – А ти? – Така стана, – намигна тя лукаво. – За два месеца разбрах – животът ми не е свършил. Записах се на курсове по бродерия, свободата ми даде въздух. Погледна ръцете си – със старчески петна, но още сръчни. – Виж, Вале… Годините нямат значение. Важно е какво носиш в сърцето си. Аз съм на 85, а вътре все още живея като момиче. Валентина се усмихна. Майка ѝ беше извор на сили и топлина. За това хората я обичаха. – А твоя Ивайло – не от теб бяга, а от себе си. От страха да остарее. Мисли, че с млада до себе си ще се подмлади. – Защитаваш го? – Валя усети горчива обида. – Жал ми е за него. Никога няма да намери това, което търси. Няма бягство от времето. В този момент се чу смях отвън. Валя погледна през прозореца – Ивайло и Светлана се разхождаха. Той носеше чантите ѝ, гледаше я с възторг. – Не се самоизмъчвай, – майка ѝ я отведе от прозореца. – Хайде да пием чай. Имам пресни медени бисквити. – Мамо, какви бисквити… – гласът ѝ трепереше. – Той е глупак, – повтори майка ѝ. – Но това е неговият път. Намери ти своя. Знаеш ли – утре ще идем в парка. Сега е толкова красив там след ремонта! Валя искаше да откаже, но в гласа ѝ имаше нещо… Може би наистина е време да заживее отново? Паркът изненада. Беше обновен, с нови алеи, фонтани, пейки. В центъра – малък културен център с музика. – Виж, – спря се майка ѝ пред афиш – литературен клуб, танцова студия, йога за зрелостта! – Мамо, – намръщи се Валентина, – само не ми казвай, че… – Защо не? – игриво вдигна вежди майка ѝ. – Аз гоня години, но мога още много! Докато го казваше, тръстта ѝ изпадна с шум. – Ох… – Позволете, – чу се мъжки глас. Елегантен господин – Михал Петров – ѝ помогна с тръстта: – Насреща, – представи се. – Водя тук литературните срещи. Интересувате ли се от събитията ни? – Не, просто, – започна Валя, но майка ѝ прекъсна решително: – Дъщеря ми пише страхотни стихове. Публикувана е в студентската ни стена. – Мамо! – изчерви се Валя. – Това беше много отдавна. – Поезията няма възраст, – усмихна се Михал Петров. – Можете да присъствате на заседанието. Тъкмо обсъждаме нови произведения. Така Валя попадна в литературния клуб. Мислеше, че е просто за подкрепа на мама, но се увлече. Книги, тихи гласове, внимателни лица – нямаше значение възрастта, а чувствата. После – поетична вечер. Валя се притесняваше като за изпит. Чете стихове за любов, болка, нов живот… Усещаше, че се освобождава – диша. На връщане срещна Ивайло. Той беше сам, погледна я с разкаяние. – Вале, страхотно изглеждаш… Тя го погледна спокойно. Без болка – само тиха умора. – Благодаря. Това е всичко? – Не… Искам да обясня… Разбрах… – Че се разочарова? Или Светлана не е идеална? – Не е така. Тя е млада, и да – хубава… Но няма какво да си кажем. – Мислиш ли, че с хора на 35 ще говориш за българското кино? – засмя се Валя. – Ивайло, наивен си! – Не е това… Валя, изглупих. Може би… – Не, – уверено поклати тя глава. – Нищо „може би“. Знаеш ли – благодаря ти! – За какво? – Че си замина. Накара ме да разбера, че животът не се побира в домакинството. – Валя, осъзнах всичко… Искам отново у дома – ще оправим всичко. Тя се отдръпна внимателно: – Не, Ивайло. Не искаш у дома. Старото го няма вече. Онази Валя, която ти пераше чорапите – не съществува. Новата не познаваш – и, вероятно, ще те изплаши… – Защо? – Защото живея за себе си. В този момент към тях се приближи мама, държана под ръка от Михал Петров. – О, Ивайло, – погледна го хладно. – Още тук ли си? – Здравейте, Елена Георгиева… Вече си тръгвам. – Добре… но запомни: ако пак ти се прииска да бягаш от възрастта – помисли. Може би проблемът не е в другите? Ивайло потрепери, обърна се и си тръгна. – Мамо, – смъмри я Валя. – Не беше нужно… – А защо? – сви рамене мама. – А иначе, Михал Петров ми предложи да водя „Приказки от нашето детство“ за внуци. Ще е забавно! – Елена Георгиева е бисер – усмихна се Михал Петров. – Децата ще са във възторг. Валя гледаше майка си – подмладена, с блясък в очите. Може би това е мъдростта – да приемеш възрастта, да я преоткриеш? След два месеца Ивайло се раздели със Светлана. Казваха, че тя е срещнала някой по-млад. След още месец той написа сбъркано, молещо за прошка съобщение на Валентина. Тя не отговори. Така ли? Вече има свой живот. Два пъти седмично – литературни срещи. И знаете ли – на петдесет и три се чувства за първи път от години истински млада. Защото младостта не е гладка кожа – тя е смелостта да бъдеш себе си. На всяка възраст.

Няма да прекарам старините си с една развалина! изръмжа мъжът ми. Стига! Дотук! ударих с ръка шкафчето

Įdomybės

0385

Ще намеря за дъщеря си мъж по-добър от теб!

Ще намеря мъж за дъщеря ми, по-добър от този Този месец ще е по-труден промърмори Антон, докато проверяваше

Įdomybės

0109

Майка ми сама ще намери на дъщеря ми по-добър мъж — семейна драма между любов, достойство и сложни родителски очаквания в сърцето на българския дом

Този месец ще е по-труден, промърморих, докато проверявах баланса в мобилното банкиране. Въздъхнах.

Įdomybės

0113

Това не е случайна афера, Виктория. От седемнадесет години водя двоен живот,” каза Доминик и нервно въртеше молив на бюрото си.

“Това не е случайна афера, Виктория. Вече седемнадесет години водя двоен живот,”

Įdomybės

047

Коледен подарък: Татко Виктор, малкият Андрюша и мама Полина решават да върнат усмивката на петгодишния Кольо от съседния блок, който остава без подарък на новогодишното тържество в детската градина. В уютния български дом, сред аромат на печена пиле и блясъка на украсената елха, семейство предприема тайна мисия — Дядо Коледа и Зайо ще занесат специален пакет с вкусотии, за да донесат радост на тъжното момче точно преди настъпването на Новата година, и така възстановяват справедливостта, топлината и празничния дух сред приятелите и съседи.

ПОДАРЪК Е, сине, разкажи как мина денят ти, как си? попита татко Петър, когато се прибра от работа и