Įdomybės!

Откровение под българското слънце: Историята на Мишо – от безгрижните години до първия собствен дом и срещата с Юлия, съседското момиче, което тихо чакаше неговото внимание, а съдбата ги сближи сред свежия аромат на борова гора и село, когато той осъзна, че истинското щастие е да създадеш свой дом и да намериш своята любима жена, с която да го изпълниш с живот и любов.

Откритието, което промени всичко До двадесет и седем години Михаил живя като буен планински поток срамежливо

Įdomybės

081

Откровението, което преобърна целия ми свят До двадесет и седем години Мишо живееше като весенен поток – шумно, буйно и без грижи. След тежък ден на полето събираше момчетата от селото, хващаха въдиците и заедно се втурваха чак до реката, а на зазоряване вече помагаше на съседа с клатещия се хамбар. – Мишо, този луд момък, нищо не го тревожи! – цъкаха бабите пред портите. – Без едно сериозно мислене в главата, ей го на! – въздъхваше майка му. – Ама също като всички, живее си живота, – свиваха рамене приятелите му, вече със собствена къща и семейство. Но после навърши двадесет и седем. Не с гръм, а тихо, като първа пожълтяла ябълкова шума. Събуди се от кукуригането на петела и този звук вече не беше покана към поредното приключение, а изглеждаше като укор. Изведнъж почувства празнота, която преди не забелязваше. Огледа бащин дом – хубав, но остаряващ, нуждаещ се от мъжки ръце за повече от час. Баща му, прегърбен от грижи, говореше за сенокоса и цените на фуража. Преобръщането дойде на сватба на далечен роднина. Мишо – душата на компанията, пак танцуваше и се шегуваше. Но забеляза баща си в ъгъла, кротко беседуващ със стар съсед. Гледаха го без осъждане – само с тиха тъга. В онзи миг Мишо се видя отстрани: вече не момче, а мъж, танцуващ под чужда музика, докато животът тихо отминава. Без цел, без корени, без свое. Нещо се промени. На следващата утрин се събуди друг. Безгрижната лекота се изпари, вместо нея дойде зрялата тежест и спокойствие. Започна да възстановява стария, занемарен дядов участък в края на селото, край гората. Изкоси тревата, отсече две сухи дървета. Първо селяните му се смяха. – Мишо, май дом ще строи! Ами той и пирон не може да закове право! Но Мишо учеше. Грешеше, удряше си пръстите вместо пироните, чистеше пънове. Пари, пръскани преди на вятъра, вече пестеше за материали. Работеше упорито, падаше от умора, но пръв път отдавна заспиваше с удовлетворение. Две години по-късно на мястото изникна скромна, но здрава къща, ухайна на смола и дърво. Баща му идваше, оглеждаше и накрая похвали сина: – Здраво е… – Благодаря ти, тате, – отвърна Мишо просто. – Време е за домакиня и невеста, – усмихна се бащата. – Ще намеря, татко. Всичко с времето си. Мишо захвана брадвата и забрави шумната си младост — заменена с грижа, тревога, труд. За първи път в двадесет и девет години се почувства у дома — не под бащина стряха, а в своята къща. И тогава, в обикновено лятно утро, тръгвайки към гората за дърва, изведнъж я видя. Юлия. Съседската Юлия, която помнеше като малко момиче, с две плитки, крака винаги в синини, вече пораснала и върнала се в селото като учителка. Из калитката не излезе дете, а красива жена – слънцето играеше в ръждивите й коси, походката лека, тъмната рокля подчертаваше стройната фигура, а в големите й очи светеше топла, нова дълбочина. Усмихна се – но не като стара съседка, а нежно и смущаващо. – Здравей, Мишо. Моторът не пали ли? – гласът й бе вече различен, зрял и кадифен. – Юли… Юлия, – успя само той да отговори, зашеметен. – Тръгвам за училището – каза тя, и вече вървеше по прашния селски път, докато Мишо я гледаше невярващо, а в главата му проблесна яснота: – Ето я, жената, с която искам да живея. Нямаше представа, че Юлия това утро бе най-щастлива от години като най-после Мишо я видя – не както мебел, а истински. Тя тихо пазеше привързаността си към него още от детството си. Върна се в селото от любов – а сега усещаше надежда. Мишо цял ден не отиде до гората, а мислеше за нея, за пропуснатите години. Вечерта, при кладенеца, я срещна пак. – Юлия, как е работата с децата в училище? – попита той срамежливо. – Работа си е, но ми носи радост. Децата са лудетини, но обичам да се занимавам с тях… А ти с къща нова, здрава… – Още недовършена, – отвърна той. – Всичко недовършено може да се довърши, – отговори тя с лека усмивка. Оттогава животът на Мишо имаше нова цел – да завърши дома си за двама. Да има не само инструменти по прозорците, а цветя, не само самотни вечери, а общ живот с любимата. Стана по-уверен, често случайно се засичаше с Юлия, носеше й орехи от гората, гледаше я как се грижи за учениците си. Тя забелязваше промяната у него – от безгрижен момък в работлив, надежден мъж. В нейното сърце се разпали силно чувство. Когато над селото се спуснаха тежки есенни облаци и къщата бе почти готова, Мишо я изчака при портата, държейки стрък рябинови плодове. – Юлия, къщата ми е почти готова, но ми е много празно вътре. Би ли дошла някой път? Впрочем… ти предлагам ръката и сърцето си. Разбрах колко си ми скъпа. Юлия погледна сериозните негови очи, взе рябината и я притисна нежно. – Знаеш ли, Мишо, следях къщата ти от първата греда. Винаги се чудех как ще изглежда отвътре. Мечтаех да бъда поканена. Съгласна съм… И в погледа й блесна пак оживената, озорна искра, която той едва сега забеляза – а тя го бе чакала цял живот. Благодаря ви за прочита, за подкрепата и абонаментите! Здраве и щастие за всички!

Откритие, което промени всичко До двайсет и седем годишна възраст Михаил живее като буен планински поток

Įdomybės

0366

Дай ми ключа от вашата нова квартира – С баща ти вече решихме всичко – Олга сложи ръка върху тази на сина си. – Продаваме вилата. Два милиона ще ви дадем за първата вноска, стига вече да се скитате по чужди квартири. Андрей замръзна с чашката, докато Наталия, неговата съпруга, също спря да дъвче и парчето баница остана на вилката… (и така нататък по цялата адаптирана история…) Кулминация с български културен оттенък: Ключът от новото начало – семейната помощ и границите между поколенията на Сиреневия булевард

С баща ти всичко вече сме решили Елена положи ръка върху ръката на сина си. Продаваме вилата.

Įdomybės

0110

Дай ни ключ от нашия дом – С баща ти вече решихме всичко, – Оля сложи ръка върху ръката на сина си. – Продаваме вилата. Два милиона – първа вноска за апартамент, и край вече с тези наеми! Андрей замръзна с чашката на половин път към устата. Наталия, жена му, също спря да дъвче – парчето баница остана на вилицата. – Мамо, ти сериозно ли? – Андрей сложи чашата внимателно. – Коя вила? Всяко лято сте там… – Ще мине и без нея. Мишо, кажи им. Баща му, досега съсредоточен върху сладкото, вдигна глава. – Майка ти е права. На тази вила 40 години, покривът тече, оградата гние – само ядове. А вие нямате свой дом. – Татко, ще си съберем сами, – Андрей поклати глава. – Още година-две, може би три… – Три години! – Оля плесна с ръце. – Три години по чужди квартири, а детето на път? Наталия, кажи нещо! Наталия смутено погледна към мъжа си, после към свекърва си. – Оля, това са много пари. Не можем просто така… – Можеш, – отсече Оля. – Вече говорихме с брокера, събота ще я покажем. Андрей отвори уста, но Оля го изпревари. – Сине. Не ставаме по-млади. Баща ти трета година се бори с хипертонията, на мен догодина ми стават 60. За какво ни е тази вила? Домати да садя? Купувам си ги от пазара. А внуците – нека да растат в нормален дом. В свой, разбираш ли? Настъпи тишина. Наталия стисна под масата ръката на Андрей. Той потърка носа си – както правеше винаги, когато не знаеше какво да каже. – Мамо… Ще ви ги върнем. Постепенно, но до стотинка. – Остави това, – махна Мишо. – Върнеш, не върнеш – важното е да има къде да лази внучето. След месец и половина вилата беше продадена. Оля сама уреди документите, сама брои парите, сама преведе два милиона на сина си. Три месеца по-късно Андрей и Наталия се нанесоха в двустаен на “Люляков булевард”, ново строителство, девети етаж, с изглед към парка. На новото жилище се събраха петнайсетина души. Родителите на Наталия донесоха съдове, приятелки – купища хавлии, колегите на Андрей подариха кафемашина. Оля обикаляше стаите, пипаше стените, отваряше шкафовете, клатеше глава – едва ли можеше да се разбере дали одобрява. Към края на деня, когато гостите се разпиляха, Оля хвана сина си в коридора. – Андрюша, две думи. Отиде го до входната врата, настрани от всички. – Дай ми ключа. Андрей не разбра веднага. – Какъв ключ? – За апартамента. Резервен. Знае ли човек, – Оля тихомълком – нали ви помогнахме… Да се случи нещо – ние без достъп. И изобщо, нормалните хора дават ключове на родителите си. Андрей премести крака. По лицето му личеше – искаше да възрази, но не намираше думи. Или не смееше. – Мамо, ама това… Наталия… – Какво Наталия? Тя против ли е? – Оля се присви, очите ѝ пробляснаха. – Купихме ви апартамент, а тя не ще да даде ключ? – Не това имах предвид… – Давай. Не се мотай като дете! Андрей бръкна в джоба, извади връзка. Свали един нов, още лъскав ключ. – Ето. Оля го завъртя между пръстите, извади собствената си връзка и го добави между домашния и гаражния. Звънна металът. – Браво, умник! – плесна сина си по бузата. – Хайде да ядем торта, че ще я излапат без нас. Вечерта беше чудесна. …Оля пипаше плат, въртеше възглавница, проверяваше шевовете. Кадифето галеше пръстите, топлия горчичен цвят – точно за сивия диван на Наталия. Взе и терракотова. В ума ѝ вече стоеше картината: възглавници по ъглите, между тях плетен одеял, подсъбрал го миналата седмица. В тролейбуса Оля стискаше пакета до гърдите. Навън дворове, детски площадки, коли. “Люляков булевард” – нейната спирка. Входът миришеше на прясна боя – скоро ремонтирали. Изкачи деветия етаж, намери ключа. Блъсна го в ключалката – меко щракна, врата без скърцане. Тишина. Никой. Оля се събу, отиде в хола. Диванът беше скучен. Разопакова възглавниците, подреди ги, отстъпи крачка – прекрасно. Съвсем друг изглед. Прахта на рафта се набиваше на очи. И мръсна чаша на прозореца. Оля поклати глава, но не докосна нищо. Не беше нейно. Все още. Вечерта към девет звънна телефонът. – Мамо, идва ли у нас? Гласът на Андрей беше напрегнат. – Да, възглавници ти донесох! Харесват ли ти? – Мамо… – пауза. – Можеше да предупредиш. Наталия се прибра – всичко разместено, някакви възглавници… – „Някакви“? – Оля се изсмя. – По хиляда и петстотин парчето! И кажи на Наталия – мизерно сте… Прах по всичко, чашите мръсни. И хладилника погледнах – полупразен. Гладувате ли? Не затова ви дадох парите – да се мотате като студенти! – Мамо, само предупреждавай, добре? Звънни, ако ще идваш… – О, Андрюша, – Оля завъртя очи (той не виждаше това). – Хайде, татко ме вика. Затвори преди да дочака отговор. Седмица по-късно Оля донесе комплект чаршафи от хубав сатен. Наталия беше у тях, но се къпеше – Оля чу водата. Остави пакета на леглото, излезе кротко без бележка. Така и трябва – ще разберат. Още три дни по-късно – комплект тенджери. Младите си имаха някакви китайски ръждясали. В събота на вечерята с тях – всичко бе прилично, скучно. Наталия остави вилицата. – Оля, бихте ли… – Наталия се поколеба, погледна Андрей. – Когато идвате, да предупреждавате? Просто да знаем. Оля спокойно избърса уста със салфетка. – Наталия. Ние с баща ти ви дадохме два милиона! Имам право да идвам, когато си искам. Това, между другото, и наш дом е! – Мамо, – Андрей опита да се намеси. – Какво „мамо“? Не съм ли права? Тишина. Мишо бъркаше пелмен, все едно не участва. – Благодарим за вечерята, – Наталия стана. – Андрюша, тръгваме. Събраха се набързо. Улиците – странно усмихнати, престорени. Оля затвори вратата след тях, върна се към кухнята. Неочаквано я привлече прозорецът – тъкмо, когато младите минаваха пред блока. Прозорецът беше леко открехнат. Гласът на Наталия прозвуча остро: – …или връщаме дълга, или се развеждаме. Повече така не може! Оля замръзна с чинията в ръце. Какъв дълг? За какво говореше? Долу Андрей отвърна, но не се чу. Затръшна врата на колата, моторът заръмжа. Оля бавно сложи чинията в мивката. Не. Това съвсем не ѝ хареса. …Оля завъртя ключ, отвори вратата – и едва не се блъсна в Андрей. Той стоеше в коридора, сякаш я чакаше. Наталия надникна от кухнята, подсушавайки ръце. – О, вкъщи сте – Оля за миг се смути, но веднага се овладя. – Донесох ви… – Мамо, почакай. Гласът на сина я спря. Андрей извади бял плик от джоба си – дебел, напълнен. – Искаме да ти върнем нещо. Оля машинално го пое. Надникна вътре – коленете ѝ омекнаха. Пари. Много. – Това…? – Два милиона, – Наталия застана до него. – Взехме кредит. – Вие… – Оля вдигна очи. – Лудост! Защо? – Защото не искаме да сме длъжни, – Наталия вече гледаше право, твърдо. – Оля, уморихме се. От визитите. От проверките. От това, че се появявате, когато искате, и ровите в нещата ни. – Не съм ровила! Донесох възглавници! Чаршафи! Тенджери! – Мамо, – Андрей сложи ръка на Наталия. – Утре сменяме патрона. Майстор идва. Оля мигна. Първо веднъж, после пак. Смисълът не дойде веднага. – Патрона? – Да. Повече няма да имаш ключ. Тишината се сгъсти. Оля гледаше ту сина, ту Наталия. Гърлото ѝ се уплътни, бузите пламнаха. – Вие сте… – преглътна. – Дребнави и неблагодарни. За вас продадохме вилата! А ме гоните като крадла! – Не ви гоним, – Наталия не трепна. – Просто ви молим да си тръгнете. Оля стисна връзката с ключове в джоба. Пръстите ѝ замръзнаха. – Андрей, сине. Ще позволиш ли така да ми говорят? Андрей замълча, после я погледна в очите. – Мамо. Решението е наше – заедно. Оля се обърна рязко и излезе. Не се сбогува. Цял път до вкъщи репетира какво ще каже, когато Андрей я потърси за извинение. Утре. Или най-късно вдругиден. Ще се осъзнае. Мина седмица. Телефонът мълча. Оля няколко пъти посегна да набере, но все оставяше слушалката. Не. Нека те първи се обадят. Да поискат – тя е майка. Не е искала нищо лошо. След месец Мишо плахо попита на вечеря – не са ли се помирили. Оля само вдигна рамене и смени темата. След два – престана да подскача при всеки звън. Три месеца по-късно вече знаеше. Синът няма да звънне. Нито утре, ни след седмица, ни след година. Оля седеше на кухненската маса, гледаше връзката ключове. Домашният, гаражният. Между тях – този, който преди отваряше апартамента на Люляков булевард. Тя искаше да помогне. Искрено. Възглавници, тенджери, чаршафи – това е грижа, нали? Все така се прави. Родителите помагат, децата са благодарни, всички са щастливи. Но нещо се беше счупило по пътя. Оля, колкото и да разлистеше спомените – разговорите, визитите, не можеше да разбере – къде точно. А може би и не искаше да разбере. Но вече беше късно да го оправи…

С татко ти вече решихме всичко, заговори Татяна, като сложи ръка върху дланта на сина си. Продаваме вилата

Įdomybės

028

Черната вдовица Красивата и умна Лиля, няколко седмици преди завършване на Софийския университет, специалност журналистика, се запознава с Влад, значително по-възрастен от нея. Първи забелязва стройната и нежна Лиля именно Владислав Романов, популярен в града, пише песни, които се харесват и се въртят по местните медии. Влад е свой човек за всички, активно се появява по регионалната телевизия, познава почти всички. За него не е трудно да уреди Лиля като водеща на собствена телевизионна програма. Скоро тя стартира предаването „Разговор по душа“, кани известен психолог от града и още гости. Форматът е въпроси и отговори с примери от истинския живот. – Браво, Лиля, – похваля я Влад, след като гледа предаването, – това трябва да се отпразнува! Владислав Романов, на 45 години, женен три пъти, но неспокойната му душа и многобройните приятели трудно се вписват в семеен живот. Той е творец, пише песни и вярва, че е почти заслужен композитор. Обича ресторантите, кафетата, спа центровете. Навсякъде е свой човек и често прекалява с алкохола. Лиля става все по-известна в града, омъжва се за Влад, предаването ѝ има огромна публика. Винаги изглежда отлично, облича се със стил, приветлива е и учтива. В нея няма нищо демонско — красивката от телевизията, така я наричат. Но се жени за неправилния човек, разбира го, особено когато Влад постоянно е в нетрезво състояние. – Влад, не се самозабравяй, – казва веднъж приятелят му Симеон, – тази девойка ще ти сложи шапка, – когато Влад пиян се опитва да унижи Лиля. – Не, Симо, никога не съм си избирал умна жена, – мисли само за себе си, щипва жена си за бузката докато са в кафене. Докато Влад се бори за нейното внимание, е галантен, подарява цветя, посвещава ѝ две песни, слуша я съсредоточено. Но щом тя става негова съпруга, всичко се променя. Грижа ѝ отделя не повече от на домашната котка, дори я подиграва. – Наивно мислех, че ще стана звезда, благодарение на него, – мисли си Лиля. Но става друго. В университета учи френски, далеч не най-удобният за пътуване език. Влад не престава да я критикува: – Учи английски. Какво като ходиш в чужбина, като селянка си. Време за фитнес нямаш, но за английски можеш да го намериш. След такива забележки Лиля нарочно отказва да учи английски. Но, когато Симеон – начетен приятел на Влад, казва: – Английският за ефектна жена е като токчетата – естествено задължителен, Лиля на следващия ден намира добри курсове. – Ей, Симо, жена ми накупила учебници, учи уроци, в колата вместо музика – английски, – смее се Влад. Лиля и Владислав живеят в голям апартамент, наследство от дядо – професор по медицина. Имат домашна помощница Вера – 43-годишна, самотна жена, завистлива и злобна, но прикрива това. Тя знае всичко, нищо не може да ѝ се скрие. Животът им е пред очите ѝ. Сутрин Лиля открива, че Влад пак е спал пиян на дивана в кабинета си. На кухнята Вера държи празна бутилка коняк: – Вечерта беше пълна. Какво да му дам за закуска, като стане? – Саламура, – мърмори Лиля, и тръгва към банята. Седем години брачен живот с Влад, дете не ражда — не му трябва, има син от първия брак; а и Лиля прави кариера. След закуска праща Вера при Влад. Той лежи по корем, на възглавницата има червено петно. – Лиля, – вика Вера, – трябва бързо да извикаш линейка! – Какво му е? – Не знам… Петнадесет минути по-късно Лиля е в линейката до Влад, в болницата го вкарват в реанимация. Лекарите казват: – Състоянието е тежко. Не можем да обещаем нищо. Вечерта съобщават по телефона: – Вашият съпруг почина. – Просто не мога да повярвам, – тихо казва тя. – Та той не беше стар… Погребението е достойно, Симеон държи реч, събира се целият град. Дори на помена казва: – Нека не тъжим. Влад живя интересно, заслужи си покоя. – Всичко му беше наред, – чува Лиля шепот. Скоро Лиля усеща невероятната тишина в дома си. Вера гледа я строго и чака решението ѝ — дали ще я уволни. А колегите коментират: – Лиля, нямаш причина да тъгуваш. Млада си, свободна, имаш средства. От Влад и неговия син делят наследството, тя и сама печели добре. Търси срещи, не обича да е сама, понякога се отбива в кафето до дома си. След снимки на поредното предаване сяда в същото кафе, мисли си, пие испанско вино. Подхожда як мъж, усмихва се и учтиво иска да седне при нея. – Може ли? – тя кимва. – Иннокентий съм, – представя се той. – Защо тъжиш, такава красива жена не трябва да скучае. – Не знам, странно ми е… Иннокентий е около 40, едър, не е красив, с груби черти и на Лиля веднага ѝ напомня плюшено мече, което я развеселява. – Позволете да ви почерпя. Вино, коктейл, десерт? Каквото пожелаете. – Само десерт, благодаря, – към сладкото е безразлична. Иннокентий не е особено красив, но е чаровен и добър разказвач, спечелва вниманието ѝ, Лиля се смее, вечерта я изпраща до дома. Уговарят среща. На сутринта Лиля казва на Вера: – Вече няма нужда от теб, сама мога да се справя. – Но, Лилечка, толкова години бях с вас, а ти ме изгонваш… – Ще си намериш друга работа. – Гониш ме, – разплаква се Вера. – Не ми е проблем, да останеш, ще ми спестиш време за чистене, – мисли Лиля. Вера бърше сълзи. Лиля се смилява: – Добре, ако искаш — оставаш! – Вас с Влад успях да обикна като свои, а сега Влад го няма, а ти ме гоните… Продължават заедно, но вече често се появява Иннокентий — Кешо, както галено го нарича Лиля. Той обожава Лиля. След три месеца се женят, както тя настоява, скромно. Меденият месец прекарват на Малдивите — Кешо е бизнесмен. Лиля очаква, че почивката ще бъде обикновена — директен полет, среден хотел, стандартни забавления. Но Кеша има други разбирания — полет първа класа, личен катер, VIP посрещане, фойерверки, коктейли и традиционни танци. Вилата е чудна, басейн във двора, личен плаж. Лиля се чуди колко ли струва, но никога не я е интересувало дали има пари — знае, че е финансово стабилен. Но Кешо е нежен, грижовен; всяка сутрин ѝ поднася закуска. – Влад беше язва, подиграваше ме и ме унижаваше, а Кеша живее за мен, не за себе си, и винаги е до мен, – мисли си тя. Вера също харесва новия мъж на Лиля, радва се, че живеят вече в голямата къща на Кеша извън София. Единственият неприятен момент е, че Лиля случайно вижда как се инжектира с много тънка игла. – Какво е това? – уплашва се тя. – Просто инсулин. Диабет, но се живее с това нормално. На Малдивите си мисли: – Дали не ми провървя истински този път? Стандартният лукс ѝ харесва, макар че си мечтае мъжът до нея да е инструктор по сърф или тенисист — русокос и атлетичен. – Трябва да сложа плюшения си мечок на диета и да го запиша на фитнес… Когато му казва това, Кеша се натъжава: – Ще пробвам, щом ти искаш, но с метаболизма ми е трудно. Няма да стана атлет, ползвам инсулин. – Разбрах, не е колкото трябва, – решава Лиля. След ваканцията се връща към работата, често се замисля — дали има шанс за истинска любов? Няма истински чувства към мъжа си. Мечтае някоя нощ до нея да лежи истински красавец. Колежки ѝ се подиграват: – Не кръшкаш от мечока си ли, ти да не си единствената вярна жена в града? Всъщност тя не е толкова порядъчна, просто не иска да нарани добряка Кеша. На новогодишното фирмено парти Лиля се напива, колегата Костя извиква приятеля си Артем да я закара до дома. – Лиля, можем и тебе да закараме, – предлага пияният Костя. Артем я слага до себе си в колата: – Костя, защо още не си ме запознал с Лиля, – шегува се той, а Лиля не може да откъсне очи от него. Красавецът я гледа, спират пред дома ѝ, моли за телефон, изважда я от колата, притиска я до джипа си и я целува страстно. Тя не се дърпа — харесва ѝ настойчивостта му. Артем е идеалният любовник. Вкъщи Лиля се грижи за плюшения си мечок, но с Артем няма излишни нежности — страст и сила, после кратко „Добре ми е с теб“. Всичко устройва и двамата, Кеша не подозира нищо, е зает с бизнеса, често се прибира късно. Една вечер Лиля пристига при Артем. В тази нощ някой настойчиво звъни на вратата — Артем ругае, тръгва да отвори. Лиля чува познати гласове: Артем и Кеша; луда от ужас се облича набързо. На прага застава Кеша, мълчи. Би било по-лесно, ако крещеше. – Кеша… Иннокентий… не е това… Артем мълчи, би могъл да не пусне Кеша. – Кой ме предаде, – пита Лиля. – Без значение. Не вярвах, но реших да проверя. Кеша е болнав, блед, поти се, внезапно се строполява. Лиля проверява — диша тежко. – Бързо, викай бърза помощ! Артем звъни, Лиля намира инсулинова писалка в джоба на Кеша, вкарва лекарството. – Спасението е това. Но не се съвзема. Идва линейката, лекарят казва: – Той почина. Лиля е в шок. Артем я връща вкъщи, Вера я пита: – Лилече, какво има, нямаш цвят в лицето! Лиля мисли: – Сигурно Вера ме е издала, тя не харесваше Артем, често разпитваше… но мълчи, няма да си признае. След погребението Лиля дълго не може да се съвземе. Скоро се появява дъщерята на Кеша (от първия му брак) с мъжа си адвокат и гони Лиля от дома — ако съди за наследството, няма да спечели нищо. Оставят ѝ пакет с пари и три дни да напусне, заедно с Вера. Лиля отказва да дели наследството, не иска дела. Вера винаги с нея, връщат се в големия апартамент от Влад. Времето минава, Лиля се окопитва, Артем ѝ помага, но не предлага брак. Тя знае — не е за съпруг, но се среща с него. Един ден колегата Костя звъни: – Лиля, по-добре седни… Артем загина на място — катастрофа… Тогава тя се замисля: – Защо всичките ми мъже умират? Аз съм като черна вдовица, може би така ще ме наричат. Дали не съм с черна аура — затова умират? След време в предаването ѝ идва млад мъж — Макар. Вижда, че тя му е интересна, след снимките я кани в кафе. – Добре, – съгласява се тя, време е да излезе от шока. Макар я завладява напълно, Лиля се влюбва истински, чувства се щастлива. – Това било любов. Не мога да дишам без Макара, да не говорим да живея. Но ме е страх за него… Макар е също влюбен, прекарват чудесно времето си заедно. Лиля не знае много за него, само че няма братя, сестри, семеен е, но не общува с баща си. Макар се мести при Лиля, тя решава да разучи кой е. Проверява името му в интернет и на първата страница буквално е потресена — любимият ѝ Макар е сред топ-1000 на най-богатите хора в България! Лиля е в шок, колосално богат. – Не мога да повярвам, – истерично се засмива. – Уау! – после се плаши — „А ако нещо му се случи и на него…“ Успокоява се и заминава за работа. Към вечерта се обажда на Макара — не отговаря; звъни в офиса му. – Добър ден, може ли да поговоря с Макара? – Кой го търси? – пита секретарката. – Лиля… – Заведоха го в болница… – съобщават и къде. Лиля хуква към лечебното заведение. – Какво му е? – пита лекаря. Докторът успокоява: – Нищо страшно, ще бъде добре, сърцето го момна, всичко е под контрол. – Може ли при него? Само за десет минути… Тихо влиза в стаята; той я чака, усмихва се, взима ръцете ѝ. – Всичко ще бъде наред, обичам те, ще се оженим щом изляза. Съгласна ли си? – Още как! — целува го. – Пред нас са живот и щастие. Истинско. Благодаря ви за прочитането, абонамента и подкрепата! Желая ви щастие!

Значи, слушай каква история ще ти разкажа една приятелка, Лиляна Христова, голяма красавица и много умна

Įdomybės

096

Предатели няма да допусна отново в живота си!

– Върнах ли предатели обратно? запитна старият глас, но аз не бях готов да ги пусна отново. А къде е Васил?

Įdomybės

0137

Черната вдовица Младата, обаятелна и амбициозна Лилия, студентка по журналистика, се запознава с Владислав Романов – известен в Пловдив като музикант и телевизионер, доста по-възрастен от нея. Влад й помогна да стане водеща на своя собствена предаване „Разговори от сърце“ по местния канал – бързо стане популярна и се омъжва за него, но скоро разбира, че бракът им не носи щастие заради неговия алкохолизъм и труден характер. Въпреки че Лилия прави кариера, семейното щастие й се изплъзва, а домакинята Вера наблюдава всяка крачка на семейната двойка. След години Влад умира внезапно от сърдечен удар, оставяйки Лилия млада, свободна и финансова независима. Тя започва нова глава с Иннокентий – добряк бизнесмен, когото нарича „плюшеното мече“. Сватбата е скромна, а меденият им месец екзотичен и разточителен на Малдивите, въпреки че новият й съпруг страда от диабет. Животът на Лилия и Иннокентий върви добре, докато тъгата и липсата на страст я подтикват към любовна авантюра с Артьом – красив приятел на нейн колега. Иннокентий я залавя в крачка, издържа драмата, но умира от сърдечна криза. Дъщеря му от първия брак я гони от дома им, оставяйки й само наследството от първия й мъж. Лилия намира утеха в ръцете на страстния Артьом, но и той загива внезапно при катастрофа. Обезверена, Лилия решава, че е дамгосана като „черна вдовица“. В живота й се появява нов мъж – харизматичният, загадъчен и богат Макар, с когото тя открива истинската любов и надежда за щастие. Съдбата на Лилия – журналистка, вдовица и търсач на любов, преплита романтика, социални драми и истински борби – история, която ще ви накара да се замислите… дали всеки от нас не носи свойта „черна аура“?

Черената вдовица Умната и симпатична Лилия, завършваща последна година в Софийския университет, специалност

Įdomybės

0367

Денят, в който изгубих съпруга си… не беше просто денят, в който го загубих. Това беше денят, в който се срути и представата ми за брака, в който вярвах. Всичко се случи прекалено бързо: още сутринта той тръгна за селата като селски ветеринар, с кални ботуши и натоварен бус, а следобед получих обаждания, слухове, и после тежката истина. Докато скърбях, социалните мрежи се напълниха с публикации от три жени – всяка с негови снимки и признания за „любовта на живота си“. Така, докато погребвах мъжа си, разбирах, че е водил двоен, дори троен живот. На бдението и погребението болката от предателството се смеси със скръбта. Дълго време се учех да се справя – с помощта на семейството, терапията и много мълчание. Пет години по-късно вече мога да разказвам историята си, без да се раздирам, и да градя живота си наново – парче по парче, макар че никога няма да бъде същият.

Денят, в който загубих съпруга си не беше просто моментът, когато го изпратих в земята. Беше като да

Įdomybės

017

Денят, в който загубих съпруга си, не беше просто денят на раздялата – беше денят, в който изгубих и онази образ на нашия брак, в която вярвах… Всичко се случи прекалено внезапно. Той тръгна рано сутринта, за да мине през няколко български села — работата му като селски ветеринар беше изпълнена с грижа за добитъка, ваксини, спешни случаи и безброй пътувания с калните ботуши и микробуса. Привикнала бях към кратките “Довиждания”, но този ден беше различен. По обяд ми писа от едно отдалечено село сред дъжд и обеща, че ще се върне навреме за нашата семейна вечеря, а аз му напомних да шофира внимателно по мокрите, тесни български пътища. После — нищо. Само мълчание до следобеда. Първо беше слух, после обаждане от роднина, после новината за катастрофата по пътя към селото, за микробуса, подхлъзнал се в канавката, за смъртта му. Без да осъзнавам как съм стигнала до болницата, седях замръзнала, слушайки лекаря, докато свекърите ми плачеха, а децата ми питаха “Къде е татко?” Но точно в този ден, докато все още съобщавахме на близките, се появиха постове в социалните мрежи. Първата беше от непозната жена, снимка от българско село, сълзлив текст за „любовта на живота ѝ“. После втора публикация — друга жена, други снимки, същата болка, други обещания. После трета. Три различни жени — всичките публично оплакваха „техния човек“. Тогава започнах да подреждам парчетата: внезапните командировки, дългите отсъствия, далечните села, срочните извинения… Истината като нож ме разсече. Погребвах съпруга си и едновременно научавах, че е водил двоен, може би троен живот. Бдението беше изтезание — приела съболезнованията на съседи, роднини, колеги, а в очите на някои жени и в шепота зад гърба ми прозираше друга истина. След погребението – празнота. Тих дом, дрехи, кални ботуши, инструментите в гаража. А заедно със скръбта – тежестта на предателството. Не можех да плача истински, без да си спомням онези публикации. Месеци по-късно започнах терапия. Психологът ми каза, че трябва да разделя в съзнанието си неговите роли — като неверен съпруг, като баща на децата ми, като човека, когото обичах. Спасението дойде бавно — с подкрепата на родителите ми, с мълчание и търпение. Научих се да говоря пред децата, без омраза, да подреждам спомените, да пускам гнева си. Днес — пет години по-късно — децата ми пораснаха, върнах се към работата и започнах отново да откривам света — сама, с кафе, без чувство за вина. Преди три месеца започнах да се виждам с мъж. Не бързаме, опознаваме се. Той знае, че съм вдовица, но не всички подробности. Понякога разказвам историята си на глас — не за жалост, а за свобода. Не съм забравила, но вече не живея заключена в миналото. И дори денят, в който съпругът ми си отиде, да срина живота ми, научих се да го изграждам наново — малко по малко, парче по парче, макар и никога да не бъде същото.

Денят, в който изгубих съпруга си не беше просто денят, в който го загубих. Беше денят, в който светът