Įdomybės!

Той мразеше жена си. Точно, мразеше я… Петнадесет години заедно, всяка сутрин я виждаше до себе си, но едва през последната година започнаха да го дразнят нейните уж безобидни навици. Особено това: протяга ръце в леглото, прозява се и прошепва: „Добро утро, слънчице! Днес ще е чудесен ден.“ Някога я обожаваше и невинната ѝ свобода му се струваше магнетична. Но сега само гняв изпитваше към тялото ѝ, дори си помисли да я избутва сутрин от леглото. Не знаеше, че тя знае за връзката му с другата жена и че вече я изяжда тежка болест. Откакто научи диагнозата, тя прие мълчанието и започна да намира утеха в малката селска библиотека и в последните си утрини на светлина. А той, сигурен, че ще намери щастието с любовницата си, откри истината за болестта във вкъщи, малко преди да подаде молба за развод. Шестнадесет месеца – толкова даваха лекарите. Тя го изчака в ресторанта, където преди половин година отпразнуваха 15 години брак, а накрая се прибра сама — с ново осъзнаване за ценността на всяка минута. Едва последните два месеца той ѝ подари нежна грижа и обич, каквато сам не вярваше, че още може да даде. Тя си отиде… А той остана със сбъднати новогодишни желания: тя — да бъде щастлива с него до края; той — да бъде свободен. Всеки получи това, за което мечтаеше…

Той мразеше жена си. Мразеше я истински… Петнадесет години бяха прекарали заедно. Цели петнадесет

Įdomybės

0190

Той мразеше жена си. Мразеше я… Петнадесет години живяха заедно – всеки ден я виждаше сутрин, но едва последните 12 месеца започнаха безумно да го дразнят нейните навици. Особено един: всяка сутрин, още в леглото, тя протягаше ръце и казваше: „Добро утро, слънчице! Днес ще е прекрасен ден!“ – уж нищо особено, но нейните слаби ръце и сънено лице го отблъскваха. Тя ставаше, гледаше през прозореца, събличаше нощницата си и вървеше към банята. Някога той й се възхищаваше. Дори сега тялото ѝ бе все така красиво, но вече всяка нейна голота го ядосваше. Един ден дори поиска да я изблъска, за да ускори сутрешния ѝ ритуал, но само изръмжа: — Побързай, писна ми вече! Тя не бързаше да живее. Знаеше за изневярата му, познаваше и младата му любовница. Но раните на егото ѝ се бяха затлачили, бе останала само тъга. Прощаваше му агресията, пренебрежението, стремежа към забравената младост. Но и не му разрешаваше да нарушава собствения ѝ ритъм. Така реши да живее, щом разбра за болестта си. Болест, която месец след месец я поглъщаше. Първият ѝ порив бе да каже на всички, но тежките дни прекара сама – и избра да пази тайната си. С всяка изминала минута ѝ се раждаше мъдростта на човек, способен да съзерцава и мълчи. Откри уединение в малката селска библиотека – час и половина път, за да се закотви между книгите, подписани от възрастната библиотекарка „Тайните на живота и смъртта“. Той беше при любовницата си. Всичко тук му се струваше светло и ново. Три години луда любов, ревност, унижения и пристъпи на младост. Днес взема окончателното решение: развод. За какво да се мъчат трима души? Не обича жена си, дори я мрази. Той къса снимката ѝ и се уговарят да се срещнат в ресторанта, където празнуваха 15 години брак. Тя пристига първа. Той търси в шкафовете документите за развод и открива тъмносиня папка, пълна с медицински изследвания. Всички носят нейното име… Промъква се подозрение, проверява диагнозата в интернет: „от 6 до 18 месеца“. Вече са минали 6… Тя го чака 40 минути. Телефонът мълчи. Плаща сметката. Навън есенното слънце грее. За първи път я връхлита съжаление към себе си. Успя да пази ужасната си тайна – от него, от родителите си, от приятелките си. Дори когато всичко, което ѝ остава, е само да бъде спомен. Хората по улиците са щастливи – животът е пред тях. Тя вече няма това усещане. Огорчението я заля със сълзи… Той се върти в стаята. За първи път усеща с цялата си същност колко бързо минава животът. Навява му се споменът за младата му жена, надеждите и мечтите им. В последните й дни той неотлъчно е до нея, грижи се за нея и се моли всяка секунда. Боя се от раздялата, готов е да даде живота си, само да я запази. Ако някой му беше казал, че допреди месец е мечтал за развод, щеше да отвърне: „Това не бях аз.“ Вижда как тя се сбогува с живота, как плаче нощем, борейки се за всяка своя минута щастие… Два месеца по-късно тя си отива. Той отрупва пътя до гроба й с букети, плаче като дете и остарява за хиляда години… У дома, под възглавницата ѝ, намира бележка с желание, написано на Нова година: „Да бъда щастлива с него до края на дните си“. Казват, че новогодишните желания се сбъдват. Може би е вярно – в същия този ден той е написал: „Да бъда свободен.“ Всеки получи това, за което си е мечтал…

Той мразеше жена си. Мразеше я… Петнадесет години бяха живели заедно. Всеки ден, сутрин, той я

Įdomybės

0244

„Майка ми живее на моя сметка” — тези думи ме потопиха в ужас

Майка ми живее на моя гръб тези думи ме оставиха без дъх. Дори сега не мога да забравя деня, в който

Įdomybės

038

Вдигнах на крака свекърва ми, но тя ме унижи пред всички съседи, защото не бях прекопала лехите – Остана безкрайно недоволна, изкрещя на двора, а съседките залепнаха по оградата като гарги. След всичко това си тръгнах мълчаливо, взех детето и напуснах дома ѝ. Сега живея сама с малкия си син в нов апартамент, а съпругът ми го няма – загина малко преди да родя. Свекървата ме търси заради вещи и буркани, но аз повече не се връщам назад. Научих ценен урок: не всеки заслужава добрина – някои хора ценят повече чистите градинки от човешката обич.

Вдигнах на крака свекърва си. А аз бях ядосана, защото не бях оползотворила лехите. Какво правиш тук?

Įdomybės

034

Вдигнах на крака свекърва си, но съм бясна, защото не оплевих лехите – скандалът пред всички съседи, обидите и решението да тръгна си с детето, въпреки цялата грижа, която ѝ дадох

5 юни 2023 г. Днес ми е много тежко на душата. Върнах майката на починалия ми съпруг към живота, а аз

Įdomybės

0555

Мария две години беше само болногледачка на свекърва си. Мария успя да се омъжи за изключително сериозен мъж – притежаваше собствен бизнес, луксозен апартамент в София, няколко коли и къща на морето, всичко това едва на тридесет и две. Обаче тя току-що бе завършила университет и работеше една година като учителка. Сватбата беше през лятото. След брака мъжът й каза, че няма нужда да работи за оскъдна заплата, а да си стои у дома и да се готви за деца. Мария не възрази. Първата година изживя като в приказка – пътуваха, грабеха спомени и скъпи покупки. Но нямаше къде да носи новите си дрехи; приятелките й работеха и гледаха семейства през уикенда, а съпругът й ходеше сам по събития. Мария скучаеше, не успяваше да забременее, чувствата й гаснеха. Ден след ден, след домакинските грижи, шляеше се от стая в стая, обмисляйки бъдещето си. Още една година мина. Мъжът й рядко се прибираше денем, връщаше се изморен и раздразнен, бизнесът не вървеше. Първо поиска да харчи по-малко, после започна да я кара да отчита всяка покупка и разход. Спореше, че могат да живеят добре с половината от парите. Мария тревожно искаше да се върне на работа, но не намираше нова позиция по специалността си. Реши да се запише на курс, но тогава свекърва й се разболя. Мария две години се грижеше за болната жена в собствения им дом, а съпругът й все по-рядко се прибираше. Когато свекървата почина, той се отдалечи съвсем – мълчеше, избягваше я, прекарваше времето си на работа, почти не се връщаше. Мария не разбираше причината, докато не отиде в стария апартамент на свекърва си, където не бе стъпвала отдавна. Зад затворена врата чу детски плач. Изненада се, реши да позвъни. Отвори й млада жена. Оказа се, че мъжът й още преди болестта на майка си е създал второ семейство и настанил жената и детето в апартамента на свекърва си. Мария бе потресена. Знаеше, че не може да спаси брака си. Замина за друг град при леля си, почти без нищо, само с малка чанта – не искаше никакви вещи да й напомнят за брака и за това, как се провали животът й.

През две години Стефка беше просто гледачка на майката на съпруга си. Стефка успя да се омъжи за много

Įdomybės

024

Мария две години беше само болногледачка на свекърва си. На Мария й се удаде да се омъжи за много сериозен мъж, на когото всички нейни приятелки завиждаха. Съпругът ѝ имаше собствен бизнес, скъпа луксозна къща, няколко коли и вила извън града – и всичко това на 32 години. Мария пък току-що беше завършила университет и работеше като учителка. През лятото сключиха брак. След сватбата мъжът ѝ реши, че няма нужда жена му да работи за жълти стотинки, и я убеди да остане у дома и да се готви за раждане на деца. Мария не възрази на това решение. Първата година беше като приказка – пътешествия, луксозни покупки и много спомени. Но приятелките на Мария работеха по цял ден, а през уикендите се занимаваха със семействата си. Мъжът й ходеше на събития, но никога не я канеше със себе си. Мария започна да скучае, не можеше да забременее, а чувствата й към съпруга изстиваха. Когато приключеше с домакинската работа, ден след ден обикаляше от стая в стая, замислена за бъдещето си. Мъжът й се прибираше все по-рядко, изморен и раздразнен – бизнесът му не вървеше добре. В началото поиска от Мария да харчи по-малко, после настояваше да му дава отчет за всички разходи. Пресмяташе всяка покупка, убеждаваше я, че могат да живеят добре и с половината средства. Мария се притесни, искаше да се върне на работа, но не намираше такава по професията си. Записа се на курс, но точно тогава се разболя свекърва й. Мария трябваше две години да се грижи за нея – мъжът й премести майка си в техния дом. Мария вършеше всичко, а съпругът й започна да отсъства още повече. След смъртта на свекърва си той съвсем се отчужди. Почти не говореше с жена си, стана мрачен и затворен. Мария не разбираше какво се случва, докато не отиде в старото жилище на свекърва си, където не беше ходила отдавна. Зад затворената врата чу плач на дете. Оказа се, че съпругът ѝ още преди свекърва му да се разболее е започнал ново семейство, което настанил в апартамента на майка си. За Мария това беше шок. Разбра, че няма как да спаси брака си. Напусна града и отиде при леля си, почти без нищо, само с малка чанта. Не искаше нищо да ѝ напомня за брака и за това, колко трагично се разви животът ѝ…

Вяра две години беше просто болногледачка на майка му. Вяра успя да се омъжи за много сериозен българин.

Įdomybės

036

– Ще се спрем у вас за известно време, защото нямаме пари да наемем жилище! – каза ми моята приятелка. Аз съм много активна жена. Въпреки че съм на 65 години, успявам да обикалям различни места и да срещам интересни хора. С радост и тъга си спомням младостта – тогава можеше да прекараш ваканцията си, където поискаш! Можеше да отидеш на море, да отидеш на къмпинг с приятели и колеги, можеше да направиш разходка с лодка по която и да е река. А всичко това се правеше с малко пари. За съжаление, тези времена вече са минало. Винаги съм обичала да опознавам нови хора. Срещах хора на плажа, дори и в театъра, и с някои се сприятелявах за години напред. Един ден срещнах жена на име Снежана. Живяхме заедно по време на ваканция в един пансион на морето. Станахме приятелки и поддържахме връзка чрез писма. Един ден получих телеграма – неподписана, в която пишеше: “В 3 сутринта пристига влакът. Ела да ме посрещнеш!” Не знаех кой може да ми изпрати подобно послание. Разбира се, с мъжа ми не отидохме никъде. Но в 4 сутринта някой позвъни на вратата. Отворих и останах изумена – на прага стоеше Снежана, с две тийнейджърки, баба и мъж. Носеха купища багаж. Аз и мъжът ми бяхме шокирани, но ги поканихме вътре. А Снежана ми каза: – Защо не ни посрещна? Нали ти изпратих телеграма! Това струва пари! – Съжалявам, но не знаехме кой я праща! – Даде ми адреса си. Ето ме! – Мислех, че само ще си пишем писма, това е! После Снежана каза, че едното момиче е завършило училище и отива да учи в София, а цялото семейство дошло с нея за подкрепа. – Ще живеем у вас! Нямаме пари за квартира или хотел! Премалях от изненада. Ние дори не сме роднини – защо трябва да ги приютя? Трябваше да ги храня три пъти на ден. Донесоха малко храна, но нищо не готвеха – просто изяждаха нашето. Аз се занимавах с всички. След три дни не издържах повече и помолих Снежана и роднините ѝ да си тръгнат, без да ме интересува къде. Започна скандал – Снежана счупи чинии и крещя истерично. Бях потресена от поведението ѝ. Тогава те се стегнаха да си ходят. Успяха даже да ми задигнат халата, няколко кърпи и мистериозно ми отмъкнаха големия гювеч. Не знам как им се получи – той просто изчезна! Така приключи приятелството ми. Слава Богу! Нито съм ги чувала, нито виждала повече. Как е възможно да има толкова нагли хора!? Сега съм много по-предпазлива, когато се запознавам с нови хора.

Ще останем у вас за известно време, защото нямаме средства да наемем квартира! каза ми моята приятелка.

Įdomybės

0296

Бившата му

Времето беше мъгливо, когато телефонът на съпруга ѝ протегна. Благодаря, Йорчо! Не знам какво щях да