Įdomybės!

Не било писано… Влакът върви втори ден, пътниците вече са си разказали житейските си истории, а в съседното купе три старици обсъждат рецепти за баница и плетки на терлици. Покрай широката река и белият храм със златни кубета, една от жените се прекръства и започва да разказва – как в родното българско село, сама и без близки, приготвила всичко за идването на брат си, но съдбата я отвела по тънкия леден мост през реката… Как ледът под нея се пропукал, как отчаяна търсила помощ, но съседката й я изоставила… И в най-тежкия миг се появил непознат мъж с плащ и дърво в ръка, който я извадил от ледената вода като по чудо. А на следващия ден, в църквата на съседното село, жената познала в иконата на Свети Николай Чудотворец своя спасител – и от този ден, казва, не я хванала никаква болест… Вярвайте или не, такава е чудната съдба по нашите български земи.

Влакът пътуваше вече втори ден. Пътниците се бяха опознали, изпили не един чай, разгадали сума ти кръстословици.

Įdomybės

092

Извиках през прозореца: — Мамо, защо си станала толкова рано? Ще настинеш! — Тя се обърна, махна с лопатата като поздрав: — За вас, мързеливци, се старая. — А на следващия ден майка ми вече я нямаше… До днес не мога спокойно да мина покрай нашия двор… Всеки път, щом зърна тази пътечка, сърцето ми се свива, сякаш някой го стиска. Това е снимката, която направих на 2-ри януари… Просто минавах, видях отпечатъците в снега — и спрях. Снимах, без да знам защо. А сега това е последният ми спомен от онези дни… Нова година празнувахме — както винаги — цялото семейство. Мама от сутринта на 31-ви вече беше на крак. Събудих се от аромата на пържени кюфтета и гласа ѝ от кухнята: — Дъще, ставай! Ще помагаш със салатите, че иначе баща ви ще изяде продуктите, докато не гледаме! Слязох все още по пижама, косата разрошена. Тя стоеше до печката с любимата си престилка с праскови, която ѝ подарих още като бях ученичка. Усмихваше се, бузите ѝ червени от топлината. — Мамо, поне кафе да изпия първо… — мрънках. — Кафето после! Първо оливие! — засмя се и ми подаде купа с изпечени зеленчуци. — Режи ситно, както обичам. Не като последния път — кубчета колкото юмрук. Режехме, бърборихме си за живота. Тя ми разказваше как по нейно време Нова година се е посрещала — без модерни салати, само с „шуба“ и мандарини, които дядо ми носел с връзки от работа. После татко дойде с елхата. Огромна, почти до тавана. — Е, дами, посрещнете красавицата! — гордо изрече от вратата. — Леле, тате, цяла гора ли сече? — ахнах аз. Мама само погледна и вдигна рамене: — Красива е, ама къде ще я сложим? Миналата година по-малка беше поне. А после помогна с украсата. Аз и сестра ми Лили закачахме гирлянди, а мама извади старите играчки — тези, които са от моето детство. Взе стъкления ангел и тихо каза: — Ето този ангел ти купих за първата ти Нова година. Помниш ли? — Помня, мамо, — излъгах. Не помнех, но кимнах. Тя така грееше от радост, че „помня“ този ангел… Брат ми пристигна по-късно — шумен, с торби, подаръци и бутилки. — Мамо, този път взех хубаво шампанско! Не като миналата година — киселото! — Ох, синко, дано не се напиете пак всички — засмя се тя, прегърна го. В полунощ излязохме на двора. Татко с брат ми гърмяха фойерверки, Лили пищеше от радост, а мама ме държеше през рамо. — Виж, дъще, колко е красиво — прошепна тя. — Какъв хубав живот си имаме… Прегърнах я. — Имаме най-хубавият, мамо. Пиехме шампанско направо от бутилката, смяхме се, когато фойерверкът полетя към съседския навес. Мама, поразвеселена, танцуваше с валенките „В гората се е родила елха“, а татко я вдигна на ръце. Смяхме се до сълзи. На 1-ви януари цял ден се излежавахме. Мама пак готвеше — този път пелмени и пача. — Мамо, стига, ще се търкаляме като топки! — оплаквах се аз. — Все ще изядете. Нова година — цяла седмица се празнува!, — махваше тя с ръка. На 2-ри януари пак стана рано, както винаги. Чух вратата — погледнах през прозореца: тя във двора, с лопатата. Чисти пътеката до къщата. В стария шушлек, шал на главата. Работи внимателно: от портата до прага — прави чиста пътечка. Насипва снега до стената, както обичаше. Аз извиках: — Мамо, защо толкова рано си станала? Ще настинеш! Тя се обърна, махна с лопатата: — Ако не аз, до пролетта ще газите из преспите, мързеливци! Я тури чайника по-добре. Усмихнах се, отидох в кухнята. Тя се върна след половин час, бузите ѝ зачервени, очите блестят. — Готово. Наред е!, — каза и седна за кафе. — Добре стана, нали? — Чудесно е, мамо. Благодаря. Това беше последният път, когато чух бодрия ѝ глас. На 3-ти януари сутринта каза тихо: — Момичета, нещо в гърдите ме стяга, не силно, но е неприятно. Веднага се разтревожих: — Мамо, да извикам ли бърза помощ? — Няма нужда, ще ми мине. Просто много работих. Ще полегна, ще ми мине. Полегна на дивана, ние с Лили до нея. Татко беше отишъл до аптеката. Мама се пошегува още: — Хайде, не гледайте толкова черногледо. Ще ви погреба всичките още! И изведнъж — пребледня, хвана се за сърцето. — Ох… лошо ми е… Много лошо… Викахме линейка. Държах я за ръка, шепнех: — Дръж се, мамо, ще дойдат, всичко ще е наред… Погледна ме, едва прошепна: — Дъще… толкова ви обичам… Не ми се сбогува. Лекарите дойдоха бързо, но… вече нямаше какво да направят. Мощен инфаркт. Всичко се случи за минути. Стоях на пода и хлипах. Не можех да повярвам. Вчера танцуваше под фойерверките, а сега… С треперещи крака излязох на двора. Снегът почти беше спрял. Видях следите ѝ — дребни, чисти, от портата до прага и обратно. Такива, каквито винаги оставяше. Дълго гледах натам. Питах Бог: „Как става така — човек вчера стъпва по снега, утре го няма? Следите ги има, човека го няма!“ Мислех си, сякаш на 2-ри януари излезе за последен път — да ни остави чистата пътечка. За да вървим по нея и без нея. Не ги затрупах. Помолих всички да не ги пипат. Да останат, докато снегът ги покрие завинаги. Това беше последното нещо, което майка направи за нас. Грижата ѝ личеше, дори когато я нямаше. Седмица по-късно заваля много сняг. Пазя снимката с последните й стъпки. Всяка година на 3-ти януари я гледам пак, после гледам празната пътечка пред къщата. И така боли да знам, че някъде под този сняг са нейните следи… По тях още вървя след нея…

Мамо, защо ставаш толкова рано? Ще настинеш! извиках през прозореца, докато тя размахваше лопатата, усмихната

Įdomybės

048

Извиках през прозореца: — Мамо, защо пак си станала рано? Ще измръзнеш! — Тя се обърна, помаха с лопатата: — За вас, мързеливци, се старая. — А на следващия ден майка ми си отиде… Все още не мога спокойно да мина покрай двора ни… Всеки път, когато видя тази пътечка, усещам как сърцето ми се свива, сякаш някой го държи в ръка. Аз направих онази снимка на втори януари… Просто минавах, видях следите в снега — и се спрях. Снимaх ги, без да знам защо. А сега тази снимка е единственото, което ми остана от онези дни… Нова година празнувахме, както винаги — цялото семейство. Мама още от сутринта на 31-ви беше на крак. Събуди ме ароматът на кюфтета и гласът ѝ от кухнята: — Дъще, ставай! Ще ми помогнеш за салатите, че татко ти пак ще изяде всичко преди да сервираме! Слязох още по пижама, с разрошени коси. Тя стоеше до печката с любимата си престилка на праскови, която ѝ подарих, когато бях в училище. Усмихваше се, бузите ѝ червени от фурната. — Мамо, поне да изпия кафето първо — измрънках. — Кафето по-късно! Първо руската салата! — засмя се тя и ми подаде купа с печени зеленчуци. — Нарежи ги ситно, както обичам. Да не стане като миналия път — на едри кубчета. Режем, бъбрим за всичко друго. Тя разказваше как празнували Нова година като малка — без модерните салати, само с „шуба” и мандарини, които дядо ми донасял „по връзки” от работата. После татко дойде с елха. Огромна, до тавана. — Женички, приемайте красавицата! — извика той гордо на вратата. — Тате, цяло борово дърво ли отсече? — ахнах аз. Мама излезе, погледна и въздъхна: — Хубава си е, ама къде ще я сложим? Можеше една по-малка… Но пак помагаше да я украсяваме. С Лери, сестра ми, овесихме гирлянди, а мама извади старите играчки още от моето детство. Взе стъкления ангел и прошепна: — Ей този ти го купих за първата ти Нова година, помниш ли? — Помня, мамо — излъгах. Всъщност не помнех, но кимнах. Толкова сияеше, че си мислех за ангелчето… Брат ми дойде следобед. С шум, торби, подаръци, бутилки. — Мамо, тази година шампанското е хубаво! Не като миналата — кисело. — Само да не се напиеме всички, сине — засмя се мама и го прегърна. По полунощ излязохме пред къщата. Татко и брат ми пускаха фойерверки, Лери пищеше от радост, а мама ме прегърна за раменете. — Гледай, дъще, колко е красиво — шепнеше. — Я какъв хубав живот си имаме… Прегърнах я. — Най-хубавият, мамо. Пихме шампанско от бутилката, смяхме се, когато някой фойерверк тръгна към бараката. Мама, малко развеселена, танцуваше с валенките си на „Във гората се роди елха”, а татко я вдигна на ръце. Всички се смяхме до сълзи. Първи януари прекарахме в мързелуване. Мама пак готви — този път пелмени и пача. — Мамо, спри! Ще се търкаляме! — недоволствах аз. — Ще изядете, Нова година е, празникът трае седмица! — махваше тя с ръка. Втори януари тя пак стана рано, както винаги. Чух как се хлопна вратата, погледнах през прозореца — тя е на двора, с лопатата. Чисти пътеката. В старото си пухено яке, с кърпа на главата завързана. Всичко подредено: от портата до прага — тясна, равна пътечка. Събира снега до стената, както все правеше. Извиках през прозореца: — Мамо, толкова рано! Ще измръзнеш! Тя се обърна, махна с лопатата за поздрав: — Нали ако вас, мързеливците, чакам, чак до пролетта през преспите ще стъпвате! Хайде тури чайника! Усмихнах се и отидох в кухнята. След половин час се върна, бузите червени, очите блестят. — Ето, сега е чисто — седна с кафето. — Добре ли стана? — Чудесно, мамо. Благодаря. Това беше последният път, когато чух гласа ѝ толкова весел. Трети януари сутринта се събуди и каза тихо: — Момичета, боли ме гърдите, не е силно, но неприятно. Веднага се притесних: — Мамо, хайде да извикаме линейка? — О, глупости, дъще. Просто се изморих. Толкова готвене, тичане. Ще полегна, ще мине. Легна на дивана, ние с Лери седяхме до нея. Татко отиде до аптеката. Мама се шегуваше: — Не ме гледайте така трагично, аз ще ви надживея всички. Изведнъж пребледня, хвана се за гърдите. — Ох… лошо ми е… много лошо… Викахме спешна помощ. Държах я за ръката, шепнех: — Мамче, дръж се, ще дойдат, всичко ще е наред… Тя погледна към мен и едва чуто прошепна: — Дъще… толкова ви обичам… Не искам да си тръгвам… Лекарите дойдоха бързо, но… вече не можеха да помогнат. Обширен инфаркт. Всичко стана за броени минути. Седях на пода в коридора и плачех. Не можех да повярвам. Вчера още танцуваше под фойерверките, а днес… Едвам стоях на крака, излязох на двора. Снегът – почти не валеше. Видях нейните следи. Тези — малки, стегнати, прави. От портата до прага и обратно. Точно както винаги ги оставяше. Стоях, гледах ги дълго-дълго. И питах Бог: „Как може вчера човек да стъпва по земята, да остава следи, а днес вече да го няма? Следите са там, а човека – не!” Мислех си — или ми се струваше — че на втори януари е излязла за последно, за да ни остави чистата пътечка. Да можем да минем по нея без нея. Не ги засипах. Помолих всички да не го правят. Нека останат, докато снегът сам не ги изтрие завинаги. Това беше последното, което мама направи за нас. Грижата ѝ личеше дори когато нея вече я нямаше. След седмица заваля много сняг. Пазя снимката с последните следи на мама. Всяка година на трети януари я вадя, после гледам празната пътечка пред къщи. И така ме боли да знам: някъде под този сняг — тя остави последните си следи. Тези, по които още вървя след нея…

Мамо, какво правиш толкова рано навън? Ще настинеш! извиках през прозореца. Тя се обърна, махна с лопатата

Įdomybės

0746

Лелята идва на гости, а съпругата плаче

Лелята в гости, съпругата плаче Роберт се събуди от звъна на вратата. От другата страна на леглото, съпругата

Įdomybės

0449

Брак по сметка: когато отчимът прави неочаквано предложение – Историята на Ирина и бизнесмена Сергей Викторович, събрани от условието на голяма сделка, миналото и новите чувства

БРАК ПО СМЕТКА Господин Георгиев, може ли да поговорим? на прага на кабинета се показа светлокосата глава

Įdomybės

034

Брак по сметка: Когато капризното момиче Ирина получава странно предложение от своя отчим – бизнесменът Сергей Викторович, започва нова глава в живота ѝ, пълна с фалшиви брачни клетви, скрити намерения и неочаквана любов, на фона на модерна София, бизнес амбиции и семейни тайни

БРАК ПО СМЕТКА Георги Петров, мога ли да говоря с вас? на прага на кабинета се показа русата глава на Дамяна.

Įdomybės

035

Две сестри – Животът на Валя и Зоя: Прекрасната, успяла сестра и падналата в алкохолизма Зойка. Опити с луксозни клиники и знахарки не помагат, докато отчаяната Валя я оставя при леля Олга в малкото българско селце Самоварово, преди да замине в чужбина. Лелята с билкови настойки, домашно мляко и топла грижа вдъхва нов живот на Зойка, връщайки ѝ здраве, красота и надежда. От смъртния одър до нов талант – плетене на красиви български шалове, поръчки и собствен доход. Накрая Зойка купува домче на морето за себе си, любимата леля и козата Марта – чудесен край на истинска история за спасен живот, ново начало и силата на семейната обич.

ДВЕ СЕСТРИ… Живели някога две сестри. По-голямата Яна беше красива, успешна и заможна.

Įdomybės

0125

Две сестри… Живяха две сестри. По-голямата – Валя, истинска хубавица, успешна и заможна. По-малката – Зойка, пропита от алкохол, изгубила младостта и вида си до неузнаваемост още на 32. Валя, с огромно сърце и много пари, се опитваше безуспешно да я спаси – села я по скъпи клиники, водеше я при баячки, накрая ѝ купи апартамент, за да не го изпие Зойка за бутилка. След шест месеца от всичко остана само мръсен дюшек, а Зойка дишаше едва-едва, когато Валя дойде да се сбогува преди да замине в чужбина завинаги. Валя не можа да я изостави – съвестта няма да ѝ го позволи. Реши да отведе Зойка в българското село Слънчево при леля Олга – 68-годишна, работлива и самотна родственица, която някога им носеше буркани с домашно сладко, ябълки и сушени гъби. След като остави на масата пари “за погребение” и ключа от апартамента, Валя замина. А леля Олга завари Зойка още жива, запали печката, сложи самовара, започна да я пои с билкови отвари с мед на всеки половин час, а след три дни добави и козе мляко от Марта – нейната вярна коза. После бульони от домашни пилета, топла баня с билкови настойки, пухени шалове и грижа “чрез лъжичка и обич”. Където клиники и баячки се провалиха, леля Олга успя: Зойка оживя и разцъфтя. Станала е силна, с румени бузи, научи се да дои козата, да бере зелена продукция от двора, да готви и да гледа изгрева над родното село. Лелята ѝ показа как да плете на една кука, първо салфетки, после прекрасни шалове с уникални мотиви, от които дойдоха поръчки и пари. След три години красавицата Зоя подари на лелята уютен дом в топъл морски град, където козата Марта пасе под ябълката, а две щастливи жени се къпят в морето край българския бряг. А най-чудното? Всичко това се е случило наистина.

Знаеш ли, ще ти разкажа една история, която ми легна на сърцето толкова е човешка и българска, че чак

Įdomybės

041

Валерия миеше чиниите в кухнята, когато влезе Иван, предварително изключил лампата: — Още е достатъчно светло, няма смисъл да харчим ток, — намръщено измърмори той. — Исках да пусна пералнята, — каза Валерия. — Ще я пуснеш през нощта, — сухо отвърна Иван. — Тогава електричеството е по-евтино. И не пускай толкова силна струя, като пускаш водата. Много харчиш, Валерия. Много. Така не може. Разбираш ли, че така просто пилеш парите ни? Иван намали водата. Валерия тъжно погледна мъжа си, спря водата, избърса ръце и седна на масата. — Иван, някога гледал ли си се отстрани? — попита тя. — Всеки ден само това правя, — злобно отговори Иван. — И какво би казал за себе си? — попита Валерия. — Като човек? — уточни Иван. — Като съпруг и баща. — Като съпруг — нищо особено. Като баща — също. Обикновен. Нито по-добър, нито по-лош. Както всички. Какво пак имаш? — Искаш да кажеш, че всички съпрузи и всички бащи са като теб? — попита Валерия. — Какво искаш? Скара ли ни се? Валерия знаеше, че няма връщане назад и трябва да продължи. Да продължи, докато най-сетне не разбере, че животът с него е мъка. — А знаеш ли, Иван, защо още не си ме напуснал? — попита тя. — А защо да те напусна? — отвърна с въпрос Иван и се изкриви в усмивка. — Понеже не ме обичаш, — каза Валерия. — И не обичаш и децата ни. Иван искаше веднага да възрази, но Валерия продължи: — И не казвай, че не е така. Ти изобщо никого не обичаш. И няма да спорим, за да не губим време. Искам да ти кажа нещо друго — защо още не си си тръгнал от мен и децата. — Защо? — попита Иван. — Защото си твърде стиснат, — каза Валерия. — Защото си толкова стиснат, че раздялата с мен за теб би била огромна финансова загуба. Колко сме заедно вече? Петнадесет години? За какво ги дадохме тези години? Какво постигнахме? Освен че се оженихме и имаме деца? Какви са ни постиженията за тези петнадесет години? — Имаме още цял живот пред нас, — каза Иван. — Не, Иван, — отвърна Валерия. — Именно в това е работата, не цял. Каква полза от нашия живот досега? Разбра ли, че дори не сме били на море? Нито веднъж. Дори не говорим за чужбина. Не сме били да почиваме в България. В отпуск сме винаги вкъщи. Дори за гъби не сме излизали из гората. Защо? Защото е скъпо. — Защото спестяваме, — каза Иван. — За бъдещето си. — “Ние”? — изненада се Валерия. — По-точно — ти. — За вас се старая, — отвърна Иван. — За кого? За мен и децата ли? Петнадесет години и все събираш парите, моите и своите, за “нас”? — Ами за кого, — каза Иван. — Благодарение на мен имаме доста спестено! — “Ние”? Май само ти. Добре, дай тогава пари — за дрехи на мен и децата! Петнадесет години нося каквото носех, когато се омъжих, или ми дава снаха ти. И децата също доносят дрехи от по-големите братчета. А най-важното — ще си наема квартира. Омръзна ми да живея с майка ти! — Майка ми ни даде две стаи — нямаш право да се оплакваш. А за дрехите… за какво да купуваме, като имаме? — А аз? На мен чии дрехи ми стават — на снаха ти? — За кого да се киприш? Ти си майка на две деца, на 35 години си! Не за тоалети трябва да мислиш. — За какво тогава? — За смисъла на живота — не всичко е парцали. Мисли за по-важни неща. — Осъзнах — затова държиш всички пари в твоята сметка и не ни даваш. За нашето щастливо бъдеще. За да растем духовно. Така ли? — Защото не мога да ви се доверя — ще ги изхарчите веднага. А ако стане нещо? — “Ако стане нещо…” Кажи, кога ще започнем най-накрая “да живеем”? Не виждаш ли, че и сега живеем, все едно нещо вече се е случило! — Ти пестиш от всичко — от сапун, тоалетна хартия и салфетки; носиш сапун от завода… — Стотинка по стотинка ходът става лев… — Кажи ми колко още да търпя — 10, 15, 20 години? Кога ще спреш да спестяваш, за да можем да живеем по човешки? С хубава тоалетна хартия, примерно. — … — Познах — на 40? На 50? На 60? Тогава ще имаме много пари и ще заживеем най-накрая. Мога ли тогава да купя нови дрехи? — … — А ако не доживеем до 60? Храним се зле, защото ти избираш най-евтиното. Понякога ми се струва, че вече живеем много тъжно, Иван! — Ако се изнесем от мама и започнем да харчим, няма да можем да пестим. — Именно затова си тръгвам! Омръзна ми да спестявам. — Как ще живееш? — Ще си наема квартира. Имам заплата не по-малка от твоята. Ще ми стига. А най-важното — няма да слушам твоите лекции за ток, газ и вода. Ще пера през деня, ще купувам най-хубавата тоалетна хартия и салфетки, ще пазарувам без да чакам намаления. — Няма да имаш какво да спестяваш! — Ще спестявам твоите издръжки за децата. Или не — ще харча всичко. Ще живея от заплата до заплата. А през уикендите ще пращам децата при теб и майка ти, а аз ще ходя на театър, заведение, на море… — … — И ще си разделим спестяванията поравно! — Как така поравно? — Колкото сме събрали за 15 години — делим! И тези пари ще ги похарча. Аз няма да пестя за живот. Аз ще живея сега! — … — Мечтая когато си отида от този свят, на моята сметка да няма и стотинка! Тогава ще знам, че съм похарчила всичко за себе си. Два месеца по-късно Иван и Валерия се разведоха.

8 май Днес, като се прибрах от работа, видях Борислава да мие чиниите в кухнята. Влязох, спрях лампата