Įdomybės!

Единственият мъж в семейството На закуска сутринта, най-голямата дъщеря Вера, вперила поглед в телефона, попита: – Татко, видя ли днешната дата? – Не, какво ѝ е на датата? Вместо отговор тя обърна смартфона: на екрана – низ от еднакви цифри – 11.11.11, или 11 ноември 2011 година. – Това е твоето щастливо число – единайсет, а днес са три поред! Ще имаш страхотен ден! – Ех, вашите приказки дано станат истина – засмя се Валери. – Да, тате, – намеси се и по-малката Надя, без да вдига очи от телефона си, – днес на скорпионите им предстои приятно запознанство и подарък за цял живот. – Ясно, сигурно в някоя западноевропейска или американска държава починал непознат наш роднина, и в завещанието сме само ние… милионери… – Милиардери, татко, – подхвана се на шегата Вера, – милионери ти се струват малко! – И аз така мисля, малко е. Какво ще правим с толкова пари? Първо си взимаме къща на морето, после яхта… – И хеликоптер, татко! – включи се Надя. – Мечтая за свой хеликоптер… – Добре, ще имаш. А ти, Вера? Твоето желание? – Искам да играя в новия сериал с Юлиан Вергов! – Пф, че то е лесно. Ще му звънна лично… Добре, фантазьорки мои, стига мечти – яжте, излизаме след малко! – Ех, дори да помечтаеш не ни даваш – въздъхна Надя. – Мечтите са нужни, ама не забравяйте за училище… – допи чая си Валери и стана. Някак си този сутрешен разговор изплува в спомените му в края на деня, в супермаркета, докато прехвърляше покупките в пликовете. Денят далеч не беше страхотен, напротив – работата се беше увеличила, наложи се да остане извънредно, та се прибра изморен до краен предел. Никакво приятно запознанство, а подарък за цял живот съвсем нямаше. „Щастието профуча край мен като хвърчило над Пловдив” – засмя се Валери, докато излизаше от супера. До стария му верен „Москвич”, служил на семейството му четвърт век, се въртеше момче – уличник. Цялата му външност „крещеше“ безпризорник: разчорлен, в парцалява дреха, на левия крак мръсен маратон, на десния – съсипан ботуш, връзката – вместо дантела син електрически кабел. На главата – избеляла ушанка с опърлено ухо. – Чичо, гладен съм… малко хляб… – едва чуто измърмори момчето, щом Валери наближи колата. Думите му прозвучаха окуцяло, нещо го стегна отвътре. Не жалката визия, не странната за XXI век реплика – сякаш облечена от стар съветски филм – събудиха Валери за миг към спомени. В Народния театър към читалище „Просвета“, където млад тренира сценична реч, особено внимание се обръщаше на такива запинки – така зрителят разбира колко е истински образът. Запинката е като лакмус за лъжа. Момчето лъжеше. Всичко беше театър и маска… за какво? Валери го разбра с шесто чувство: тази роля е изиграна точно за него. – Интересно, добре, приятел, хайде да играем твоята игра – и моите принцеси ще се зарадват, нали обожават да се правят на детективи. – Сам с хляб не се живее. Една паница боб чорба, картофки със салата и компот с кифлички – става ли? За миг момчето се обърка, но бързо си върна самоувереността – намръщи се, стреля с очи изпод вежди. Валери се забави умишлено докато търси ключовете. Това беше негов „тест“. Истинските улични деца винаги хукват с торбата храна, но този стоеше намясто… Браво, не му се тича бе сега. – Заповядай, господине, – отвори му врата, – каретата чака. Пътуваха мълчаливо пет минути. Валери беше живял с дъщерите си в село, на седем километра от градчето, където работеше. Бивш домово дете, без близки, той сам възпитаваше децата си с цялата любов на света. Болеше го съдбата на изоставените и помагаше винаги, щом можеше. С държавните закони уви, не можеше да осинови повече, макар да знаеше, че най-важно за дете е любовта – не условията. Момчето беше необичайно: не държание на стар уличар, сигурно беше домашен, мислеше Валери, и „театралността“ беше просто отчаяна детска хитрост. „Нищо, ще те изкъпем, нахраним, стоплим с обич, сам ще разкажеш всичко“. Дъщерите излязоха на двора, щом пристигнаха. Притичаха, разтовариха пликовете. – А това какво е, тате? – най-сетне мернаха момчето. – А това, момичета, са обещаните днес приятно запознанство и подарък за цял живот! – засмя се Валери. – Супер, тате! – Надя бързо се приближи, вдигна ушанката и надникна.– Подаръкът ти е доста колоритен… да не сбърка нещо? – Ако можех… Захвана се за крака ми, крещи: „Аз съм твоят подарък!“ – продължи Валери. – И как се казва този подарък? – пое темата Вера. – Без име. – Нямаше етикет ли? – изтъкна Надя. – Нямаше. – Ха тате, – Надя театрално въздъхна, – пробутаха ти дефектен… Момчето застина още по-напрегнато – сякаш щеше да избяга. Надя усети, хвана го здраво през рамото и леко потупа по шапката: – Ало, кой живее в къщичката? – Не си е у дома! – хихика Вера. – Я да го внесем, че може вътре да се отвори! Дъщерите мъжки го прегърнаха като арестант и го вкараха вътре. Валери нареди колата в гаража и накрая, когато се върна, Надя вече го чакаше: – Тате, всичко е лъжа! – Как разбра? – Елементарно, татко, – Надя се усмихна.– Не мирише на уличник, а на домашен. Помирисах го – знаеш ли на какво мирише? – Кифлички? Детски сапун? – Изгоряха ти опитите. На това! – Надя подаде дланта си, цялата засмолена. – Грим? – Браво, грим е! Преоблякъл се е, намазал се е, за да си помислят – бедняче бил. – Значи сценка. Какво планира? – Това и ние се питаме. Но Вера вече ще го „разчупи“! В този момент Вера изкряска от кухнята: – Надя, остана ли ни сярна киселина? – Да, половинка канистра, ей сега я нося! – Надя се заигра и унесено мина край Валери с бутилка. – Изверги! – Извергини! – засмя се Надя и изхвърча. Когато седнаха на масата, момчето, вече измито и в домашни дрехи, съвсем се преобрази. Явно от добро семейство, криеше нещо, но нямаше злонамереност. Надя започна леко да го дърпа за косата, играейки „добрия и лошия полицай“, докато той не издържа и сам си призна: Момчето се казваше Спартак Бугаев, на един ден по-голям от Надя. Оцелял след голяма семейна загуба, беше загрижен за сестра си София, която се бе влюбила във Валери. Спартак искал да провери с кого ще попадне сестра му – дали ще я приемат… и си спретнал театъра. В края на своето признание Спартак се обърна към Валери: „Вие сте чудесни – моля, вземете сестра ми за жена!“ Валери яко стисна ръката на момчето, просълзи се, а дъщерите се притиснаха към него: – Ето, татко, приятно запознанство и подарък за цял живот – винаги си мечтал за голямо, щастливо семейство. Дочака го! (Забележка: персонажите, имената, местата – Валери, Вера, Надя, София, Москва/България, са адаптирани за българската културна реалност. Също така са използвани изрази, типични за българския бит и народно чувство за хумор.)

Единственият мъж в семейството На закуска сутринта Вера, по-голямата дъщеря, зяпайки в телефона си, пита

Įdomybės

056

Не ми звънни повече! Защо да губим време за неща, от които нямаме нужда? Още отдавна разбрах, че нито ти, нито децата ти се интересувате дали бабата е жива и как се чувства!

**Дневник на един мъж** “Не ми звъни повече! Защо да губим време за неща, от които нямаме нужда?

Įdomybės

0553

БАБА ДУСЯ – АНГЕЛЪТ-ЗАКРИЛНИК Лена никога не помнеше родителите си. Баща ѝ изоставил майка ѝ още докато е била бременна, а за него не знаеше нищо. Майка ѝ починала, когато Лена била на 1 годинка – внезапно открита онкологична болест я угасила като свещ. Отгледа я баба ѝ Дуся, майката на майка ѝ. Овдовяла съвсем млада, баба Дуся посветила живота си на дъщеря си и внучката. От първите дни между Лена и баба ѝ се създала силна духовна връзка. Баба Дуся веднага усещала какво иска Ленчето, и винаги между тях владеело разбирателство. Баба Дуся бе обичана от всички – и съседи, и учители. На родителски срещи често носеше кошница с домашни баници, „неприлично е, хората са гладни и изморени“. Никога не клюкарстваше, а към нея често хората се обръщаха за съвет. Лена се чувстваше щастлива, че има такава баба. Личният живот на Лена не потръгна – училище, университет, работа, вечно бързаше нанякъде. Момчета имаше, но все не това, не те. Баба Дуся се тревожеше: – „Я кажи, Ленче, няма ли поне един свястен момък за теб, такава хубавица и умница ми си?“ Лена отговаряше шеговито, но вътрешно усещаше, че вече е време за семейство – все пак е на 30 години. Баба Дуся си отиде внезапно – просто не се събуди, сърцето ѝ спря насън. Лена бе като в несвяст, вършеше всичко на автомат. У дома я чакаше само котката Муцка. Чувстваше се много самотна. Един ден в електричката, докато четеше книга, срещу нея седна мъж – добре изглеждащ, на около 40, спретнат. Заговориха се за книги, а това бе любимата ѝ тема. Като на кино – той се казваше Алекси, покани я в близкото кафене. Лена с радост прие. От този ден двамата започнаха страстен роман. Често си звъняха и пишеха, срещаха се по-рядко, Алекси бил много зает. За миналото и работата си той не обичаше да говори. На Лена това не ѝ пречеше – за първи път се чувстваше щастлива с мъж. Един ден Алекси я покани в ресторант през уикенда – намекна, че това ще е специален повод. Лена бе сигурна, че ще ѝ предложи брак и хвърчеше от щастие. Жалко само, че баба ѝ не доживя до този момент. Вечерта, докато избираше рокля онлайн, заспа с телефона в ръка. Сънува баба си – с любимата ѝ рокля, седна на дивана и я галеше по главата. Лена се зарадва: – „Бабо, ти нали ти вече не си сред живите, как се появи?“ – „Ленче, никъде не съм ходила, винаги съм тук, виждам и чувам всичко. Искам да те предупредя – не се срещай повече с този човек, лош е. Послушай баба си.“ – И изчезна. Лена се събуди озадачена. Все още усещаше тревога – защо баба ѝ каза това за Алекси? Защо ѝ се яви точно тази нощ преди големия ден? Дойде събота, Лена без настроение отиде в ресторанта. Алекси веднага усети и се опита да разведри обстановката. В края на вечерята, като в истинска приказка, падна на коляно и извади кутийка с пръстен. Лена, вместо радост, получи замайване и в главата ѝ прозвучаха думите на баба ѝ – видя я през прозореца на ресторанта. – „Извинявай, Алекси, не мога…“ – „Но защо?“ – „Винаги съм слушала баба си.“ Алекси избухна, наруга я жестоко и напусна. На следващия ден Лена посети свой съученик Андрей, сега шеф в следствения отдел, и го помоли да провери миналото на Алекси. Ден по-късно Андрей се обади: – „Ленче, Алекси е рецидивист – измамник. Запознава се с жени, оженва се, преписват на него апартаменти, вземат кредити, после ги изгонва. Добре че го разкри навреме.” Лена не спираше да се чуди: как е можела баба ѝ да знае? Чудо ли е това? Благодаря ти, бабо, че винаги си до мен… Лена тръгна към вкъщи с пълната торбичка и нова надежда – тя знае, че не е сама, щом някой я закриля и от небето. Казват, че душите на близките ни стават ангели-пазители и ни пазят от зло… Дано всеки има своята Баба Дуся – ангелът си закрилник.

Знаеш ли, имам ти да разкажа нещо направо като приказка от живота! Една моя позната, казваше се Христина

Įdomybės

024

БАБА ДУСЯ – АНГЕЛЪТ-ПАЗИТЕЛ НА ЛЕНА Лена не помнеше родителите си. Баща ѝ изоставил майка ѝ, когато била бременна, и повече нищо не се знаеше за него. Майка ѝ починала, когато Лена била на една годинка – внезапно развила онкологично заболяване и угаснала като свещица. Лена беше отгледана от баба Дуся, майката на майка ѝ. Мъжът на баба Дуся си бил отишъл още в младостта ѝ, и цял живот тя го посветила на дъщеря си и внучката си. Още от първия ден Лена и баба ѝ изградили силна духовна връзка. Баба Дуся веднага знаела от какво има нужда Ленчето и между тях винаги имало разбирателство. Баба Дуся беше обичана от всички – и съседи, и учители в училище. На родителските срещи често идваше с кошница с домашни милинки – не върви да са гладни хората, след работа, изморени… Никога не е злословила, не е клюкарствала, към нея често се обръщаха за съвет. Лена беше щастлива, че си има такава баба. В личния живот на Лена обаче не ѝ вървеше. Училище, университет, работа – вечно напред- назад, все нещо трябва да направи. Имала приятели, но все не били „онези“. Баба Дуся се притесняваше. – Що така, Ленче, все мома ти ходиш, нима няма свестно момче за тебе? Я каква хубавица и умница си ми! Лена се шегуваше, но вътрешно усещаше, че е време да създаде семейство – на 30 вече. Баба Дуся си отиде неочаквано – просто не се събуди, сърцето ѝ спря насън. Лена беше не на себе си, не можеше да повярва на случилото се. Ходеше на работа, по магазините, но вършеше всичко на автопилот. Вкъщи я чакаше само котката Муся. Лена се чувстваше много сама. Веднъж, докато пътуваше в влака с книга в ръка, срещу нея седна мъж на около 40, добре изглеждащ и чисто облечен. Заговориха за книги, а Лена можеше да говори за това с часове. Почувства се като във филм. Алексей, така се казваше той, я покани в кафене наблизо. Лена с радост прие. От този ден започнаха романтични срещи. Всеки ден си пишеха и се чуваха, а се виждаха по-рядко, понеже Алексей беше често „зает“. За него Лена знаеше малко – избягваше теми за миналото, семейството и работата си, но това не я тревожеше – за пръв път се чувстваше щастлива с мъж. Един ден Алексей я покани на ресторант и намекна, че ще е специален ден. Лена разбра, че ще ѝ предложи брак. Беше на седмото небе. Най-накрая щеше да има съпруг, деца, семейство. Ех, само баба да бе жива да я види така… Лена мислеше с какво да облече за събитието. Пазаруваше по интернет, разглеждаше дрехи, но заспа, докато търсеше. Сънува – влиза баба ѝ в стаята, в любимата си рокля, сяда на дивана и милва Ленa по главата. – Ба, нали те няма вече, как се появи? – питаше я Лена. – Ех, Ленче, не съм си тръгвала, все си съм тук, гледам те и чувам, а ти – мене не виждаш. Внимавай, не се виждай с този човек, лош е, послушай баба си… – Изрече и изчезна. Лена се събуди объркана. Усещаше тревога. Защо баба ѝ казва, че Алексей е лош, като не го познава? Осъзна, че е било само сън, но какво ако… Как би могла баба ѝ да знае? Дойде „големият ден“, Лена още беше неспокойна, вместо нов тоалет отиде с възможно най-обикновена рокля. Вечерта Алексей се държеше сърдечно и в края – падна на коляно с пръстен. Внезапно на Лена ѝ прилоша и през прозореца видя баба си. Разбра, че това е знак. – Извинявай, Алексей, не мога – прошепна тя. – Как така, какво не е наред? – настоя той. – Просто винаги слушам баба си… – отвърна Лена и избяга от ресторанта. Той я догони, започна да я тресе и да вика: „Ах, така ли! Не искаш, значи? Стой си с котката – на никого не си нужна! Дърта кукувица!“ После изчезна. Лена беше в шок. На другия ден отиде при съученика си Андрей – вече началник в полицията, и го помоли да провери Алексей. След ден той се обади: „Не си зарадвана… Твоят Алексей е измамник. Така излъгал много жени – оженва се, те прехвърлят имот, теглят кредит за „бизнеса“ му и после ги изритва от собствените им домове. Осъждан е вече няколко пъти. Късметлийка си, че излезе навреме.“ Лена не можеше да повярва – откъде баба ѝ можеше да знае, че той е лош човек? Чудо… Благодаря ти, бабо, че ме спаси. Лена си купи продукти и котешка храна за Муся, и тръгна към вкъщи бодра – вече знаеше, че не е сама. Баба винаги ще бъде до нея. Казват, че душите на близките ни ни пазят и стават наши ангели-хранители – да ни защитят от зло… Хубаво е да вярваш, че е истина…

БАБА АНГЕЛ-ЗАКРИЛНИК Родителите на Ралица не ги помнеше. Баща ѝ изоставил майка ѝ, докато е била бременна

Įdomybės

01.3k.

Исках да изненадам съпруга си и реших да отида до работата му с обяд. Приближих се до вратата и подслушах разговор, който ме шокира неприятно.

Реших да изненадам съпруга си. Отидох до работата му, за да му занеса обяд. Приближих се до вратата и

Įdomybės

0289

– Людка, ти съвсем изперка на стари години! Внуците ти вече ходят на училище, каква сватба ти се върти в главата? – Такива думи чух от сестра ми, когато ѝ споделих, че ще се омъжвам. Ами, какво да се чака – след седмица с Тошо подписваме! Чудех се как да кажа на сестра ми. Разбира се, тя няма да дойде на празника – живеем на двата края на България. И пищни веселби с “Горчиво!” на 60 вече не ми се устройват – ще си подпишем и ще отпразнуваме двамата. Можехме и изобщо да не подписваме, но Тошо държи. Той си е кавалер отвсякъде: отваря ми вратата, подава ми ръка, помага ми с палтото. Без печат не иска да живее – “Какъв младеж съм аз, сериозни отношения искам!” А за мен Тошо все едно си е момче, макар и със сива коса. На работа го уважават, наричат го “Господин Георгиев”, много сериозен, но като ме види – все едно хвърля 40 години от гърба си! Завърта ме из улицата, а на мен и ми е радостно, и засрамено. Казвам: “Хората гледат, ще ни се смеят!”, а той: “Какви хора? Аз само тебе виждам!” Когато сме заедно, наистина усещам, че на света сме само аз и той. Но имам и сестра, на която трябва да разкажа всичко. Страхувах се, че Таня, както повечето, ще ме съди, а най-много имах нужда от нейната подкрепа. Все пак се престраших и ѝ се обадих. – Людкааа – изрече тя с изумен глас, когато чу новината, – само година мина откакто погреба Васко, а вече си намерила заместник?! Очаквах да я шокирам, но не мислех, че покойният ми съпруг ще е причината за възмущението й. – Танче, помня – прекъснах я. – Но кой определя колко време трябва да мина? Можеш ли да ми кажеш цифра: след колко време имам право пак да съм щастлива, без да ме упрекват? Тя се замисли: – За приличието – поне 5 години. – Значи да кажа на Тошко: “Извинявай, ела пак след 5 години, а сега ще нося траур!”? Таня замълча. – И какво ще промени това? – продължих. – И след 5 години пак ще има кой да ни обсъжда. Честно казано, все ми е тая за такива хора. Но твоето мнение ми е важно и ако държиш – ще се откажа. – Не искам да бъда виновната, женете се и днес ако щеш! Но да знаеш – не те разбирам, не те подкрепям. Все си беше ината, ама не вярвах така да изперкаш. Имаш съвест – почакай поне още година. Но аз не отстъпих. – Казваш година, но ако на нас с Тошко само година ни остава – тогава какво? Сестра ми нарече сълзите. – Хайде, прави каквото знаеш. Всички искат щастие, ама ти толкова години щастлива ли беше…? Започнах да се смея. – Танче, ти сериозно ли? И ти ли мислеше, че съм щастлива през всичките тези години? Май и аз си мислех така. Сега разбрах, че съм била работният кон у дома. Не знаех, че може и по друг начин – да се радваш на живота! Васко беше добър човек. Отгледахме две дъщери, вече имам петима внуци. Мъжът ми винаги казваше, че семейството е най-важното и никога не възразявах. Първо работехме до предела заради семейството, после заради децата им, а после – за внуците. Като се обърна назад – гонка за благополучие, без време да си поема дъх. Като се омъжи голямата щерка, вече имахме вила, ама Васко реши да се разширяваме – да отглеждаме месо за внуците. Наехме декар земя и си сложихме на врата нов хомот. Държахме животни, грижите не секваха. До полунощ не лягахме, в пет вече прави! Години изкарахме на вилата – до града ходехме по нужда. Приятелките от време на време се обаждаха и се хвалят – едната с внучка от морето, другата с мъжа си на театър. Аз дори за хляб не можех да отскоча! Понякога по няколко дни без хляб, целите вързани за животните. Единствено ме крепеше мисълта, че децата и внуците не гладуват. Дъщеря ни с нашите продукти си смени колата, другата направи ремонт – значи, имаше смисъл. Приятелка ме дойде веднъж да ме види, бивша колежка: – Любе, не можах да те позная. Мислех си, че на чист въздух почиваш, а ти – никаква те няма! Защо се съсипваш така? – Ами, как иначе – на децата трябва да се помага… – Те са големи, ще се оправят сами. По-добре живей за себе си. Тогава не разбирах какво означава “да живееш за себе си”. Сега вече знам – да спиш колкото искаш, спокойно да идеш на пазар, кино, басейн. Никой не страда! Децата не обедняха, внуците не гладуват. Най-важното – научих се да виждам обикновените неща с други очи. Преди, като събирах есенните листа във вилата, се ядосвах колко боклук правят. Сега листата ми носят настроение! В парка ги ритам с крак и се радвам като дете. Обикнах дъжда – не трябва вече да гоня козите по водата, а мога да го съзерцавам през прозореца на уютно кафе. Виждам красотата на облаците, залезите, усещам удоволствието от пукнатия сняг под краката ми. Градът ни е прекрасен – чак сега го виждам! Точно Тошко ми отвори очите за всичко това. След смъртта на мъжа ми бях като в шок. Всичко стана внезапно, от инфаркт, преди да дойде линейката. Децата веднага продадоха всичко, върнаха ме в града. Първите дни бях като призрак, не знаех накъде. По навик ставах в пет, бродех из апартамента и се чудех къде да се дяна. Когато срещнах Тошко… Помня, че първо ме изведе на разходка. Оказа се съсед и познат на зетя – помагал ни е при пренасянето. Призна си, че в началото просто ме е съжалявал – видял изгаснала, объркана жена, но разбрал, че съм жива и енергична, стига да изляза от депресията. Поведе ме в парка на чист въздух. Седнахме на пейка, купи сладолед, после ме нави да идем до езерцето да храним патиците. Години отглеждах патки, но никога не бях имала минута просто да гледам какви са забавни! Култивират се, ловят хляба… Така се изумявах, че може просто да стоиш, да гледаш, без да мислиш за нищо. Тошко се усмихна, хвана ме за ръка и каза: – Чакай, ще ти покажа още колко много красоти има! Ще се родиш наново. И беше прав. Ден след ден като дете откривах света и се радвах – миналото ми вече беше като тежък сън. Един ден просто осъзнах, че имам нужда от него, от гласа, смеха, допира му – и без него не мога! Дъщерите ми първо не приеха връзката ни – казваха, че предавам паметта на баща им. Беше ми много мъчно, почувствах се виновна. Децата на Тошко – точно обратното: зарадваха се, че татко им вече е спокоен и щастлив. Оставаше само на сестра ми да кажа – все отлагах този момент. – Кога ще е подписването? – попита Таня след дългия ни разговор. – В петък. – Какво да кажа… Да са ви благи старините заедно – сухо си взе довиждане. В петък с Тошо напазарувахме, облякохме се официално, взехме такси и тръгнахме към гражданското. На изхода – шок: моите дъщери със зетьовете и внуците, децата на Тошко със семействата, и най-важното – сестра ми! Таня държеше цял букет бели рози и ми се усмихваше през сълзи. – Таньо! Ти дойде чак заради мен?! – не можех да повярвам. – Как да не видя на кой те давам! – засмя се тя. Оказа се, докато се колебаех цялата фамилия се беше уговорила, резервираха маса в кафене, подготвиха ни празник. Наскоро с Тошо празнувахме първата годишнина. Всички вече го приемат за свой човек. А аз все още се щипя – така неприлично щастлива съм, че чак ме е страх да не ме урочасат!

Людмила, ти съвсем си полудяла на стари години! Внуците ти вече ходят на училище, а ти ще се жениш?

Įdomybės

049

ЗА ВСЯК ЕДИН СЛУЧАЙ: Вера остава равнодушна към плачеща колежка, докато женският колектив съчувства, разказва за забавни неволи с мъже и домашни любимци, а една неочаквана истина за “Васко” променя всичко в един обикновен български офис

ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ Погледнах с крайчеца на окото към разплаканата си колежка, след което безразлично се

Įdomybės

020

— Людка, да не си ли полудяла на стари години! Внуците ти вече пишат домашни, каква ти сватба? — това чух от сестра ми, щом ѝ казах, че ще се омъжвам. Но защо да чакаме? След седмица с Тошко минаваме на граждански, помислих си, трябва да кажа на сестра ми. То тя едва ли ще дойде чак от Бургас за празненството — живеем на двата края на България. И без големи веселби и „Горчиво!“ на 60 години сме, искаме просто тихо да подпишем и да се порадваме един на друг. Можехме и без подпис, ама Тошко държи. Рицар си ми е до мозъка на костите: държата вратата, подава ръка да сляза от колата, помага ми с палтото… Не, няма да живее без печат в паспорта! „Какво съм аз, хлапе ли? Искам сериозни отношения!“, каза той. А за мен Тошко е точно като момче – макар и с побеляла глава. Всички на работа го уважават, на „господин Тодоров“ го викат. Строг и сериозен, а щом ме види, сякаш хвърля 40 години от раменете — щипва ме и ме завърта на улицата. Аз хем се радвам, хем ми е неудобно. „Хората гледат, ще се смеят!“, казвам. А той: „Какви хора, само теб гледам!“ И наистина, когато сме заедно, усещам, че на целия свят сме само ние двамата. Но имам и сестра, трябва всичко да ѝ кажа. Страхувах се Таня да не осъди – най-много държа на нейното мнение. Събрах кураж и ѝ звъннах. – Людкааа! – изохка тя, като чу. – Една година едва измина, откакто погребахме Вичо, вече ли му намери заместник? Очаквах да я шокирам, не предполагах, че Вичо ще е причината за недоволството. – Тане, помня! – прекъснах я. – А кой лепи сроковете? Можеш ли ми кажеш точна цифра? Кога вече имам право да съм щастлива, без да бъда съдена? – За приличие поне 5 години чакай… – Да кажа тогава на Тошко: „Ела след 5 години, дотогава аз ще нося траур?“ Тя се замисли, после млъкна. – И какво ще спечеля? – продължих. – Мислиш ли, че ако и 10 години чакам, няма да се намери клюкарка? Хич не ми дреме. Важно ми е ти как мислиш – ако настояваш, отказвам се от сватбата. – Не искам аз да съм лоша, женете се още сега! Но знай, че не те разбирам. Беше си особена, ама не мислех, че на стари години ще полудееш. Имей съвест, поне още година изчакай! – А ако ни е останала само още една година живот с Тошко, какво тогава? Сестра ми подсмърча. – Прави каквото искаш… Всеки заслужава щастие, но ти изживя щастливо семейство… Разсмях се. – Тане, ти сериозно ли? Ти и всички мислите, че съм била щастлива? Всъщност бях жертвена коня, цял живот надпревара за семейство, дъщерите, внуците… Всичко беше труд, труд и лишения. Децата благодарение на нашия труд си смениха колата, ремонти направиха – значи не е било напразно. Ама аз кога живях за себе си? Сега знам, че може и другояче – спя колкото си искам, разхождам се, ходя на кино, на ски… Бях забравила какво значи просто да се порадваш на паднали листа, на дъжд през прозореца, на красив залез или снежен парк. Всичко това ми показа Тошко. След смъртта на Вичо живях като в бълнуване, първо преживях шок – всичко продадоха, върнах се в града, и все още не знаех за какво и как да живея. Тошко ми беше съсед и познат на зет ми, помагаше с багажа. Първоначално изобщо не ми обръщаше внимание, но ме изведе в парка, купи ми сладолед, показваше ми простите хубави неща в живота… Сякаш се родих отново. В един момент осъзнах, че без Тошко и без сегашния ми живот не мога да си представя дните. Дъщерите ми – против! Смятат, че предавам татко им. Беше ми много мъчно и виновно. Децата на Тошко обаче се зарадваха – „най-накрая татко е спокоен и щастлив“. Остана само сестра ми… – Кога ще подписвате? – попита Таня накрая. – В петък. – Е, да сте живи и здрави на стари години! – каза тя малко студено. В петък с Тошко облякохме хубавите дрехи, купихме разни вкусотии и хванахме такси за гражданското. А там… насреща – дъщерите, зетовете, внуците, децата на Тошко, и, най-важното, сестра ми с охапка бели рози, усмихва се през сълзи. – Тане! Ти долетя чак при мен? – не можех да повярвам. – Как да не видя на кого те давам? – засмя се тя. Всички се били наговорили тайно и ни изненадаха с празник. Преди дни с Тошко празнувахме първата си годишнина като семейство. Той вече е „роден“ навсякъде. А аз още не мога да повярвам, че това се случва с мен – толкова неприлично съм щастлива, че ме е страх да не ме урочасат!

Недялка, ти напълно изгуби ума си на тази възраст! Внуците ти вече са големи, тръгнали на училище, каква

Įdomybės

020

ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ Вера поглежда към разплаканата колежка, обръща се равнодушно към компютъра и започва да пише бързо. — Бездушна си, Вера — чува тя гласа на Олга, началничката на отдел „Кадри“. — Аз ли? Как стигна до този извод? — Само защото в личния ти живот всичко е наред, не значи, че така е при всички. Виждаш момичето плаче, можеше поне да я утешиш, да й дадеш съвет, да споделиш опит. Ти си тази, която всичко й върви. — Аз? Да споделя опит? С нея? Съмнявам се, нашата Надежда няма да оцени. Опитах преди пет години, когато идваше с черни очи на работа, май пък да вижда по-добре пътя… Тогава вас още ви нямаше. И не, не беше мъжът й, тя сама се удряла, неуспешно падала. А като тръгна и третият й избягал мъж, изчезнаха и белезите. Тогава реших да покажа солидарност, да й подам ръка. Но аз останах виновната, както винаги. После ми обясниха колежките – безсмислена работа, Надя знае всичко най-добре. Думите ми само развалиха „щастието“ й. Тогава тичаше при баячки, сега е осъвременена — по психолози ходи, „проработва травми“. Но не разбира, че живее един и същи сценарий, само мъжете се сменят. Така че, извинявай, но нито ще жаля, нито ще подавам кърпичка. — Пак не е редно, Вера. На обяд, всички на една маса, темата — бившият на Надежда, гадняр и измамник. Вера мълчи, яде, прави кафе, уединява се в ъгъла си със социалните мрежи. — Вера, — приседна до нея веселячето Танчето, иначе винаги позитивна, но сега — със свито лице, — нима изобщо не ти е жал за Надежда? — Таня, какво искате от мен? — Остави я, — намеси се Ирина, — тя се радва на нейния Васил и не знае какво е да останеш сама с дете, без помощ, с алиментите едно голямо нищо… — Не е трябвало да ражда, още повече от кой ли не и на тези години… — включи се най-възрастната в колектива, баба Таня. — Вера е права, колко пъти ревала е вече, все й беше зле. Жените крепват около плачещата Надя, съвети — колкото искаш. А нашата силна и независима Надя реши да засияе: повика майка си от провинцията да й помага с детето, оправи се: сложи си кичур, веждите, миглите, искаше и пиърсинг в носа, но я разубедиха всички. — Нищо, Надя, той ще съжалява, ще плаче! — насърчават я жените. — Няма да плаче, — прошепва Вера, ала я чуват и настояват: — Как така? — Просто няма, и Надя ще си намери друг същия като него… — Лесно ти е да съдиш, твоят Васил е златен… — Моят Васил е най-златният, не бие, не пие, не изневерява, обожава ме! — Да бе, всички са еднакви мъже! — Чакай, Вера, ще видиш, че ще ти го вземем. — Няма как — отговаря Вера уверено. — Да отидем у вас, да видим твоя Васил! Да видим как ще устои! — Хайде идвайте! И веселяческата женска компания пристига у Вера, готвят, смеят се, чакат прословутия Васил. Най-накрая, жените остават само Надя, Оля и Танчето, пият чай и се чудят — кой е Васил? Сетне се прибира Вера с висок, красив младеж. — Ето го и Васил! — възбудени очаквания, а Вера представя: — Това е моят Денис. — Как Денис, не Васил?! — изпълват се с недоумение женските очи. — Синът ми, Денис. А Васил… чакайте, ще ви запозная. Само тишина, че току-що се прибра от операцията. Моят котарак Васил, снаха ми и Денис го кастрираха, напоследък все завесите бележи… Дамите избухват в смях — Вера живее с котарака си, а мъж няма. — А мъжът ти? — Такъв няма. Вие решихте, че имам, аз само не съм ви поправила. Първата ми любов — омъжих се млада, дете, развод, после втори, пак не стана, трети… абе, по-добре котка! Сега си живея с Васил, той не нервира, вечерям с когото искам, ходя къде искам — никому не дължа обяснение. Другите се замислят. Особено Надя. Но Надя си остава Надя — след месец вече има нов любим. Вера и баба Таня си говорят — кой си гледа куче, кой — мъже… животът си върви. — Вера, ако реша и аз да си взема котка, ще помагаш ли? Кот или котка? — Ще видим, Наде, щом му дойде времето… — Абе, знам ли, все пак… за всеки случай…

ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ Вяра поглежда към разплаканата си колежка, без особено вълнение се обръща към компютъра