Įdomybės!

Винаги съм имал големи надежди, че майка ми ще се пенсионира, ще се премести на село и ще ни остави с

Превъзпитанието на съпруга: Валя, изневярата в командировката до Варна и борбата за семейното щастие — как една българска жена решава дали да прости и как поставя условия за ново начало

Превъзпитание на съпруга Бяхме заедно, Яна. В онази, последната командировка до Варна. Всичко стана…

Įdomybės

085

Мъжът отпътува с куфар към майка си

Мъжът се мести с куфар към майка си казва си тридесетгодишната Димитрена, когато го попита: Какъв котел

Įdomybės

041

Как Валя възпитава мъжа си: изневяра, болка и ново начало с почивка в Бургас – история за прошката, втория шанс и женското достойнство

Превъзпитание на съпруга Бяхме заедно, Галя. Тогава, при последната командировка във Варна.

Įdomybės

0176

Как превърнах свекърва ми в обект на присмех — сигурно помни този момент до ден днешен

Как направих майката на жена ми за смях. Сигурно си го спомня и до днес Тази история се случи в началото

Įdomybės

03k.

Как направих за смях свекърва ми – Сигурно и до днес помни това величествено унижение

Тази история се случва точно в началото на брачния ми живот, когато с мъжа ми току-що сме сключили брак.

Įdomybės

0141

Една бележка Ключът за апартамента на майка лежеше в джоба на якето на Стефан, до разписката за получения капаро. Той напипваше листа през плата, сякаш така можеше да задържи ситуацията в свои ръце. След три дни при нотариуса трябваше да подпишат договор за продажба, купувачите вече бяха превели сто хиляди, а брокерът всяка вечер пращаше съобщения с напомняне за сроковете. Стефан отговаряше кратко, без емотикони, и се ловеше, че чете тези напомняния като заплахи. Той се качи до петия етаж без асансьор, спря пред врата, пое си въздух и чак тогава позвъни. Майка му не отвори веднага. Отвътре се чу шумолене, после щракна ключалката. — Стефи, ти ли си? Почакай… да махна синджира… — тя говореше по-високо, отколкото трябва, а гласът ѝ беше напрегнат, като че ли се оправдаваше предварително. Стефан се усмихна, както можеше, и показа торба. — Донесох продукти. И да прегледаме пак договора. — Договора… — майка му се отдръпна в коридора, да го пусне. — Помня. Само да не ме пришпорваш. В апартамента беше топло, парното бумтеше, на столче до вратата лежеше чанта с лекарства. На кухненската маса – чиния с недоядено ябълко, а до нея – тефтерче, в което майка му на големи букви пишеше: “Да изпия хапчетата”, “Да звънна в домоуправата”, “Стефи ще дойде”. Стефан подреди покупките, сложи млякото в хладилника, провери дали вратичката е добре затворена. Майка му го гледаше, сякаш и това беше част от договорката. — Пак си купил не онзи хляб, — каза тя, но без упрек. — Друг нямаше, — отвърна Стефан. — Мамо, помниш ли защо продаваме? Тя седна, сложи дланите в скута си. — За да ми е по-лесно. Да не се катеря по тези етажи. И вие… — спря, сякаш “вие” беше прекалено тежко. — Да не се карате. В Стефан закипя раздразнение – не към нея, а към фразата. Той знаеше, че се карат – тихо, по телефона, за да не чува майка му. — Не се караме, — излъга той. — Решаваме. Мама кимна, но погледът ѝ беше ясен, упорит. — Искам да видя новия апартамент, преди да подпиша, — настоя тя. — Обеща ми. — Утре ще отидем, — каза Стефан. — На първия етаж е, двор, магазинът е наблизо. Той извади от папката документите: предварителен договор, разписка, удостоверение за собственост, копия на лични карти. Всичко наредено във файлове, сякаш те можеха да заместят реда в семейството. — А какво е това? — попита майка му, дръпвайки един лист, който Стефан не помнеше. Листът беше тънък, с печат от поликлиниката и подпис на лекар. Горе – “Медицинска бележка”. По-долу – формулировки, от които Стефан пресъхна в устата: “Има признаци за когнитивно намаляване”, “Препоръчва се обсъждане на въпрос за настойничество”, “Възможна ограничена дееспособност”. — Откъде го имаш? — попита той, опитвайки се да говори спокойно. Майка му погледна бележката като нещо чуждо. — Дадоха ми я, в поликлиниката. Мислех, че е за санаториум. — Кой ти я даде? Кога? Тя сви рамене. — Ходих с… — потърси думата. — С Пламен. Каза, да проверим паметта, да не ме излъжат. Подписах, жена в регистратурата даде лист, но не го четох – очилата бяха вкъщи. В ума на Стефан започнаха да се подреждат парчетата, а от това стана още по-зле. Малкият му брат Пламен все повтаряше едно и също: “Мама не трябва да е сама, забравя, лесно могат да я измамят.” Говореше го загрижено, но струеше и умора. — Мамо, разбираш ли какво значи това? — Стефан взе бележката. — Че съм… — тя наведе глава. — Че съм глупава? — Не. Че някой иска да оформи документи, за да не можеш да подписваш сама. За да решават вместо теб. Мама вдигна глава рязко. — Не съм дете. Устните ѝ трепнаха. Не плачеше, но в очите ѝ блесна болка от обида, която не можеше да покаже. — Помня къде са ми парите — каза бързо. — Помня как ви водех на училище. Помня, че апартаментът е мой. Не искам да ме… — не довърши. Стефан внимателно прибра бележката обратно, сякаш беше гореща вещ. — Ще се оправя, — каза. — Още днес. Излезе на балкона да звънне на брат си. На балкона — буркани с кисели краставички на мама, чисти, прибрани в кутия. Забеляза, че капачките са отделно, подредени. Мама може да забрави очилата, но буркани и капачки – никога. Пламен вдигна бързо. — Как е там? — бодро попита. — Водил ли си мама в поликлиниката? — попита Стефан. Пауза. — Да, и? Казах ти, трябва. Бърка се, Стефи. Видя сам. — Видях, че се изморява. Не е същото. Знаеш ли, че ѝ дадоха бележка за настойничество? — Не драматизирай, препоръка е. За да не придиря нотариуса. Пази се вече от измамници. Стефан стисна телефона. — Нотариусът не “придиря”, а проверява дееспособност. Ако в картата ѝ пише “ограничена”, може да откажат сделка. — А ако мине, после някой ще спори. Искаш да ни влачат по съдилища? Просто искам всичко да е чисто. — Чисто е, когато мама разбира. Не когато ѝ подават лист без очила. — Ще ми прехвърлиш пак всичко, а? — вече ядосан. — Аз ходя повече до нея, знам как забравя да изключи газта. Стефан си спомни вчерашния ѝ разговор – питаше го кой ден е, но после точно назова сумата на капарото и пита да не са ги излъгали. — Ще отида в поликлиниката днес. И при нотариуса. Ти ще дойдеш довечера. Пред мама. — Пред мама не може, ще се притесни. — Може. Това е за нея. Стефан се върна в кухнята. Мама гледаше през прозореца, все едно там са отговорите. — Не ми се сърди, — каза тя, без да се обръща. — Пламен е добър. Просто се страхува. Стефан почувства как нещо го променя отвътре. Майка му го защитава дори сега. — На него не се сърдя, — каза той. — Сърдя се, че не питат теб. Събра папката, сложи бележката в отделен файл и я прибра в чантата. Преди да излезе, провери котлона, прозорците. Мама го изпрати до вратата. — Стефи, — каза тихо. — Не давай апартамента на когото и да е. — На никого, — отговори. — И теб също. В поликлиниката Стефан чака близо два часа. Първо на регистратурата, после за кабинет, после за обяснения. Жената там, изморена, каза: — Медицинска тайна. Само с пълномощно. — Това е майка ми, — рече Стефан, сдържайки тона. — Не знае какво е подписала. Поне кажете кой иницира записа. — Да иде сама, — отряза тя. Стефан звънна на мама. — Мама, можеш ли сега да дойдеш? — попита. — Сега? — колебание. — Не съм готова. — Ще те взема. Важно е. Върна се, качи се до петия етаж, помогна ѝ с палтото, намери очилата на перваза “да не ги забравя”. В поликлиниката пак чакаха. Мама гледаше плакати за прегледи, стана по-малка. — Като ученичка съм, — прошепна, когато им дойде редът. — Възрастна си. Просто тук така става, — отвърна Стефан. С нея на регистратурата бяха по-меки. Жената намери карта. — Имахте преглед при невролог миналата седмица, — каза. — И при психиатър по препоръка. Мама потръпна. — При психиатър? Никой не ми каза. — При оплакване от памет, стандартно е, — неуверено каза жената. Стефан поиска копие от посещенията и бележката. Отказаха му, но позволиха на мама да вземе медицинска справка за нотариуса. Тя подписа заявление – този път с очила, четейки бавно. — Ето, — подаде им жената. — Към завеждащата, ако имате въпроси. Кабинетът беше затворен, табела: “Работи от 14:00”. Беше 12:30. — Няма да стигнем, — каза мама, облекчено. — Ще почакаме, — отвърна Стефан. Седнаха в коридора. Мама стискаше справката като билет. — Стефи, — заговори тихо, без да го гледа. — Понякога се обърквам. Мога да забравя дали съм яла. Но не искам да ме… отпишат. Стефан видя ръцете ѝ – кожата тънка, вени изпъкнали, а пръстите още сръчни. Помисли си как някога му е връзвала шалчето, а той се е срамувал от собственото си безсилие. — Никой не може, освен ако не искаш, — каза той. — А ако не разбирам за какво съм съгласна? Този въпрос го удари повече от бележката. — Тогава аз ще съм до теб, — каза. — Ще намерим начин да разбираш. Завеждащата ги прие към 14:20. Говореше спокойно. — Няма решение от съд за недееспособност, — каза, прелиствайки картата. — Има запис за възможно когнитивно намаляване, препоръка за консултация с настойнически органи. Това не лишава майка ви от право да подписва сделки. — Но нотариусът ще види и може да откаже, — рече Стефан. — Оценява състоянието в деня на сделката. Ако има съмнения, може да поиска становище от психиатър или личен преглед. Самата бележка не забранява. Мама стискаше чантата си. — Кой нареди запис за настойничество? — попита Стефан. — В картата има бележка: “Придружител – син”. Фамилия няма. Лекарят решава по тестовете. Никой не “нарежда” официално. Стефан видя, че упорството тук е безполезно. Грижата е формулирана по правилник. Сивите зони са там, където мама подписва, без да чете. На връщане мама беше уморена, но държеше. В автобуса каза: — Пламен мисли, че мога да продам и да остана на улицата. — Страхува се, — каза Стефан. — А ти от какво се страхуваш? Стефан не отговори веднага. Страхуваше се, че сделката ще пропадне, че купувачите ще си поискат парите; че ще изгубят новия апартамент, че мама ще остане тук още години. И най-много – че мама ще стане “обект на грижа”, а не човек. — Страхувам се, че ще спрат да те питат, — каза той. Вечерта Пламен дойде. Седна на кухнята, като у дома си. Мама сложи салата. Стефан видя, че тя се старае да е спокойна. — Мамо, как си? — Пламен се наведе, целуна я. — Добре, — каза тя сухо. — Днес разбрах, че съм била при психиатър. Пламен замръзна, погледна Стефан. — Не исках да те плаша, мамо. Просто проверка. Навсякъде така. — Не ме провериха, поведоха ме. Стефан остави справката на масата. — Пламене, разбираш ли, че може да блокират сделката заради този запис? — попита той. — А ти, че без такъв тя е опасна? Трябва всичко да е по книга. Не искам после да чуя: “Бабата нищо не разбира”. — Тя разбира, — каза Стефан. — Днес разбира, утре не, — Пламен започна да повишава тон. — Ти виждаш ли? Забравя. Може да подпише всичко. Мама удари с ръка по масата – не силно, но категорично. — Няма да подпиша “всичко”. Ще подпиша само това, което ми обяснят. Пламен наведе глава. — Мамо, наистина съм уморен, — каза. — Всеки ден мисля, че ще ти звънят да пращаш пари. Видях как излъгаха съседката. Не искам да стане с теб. Стефан чу не алчност, а страх. Но страхът не дава право да решаваш сам. — Ще процедираме така: без настойничество, без “недееспособност”. Отиваме при нотариус без купувачи. Мама с очила, спокойно. Нотариусът разговаря лично. Ако трябва, психиатър да потвърди, че разбира. Ограничено пълномощно, само по определени въпроси. Парите от продажбата – по сметка с два подписа: мой и неин, или неин и твой. Според избора ѝ. Пламен вдигна глава. — Ще загубим купувачите, няма да чакат. — Тогава да си тръгнат, — каза Стефан. Почувства как мама се разтрепери. — Няма да продавам апартамента на цена да обявят мама за недееспособна. В погледа на мама се появи ново – смес от благодарност и страх. — Стефи, — каза тихо. — Ами ако изгубим парите? — Може би капарото и време, — честно каза. — Но ако сега дадем съгласие за настойничество заради бързината, няма връщане. После ще живееш “под наблюдение”, всеки ход ще е “за твое добро”. Пламен стисна юмруци. — Мислиш, че искам да я унижа? — попита. — Мисля, че искаш контрол, защото те е страх, — каза Стефан. — И защото така е по-лесно. Пламен скочи. — По-лесно? Пробвай ти! Идваш веднъж седмично да ме учиш как се гледа човек. Стефан се изправи, но спря. Видя, че мама се сжива, все едно спорът е шамар. — Спирай, — каза. — Не е въпрос кой колко прави. Мама трябва да е център на решението. Мамо, искаш ли Пламен да има право да подпише вместо теб? Мама се замисли дълго. После каза: — Искам да сте двамата, когато подписвам. И да ми казвате истината. Дори да е неприятна. Стефан кимна. — Така ще е. На другия ден отиде сам при нотариус, с документацията. Нотариусът, мъж с очила, разгледа внимателно. — Справката не е основание за отказ, — каза. — Но препоръчвам присъствие на психиатър или становище от него. Обязателно лично участие на майка ви. Без пълномощни “за всичко”. — Купувачите чакат, — отбеляза Стефан. — Купувачите винаги чакат, после не чакат. Ваш решението. Стефан звънна на брокера. — Отлагаме сделката, — каза. — За колко? — тонът беше хладен. — Две седмици. Нужен ни е документ от лекар. — Може да се откажат. Тогава връщате капарото. — Връщаме, — спокойно каза Стефан. Вечерта уведоми мама и Пламен. Пламен се ядоса, говореше за “изпуснат шанс”, после замълча и си тръгна, хлопна вратата тихо, но в коридора потръпна закачалката. Мама седеше в кухнята, въртеше химикалка. — Няма да дойде? — попита. — Ще дойде, — каза Стефан. — Трябва му време. — А на мен? — попита тя. Стефан разбра, че пита не за чакане, а за времето, което ѝ остава да живее като “подопечна”. — Трябва ти време. И право. След седмица с мама отидоха при психиатър в частен център – да не чакат направление. Мама се притесняваше, но се държеше. Врачът разговаря внимателно, питаше за дати, за деца, за смисъл на сделката. Мама сгреши един път, но обясни защо продава и какво ще прави с парите. Заключението беше сухо: “Състоянието позволява да разбира и да ръководи действията си.” Стефан държеше документа като щит и усещаше горчивина, че способността на мама да бъде себе си се доказва с печат. Купувачите се отказаха. Брокерът изпрати съобщение: “Откриха друг вариант. Капарото върнете до петък, иначе претенция.” Стефан върна парите, част от свои спестявания. Беше болезнено, но не фатално. Пламен не звъня три дни. После дойде без предупреждение. Мама отвори; Стефан чу гласовете им. — Мамо, прости, — каза Пламен. — Прекалих. — Не ме обиди, — отвърна тя. — Оплаши ме. В кухнята Пламен седна срещу Стефан. — Наистина мислех, че е правилно, — каза. — Не исках някой… — Разбирам, — каза Стефан. — Но сега така: всички документи – само пред нея и пред нас. И ако те е страх, казвай си го, не с бележки. Пламен кимна, погледът му остана упорит. — А ако почне съвсем… — не довърши. Мама го гледаше уверено. — Тогава заедно ще решавате, — каза тя. — Но докато съм жива и знам, искам да ме питате. Стефан видя – семейството не стана по-сплотено. Обида остана, уталожена като утайка. Сделката пропадна, парите върнати, новият вариант загубен. А в папката имаше други документи: ограничено пълномощно за Стефан за плащане на сметки и банки, съгласие на мама за обща сметка, и списък с въпроси, които тя сама написа за нотариуса. Късно вечерта Стефан се готвеше да си тръгва. Мама го изпрати до вратата, както винаги. — Стефи, — каза и му подаде връзка ключове. — Вземи втория комплект. Но не защото не мога сама. А защото така ще ми е по-спокойно. Стефан взе ключовете, усети студа на метала в ръката и кимна. — Така е по-спокойно, — повтори той. Излезе на площадката и не тръгна веднага надолу. Зад вратата се чуваха стъпките на мама, после щракна заключалката. Стефан си мислеше, че истината не е напълно разкрита. Кой от поликлиниката е написал фразата, защо никой не обясни на мама какво подписва, къде свършва грижата и започва властта – всичко това може да изплува. Но сега мама имаше глас, защитен не само с думи, а и с общите им действия. И това вече не можеха да го вземат така лесно.

Една справка Ключът за апартамента на мама се намираше в джоба на якето на Стефан, точно до разписката

Įdomybės

020

Една справка Ключът за апартамента на майката лежеше в джоба на якето на Стефан, редом с разписката за

Įdomybės

061

Уредила на баща си безгрижна и щадяща старост

Алло, Радко? Радка, дойди, моля те, тук какво се върти ухиленият глас на баща ти в телефонната линия