Пътниците идваха и си отиваха. Търсеха влаковете си и се занимаваха със себе си. Само тя седеше и не помръдваше. Възрастната жена в черно сякаш дори не дишаше.
София беше почти празна. Хората бяха малко. А тя все още не се движеше. От време на време я разтърсваше вътрешен вик, тя въздъхваше тежко и продължаваше да се моли.
Не се обърна към никого за помощ. Затвори се в своя свят, сякаш чакаше нещо. От време на време поглеждаше към входната врата, опитвайки се да забележи в нея познат силует. Но там нямаше никой.
Беше сутрин. Старата жена не беше спала и миг през цялата нощ. Очевидно мислите ѝ я държаха будна. Тя седеше търпеливо в своя ъгъл и се взираше в една точка.
Няколко часа по-късно в чакалнята влязоха млада жена и двете ѝ малки деца. Те седнаха до възрастната жена и започнаха да се хранят. Децата се взираха в бабата и се опитваха да я озадачат. Едно от тях дори я погалило по главата. Старицата се усмихна и очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя погали детето по гърба и избърса мръсното му носле.
Младата жена забеляза това, подаде ѝ дивана и каза:
– Кого чакаш?
– За никого – отвърна жената и въздъхна тежко.
Младата жена разбрала, че тук нещо не е наред, и започнала да разпитва старицата. Децата наобиколиха бабата, а майка им попиваше всяка дума на новата си позната. Когато старицата се осмели да проговори, тя изля болката си:
– Бог да му прости. Синът ми… Кръвта ми… Оставих го тук… Измамих го… Смили се над него, Боже. Не е негова вината.
Младата майка послуша старата жена и се затича към касата. Хората се разделиха, за да може тя да купи билет за баба си.
– Ти ще бъдеш моя майка, а аз ще бъда твоя дъщеря. Сега ще живеем заедно, аз нямам никого – каза момичето.
София е била свидетел на много събирания и раздели. В истинността на историята не бива да се съмняваме, тъй като аз самата бях свидетел на събирането на това семейство.