“Не помагаш на мен, а на дъщеря си!” – заявява зетят.

– …Съпругът ми си опъна гърба, а ръцете ме болят много ! – въздъхна шестдесетгодишната Мария.
– Горкият парцел беше обрасъл с плевели от няколко години, нямахме време да го направим. Тази година с мъжа ми отидохме да го подредим, а сега лежа в леглото. Помолих зет ми да ми помогне поне веднъж, но няма как! Той категорично отказа.
…Дъщерята на Мария – Джулия, е на тридесет и две години, тя и Франк са женени от осем години. Живеят отделно, плащат ипотеката и отглеждат дъщери на три и четири години. И още от първите дни Мария участва много активно във възпитанието на внучките си.

Джулия научава за втората си бременност, когато по-голямото момиче е само на шест месеца. Младата майка имала ужасна токсикоза и лекарят категорично препоръчал да се премине към изкуствено хранене на бебето. На Джулия също така било строго забранено да носи детска количка и й било препоръчано да почива на легло – и разбира се, помощта била крайно необходима.

Мария ходела при дъщеря си почти всеки ден, сякаш била на работа: разхождала количката, помагала в домакинската работа, тичала до магазина и аптеката за поръчките на дъщеря си, разрешавала на Джулия да ходи по лекари, къпела внучката си, разреждала препаратите. Няколко седмици преди раждането тя се премести при малките, като се върна вкъщи едва когато второто дете беше на един месец.

А дори и след това идваше постоянно: децата имаха различен ритъм, когато по-малкият беше буден, по-големият спеше и обратното. На Джулия щеше да ѝ е много трудно да седи сама с тях по цял ден.

– Аз не пропуснах нито един ден, докато по-големият стана на три години, тичах при тях като на работа, помагах им по цял ден! – Мария казва. Винаги имаше какво да се прави. Къпане, разходки, готвене, помагах им да ходят на контролни прегледи в клиниката. Дъщеря ми все ме викаше – мамо, не можеш ли да дойдеш? Никога не съм отказвала! Оставях бизнеса си настрана и тичах.

Напоследък обаче стана по-лесно: децата вече са големи, играят заедно, а майка им се справя сама. Поне Мария и съпругът ѝ най-накрая успяха да се оттеглят на вилата си в провинцията.

– Получихме ваканция , както я наричат те!

За съжаление сега се оказа, че съпрузите пенсионери са остарели и това, което преди е било лесно, сега е трудно и те вече нямат сили – този път сезонът завърши не много добре.

Мария въздъхна. – Съпругът ѝ се преуморил и се разболял. А зетят дори не искаше да говори. За пръв път го помолихме за помощ, никога преди това. Напротив, аз винаги съм летяла да помагам.

Фактът, че зет ми не харесва селото , почивките на село не ги разбира и че не е готов да участва в селскостопанската работа и изобщо не е готов за нищо, беше известен още преди сватбата. Първата му молба за помощ в градината той отхвърли на мига, като каза, че при цялото ми уважение, няма да помогне. Тя не е негова, точка.
Казах му:
-Не те ли е срам? Всеки ден ходя в дома ти, пера, чистя и се грижа за децата.
Той ми каза:
-Ти не помагаш на мен, а на дъщеря си!

Може би зетят е прав, не мислите ли?

Наистина ли майката е помагала на дъщеря си, а не на него?

И изобщо, децата, чистенето, готвенето – това са задължения на жените, при условие че мъжът печели и не се отървава от тази задача? Джулия се е заела да седи с децата и да води домакинството, ами нека го прави, сама или с помощта на майка си, няма значение ….

Или пък зетят си е изпуснал нервите?

 

Rate article
“Не помагаш на мен, а на дъщеря си!” – заявява зетят.