Докато фризьорът ми правеше прическа, проведохме разговор, който беше от голямо значение за мен. Отдавна се бях замислила дали да изпратя детето си в музикално училище, или не. Имаше два аргумента против: необходимостта да се купи пиано и пълната отговорност, която щеше да падне върху моите плещи – да водя детето на уроци и да му оказвам помощ. От друга страна, детето ми имаше силно желание да свири музика. Именно по време на този разговор фризьорката сподели собствената си история: “Родена съм в малък град. Винаги съм имала страст към пеенето и търсех всяка възможност да се упражнявам навсякъде, където можех – в групи, клубове и дори с учителите по музика в училище. Посветих се на изучаването на музика и дори се научих да свиря на пиано. Още от самото начало знаех, че музиката е моето призвание. Всеки, който ме чуеше да свиря, признаваше таланта ми.
В нашия град обаче нямаше сериозно музикално образование. Веднъж, когато бях на около девет години и все още учех в началното училище, в класната ни стая дойде група хора. Помолиха ни да ръкопляскаме и след това избраха няколко души да пеят. Трима от нас, сред които и аз, бяха поканени в актовата зала. Дълго време се редувахме да отиваме до инструмента, да пеем мелодиите, които ни свиреха, да пляскаме с ръце и да отгатваме нотите. Минаха много месеци и аз почти забравих за това преживяване. Накрая обаче майка ми забеляза в пощенската кутия плик с думата “ЗАЯВЛЕНИЕ”, написана с едри червени букви. Бях единственият ученик от нашето училище, който беше приет в престижно музикално училище в столицата.
Училището пое всички разходи, без да изисква от нас каквото и да било заплащане. Преместването в столицата обаче срещна силна съпротива от страна на родителите ми. Те категорично отказаха, особено защото беше свързано с продължаването на музикалната ми кариера. Родителите ми работеха в една фабрика и много се гордееха с работата си, смятайки я за истинска работа. Посъветваха ме да оставя фантазиите си зад гърба си и да си потърся стабилна работа. В продължение на цяла година получавах покани на всеки два месеца, но след това те внезапно спряха. В този момент осъзнах, че нещо в мен се е пречупило. Желанието да пея изчезна, а мисълта да ходя на училище изгуби своята привлекателност. Все пак проблясък на надежда се появи на четиринадесетия ми рожден ден, когато ръководителят на групата и композитор търсеше нов певец. Нуждаеше се от младо момиче и сред многобройните кандидатки избра мен.
Почувствах как крилата на възможностите отново се разгръщат зад мен – не бях загубила таланта си! За съжаление успях да присъствам само на две-три репетиции, преди родителите ми да разберат за това и да ми забранят да се “закачам” с тях, позовавайки се на опасения за намеренията им. Това беляза края на моите музикални търсения. По-късно престанах да уча, присъединих се към весела група приятели и се отдадох на пушене и пиене, което ми се струваше често срещано явление в нашия град. Повечето от хората около мен участваха в такива дейности. Току-що бях завършил девети клас, когато ме приеха в лицея, но животът ми продължаваше да върви надолу. И до днес всяка от тези покани се пази в албума на майка ми. Тя често ги изважда, препрочита ги и ги връща обратно.