– Мамо, моля те, не казвай нищо излишно на масата утре. Родителите на Мартин може да не разберат шегите ти. И не говори и за гъби и горски плодове… Те са градски хора. Те са различни, знаеш ли? – София попита майка си
– А ние сме едно неграмотно село? От колко време си градско момиче? Живееш в града само от шест години… Много съжалявам, дъщеря ми – обидено каза Джейн.
– Мамо, съжалявам, не исках да те обидя. Просто се притеснявам как ще мине всичко. Е, трябва да хвана автобуса. Мартин ще се срещне с теб утре на гарата. А аз ще те чакам при родителите му – сбогува се София и затвори вратата след себе си.
София беше много притеснена от предстоящата среща на родителите си. Бащата на момичето беше тих и неразговорлив човек. Майка ѝ беше пълната му противоположност. София се притесняваше, че поведението на майка ѝ ще я злепостави пред интелигентните родители на годеника ѝ.
На вратата се позвъни. София беше притеснена. “Сега ще започне” – помисли си тя.
– Добър ден! Не знам как е във вашия град, дали е прието да се целувате или прегръщате, когато се запознаете – каза майката на Джейн от вратата.
– Запознайте се с моите родители: Джейн и Хенри, – изчервявайки се, София спря майка си.
– Много ни е приятно – отвърнаха родителите на Мартин.
– Мамо, татко, запознайте се с родителите на Мартин: Миранда и Алберт.
– Но ние знаем, дъще, ти вече си ни казала. Защо да го повтаряш? Как мислиш, родителите ти изобщо не могат да си спомнят нищо?
– Мамо, така е – тихо каза София.
– О, искам да кажа, че искахме да кажем, че и на нас ни е приятно да се запознаем – Джейн си спомни наставлението на дъщеря си, – И не сме тук с празни ръце.
– Хайде да отидем на масата – покани я Миранда.
Гостите влязоха във всекидневната, където беше сложена масата.
– Хенри, само погледни това. Какъв набор от чинии! Можеш да ги сложиш дори в музей. Порцелан, нали?
– Да, това е китайски порцелан – Миранда се усмихна дискретно.
– Прекрасен е! А чашите за вино, чашите за вино! Толкова блестят. Кристални!
– Джейн, дъщеря ми ме помоли… – Хенри прошепна в ухото ѝ.
– Какво седиш там, Хенри? Извади го, хайде. Донесохме солени домати и краставици. Ето ти хайвер от тиквички – последното бурканче, което ни е останало. През зимата всички запаси “излязоха”. Всичко си е мое. Отглеждам и консервирам всичко сама. Жалко е, че нямаме мариновани гъби.
– Мамо! – възкликна София.
– Не учи майка си как да посещава. Неудобно е да дойдеш на масата с празни ръце, не е прието. А за чая има и питки с ябълково сладко. Правя тестото по стара рецепта, правеше го прабаба ми.
София едва се сдържа да не се разплаче.
– Дъще, защо ти и годеникът ти седите толкова мрачни? Виж го колко е кльощав. Давай, нахрани своя Мартин.
– Мамо, престани – каза София и избяга от стаята. Мартин се затича след нея.
– О, виж какво става, а? Той се срамува от собствената си майка, не ѝ дава да каже и дума.
– Всичко е наред, Джейн. София просто е много разтревожена. Можеш да я разбереш, – Миранда се опита да “изглади ъглите” – И знаеш ли, когато се запознахме с родителите си, аз също станах и си тръгнах.
– Значи родителите ти също са на село? Те също са казали нещо нередно, нали?”. Джейн попита.
– Не, родителите ми са от града. Това беше Алберт, който се пошегува неуместно с мен – Миранда го погледна укорително – Но миналата година със съпруга ми отпразнувахме сребърната си сватба. Така че нека това “бягство” на булката се превърне в щастливо знамение в нашето семейство.
– Да, главното е, че те си имат всичко. Е, нека вдигнем тост за нашите деца.
София и Мартин влязоха в стаята под звуците на звънтящи кристални чаши.
– “Успокои ли се, дъщеря ми?” Джейн попита.
– Разбира се, тя се успокои. Мартин, кажи го сам.
Мартин се смути и каза с твърд глас.
– Аз предложих на София. Ще кандидатстваме следващата седмица.
– Чу ли, Хенри? Така е, дъщеря ни вече е наша булка. О, главата ми се завъртя. Не знам какво да кажа.
– И сега ни идваш на гости – каза Хенри, който през цялото време беше мълчал. – Скоро ще тръгнат и гъбите, и дивите ягоди. А какъв въздух имаме! Най-чистият!
– И защо не? – Миранда погледна съпруга си. – Бих искала да се скитам из гората, да събирам “дарове на природата”. Но аз не познавам гъбите.
– Затова ще ти разкажем всичко и ще ти покажем.
– Тогава съм за всичко! – Алберт плесна с ръце. – Наистина, вече сто години не сме ходили сред природата…
София и Мартин отидоха да изпроводят родителите на София до железопътната гара.
– Как ви се струват нашите бъдещи сватове? – Алберт попита съпругата си.
– Струваха ми се доста приятни хора. Да, обикновени, но искрени, с живи емоции. О, имам чувството, че свекървата ще угои нашия “кльощав” син… – Миранда се усмихна нежно.
