Аз, Петър Йорданов, реших да запиша това в дневника, защото някои неща се забравят, а не бива. Две седмици преди командировката с Росица се скарахме. Яко. Толкова, че котът Боби предпазливо се спотай някъде, за да не му падне под горещата ръка.
***
Росица поиска цветя.
– Петър, купи ми цветя. Просто така. Без повод.
– А поводът? – попитах, без да вдигам очи от телефона.
– Аз. Аз съм поводът.
Помислих си: „Е, и какво? Рационално е.“ Отидох до магазина. Върнах се след двайсет минути с голям пакет. Росица се усмихна, надникна вътре. Извади зеле. Прясно, стегнато, бяло.
– Това цветя ли са? – попита тихо.
– Това е зеле. Цветята струват петдесет лева и увяхват. Зелето – два лева. От него три дни може да правиш салата.
– Петър.
– Какво?
– Ти си идиот.
– Аз съм твоят идиот.
Тя не ми проговори три дни. Не разбирах с какво съм я обидил. Тя не обясни. После заминах за Варна. Казах ѝ:
– Работа, нищо лично.
Росица помисли: „Нищо лично – това сме ние.“
Заминах за две седмици.
Тя остана с две деца, котарака, безкрайните пранета, училището, детската градина и вечните яйца на очи за закуска.
И с Вайбър.
Там си пишехме…
Ден първи.
Аз: „Пристигнах. Стаята е скучна. Утре преговори.“
Тя: „Браво. Котът изяде гранулите и цял час ви, искаше добавка.“
Аз: „Кой е браво? Аз или котът?“
Тя: „Котът.“
Ден втори.
Аз: „Снимка на закуската. Снимка на хотела. Снимка на колегата Кольо Георгиев, който хърка в съседната стая.“
Тя: „Красиво. Тук протече кранът. Водата тече. Виках водопроводчик. Не дойде.“
Аз: „Обади се на домоуправителя.“
Тя: „Обадих се. Казаха, че ще изпратят в рамките на три дни.“
Аз: „Е, козли.“
Тя: „Козлите са тези, които заминаха за Варна.“
Ден трети.
Аз: „Как са децата?“
Тя: „Синът донесе двойка, дъщерята отказва да вечеря. Уморена съм.“
Аз: „Дръж се.“
Тя: „Благодаря, не се държа. Падам.“
Ден четвърти.
Аз: „Днес видях в мола огромно плюшено зайче. Исках да го купя за дъщерята, но се побоях да го мъкна в самолета.“
Тя: „Ти никога не си се боял да мъкнеш в самолета. Боеше се да похарчиш излишни пари.“
Аз: „Разкри ме.“
Тя: „Разкрих те още на първата среща, когато поръча чай без захар и каза, че сладкото е вредно.“
Аз: „А ти тогава поръча сладкиш и го изяде сама, без да ми предложиш.“
Тя: „Защото ти каза, че е вредно.“
Ден пети.
Аз: „Днес заспах на преговорите. Честно. Просто затворих очи и за секунда изключих. А като ги отворих – всички ме гледаха.“
Тя: „Ще те уволнят ли?“
Аз: „Надявам се. Уморих се.“
Тя: „И аз съм уморена.“
Аз: „Да се уморяваме заедно, но в различни градове?“
Тя: „Да се уморяваме заедно, но вкъщи. Кога се прибираш?“
Аз: „Ти ми липсваш.“
Тя: „И ти ми липсваш.“
Помълчах минута. После ѝ написах: „Знаеш ли, сега разбрах, че ми липсва не домът. Ти ми липсваш. Как сутрин пиеш кафе и се мръщиш, защото е горещо. Как се караш на котарака и после го съжаляваш. Как се смееш, когато синът разказва вицовете си.“
Тя не отговори. По-късно ми призна, че препрочела съобщението пет пъти и заплакала. Защото никога не съм ѝ писал такива думи. За петнадесет години брак – нито веднъж. Аз съм материалист, прагматик, човек, който казва „обичам те“ само за рождения ден и то след напомняне. А тук – за кафето, за котарака, за вицовете. Сякаш някой беше хакнал телефона ми. Или бях получил просветление.
Ден шести.
Тя: „Снощи пиян ли беше?“
Аз: „Не. Бях напълно трезвен.“
Тя: „Тогава защо такива думи?“
Аз: „Защото ми липсваше. Това е като алкохол – мозъкът се изключва, езикът се развързва.“
Тя: „Сравни любовта с алкохола?“
Аз: „Сравних любовта с честността. Понякога, за да си честен, трябва да си малко пиян. Или много самотен.“
Тя: „Самотен ли си? Там има колеги.“
Аз: „Колегите не са ти. Те не знаят, че ме е страх от тъмното и спя с нощна лампа. Ти знаеш. И никога не си се смеяла.“
Тя: „Смях се. Веднъж. Когато каза, че те е страх от тъмното, защото там може да е Боби.“
Аз: „Боби е звяр. Ака в чехлите. Страшно е.“
Тя: „Ти си идиот.“
Аз: „Аз съм твоят идиот.“
Ден седми.
В четири сутринта я събудих със съобщение: „Не спя. Мисля за теб. Представям си как ще се срещнем на летището. Ти ще си със синята рокля, която обичам. Аз ще съм с цветя. Ще се прегърнем и аз ще кажа: „Прости, че съм такъв.“ А ти ще попиташ: „Какъв?“ А аз ще кажа: „Мълчалив.“ А ти ще кажеш: „Свикнала съм.“ А аз ще кажа: „Това е лошо.“ А ти ще кажеш: „Това е животът.““
Тя не отговори. По-късно разбрах, че просто облякла синята рокля. Въпреки че беше едва седмата сутрин, а срещата на летището беше след седмица.
Ден осми.
Аз: „Днес ходих в зоопарка. Сам. Гледах маймуните. Приличат на нашите колеги – гримасничат, хвърлят се с храна, правят се на началници.“
Тя: „Ти сам ли ходи в зоопарка? На четиридесет години?“
Аз: „Ами какво? Имам право на детство. Ти ми го разрешаваш.“
Тя: „Разрешавам ти. Само снимай.“
Изпратих ѝ снимка. Маймуната правеше гримаса. Аз – също. Тя се засмя на глас. Децата дотичаха: „Мамо, какво ти е?“ Тя: „Татко се прави на глупак.“ Децата: „Той винаги се прави на глупак, когато нас ни няма.“ Тя: „Да. Жалко, че не го забелязваме.“
Ден девети.
Аз: „Днес си помислих. Помниш ли как се запознахме? Ти изпусна портфейла си в трамвая, аз го вдигнах. Ти каза: „Много сте внимателен.“ Аз казах: „А вие сте много красива.“ А после отидохме на кафе.“
Тя: „Още помня, че ти поръча чай без захар.“
Аз: „А ти – сладкиш.“
Тя: „Още го помня. Беше вкусен. С вишни.“
Аз: „А аз помня как ме гледаше. Сякаш не бях просто мъж в трамвая, а цял живот.“
Тя: „Ти беше цял живот. И си остана. Просто понякога забравям.“
Аз: „И аз забравям. Но сега не забравям.“
Ден десети.
Не написах нито дума. От сутринта до вечерта – тишина. Тя ми звънеше – не вдигах. Пишеше – не отговарях. Тя започна да паникьосва. Представяше си най-страшното: паднал съм, разболях се, блъсна ме кола. Котът вървеше след нея из апартамента и искаше гранули. Децата искаха анимационни филмчета. А тя мислеше за мен.
В единайсет вечерта ѝ написах: „Извинявай. Изтощих си телефона. Забравих зарядното в хотела. Цял ден търсих ново. Намерих у Кольо. Даде ми го, но взе дума, че повече няма да заспивам на преговори. Как си?“
Тя: „Притесних се. Мислех, че си умрял.“
Аз: „Жив съм. Липсваш ми. Скоро се прибирам.“
Тя: „След три дни.“
Аз: „След три дни. Ще ме посрещнеш ли?“
Тя: „Със синята рокля.“
Аз: „Аз с цветя.“
Тя: „Договорихме се.“
Ден единайсети.
Аз: „Купих подаръци. На сина – конструктор, на дъщерята – зайчето, на теб – шал.“
Тя: „Ти не умееш да избираш шалове. Миналия път донесе розов, а аз не нося розово.“
Аз: „Не е розов. Цвят е на прашна роза.“
Тя: „Прашната роза си е розово.“
Аз: „Това е цветът на залеза над Варна.“
Тя: „Ти поет ли си?“
Аз: „Счетоводител съм. Но заради теб мога да стана поет.“
Тя: „Не трябва. Обичам те като счетоводител. Имаш четлив почерк и цифрите ти излизат.“
Ден дванайсети.
Аз: „Утре е полетът. Посрещни ме.“
Тя: „Ще те посрещна.“
Аз: „Притесняваш ли се?“
Тя: „Не.“
Аз: „Аз се притеснявам. Като за първи път.“
Тя: „Първия път се задавих със сладкиша, а ти ме потупа по гърба. Беше неловко.“
Аз: „А на мен ми беше приятно. Докоснах те.“
Ден тринайсети. Среща.
Тя стоеше на летището. Със синята рокля. С децата. Котарака, естествено, не бяхме взели – той щеше да вдигне скандал. Тя гледаше таблото за пристигащи. Моят полет закъсняваше с час. Тя пиеше кафе, децата играеха на телефоните. После ми призна какво си е мислила: „Защо ми писа за краката? Защо за кафето? Защо за маймуните? Той никога не е бил такъв. Може би наистина се е влюбил отново? Или това е просто командировката – изключване от бита, от децата, от загорялата яйчница? Може би вкъщи той пак ще стане мълчалив, ще попита за зелето и ще се зарови в лаптопа?“
Излязох от зоната за пристигащи. С цветя. Огромен букет. Тя не беше виждала такъв от мен – само на сватбата, и то букетът го беше избрала тъща ми. Приближих се, прегърнах я, целунах я. Казах:
– Прости, че съм такъв.
Тя: „Какъв?“
Аз: „Мълчалив.“
Тя: „Свикнала съм.“
Аз: „Това е лошо.“
Тя: „Това е животът.“
Аз: „Не. Това е навик. Ще се променям.“
Тя: „Не трябва. Обичам те такъв, какъвто си. Дори със зелето.“
Аз: „Зелето беше грешка.“
Тя: „Зелето е минало. А цветята са настояще.“
Тръгнахме си. В таксито държеше ръката ми. Децата заспаха. Котът ни посрещна на прага, подуши цветята, кихна и отиде в кухнята.
Тя сложи цветята във ваза. Аз прибрах лаптопа в чекмеджето на бюрото. Казах:
– Днес не работя. Днес съм само твой.
Тя: „А утре?“
Аз: „Утре съм твой с лаптопа. Но днес – без.“
Поръчахме пица, пихме вино, гледахме филм. Глупав филм за любов. Тя се смееше, аз я прегръщах. Котът седеше до нас и искаше шунка.
– Петър – каза тя. – Наистина ли ще се промениш?
– Не знам. Но ще опитам.
– А ако не стане?
– Тогава ти ще ми пишеш „ти си козел“, а аз ще пиша „ми липсват краката ти“.
Тя се засмя.
– Ти си идиот.
– Аз съм твоят идиот.
Допихме виното, доядохме пицата. Прибрахме децата. Котът заспа в креслото. Росица погледна към мен.
– Знаеш ли, и на мен ми липсваше. Не ти – а нас. Такива, каквито бяхме в началото. Весели, глупави, без ипотека и без зеле.
– Зелето е символ на моята глупост. Повече няма да купувам зеле.
– Купувай. Но само заедно с цветя.
– Договорихме се.
Прегърнахме се и заспахме. На дивана. Защото леглото вече беше заето от котарака.
Сутринта отидох на работа. С лаптопа. Целунах я, казах „обичам те“.
Вечерта не забравих за цветята. Отбих се в цветарския магазин и попитах:
– Дайте нещо евтино, но такова, че жена ми да се усмихне.
Продавачката предложи маргаритки. Взех ги.
Росица ги сложи във ваза. Котът ги подуши, кихна и си отиде.
И така всеки ден.
Това е цялата история.
Обикновена. Проста. Някъде – нелепа, дори глупава.
Е, и какво? Любовта често звучи глупаво. Но това не значи, че я няма.
А поуката? Научих, че понякога човек трябва да е малко глупав, за да бъде достатъчно честен. Жената не иска зеле, колкото и сметките да излизат. Иска цветя без повод, защото тя е поводът. Иска да я видиш, да я чуеш, да я избереш отново – всеки ден, дори с маргаритки от цветарския магазин. Любовта не е в баланса. Тя е в това, че след всичко пак си казваме: „Аз съм твоят идиот.“ И си го мислим.






