– Е, Мери, събери си нещата. Пуснахме къщата на пазара, ти вече си голямо момиче, можеш да се грижиш за себе си.

– Е, Мери, събери си нещата, пуснахме къщата на пазара, вече си голямо момиче, можеш да се грижиш за себе си.

– Но къде ще отида, леля?

– Отиди при баща си. Майка ти и баба ти криеха всичко от теб. Той живее в столицата и казват, че е голям бизнесмен. После ще ми благодариш – усмихна се леля ми, – а ние сме седем, нахрани, облечи и обуй всички…

Жената сложи на масата купчина избледнели стари чаршафи и черно-бяла снимка. На нея млада майка стоеше в прегръдките на красив висок мъж.

– Те са нашите влюбени гълъбчета, баща ти е служил в местното военно поделение, а майка ти е загубила главата си, когато го е видяла. – Защо са се разделили? – попита Мери.

– Той отиде в града, но родителите му бяха недоволни, че ще се ожени за момиче от провинцията, затова не се върна за майка ти. Продължавал да пише и да пише писма, а после спрял… Скоро се родила ти.

– Значи татко не знае нищо за мен?

– Да, майка ти се гордееше с нас, родила те е и те е носила сама. Поне можеше да изпрати вест, да помоли за някаква помощ…

Мария израсна с майка си и баба си, не знаеше нищо за баща си, а и в семейството им не беше прието да се говори за него. При всички опити майка ѝ строго мълчеше. Баба ѝ е починала преди пет години. А майка почина съвсем наскоро, беше болна от дълго време, нямаше пари за лекарства, нямаше къде да чака помощ… Ако само леля ѝ беше разказала за баща ѝ по-рано… но какво да се мисли? На другия ден след този разговор момичето събра нещата си, взе кърпичката на майка си и пръстена на баба си, купчина писма със стара снимка на родителите си и тръгна към гарата.

Столицата посрещна момичето със студен проливен дъжд, старото палто не я предпазваше от пронизващия вятър. Тя минаваше покрай ярките витрини, красивите табели, около нея кипеше животът на столицата, с който все още трябваше да свиква. Когато застана до една от тях, откри, че чантата ѝ, в която имаше пари и лични вещи, липсва… Беше сложила документите си в тайния джоб на гърдите, както я беше посъветвала леля ѝ, и ѝ благодари за това. Но какво да прави сега, не помнеше адреса, а той беше точно в джоба на изчезналата чанта… Момичето седна на куфара и се разплака.

– Какво става с теб? Болна ли си? – Тя чу нечий глас и вдигна очи. Гласът принадлежеше на млад мъж на двадесет и пет години.

– Не, добре съм, просто съм… малко уморен.

– И все пак може би бих могъл да те заведа до дома ти, не изглеждаш много добре.

– Аз нямам дом тук. Пристигнах преди няколко часа…

Тя вече не можеше да говори, изведнъж осъзна, че няма къде другаде да отиде, все пак момичето разчиташе, че баща ѝ поне ще ѝ помогне първо, наивно… Междувременно мъжът ѝ помогна да се изправи, взе куфара и я поведе към колата.

– Хайде, аз не живея далеч, поне ще се стоплиш, ще пиеш чай, а после ще помислим как да ти помогнем.

– Казвам се Алекс – усмихна се той.

– Аз съм Мери. Как се чувстваш? Защо ми помагаш? Аз съм напълно непознат за вас.

Алекс я погледна мълчаливо и после каза:

– Вече вкъщи Алекс даде на момичето горещ чай, тя му разказа защо е изминала толкова дълъг път, за изгубената си чанта и за дома си, който скоро щеше да принадлежи на непознати. Изведнъж една стара снимка в красиво издълбана рамка на етажерката привлече вниманието ѝ.

– Кой е той? – попита тя мъжа, когато се приближи.

– Това е доведеният ми баща. Защо? Вие двамата познавате ли се?

– Чакайте!” Мери се втурна към куфара, разопакова пакета с писма. Взе старата снимка на баща си, баща ѝ толкова приличаше на мъжа от снимката.

– Ето, погледни.

– Значи това е той! Той все още беше в армията. След като баща ѝ се върнал, той се оженил за първи път, но година по-късно бракът им се разпаднал. Пет години по-късно той се запознал с майка ми, тогава бях на три години, доведеният ми баща ми даде фамилията си и ме отгледа като свой син. Значи той е вашият баща?

– Да, точно така, неговият подпис също е върху писмата…

– Така е… Да, – усмихна се Алекс, – значи ти си моя полусестра, ами, приятно ми е да се запознаем. Давай, пий си чая, уморена си от пътя…

– Луиза… Когато я видях за първи път в местния магазин, не можех да откъсна очи от нея, колко беше красива. – Значи ти си нейна дъщеря?

Мери стоеше, като се местеше от крак на крак, не беше спала цяла нощ предишната вечер, чудеше се какъв е той, как ще я посрещне. Дали щеше да я отпрати? Вратата им отвори висок мъж с гъста посивяла коса, който обаче все още изглеждаше достатъчно млад.

– Отче, това е Мария. Имаме нещо важно, за което трябва да поговорим с вас – започна Алекс.

– Добър ден, влезте вътре. Докато Мери се оглеждаше, Алекс постави на масата купчина писма и една снимка. Ръцете на доведения ѝ баща трепереха; никой не знаеше колко скъпа е Луиза на сърцето му, какво му е струвало да прекъсне връзката им в името на един изгоден за бизнеса на баща ѝ брак.

Никой не знаеше, че той няколко пъти е идвал да види Луиза, но тя не го е пускала на вратата, не го е слушала, а всичко все още можеше да се промени.

– Е, здравей, дъщеря! Добре дошла у дома – прегърна той Мария, – много обичах майка ти, ами не плачи, всичко ще бъде наред, повярвай ми, ако знаех за теб преди това…

Минаха няколко години, Мери и Алекс се сприятелиха; доведеният му баща, оттеглил се от бизнеса, предаде управлението на фирмата в ръцете на сина и дъщеря си. А голямата му, празна къща се изпълни с тропота на детски крачета и звънливия смях на малките внуци.

Rate article
– Е, Мери, събери си нещата. Пуснахме къщата на пазара, ти вече си голямо момиче, можеш да се грижиш за себе си.