Момичето се огледа, но зад пейката нямаше никой. А телефонът в храстите продължаваше да звъни. Джоди стана от пейката и въздъхвайки, се вмъкна в храстите, търсейки източника на звука. Накрая усети вибриращото устройство в тревата, излезе от храстите, но то вече беше спряло да звъни.
За щастие телефонът нямаше парола, затова Джоди отвори пропуснатите повиквания и видя, че се е обадил някакъв Хенри. Тя набра номера и веднага ѝ отговори млад мъж.
– Здравейте – каза Джоди, – намерих телефона ви в парка, в храстите.
– О, благодаря, че ми се обадихте обратно – радостно възкликна момчето, – това е телефонът на баба ми, сутринта се разхождала в парка и й станало лошо със сърцето; минувачите извикали линейка, а телефонът сигурно се е загубил в суматохата. Момиче, скъпа, можеш ли да занесеш телефона на баба ми в болницата; за съжаление сега съм в друг град, лекарят ми разказа всичко – попита Хенри.
Джоди помисли малко, но реши да се съгласи. Хенри обясни подробно къде да занесе телефона. Когато момичето пристигна в болницата, медицинската сестра по някаква причина реши, че тя е внучката на пациента, и заведе Джоди направо в отделението.
На леглото лежеше малка, слаба и много бледа баба. Тя погледна Джоди и попита:
– Къде е Хенри?
– Хенри е в командировка – отвърна Джоди, – донесох ти телефона, ти го загуби.
Джоди сложи телефона на нощното шкафче по-близо до баба си. Бабата се усмихна слабо.
– Ще си тръгна – каза Джоди.
– Дете, а ти си момиче, Хенри – изведнъж попита баба, – вие сте добра двойка.
– Не – изчерви се Джоди, – просто намерих телефона и се обадих на внука ти.
– Добре, тръгвай – каза бабата малко обидено.
На излизане медицинската сестра попита Джоди за телефонния номер и тя го продиктува, без да знае защо. На следващия ден Джоди седеше в клас в университета, когато телефонът ѝ звънна. Беше лекар от болницата, който я помоли да дойде, защото една пациентка се е влошила; трябва да се погрижат за нея, а няма достатъчно медицински сестри. Джоди се опита да откаже и да обясни, че не е роднина, но лекарят вече беше сложил слушалката.
След лекциите Джоди отиде в болницата, за да обясни, че не е роднина, но когато отиде в отделението и видя нещастната старица, реши да остане.
В продължение на три дни момичето седяло до леглото на тежко болната жена и изпълнявало всички указания на лекаря. На четвъртия ден бабата се почувствала по-добре, а Джоди била напълно изтощена и се прибрала у дома.
На следващата сутрин Джоди отново отишла в болницата, за да види как се справя нейната подопечна, и разбрала, че Хенри е пристигнал. Тя влязла в отделението и видяла един много красив млад мъж до леглото на баба си. Когато видял Джоди, той скочил, изтичал при нея и я прегърнал силно.
– Не знам как да ти благодаря: ти направи толкова много за мен и за баба ми – възкликна Хенри.
– Няма страшно, просто помагах на баба ми, стана ми жал за нея – промълви Джоди, изчервявайки се.
– Все пак искам да ти благодаря; нека тази вечер да отидем на кафе или на кино – предложи Хенри, – не отказвай, моля те.
Джоди помисли малко и се съгласи. Хенри щастливо скочи на място, което много трогна Джоди. А баба ги погледна щастливо и поклати глава.