Спомням си онези дни във Варна, когато открих, че тадишният ми мъж ми кръшкаше всичко започна с една
Разбрах, че бившият ми мъж ме мами, защото внезапно започна да мете улицата. Не, това не е шега точно
Георги Маринов стоеше неподвижен, дълго време. Светът, в който беше убеден, че може да купи всичко хора
13 юни 2025г. Днес отново се върнах към онзи бял лист, на който с ръка, спретната като плетенка, написа
На 65 години съм и въпреки че винаги съм била спокойна за външния си вид, белите коси напоследък взеха превес – цели кичури, предимно в корените, а ходенето на фризьор вече изглеждаше сложно заради времето, цените и чакането, затова реших смело да се боядисам сама у дома – все пак цял живот се справям с боята, какво толкова може да се обърка? За целта минах през кварталната дрогерия, поисках обикновен кестеняв цвят за белите си коси и излязох уверена, че след час всичко ще е перфектно – докато не открих пред банята, че вместо кафяво получих лилави отблясъци и странен нюанс, от който не можах да се отърва дори след сешоара, усмихнах се на себе си и потърсих спасение от дъщеря си и добрата квартална фризьорка, осъзнавайки, че понякога белите коси са по-малък риск от домашното боядисване и че смелостта понякога се отплаща с цвят, който само в България можеш да изведеш като модна тенденция. Дневник, 65 години. Винаги съм гледал себе си с една ленивост към външния си вид както повечето българи
На 65 години съм и въпреки че винаги съм била сравнително спокойна за външния си вид, в последно време белите кичури взеха връх — не просто няколко, а цели ивици, основно в корените. Посещението при фризьора вече не изглежда толкова лесно: време, цени, чакане… Реших, че сама у дома мога да се боядисам, както съм правила цял живот – какво толкова може да се обърка? Отидох до кварталната аптека в София, поисках „боя за бели коси“, избрах обикновен кестеняв – на кутията жена с хубава коса и надпис „100% покритие“. Без много мислене – купих, прибрах се, облякох стара тениска, забърках сместа и пред огледалото в банята започнах. Докато чаках боята, разчиствах кухнята, но след 20 минути установих нещо странно: вместо кафява, косата ми изглеждаше лилава. Реших, че е от светлината, но след измиване цветът стана от лилав към тъмно кафе и накрая почти черен с виолетови отблясъци. Изсуших, но стана още по-силно – изглеждах като героиня от лоша тийн фотосесия, не като 65-годишна жена. Звъннах на дъщеря ми по вайбър – смяхме се. На другия ден излязох с кърпа, а съседките в Люлин ме питаха дали това е нов стил, в хлебарницата ми казаха, че съм смела за такъв цвят. След два дни фризьорката в салона в квартала разбра всичко от пръв поглед и само каза: „Случва се често, не се тревожете.“ Излязох от салона с нормална коса, по-лек портфейл и твърда увереност – има неща, които вече не са като едно време… особено боядисването вкъщи. Оттогава приех — белите коси идват без да питат, а за някои битки си трябва професионалист. Не е семейна драма – истински български анекдот! Дневник, 65-та година от живота ми. Спокойно съм приемал външния си вид през годините, но честно казано
Пред входа я очакваше черен лимузин гланцов като нощта, отразяваща светлините на Пловдив. Шофьорът отвори
Открих „приятелката“ си в курс за кандидатстване на работа в елитна столична фирма – тя ми помагаше, а аз бях омъжена без финансова подкрепа, тя разчиташе на родителите си; после ме приеха трудно, молих я за помощ, тя се изпари; след операция ми обеща да се обади и не го направи; когато се появяваше, редовно отменяше срещи, подмяташе коментари за семейството ми, а аз усещах, че се подиграва и започнах да прекъсвам контакт – в крайна сметка я блокирах, а тя поиска обяснение след рождения ми ден и каза, че искала да ми бъде опора, но се оказа, че никога не е била истинска приятелка, а аз вече трудно се доверявам на хората и ми е трудно да намеря нови приятели. Запознах се с моята “приятелка” Севделина по време на специализиран курс, който посещавах
Срещнах „приятелката“ си на курс за кандидатстване на престижна позиция, където ми помагаше с трудния материал, но след като тя успя от първия път, а аз не – отношенията ни се промениха: аз разчитах на себе си, тя на родителите си, нашите срещи ставаха редки, тя често отменяше планове, а когато най-накрая започнах работа и направих жертва за срещата ни, тя ме разочарова; след болничен престой и нов опит да я доближа, получавах само отлагания и неприятни коментари за семейството ми, което ме накара да дистанцирам връзката ни, а тя – след като премахнах профила й от социалните мрежи и споделих разочарованието си, ми заяви, че само искала да ми помага, но всъщност никога не прояви истинска грижа и приятелство, оставяйки ме с чувство за предателство и трудност да създам нови приятелства. Запознах се с моята приятелка Яна Георгиева по време на курс тук, в София, който посещавах с надеждата
