Įdomybės

– Людка, ти съвсем изперка на стари години! Внуците ти вече ходят на училище, каква сватба ти се върти в главата? – Такива думи чух от сестра ми, когато ѝ споделих, че ще се омъжвам. Ами, какво да се чака – след седмица с Тошо подписваме! Чудех се как да кажа на сестра ми. Разбира се, тя няма да дойде на празника – живеем на двата края на България. И пищни веселби с “Горчиво!” на 60 вече не ми се устройват – ще си подпишем и ще отпразнуваме двамата. Можехме и изобщо да не подписваме, но Тошо държи. Той си е кавалер отвсякъде: отваря ми вратата, подава ми ръка, помага ми с палтото. Без печат не иска да живее – “Какъв младеж съм аз, сериозни отношения искам!” А за мен Тошо все едно си е момче, макар и със сива коса. На работа го уважават, наричат го “Господин Георгиев”, много сериозен, но като ме види – все едно хвърля 40 години от гърба си! Завърта ме из улицата, а на мен и ми е радостно, и засрамено. Казвам: “Хората гледат, ще ни се смеят!”, а той: “Какви хора? Аз само тебе виждам!” Когато сме заедно, наистина усещам, че на света сме само аз и той. Но имам и сестра, на която трябва да разкажа всичко. Страхувах се, че Таня, както повечето, ще ме съди, а най-много имах нужда от нейната подкрепа. Все пак се престраших и ѝ се обадих. – Людкааа – изрече тя с изумен глас, когато чу новината, – само година мина откакто погреба Васко, а вече си намерила заместник?! Очаквах да я шокирам, но не мислех, че покойният ми съпруг ще е причината за възмущението й. – Танче, помня – прекъснах я. – Но кой определя колко време трябва да мина? Можеш ли да ми кажеш цифра: след колко време имам право пак да съм щастлива, без да ме упрекват? Тя се замисли: – За приличието – поне 5 години. – Значи да кажа на Тошко: “Извинявай, ела пак след 5 години, а сега ще нося траур!”? Таня замълча. – И какво ще промени това? – продължих. – И след 5 години пак ще има кой да ни обсъжда. Честно казано, все ми е тая за такива хора. Но твоето мнение ми е важно и ако държиш – ще се откажа. – Не искам да бъда виновната, женете се и днес ако щеш! Но да знаеш – не те разбирам, не те подкрепям. Все си беше ината, ама не вярвах така да изперкаш. Имаш съвест – почакай поне още година. Но аз не отстъпих. – Казваш година, но ако на нас с Тошко само година ни остава – тогава какво? Сестра ми нарече сълзите. – Хайде, прави каквото знаеш. Всички искат щастие, ама ти толкова години щастлива ли беше…? Започнах да се смея. – Танче, ти сериозно ли? И ти ли мислеше, че съм щастлива през всичките тези години? Май и аз си мислех така. Сега разбрах, че съм била работният кон у дома. Не знаех, че може и по друг начин – да се радваш на живота! Васко беше добър човек. Отгледахме две дъщери, вече имам петима внуци. Мъжът ми винаги казваше, че семейството е най-важното и никога не възразявах. Първо работехме до предела заради семейството, после заради децата им, а после – за внуците. Като се обърна назад – гонка за благополучие, без време да си поема дъх. Като се омъжи голямата щерка, вече имахме вила, ама Васко реши да се разширяваме – да отглеждаме месо за внуците. Наехме декар земя и си сложихме на врата нов хомот. Държахме животни, грижите не секваха. До полунощ не лягахме, в пет вече прави! Години изкарахме на вилата – до града ходехме по нужда. Приятелките от време на време се обаждаха и се хвалят – едната с внучка от морето, другата с мъжа си на театър. Аз дори за хляб не можех да отскоча! Понякога по няколко дни без хляб, целите вързани за животните. Единствено ме крепеше мисълта, че децата и внуците не гладуват. Дъщеря ни с нашите продукти си смени колата, другата направи ремонт – значи, имаше смисъл. Приятелка ме дойде веднъж да ме види, бивша колежка: – Любе, не можах да те позная. Мислех си, че на чист въздух почиваш, а ти – никаква те няма! Защо се съсипваш така? – Ами, как иначе – на децата трябва да се помага… – Те са големи, ще се оправят сами. По-добре живей за себе си. Тогава не разбирах какво означава “да живееш за себе си”. Сега вече знам – да спиш колкото искаш, спокойно да идеш на пазар, кино, басейн. Никой не страда! Децата не обедняха, внуците не гладуват. Най-важното – научих се да виждам обикновените неща с други очи. Преди, като събирах есенните листа във вилата, се ядосвах колко боклук правят. Сега листата ми носят настроение! В парка ги ритам с крак и се радвам като дете. Обикнах дъжда – не трябва вече да гоня козите по водата, а мога да го съзерцавам през прозореца на уютно кафе. Виждам красотата на облаците, залезите, усещам удоволствието от пукнатия сняг под краката ми. Градът ни е прекрасен – чак сега го виждам! Точно Тошко ми отвори очите за всичко това. След смъртта на мъжа ми бях като в шок. Всичко стана внезапно, от инфаркт, преди да дойде линейката. Децата веднага продадоха всичко, върнаха ме в града. Първите дни бях като призрак, не знаех накъде. По навик ставах в пет, бродех из апартамента и се чудех къде да се дяна. Когато срещнах Тошко… Помня, че първо ме изведе на разходка. Оказа се съсед и познат на зетя – помагал ни е при пренасянето. Призна си, че в началото просто ме е съжалявал – видял изгаснала, объркана жена, но разбрал, че съм жива и енергична, стига да изляза от депресията. Поведе ме в парка на чист въздух. Седнахме на пейка, купи сладолед, после ме нави да идем до езерцето да храним патиците. Години отглеждах патки, но никога не бях имала минута просто да гледам какви са забавни! Култивират се, ловят хляба… Така се изумявах, че може просто да стоиш, да гледаш, без да мислиш за нищо. Тошко се усмихна, хвана ме за ръка и каза: – Чакай, ще ти покажа още колко много красоти има! Ще се родиш наново. И беше прав. Ден след ден като дете откривах света и се радвах – миналото ми вече беше като тежък сън. Един ден просто осъзнах, че имам нужда от него, от гласа, смеха, допира му – и без него не мога! Дъщерите ми първо не приеха връзката ни – казваха, че предавам паметта на баща им. Беше ми много мъчно, почувствах се виновна. Децата на Тошко – точно обратното: зарадваха се, че татко им вече е спокоен и щастлив. Оставаше само на сестра ми да кажа – все отлагах този момент. – Кога ще е подписването? – попита Таня след дългия ни разговор. – В петък. – Какво да кажа… Да са ви благи старините заедно – сухо си взе довиждане. В петък с Тошо напазарувахме, облякохме се официално, взехме такси и тръгнахме към гражданското. На изхода – шок: моите дъщери със зетьовете и внуците, децата на Тошко със семействата, и най-важното – сестра ми! Таня държеше цял букет бели рози и ми се усмихваше през сълзи. – Таньо! Ти дойде чак заради мен?! – не можех да повярвам. – Как да не видя на кой те давам! – засмя се тя. Оказа се, докато се колебаех цялата фамилия се беше уговорила, резервираха маса в кафене, подготвиха ни празник. Наскоро с Тошо празнувахме първата годишнина. Всички вече го приемат за свой човек. А аз все още се щипя – така неприлично щастлива съм, че чак ме е страх да не ме урочасат!

Людмила, ти съвсем си полудяла на стари години! Внуците ти вече ходят на училище, а ти ще се жениш?

Įdomybės

039

ЗА ВСЯК ЕДИН СЛУЧАЙ: Вера остава равнодушна към плачеща колежка, докато женският колектив съчувства, разказва за забавни неволи с мъже и домашни любимци, а една неочаквана истина за “Васко” променя всичко в един обикновен български офис

ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ Погледнах с крайчеца на окото към разплаканата си колежка, след което безразлично се

Įdomybės

018

— Людка, да не си ли полудяла на стари години! Внуците ти вече пишат домашни, каква ти сватба? — това чух от сестра ми, щом ѝ казах, че ще се омъжвам. Но защо да чакаме? След седмица с Тошко минаваме на граждански, помислих си, трябва да кажа на сестра ми. То тя едва ли ще дойде чак от Бургас за празненството — живеем на двата края на България. И без големи веселби и „Горчиво!“ на 60 години сме, искаме просто тихо да подпишем и да се порадваме един на друг. Можехме и без подпис, ама Тошко държи. Рицар си ми е до мозъка на костите: държата вратата, подава ръка да сляза от колата, помага ми с палтото… Не, няма да живее без печат в паспорта! „Какво съм аз, хлапе ли? Искам сериозни отношения!“, каза той. А за мен Тошко е точно като момче – макар и с побеляла глава. Всички на работа го уважават, на „господин Тодоров“ го викат. Строг и сериозен, а щом ме види, сякаш хвърля 40 години от раменете — щипва ме и ме завърта на улицата. Аз хем се радвам, хем ми е неудобно. „Хората гледат, ще се смеят!“, казвам. А той: „Какви хора, само теб гледам!“ И наистина, когато сме заедно, усещам, че на целия свят сме само ние двамата. Но имам и сестра, трябва всичко да ѝ кажа. Страхувах се Таня да не осъди – най-много държа на нейното мнение. Събрах кураж и ѝ звъннах. – Людкааа! – изохка тя, като чу. – Една година едва измина, откакто погребахме Вичо, вече ли му намери заместник? Очаквах да я шокирам, не предполагах, че Вичо ще е причината за недоволството. – Тане, помня! – прекъснах я. – А кой лепи сроковете? Можеш ли ми кажеш точна цифра? Кога вече имам право да съм щастлива, без да бъда съдена? – За приличие поне 5 години чакай… – Да кажа тогава на Тошко: „Ела след 5 години, дотогава аз ще нося траур?“ Тя се замисли, после млъкна. – И какво ще спечеля? – продължих. – Мислиш ли, че ако и 10 години чакам, няма да се намери клюкарка? Хич не ми дреме. Важно ми е ти как мислиш – ако настояваш, отказвам се от сватбата. – Не искам аз да съм лоша, женете се още сега! Но знай, че не те разбирам. Беше си особена, ама не мислех, че на стари години ще полудееш. Имей съвест, поне още година изчакай! – А ако ни е останала само още една година живот с Тошко, какво тогава? Сестра ми подсмърча. – Прави каквото искаш… Всеки заслужава щастие, но ти изживя щастливо семейство… Разсмях се. – Тане, ти сериозно ли? Ти и всички мислите, че съм била щастлива? Всъщност бях жертвена коня, цял живот надпревара за семейство, дъщерите, внуците… Всичко беше труд, труд и лишения. Децата благодарение на нашия труд си смениха колата, ремонти направиха – значи не е било напразно. Ама аз кога живях за себе си? Сега знам, че може и другояче – спя колкото си искам, разхождам се, ходя на кино, на ски… Бях забравила какво значи просто да се порадваш на паднали листа, на дъжд през прозореца, на красив залез или снежен парк. Всичко това ми показа Тошко. След смъртта на Вичо живях като в бълнуване, първо преживях шок – всичко продадоха, върнах се в града, и все още не знаех за какво и как да живея. Тошко ми беше съсед и познат на зет ми, помагаше с багажа. Първоначално изобщо не ми обръщаше внимание, но ме изведе в парка, купи ми сладолед, показваше ми простите хубави неща в живота… Сякаш се родих отново. В един момент осъзнах, че без Тошко и без сегашния ми живот не мога да си представя дните. Дъщерите ми – против! Смятат, че предавам татко им. Беше ми много мъчно и виновно. Децата на Тошко обаче се зарадваха – „най-накрая татко е спокоен и щастлив“. Остана само сестра ми… – Кога ще подписвате? – попита Таня накрая. – В петък. – Е, да сте живи и здрави на стари години! – каза тя малко студено. В петък с Тошко облякохме хубавите дрехи, купихме разни вкусотии и хванахме такси за гражданското. А там… насреща – дъщерите, зетовете, внуците, децата на Тошко, и, най-важното, сестра ми с охапка бели рози, усмихва се през сълзи. – Тане! Ти долетя чак при мен? – не можех да повярвам. – Как да не видя на кого те давам? – засмя се тя. Всички се били наговорили тайно и ни изненадаха с празник. Преди дни с Тошко празнувахме първата си годишнина като семейство. Той вече е „роден“ навсякъде. А аз още не мога да повярвам, че това се случва с мен – толкова неприлично съм щастлива, че ме е страх да не ме урочасат!

Недялка, ти напълно изгуби ума си на тази възраст! Внуците ти вече са големи, тръгнали на училище, каква

Įdomybės

018

ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ Вера поглежда към разплаканата колежка, обръща се равнодушно към компютъра и започва да пише бързо. — Бездушна си, Вера — чува тя гласа на Олга, началничката на отдел „Кадри“. — Аз ли? Как стигна до този извод? — Само защото в личния ти живот всичко е наред, не значи, че така е при всички. Виждаш момичето плаче, можеше поне да я утешиш, да й дадеш съвет, да споделиш опит. Ти си тази, която всичко й върви. — Аз? Да споделя опит? С нея? Съмнявам се, нашата Надежда няма да оцени. Опитах преди пет години, когато идваше с черни очи на работа, май пък да вижда по-добре пътя… Тогава вас още ви нямаше. И не, не беше мъжът й, тя сама се удряла, неуспешно падала. А като тръгна и третият й избягал мъж, изчезнаха и белезите. Тогава реших да покажа солидарност, да й подам ръка. Но аз останах виновната, както винаги. После ми обясниха колежките – безсмислена работа, Надя знае всичко най-добре. Думите ми само развалиха „щастието“ й. Тогава тичаше при баячки, сега е осъвременена — по психолози ходи, „проработва травми“. Но не разбира, че живее един и същи сценарий, само мъжете се сменят. Така че, извинявай, но нито ще жаля, нито ще подавам кърпичка. — Пак не е редно, Вера. На обяд, всички на една маса, темата — бившият на Надежда, гадняр и измамник. Вера мълчи, яде, прави кафе, уединява се в ъгъла си със социалните мрежи. — Вера, — приседна до нея веселячето Танчето, иначе винаги позитивна, но сега — със свито лице, — нима изобщо не ти е жал за Надежда? — Таня, какво искате от мен? — Остави я, — намеси се Ирина, — тя се радва на нейния Васил и не знае какво е да останеш сама с дете, без помощ, с алиментите едно голямо нищо… — Не е трябвало да ражда, още повече от кой ли не и на тези години… — включи се най-възрастната в колектива, баба Таня. — Вера е права, колко пъти ревала е вече, все й беше зле. Жените крепват около плачещата Надя, съвети — колкото искаш. А нашата силна и независима Надя реши да засияе: повика майка си от провинцията да й помага с детето, оправи се: сложи си кичур, веждите, миглите, искаше и пиърсинг в носа, но я разубедиха всички. — Нищо, Надя, той ще съжалява, ще плаче! — насърчават я жените. — Няма да плаче, — прошепва Вера, ала я чуват и настояват: — Как така? — Просто няма, и Надя ще си намери друг същия като него… — Лесно ти е да съдиш, твоят Васил е златен… — Моят Васил е най-златният, не бие, не пие, не изневерява, обожава ме! — Да бе, всички са еднакви мъже! — Чакай, Вера, ще видиш, че ще ти го вземем. — Няма как — отговаря Вера уверено. — Да отидем у вас, да видим твоя Васил! Да видим как ще устои! — Хайде идвайте! И веселяческата женска компания пристига у Вера, готвят, смеят се, чакат прословутия Васил. Най-накрая, жените остават само Надя, Оля и Танчето, пият чай и се чудят — кой е Васил? Сетне се прибира Вера с висок, красив младеж. — Ето го и Васил! — възбудени очаквания, а Вера представя: — Това е моят Денис. — Как Денис, не Васил?! — изпълват се с недоумение женските очи. — Синът ми, Денис. А Васил… чакайте, ще ви запозная. Само тишина, че току-що се прибра от операцията. Моят котарак Васил, снаха ми и Денис го кастрираха, напоследък все завесите бележи… Дамите избухват в смях — Вера живее с котарака си, а мъж няма. — А мъжът ти? — Такъв няма. Вие решихте, че имам, аз само не съм ви поправила. Първата ми любов — омъжих се млада, дете, развод, после втори, пак не стана, трети… абе, по-добре котка! Сега си живея с Васил, той не нервира, вечерям с когото искам, ходя къде искам — никому не дължа обяснение. Другите се замислят. Особено Надя. Но Надя си остава Надя — след месец вече има нов любим. Вера и баба Таня си говорят — кой си гледа куче, кой — мъже… животът си върви. — Вера, ако реша и аз да си взема котка, ще помагаш ли? Кот или котка? — Ще видим, Наде, щом му дойде времето… — Абе, знам ли, все пак… за всеки случай…

ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ Вяра поглежда към разплаканата си колежка, без особено вълнение се обръща към компютъра

Įdomybės

0126

Нежеланната внучка: Историята на Олечка, която намери истинска любов и дом в прегръдките на своята българска баба – през изоставянето, битките за наследство и безмерната сила на топлото българско сърце

Внучка Откакто се е родила, Цветелина никога не е била нужна на майка си Дора. За нея детето беше просто

Įdomybės

0217

Къде отиваме? И кой ще ни сготви?

**Къде отиваш? А кой ще ни готви?** Какво правиш? Къде си тръгнала? Кой ще ни готви сега? попита изненадан

Įdomybės

026

Бабино съкровище: Историята на малката Олга, изоставена от родителите си, пренебрегната от баща и изречена от майка, но спасена и отгледана с любов от своята баба Нина Ивановна в българското село — битката за дом, семейство и щастие през годините, завършваща с голямата благодарност към човека, който ѝ подари истински дом и сърце

Внучка От момента на раждането си, Елка не беше нужна на майка си Марияна. За нея тя беше като вещ все

Įdomybės

015

Дар от Бога: Пролетно утро над София с гръмотевици и пъръв пролетен дъжд, копнеж по истинската пролет и сбъдване на мечтата за дете чрез осиновяване на малката Елица – трогателна история за надеждата, семейството и силата на любовта, започнала в дом за сираци и завършила с щастие, творчество и нов живот, пренесен в красивия Лендоград

Дневник: Божи дар Сутринта беше сива, ниски облаци се влачеха по небето над София, отдалеч се чуваха

Įdomybės

080

Божият дар… Едно пролетно утро над София се настъпи мрачносиво, облаците тежко се влачеха ниско по небето, а от Витоша ечаха далечни гръмотевици. Прииждаше буря – първата буря на тази пролет над града. Зимата най-сетне си отиде, но и пролетта не бързаше да прегърне България. Вятърът люто разнасяше миналогодишни листа по улиците, плахи стръкчета трева се пробиваха през втвърдената почва, а дърветата още пазеха пъпките си. Природата тръпнеше в очакване на дъжд. Зимата бе бедна откъм сняг и много суха, земята не си бе починала, не бе събрала влага под снежното одеяло и сега жадуваше за пролетния дъжд. Бурята щеше да донесе така жадуваната влага, да я пречисти от прахоляка и да я събуди за нов живот – за истинска пролет, китна и щедра, като млада жена, пълна с обич и нежност. Тогава земята щеше да роди зелени ливади, пъстри цветя и сладки плодове, а птиците радостно щяха да пеят и да градят гнезда из цъфналите градини. Животът продължава… – Сашо, ела да закусваме! – провикна се Вики. – Кафето ще изстине. Из кухнята ухаеше на кафе и бъркани яйца. Трудно беше да станеш след тежкия разговор от снощи, след сълзите на Вики, безсънната нощ и тежките мисли. Но трябваше – животът продължава. Вики също изглеждаше измъчена, очите – подпухнали и зачервени. Тя подаде бледата си буза за целувка и се усмихна слабо. – Добро утро, мили! Май ще има буря днес. Господи, колко искам да завали! Кога ще дойде истинската пролет? Знаеш ли, сетих се за едни стихове: … Сашо я прегърна по слабичките рамене, целуна я по русата глава, която се бе навела тъжно. Косите ѝ ухаеха на поляна и лайка. Сърцето му се сви от жал. Бедното ми момиче, за какво ни наказва Господ?… Вчера прочутият професор, тяхната голяма надежда, сложи окончателна точка. – Съжалявам, но няма да имате деца. Престоят ви в Козлодуй си е казал думата. Тук медицината е безсилна. Вики решително изтри очите си. – Сашо, мислила съм много. Да вземем дете от дом. Има толкова нещастни сирачета – ще дадем дом на момченце, ще стане наш син. Ще го наречем Васко, Василко. Съгласен ли си? – сълзите ѝ рукнаха. Сашо я притисна, и той заплака. – Разбира се, съгласен съм! Не плачи, любима… И тъкмо тогава се разнесе оглушителен гръм, сякаш Витоша се разтресе. Изля пороен дъжд. Господ чу молитвите ни! … След няколко дни стояха пред вратите на дом „Щастливо детство“. Още не бяха виждали детето, но вече го обичаха. Но съдбата ги отведе не при момче, а при едно мършаво момиченце с големи, тъжни сини очи, което никой не искаше – Лени. Детенце с изкривени крачета, което всички отписваха. Но Вики и Сашо разпознаха Господния дар в този онеправдан ангел. Въпреки предупрежденията на директорката, те взеха Ленчето. … Започнаха тежки дни, операции в София и Пловдив, грижи, недоспиване, тревоги, но и много обич. Ленчето се възстанови. Стана първенец в училище, усвои рисуването, спечели приятели, разведри семейството си. Собственият бизнес на Сашо тръгна нагоре, преместиха се в Пловдив, а Ленчето стана гордост и радост за всички. Със синя плитка и усмихнато лице, тя разцъфна като истинската пролет – Божият дар за едно българско семейство.

Божи дар… Сутринта беше сива, над София се стелеха тежки облаци, а в далечината ехтяха далечни