Įdomybės

Първият път никой не обърна внимание. Беше вторник сутрин в Средно училище „Васил Левски“ – един от онези мрачни, мудни дни, когато коридорите миришеха на мокър парцал и студена ядена попара. Децата чакаха на опашка в стола, раници провиснали, очи едва полуотворени, чакащи да им подадат таблите със закуска. До касата стоеше единадесетгодишният Тончо Бенев, ръкавите на суичъра дръпнати над ръцете, уж проверяваше телефона си, макар да беше изключен от месеци. Когато дойде неговият ред, леличката натисна екрана и се намръщи. – Тончо, пак не ти стигат парите. Два лева и петнадесет стотинки. Опашката зад него изстена. Тончо преглътна. – Аз… няма проблем. Ще върна таблата. Плъзна таблата напред, вече отстъпваше място, стомахът му бе свит както винаги. Гладът бе нещо, на което се беше научил – игнорираш го така, както игнорираш шепота на съучениците и как учителите уж не забелязват. Преди да се отдалечи, глас зад него заговори: – Спокойно, аз ще платя. Всички се обърнаха. Човекът не беше оттам. Изглеждаше като буреносен облак сред деца – висок, набит, с кожен елек върху сив пуловер, яки обувки изтъркани от пътя. Брада му бе прошарена, ръцете – като че знаеха какво е истински труд. Рокер. Столът утихна. Леличката премигна: – Господине… Вие от училището ли сте? Мъжът извади точната сума от джоба си и я остави на тезгяха. – Просто плащам обеда на момчето. Тончо замря. Мъжът гледаше към него – нито му се усмихна, нито се намръщи. Просто спокоен. – Яж – каза той. – Трябва ти енергия, ако ще растеш. И си тръгна, преди някой да успее да каже и дума. Никакво име. Никакво обяснение. Никакъв аплауз. До края на обяда вече спореха дали всъщност се е случило. Но на следващия ден пак се повтори. Друго дете. Друга опашка. Същият рокер. И после пак. Все точно пари. Все мълчалив. Все изчезваше, преди да го разпитат. За седмица учениците започнаха да го наричат Обедния призрак. Възрастните не бяха толкова забавени. Директорът, госпожа Катя Христова, не обичаше мистерии – особено когато идват с кожени елеци и без предупреждение. Една сутрин застана на вратата на стола, скръстила ръце, чакаше. Когато рокерът пак се появи – този път плати за момиче с дълг към стола от тридесет лева – директорката пристъпи: – Господине, трябва да напуснете училищната територия. Мъжът кимна спокойно: – Разбира се. – Но преди това, – добави, – може би трябва да проверите колко деца тук пропускат хранения. Директорката се втвърди: – Имаме програми за това. Той срещна погледа ѝ: – Защо тогава все им липсват пари? Мълчание. Той си тръгна без да каже повече. Това трябваше да е краят. Но не беше. Защото два месеца по-късно светът на Тончо Бенев се срина по начин, който нищо едно дете не трябва да преживява само. Майка му изгуби работа в дома за възрастни хора. Първо спряха тока. После взеха колата. После дойде заповедта за изгонване. В една студена четвъртък вечер Тончо седна на ръба на леглото, докато майка му тихо плачеше в кухнята, уж да не го види. На сутринта Тончо не отиде на училище. Вървя пеша. Шест километра. Не знаеше защо – просто училището му бе по-сигурно от дома. Когато стигна, краката го боляха, а главата му бе замаяна. Седна на стълбите отвън, треперещ, незнаещ дали да влезе. Тогава дойде моторът. Нисък рев. Бавен стоп. Обедният призрак. Рокерът свали ръкавиците и го огледа внимателно. – Добре ли си, момче? Тончо се опита да излъже. Не успя. – Майка ми казва, че ще сме наред – каза бързо. – Само трябва малко време. Мъжът кимна, сякаш разбира какво значи това. – Как се казваш? – Тончо. – Аз съм Жак. Това беше първият път, когато някой узна това име. Жак извади от дисагата си увито баниче и сок. – Първо яж – рече. – После ще говорим. Тончо се поколеба: – Нямам пари. Жак се засмя: – Не ти ги искам. Тончо яде като човек, който не е ял от дни. Жак седна на бордюра до него, шлем на коляното. – Ще се прибираш пеша? – попита. Тончо кимна. Жак въздъхна бавно. – Кажи ми, мислил ли си за университет? Тончо почти се разсмя: – Това е за богатите деца. Жак поклати глава: – Не, това е за децата, които не се отказват. Изправи се, извади сгъната визитка и я даде на Тончо. – Ако някога наистина ти потрябва помощ – звънни тук. – Какво е това? – попита Тончо. Жак го погледна: – Обещание. После тръгна. Това бе последният път, когато някой видя Жак с години. Никакви платени обеди. Никакъв рокер на вратата. Никакъв Обеден призрак. Животът не стана магически по-лек. Тончо и майка му се местеха между роднини и евтини квартири. Тончо работеше след училище, пропускаше хранения, учеше се да пести и да прикрива умората с шеги. Но пазеше визитката. И учеше. Упорито. Минаха години. И един ден, в дванадесети клас, училищната психологка го повика в кабинета си. – Тончо, кандидатствал ли си някъде? Той кимна: – Колеж, може би. Тя му подаде папка. – Пълна стипендия – такси, книги, общежитие. Тончо замръзна: – Това… сигурно е грешка. Тя поклати глава: – Анонимен дарител. Каза, че си я заслужил. В папката имаше бележка. Три думи, с големи букви. Расти нагоре. – Ж Тончо веднага разбра. Университетът промени всичко. За първи път Тончо не просто оцеляваше – а изгради нещо свое. Записа социална работа, доброволстваше в приюти, помагаше на деца, които твърде много приличаха на него самия. Един ден, докато бе на обучение в младежки център, възрастна социална работничка спомена за местен мотоклуб, който тихо финансирал програми за храна и стипендии. – Не търсят признание – каза тя. – Искат само резултати. Тончо усети сърцето си да препуска. Намери клуба извън града – малък, спретнат, с българско знаме пред входа. Щом влезе, разговорите утихнаха. После познат глас прозвуча от дъното: – Че много се забави, момче. Жак. По-възрастен вече. По-бавен. Същия поглед. Тончо не каза нищо. Просто пристъпи и го прегърна. Жак се закашля, уж попадна му прах. – Сполучи – каза тихо. Години по-късно Тончо застанал срещу столовата в средното училище – вече не като дете, а като дипломиран социален работник. Един ученик стоеше на касата, пак с недостатъчно пари. Тончо пристъпи напред. – Аз ще платя. А някъде отвън мотор пробръмча, чакащ.

Първия път никой не обърна внимание. Беше вторник сутрин в 134-то Основно училище Васил Левски в София

Įdomybės

010

Първият път, когато се случи, никой не забеляза. Беше във вторник сутрин в ОУ “Васил Левски” – типичен сив и бавен български ден, коридорите миришеха на чистачка и сутрешна закуска от мляко и кифли. Децата се редяха на опашка в столовата, раниците им провиснали ниско, очите им полузаспали, чакайки тавите със закуска да се плъзнат по тезгяха. До касата стоеше единайсетгодишният Тодор Михайлов, с ръкави на суитчъра дръпнати над дланите, преструвайки се, че гледа телефона си – макар да бе изключен от месеци. Когато дойде негов ред, леличката от стола натисна на таблета и смръщи вежди. „Тодоре, пак не стигат парите – два лева и 15 стотинки.” Опашката въздъхна. Тодор преглътна. „Аз… няма проблем. Ще върна тавата.” Плъзна я леко напред, отстъпи встрани със стегнато от глад коремче – както винаги. Гладът бе станал нещо обичайно – както учиш да не обръщаш внимание на подигравките или учителите, които се правят, че не виждат. Преди да тръгне, глас зад него рече: „Аз ще платя.” Всички се обърнаха. Мъжът не бе от тук. Излъчваше се като гръмотевичен облак сред ученици – висок, снажен, с черна кожена елек върху сива фланела и тежки ботуши, изминали много километри. Брадата му прошарена, ръцете – работили истински труд. Моторист. Столовата притихна. Леличката премигна. „Господине… Вие с училището ли сте?” Мъжът извади точното ресто, сложи го на тезгяха. „Просто ще платя обяда на детето.” Тодор замръзна. Мъжът го погледна – нито се усмихна, нито се намръщи, просто спокоен. „Яж – трябва да растеш.” После си тръгна преди още някой да проговори. Без име. Без обяснения. Без аплодисменти. До края на обяда вече спореха дали изобщо се е случило. А на следващия ден – пак стана. Друго дете. Друга опашка. Същият моторист. След още един ден – пак. Винаги с точно ресто. Винаги тихо. Винаги изчезнал преди въпросите. До седмица децата започнаха да го наричат Духа на обяда. Възрастните не бяха толкова възхитени. Директорката г-жа Цветанка Петкова не обичаше мистерии. Особено, когато са с кожено яке и се появяват нежелано. Тя застана до вратата на столовата една сутрин – ръцете скръстени, чакаше. Когато мотористът пак плати – този път за момиче, чиято сметка беше минус 30 лева – г-жа Петкова го спря: „Господине, моля да напуснете училището.” Мотористът кимна спокойно. „Добре.” „Но преди това, помислете – колко деца тук пропускат обяд?” Тя се напрегна. „Имаме програми за това.” Той я погледна право в очите. „Тогава защо все не им стигат парите?” Мълчание. Замина си без нито дума повече. Това трябваше да бъде краят. Но не беше. Два месеца по-късно светът на Тодор Михайлов се срути – нещо, което не би трябвало да се случва на едно единайсетгодишно момче. Майка му загуби работата си в старческия дом. Първо спряха тока. После прибраха колата. После дойде известието за изгонване. В студен четвъртък вечер Тодор седеше на ръба на леглото си, а майка му плачеше тихо в кухнята, мислейки, че той не чува. На сутринта Тодор не тръгна към училище. Вървя пеша. Шест километра. Не знаеше защо – просто там му се струваше по-безопасно. Когато стигна, краката го боляха, главата му бръмчеше – седна на стъпалата пред входа, треперещ, не знаеше дали иска да влезе. Тогава моторът спря отпред. Бавно бръмчене. Спокойна стоп. Духът на обяда. Мотористът свали ръкавиците, гледа Тодор дълго. „Добре ли си, хлапе?” Тодор опита да излъже. Не успя. „Майка ми казва, че ще сме добре. Просто трябва време.” Мотористът кимна, сякаш разбираше напълно. „Как се казваш?” „Тодор.” „Аз съм Жоро.” За първи път някой научи името му. Жоро извади закуската, увита в хартия, и сокче. „Първо яж. После ще говорим.” Тодор се поколеба. „Аз… нямам пари.” Жоро се усмихна. „Не съм искал.” Тодор яде като някой, който не е виждал истинско ядене от дни. Жоро седна до него на бордюра, каската на коляното си. „Днес ще вървиш пеша пак?” Тодор кимна. Жоро въздъхна. „Кажи ми, мислил ли си някога за университет?” Тодор почти се изсмя. „Това е за богатите.” Жоро поклати глава. „Не. За тези, които не се отказват.” После му даде сгъната визитка. „Ако някога имаш нужда – истинска нужда – звънни на този номер.” „Какво е?” попита Тодор. Жоро го погледна. „Обещание.” И потегли. Това бе последния път, когато някой видя Жоро години наред. Не плати обяди. Нямаше мотор пред училището. Нямаше Дух на обяда. Животът не стана магически по-лесен. Тодор и майка му сменяха квартири и приятели. Тодор работеше след училище, пропускаше хранене, научи се да скрива умората зад шеги. Но запази визитката. И учеше. Усърдно. Години отминаха. Един следобед, в 12 клас, училищната психологка го повика: „Тодоре, кандидатства ли някъде?” Той кимна. „В Пловдив, може би.” Тя му подаде папка. „Пълна стипендия – обучение, книги, общежитие.” Тодор се стъписа. „Има грешка…” Тя поклати глава. „Анонимен дарител. Казал само, че си я заслужил.” Вътре имаше бележка. Три думи, с големи букви. Расти нагоре. — Ж Тодор разбра. Университетът промени всичко. За пръв път Тодор не просто оцеляваше, а градеше. Учи социални дейности. Доброволстваше в приюти. Помагаше на деца, които му напомняха на самия него. Един ден, на обучение в младежки център, по-възрастна социална работничка спомена местен мотоклуб, който помага на програми за изхранване и стипендии. „Няма да искат слава,” каза тя. „Искат да има резултат.” Сърцето на Тодор заблъска. Намери клуба от другата страна на града. Малък, чист, с българския трибагреник. Когато влезе, разговорите спряха. После познатият глас от дъното: „Добре, че най-после дойде, хлапе.” Жоро. По-стар. По-бавен. Същите очи. Тодор нищо не каза – просто го прегърна. Жоро пое дълбоко въздух – уж му влезе прах в окото. „Браво, хлапе,” каза тихо. Години по-късно Тодор стоеше пред ученическата столова – вече като социален работник, не като дете. Ученик застана на касата – пак не стигаха парите. Тодор приближи. „Аз ще платя.” А някъде отвън мотор тихо чакаше.

Първия път, когато се случи, никой не обърна внимание. Беше обикновена вторнична сутрин в ОУ Кирил и

Įdomybės

042

Пътят на изборите: Как един смел поступок променя живота на Младен в малкото българско селце

Ако нямаше вроденото любопитство, наследено от бащаантикувъра, Алекс не би обърнал внимание на странния

Įdomybės

086

Горчилката от един чифт чорапи: Защо Марина отмени сватбата си с Илия – разговори с майка й, размисли сред прашна кухня и как дребните битови различия разрушиха голямата любов

Неприятен спомен До тук сме, сватба няма да има! изкрещя Лили. Почакай, какво стана? обърка се Стефан

Įdomybės

012

Горчивият привкус на раздяла: Защо Марина отмени сватбата с Иво заради вонящите чорапи и забърканата му квартира

Неприятен вкус До тук сме, няма да има сватба! извика Мария. Чакай, какво стана? объркано попита Илиян

Įdomybės

066

Възходът на Главната Роля: История за Сила и Успех

Бойко, а не е ли време да направиш нещо! с раздразнение подбуна Лариса съпруга си, който спеше, в странично

Įdomybės

027

Не буди миналото Често си мисли Таисия за живота си, след като прекрачи прага на петдесетте. Не може да нарече семейството си щастливо, а причината е съпругът ѝ Юрий. Някога се ожениха по любов, но промените у него тя пропусна наивно. Живели в село в къщата на свекървата си Анна, уважава я, а тя ѝ отвръща с топлина, докато майката на Таисия живее в съседното село с по-малкия син и често боледува. – Анна, как се разбираш с твоята снаха Таска? – любопитстват селските клюкарки край чешмата, в магазина, или просто на път. – Ама за Таска нищо лошо не мога да кажа, скромна и трудолюбива, във всичко ми помага – отговаря Анна. – Много сме видели ние, че свекърва хвали снаха, не ти вярваме – контрират съседките. – Какво мислите, ваша работа – с усмивка продължава Анна. Таисия ражда дъщеря Варенка, свекърва търси внука самата себе си, а съпругата се смее – все едно на кого прилича. На три години Варенка получава брат, а радостите се множат. Юрий работи, Тася гледа децата у дома, а свекърва помага усърдно – живеят мирно, мъжът не пие. Жените често влачат мъжете си пияни от селския клуб, проклинайки съдбата си. Когато Тася вече чака третото си дете, разбира, че Юрий ѝ изневерява. Слухът в селото бързо се разнася за него и вдовицата Таня. Съседката Валя не пропуска да ѝ каже: – Тася, ти носиш третото на Юрий, а той ходи по чужди жени. – Валя, май не забелязвам, – учудва се Тася. – То кога време? Два деца, трето на път, дом, свекърва… А той си прави каквото знае. Всички знаят, а Таня не крие. Тася се натъжава, а свекърва знае, но мълчи – жалко ѝ за снахата. Кога ли ще се оправи Юрий, казва: “Майко, какво те интересува, хората приказват!” Валя настоява: „Тася, Юрий пак при Таня! Ти с три деца ще останеш сама? Иди я оскуби!” Но смелост нямаше, Таня е уж боен човек – мъжът ѝ умрял пиян в река, свикнала на свади. Събирайки сили, Тася тръгва, но Таня я отпраща от затворената врата. Мъжът се връща пиян след полунощ, отрича: – Къде пак ги чу тези глупости, пих с Генката, не съм бил у Таня! Тася не вярва, но мълчи – какво може да направи? Майка ѝ винаги казва: “Търпи, щом си се омъжила и ти са деца, търпи. Твоят Юрий не пие, не те бие…” Свекърва я утешава – ще се оправим заедно. Ражда третата си дъщеря Аришка, боледува често – покосена от тревогите по време на бременността, но свекърва се грижи внимателно. Нови клюки – сега Таня приютила Мишо, но скоро пак е сама. Валя пак наставлява: „Дръж Юрий до себе си, той пак може да се върне там…” След време Юрий пак посяга към чуждите – този път към разведена Вера от столовата, чува Анна, която укорява сина си, но мъжът не слуша. Децата порастват – Варя се омъжва в града, синът завършва институт и оженва се там. Аришка завършва училище и се готви за районния център. Юрий се е кротнал – работи, не пие, често се оплаква от болежки, седи у дома. Вече не жали Таисия – душата ѝ е закоравяла от сълзи и разочарования. „Нека се оплаква на бившите си…”, мисли тя. Анна умира; домът се покрива с тишина. Децата и внуците понякога идват, радват се. Юрий се оплаква, а Варя го съжалява, носи лекарства, моли майка си да не кара бащата. – Мамо, не се карай с тате – болен е. – Сам си е виновен, – Тася отговаря, – аз също си изгубих здравето от болките по него! Синът също го подкрепя. Децата сякаш не разбират – когато им разказва за изневерите, те отвръщат: – Мамо, не вдигай старата история, не тормози тате, – казва Варя. – Мама, каквото е било, е минало, – успокоява синът. И макар че Таисия се наранява, разбира децата – такава е съдбата. Благодаря, че прочетохте, за подкрепата и абонамента. Желая Ви щастие и късмет!

Не размишлявай за миналото Често се унася в мисли Теодора за живота си, вече отпразнувала петдесетия

Įdomybės

0121

Не разравяй старите рани: Историята на Таисия, Юрий и живата в българското село – изпитания, семейни тайни и прошка през годините

Не си рови в миналото Често си мисли Теодора за живота си, сега, когато е преминала петдесетте.

Įdomybės

050

Веднага не ми стана симпатичен

А, че ме веднага не хареса? О, май се надигна за теб? Може би си си го представи? Може би е случайно?