Įdomybės – Page 2 – Įdomybės!

Съквартирантът ми постави ултиматум: „Повече не издържам! — извика той, щом ме видя. — Омръзна ми този дърт котарак!“… и го изгоних — не с този човек трябваше да се захващам…

Денят беше тежък, но не очаквах вечерта да бъде такава буря. Щом влязох вкъщи, Борисмоят съквартирант

Свикнала бях с честите му командировки, късните отговори и умореното му прибиране след „дълги срещи“…

Често пътуваше по работа и вече бях свикнал с това. Отговаряше ми късно, прибираше се изморен, оплакваше

Писмо до тати

Писмо до баща ми Ей, Иване, какъв си ми чудак! Никога не съм очаквала такова нещо от теб! извика Десислава

Една баба си взе кученце каракачанка. Кучето растеше и всичко пазеше. Изяждаше цяла тава храна за секунди, чешеше си гърба в оградата така, че тя се накриви, дори опита с един скок да повлече бабата.

Една възрастна баба си взема кученце каракачанска овчарка. Малкото куче расте и всичко пази.

Една баба си взела алабайче. Кучето растяло и пазело всичко. Изяждало купата с храна за секунди, чешело си гърба в оградата, та тя се килвала, а веднъж даже опитало с един тласък да повлече бабата.

Една възрастна жена от Пловдив си взима кученце от породата българско овчарско куче. Кучето расте бързо

За цялото село това беше шокираща новина: братът на Ева стана неин съпруг

За селото това беше шокираща новина братът на Елица стана нейният съпруг. Съседите ги поздравяваха хладно

“Изневерих на съпруга си и не съжалявам за това: Не беше като на филм или романси в хотел с изглед към морето. Случи се в обикновеното ежедневие — между пазара и прането”

Изневерих на съпруга си и не съжалявам. Не беше като по филмите, без горещи страсти по хотели с изглед

Пътувах 12 часа, за да присъствам на раждането на внука си. В болницата синът ми ми каза: „Мамо, жена ми иска тук да бъде само нейното семейство“.

Днес седя на своята тиха тераса в Пловдив и пиша в дневника си, докато слънцето залязва зад Родопите.

Бях на пет или шест години, още преди училище, в началото на 90-те, когато в нашето българско село се заселиха двама пенсионери от града – баба Вера и дядо Леко

Бях на пет или шест години, още преди да тръгна на училище, някъде в началото на деветдесетте, когато