Įdomybės

Сърцето на котарака тъжно туптеше в гърдите, мислите се блъскаха, душата го болеше. Какво можеше да се случи, че стопанката го даде на чужди хора, защо го изостави? Когато на Олеси за новия й дом подариха чисто черен британски котарак, тя остана в шок няколко минути… Семпъл, малък и стар едностаен апартамент, за който трудно бе събрала пари, все още не бе обзаведен. Имаше и други грижи, които я вълнуваха. А сега – коте. Изтръпнала, Олеси погледна в кехлибарено-жълтите очи на малкото, пое дълбоко въздух, усмихна се и попита този, който й го подари: – Котка ли е или котарак? – Котарак! – Добре, котарак ще си. От днес си Бари, – каза тя на котето. То отвори малката си уста и тихо промърка „Мяу“… ***** Впоследствие се оказа, че британците са изключително мили същества. И вече трета година Олеси и Бари живееха в хармония. Оказа се – Бари има чувствителна душа и огромно сърце. С радост посреща стопанката си от работа, топли я в съня й, гледа с нея филми, гушнат под ръка, и неотлъчно я следва по време на чистене. Животът с котарака се изпълни с ярки краски. Приятно е, когато някой те чака у дома, с когото можеш да се посмееш или да поплачеш. Най-важното – разбира те веднага, без думи. Изглежда всичко е прекрасно, но… Отскоро Олеси започна да усеща болка вдясно. Отначало си мислеше, че се е обърнала накриво, после обвини мазната храна. При засилване на болката, отиде на лекар. След като чу диагнозата и какво я чака, Олеси плака цялата вечер, заровила глава в възглавницата. Бари, усещайки тъгата й, се сгуши тихо до нея и се опита да я успокои с мелодично мъркане. Неусетно за себе си Олеси заспа под мъркането на Бари. На сутринта, примирена със съдбата си, реши да не казва на роднините за болестта, за да си спести съчуствени погледи и неудобни опити за помощ. Остана й искра надежда, че докторите ще овладеят болестта. Предложиха й курс лечение, който може да подобри състоянието й. Изникна въпросът – къде да настани котарака. Дълбоко в себе си, приемайки, че всичко може да приключи трагично, реши да намери нов дом и добри стопани за Бари. Пусна обява онлайн, че дава породист котарак в добри ръце. Първият, който се обади, попита защо иска да се раздели с възрастното животно. Олеси, дори без да разбере защо, каза, че е бременна и по време на износването на детето е развила алергия към котешката козина. След три дни Бари с всичко необходимо се озова при нови хора, а Олеси постъпи в болницата… Два дни по-късно се обади на новите стопани да попита за Бари. След многократни извинения й казаха, че котката е избягала още същата вечер и не могат да го намерят. Първата й мисъл бе да избяга от болницата и да започне да търси котарака. Даже помоли дежурната сестра да я пусне, но тя строго й нареди да се върне в стаята. Съседката по стая, виждайки вълнението й, попита какво се е случило. Олеси, сълзи на очи, разказа всичко. – Почакай да страдаш, момиче, – каза й слаба възрастна жена, – утре пристига светило от София. И аз съм с лоша диагноза, синът ми – крупен бизнесмен, реши да ме премести в друга клиника, но аз отказах. Как е уредил не знам, но успя. Ще помоля да прегледа и теб, може пък да не е толкова страшно, – говореше тя, галейки я по рамото. **** Излязъл от клетката си, Бари осъзна, че е в чужд дом. Някой съвсем непознат протегна ръка да го погали… Котешките му нерви не издържаха – удари я с лапа и се шмугна в тъмен ъгъл. – Павка, недей да го пипаш, нека свикне, – чу Бари мек женски глас, но това не бе гласът на стопанката му. Сърцето му тъжно туптеше, мислите летяха, душата го болеше. Какво стана, че стопанката го остави на чужди? Защо го изостави? Кехлибарените му очи трескаво оглеждаха стаята. Забеляза отворен прозорец. Черен блясък – прелетя през стаята и скочи навън! Късметът бе с него – втори етаж и добре поддържан двор отдолу. Оттам започна обратният път към дома… ***** Светилото се появи пред Олеси като симпатична жена на около четиридесет. Представи се като Мария Павлова, огледа внимателно документацията, предложи на Олеси да легне и да се обърне на ляво. Дълго опипва, почуква, пита къде боли, каква е болката. После пак прочете картона. Повтори изследванията на медицинска апаратура. Олеси не очакваше нищо добро. Върна се в стаята при съквартирантката си. – Какво ти казаха, момиче? – попита жената. – Още нищо, ще дойде в отделението да говори. – Ясно. На мен потвърдиха лошата диагноза, – каза тъжно жената. – Съжалявам, и благодаря ви за всичко, – отвърна Олеси, неспособна да утеши някой, който знае, че скоро няма да го има. След половин час Мария Павлова влезе с още лекари. – Е, Олеси, имам добра новина. Болестта ви се лекува успешно, вече съм назначила курса, ще полежите две седмици, ще минете лечение и ще сте здрава, – с усмивка каза лекарката. Когато лекарите излязоха, съседката проговори: – Чудесно. Радвам се, че преди да си отида, направих още едно добро дело. Бъди щастлива, момиче, – добави тя. ***** Бари нямаше водеща звезда, и не знаеше как изглежда. Котаракът просто вървеше към дома по котешка интуиция. Пътят през тръни към звездите бе пълен с опасни премеждия и комични ситуации. От породист домашен любимец се превърна за ден в опасен хищник със смели инстинкти. Минаваше незабелязано по шумните улици, тичаше, пълзеше, летеше (поне така му се струваше, когато бяга от кучета), катереше се по дървета, воден от една единствена мисъл – да се върне при стопанката… В един малък двор, разбит от шума на улицата, се сблъска нос в нос с опитен уличен котарак. Без много церемонии, местният бос разпозна чужденеца и се нахвърли върху Бари, а той, от благороден аристократ, се превърна в ядосан боец и не отстъпи. Бърза схватка – местният бос позорно се скри в къпините, оставяйки на спомен леко накъсано ухо. Нямаше как иначе. Уличният котарак искаше да покаже, кой тук е господар, но Бари вървеше към дома, и нищо не можеше да го спре. Пътят продължи. Спомняйки си прародителите си, Бари се научи да спи по дърветата, избираше удобно разклонение за кратък сън. Колко засрамващо – Бари се научи да яде от кофите и дори да краде храна от другите улични котки, които добри съседи хранеха. Веднъж попадна на глутница улични кучета. Те го прогониха на слабо дръвче и, лаейки, опитаха да го достигнат, скачаха и бутаха ствола. Събрали се хора на шума, прогонха кучетата. Някаква жена реши да вземе Бари у дома. Примами го с вкусна салам. Гладът и страхът замъглиха разума на благородника, спусна се и позволи да го погалят, даже да го вземат на ръце. Но… След като се наяде и отдъхна на топло, Бари си спомни накъде бе тръгнал, изскочи след жената в коридора и, докато вратата на входа случайно бе открехната, продължи пътя си към дома… ***** След изписване от болница, Олеси се прибра у дома. В главата й кънтяха думите на жената, която пожела да бъде щастлива. Радваше се безкрайно, че диагнозата не се потвърди и бе здрава. Но сърцето я болеше за Бари. Не си представяше вече как ще влезе в празен дом, без никой да я посрещне. Щом прекрачи прага, Олеси се обади на хората, взели Бари и поиска точния адрес. Отиде при тях, проучи как котаракът е избягал и реши да върви по стъпките му. Всички й казваха, че е невъзможно – минаха две седмици, домашна котка трудно би оцеляла на улицата, но тя отказваше да повярва. Тръгна пеша, оглеждаше всеки двор, претърсваше парковете, гаражите. Мислеше като котка, която никога не е била навън. Викаше Бари, приглеждаше мрачните мазета. Когато наближаваше вкъщи, осъзна, че котаракът е в неизвестност. Нереално бе, че, непознавайки града, ще стигне до нейното жилище, до което тя, с всички спирания, вървя близо два часа. В двора си влезе тъжна, очите й пълни със сълзи, душата й – тежка. През сълзи забеляза – отсреща по тротоара към нея върви черен котарак. „Някакъв черен котарак“ – блесна в главата й. Олеси спря и се вгледа. Позна го. Изкрещя: „Бари!“ А котаракът не се затича към нея – нямаше сили, просто седна и, присвивайки очи от щастие, тихо промърка: „Донесох се!“

Сърцето на котарака тъжно туптеше в гърдите му, мислите се пръскаха на всички страни, душата го болеше.

Įdomybės

037

Ох, каква надменна и алчна е станала нашата Настя! Вярно казват хората – парите развалят човека! – Аз не разбирах за какво става дума и с какво съм обидила всички Някога имах прекрасно семейство – съпруг и две деца. Но един ден всичко се разпадна. Любимият ми загина в катастрофа на път за вкъщи. Мислех, че няма да преживея болката, но майка ми ме убеди да се държа за децата. Събрах сили и започнах да работя неуморно и когато децата пораснаха – заминах да работя в чужбина. Трябваше да ги поставя на крака, без никаква подкрепа. Така първо се озовах в Чехия, а после в Англия. Смених много работи, докато започна да изкарвам добре. Всеки месец пращах пари на децата, после им купих апартаменти, а на себе си направих хубав ремонт. Бях горда със себе си. Вече мислех да се върна завинаги в България, но преди година животът ми се промени – срещнах един българин, който живее в Англия от 20 години. Започнахме да общуваме и почувствах, че може да се случи нещо истинско. Но съмненията ми не даваха мира. Артур не можеше да се върне в България, а аз исках да се прибера у дома. И ето, наскоро се върнах. Първо се видях с децата, после с родителите си, а време за свекърите никак не намирах – толкова много задачи се бяха насъбрали. Но една приятелка, която работи като продавачка, дойде на гости и ми разказа: – Твоята свекърва страшно ти се е обидила! – Откъде знаеш? – Чух я да говори с една позната – че си станала високомерна и парите са те развалили. А и че никога не си им помагала финансово. Много ми беше тежко да чуя това. Аз сама израснах две деца и направих всичко за тях. Нямаше как да пращам пари и на свекърите. Трябваше и за себе си да оставям, разбирате ли? След всичко това нямах желание да ги видя, но се насилих. Изкупих продукти и отидох. В началото всичко беше добре, но думите от онази вечер не ми даваха мира, и накрая казах: – Знаете ли, не ми беше лесно през тези години. Всичко правих заради децата, защото нямаше от кого да чакам помощ. – И ние останахме без подкрепа – всички имат деца, които помагат, а ние сме сами! Сякаш сираци! Ти трябваше да се върнеш и да ни помагаш. Свекървата ме засрами. Дори не посмях да споделя, че имам мъж в Англия. Тръгнах си огорчена. Сега не знам какво да правя – наистина ли трябва да помогна на родителите на покойния си съпруг? Вече не издържам!

Е, каква надменна е станала вашата Цветелина! Чувал съм, че парите развалят хората! Аз изобщо не разбирах

Įdomybės

0547

„Гледай ти – на каква важна и надменна стана нашата Настя! Право казват, парите развалят човека! – Аз не разбирах за какво говорят и с какво съм обидила другите… Навремето имах прекрасно семейство – съпруг и две деца, но един ден животът ми се срина. Обичният ми загина при катастрофа и едва преживях скръбта, но мама ме убеди да се държа заради децата. Взех се в ръце, започнах да работя упорито, а когато пораснаха, заминах да изкарвам прехраната в чужбина. Нямах никаква подкрепа, трябваше сама да ги поставя на крака. Така първо се озовах в Полша, после в Англия – сменях една работа след друга, докато започна да печеля нормално. Изпращах пари на децата всеки месец, после им купих апартаменти, ремонтирах и нашето жилище. Гордеех се със себе си. Вече мислех да се върна окончателно в България, но миналата година съдбата ми се промени – запознах се с един мъж, наш българин, но емигрирал в Англия преди 20 години. Започнахме да общуваме и почувствах, че между нас може да стане нещо. Не можех обаче да си намеря място от съмнения – Артур не искаше да се връща в България, а аз копнеех за дома. Наскоро се прибрах, срещнах се първо с децата, после с родителите си. Само свекърите все не успявах да посетя, нито време ми оставаше – толкова неща се бяха натрупали! Докато една приятелка, която работи продавачка, дойде у дома и ми каза следното: – Знаеш ли, свекърва ти е много обидена на теб! – Откъде знаеш? – Чух как се оплаква пред позната – че станала си надменна, парите са ти минали през главата, а не си им помагала с нищо. Болеше ме да чуя такива думи – сама отгледах две деца, направих всичко за тях, не можех и на свекърите да давам пари. И на себе си трябваше нещо да оставя, разбираш ли? След такъв разговор не ми се ходеше при свекърите, но се насилих – купих продукти, отидох. В началото всичко беше добре, но не можах да забравя думите, затова казах: – Знаете ли, не ми беше леко всички тези години. Работих само за да има децата ми, защото нямаше откъде да чакам помощ. – И ние останахме без подкрепа. Всички имат деца, които помагат, а ние сме сами. Все едно сме сираци! Ти трябваше да се върнеш и за нас да се грижиш. Свекърва ми ме засрами. Не посмях даже да разкажа, че имам мъж в Англия. Заминах си огорчена и днес не знам какво да правя – наистина ли дължа помощ на родителите на покойния си съпруг? Не издържам вече!

Ех, та взе да се надува нашата Цветелина! Все казват, че парите развалят хората! Не разбирах какво се

Įdomybės

043

Трябва да се предупреди, аз нищо не съм приготвила! Знаете ли колко струва да посрещаш гости?! – викаше свекървата Аз съм снаха: обикновена, работеща, без “корона” на главата. Със съпруга ми живеем в собствен апартамент в София, сами се справяме – кредит, сметки, работа от сутрин до вечер. Свекървата живее на село, там е и зълвата. И всичко щеше да е добре, ако не решиха, че нашият апартамент е курорт за уикенда. Първоначално звучеше мило: – Ще дойдем в събота при вас. – Само за кратко. – Нали сме си роднини. Да, “за кратко” означава с пренощуване; “ще дойдем” – с чанти, празни тенджери и погледи, очакващи пир. Всяка събота и неделя едно и също: след работа тичам по магазините, готвя, мия, подреждам масата, усмихвам се, а после до полунощ мия чинии и чистя. Валентина Иванова седи и коментира: – Защо салатата е без царевица? – Борщът обичам да е по-наситен. – На село така не се прави. А зълвата добавя: – Ох, изморих се от пътя. – А няма ли десерт? И нито веднъж: “Благодаря”, “Мога ли да помогна?” Веднъж не издържах и казах на мъжа си: – Аз не съм домашна прислуга и не желая всяка събота да обслужвам семейството ти. – Може би трябва да променим нещата. И тогава ми хрумна идея. Следващия път свекървата звъни: – В събота идваме при вас. – Ох, имаме планове за уикенда – казах спокойно. – Какви планове? – Наши си. И знаете ли какво? Наистина заминахме – не “в плановете”, а при Валентина Иванова. Събота сутрин ние със съпруга ми стоим на двора й. Свекървата отваря вратата – и замръзва. – Какво става?! – Дойдохме ви на гости. Само за кратко. – Трябваше да предупредите, нищо не съм приготвила! Знаете ли колко струва да посрещаш гости?! Погледнах я и казах спокойно: – Виждате ли, така живея всеки уикенд. – Значи искаш да ме научиш?! Наглост! Викът беше толкова силен, че всички съседи се загледаха и ние си тръгнахме. Знаете ли кое е най-интересното? Оттогава – нито едно посещение без покана. Никакво “ще дойдем” и уикенд на моята кухня. Понякога, за да те чуят, трябва просто да покажеш на хората как е да си на твоето място. Как мислите – постъпих ли правилно? Как бихте реагирали в такава ситуация?

Ама трябва да се казва предварително, нищо не съм приготвила! Знаете ли колко струва да посрещаш гости?

Įdomybės

0836

Трябва да се предупреждава! Нищо не съм приготвила! Знаете ли колко струва да приемаш гости?! – крещеше свекървата Аз съм снаха: обикновена, работеща жена, без „корона“ на главата. С мъжа ми живеем в собствения ни апартамент в града, теглим кредити, плащаме сметки, работим от сутрин до вечер. Свекървата живее на село, там е и зълва ми. Всичко щеше да е наред, ако не решиха, че нашият апартамент е уикенд курорт. Първо звучеше мило: – Ще дойдем в събота. – Само за малко. – Нали сме роднини. Да, „за малко“ означава с нощувка; „ще дойдем“ – с торби, празни тави и поглед, който чака банкет. Всяка седмица едно и също: след работа тичам по магазини, готвя, сервирам, усмихвам се, после до късно мия съдове. Валентина Иванова седи и коментира: – Защо салатата е без царевица? – Аз харесвам по-наварен боб чорба. – На село така не се прави. А зълва ми добавя: – Ох, много се изморих от пътя. – Няма ли десерт? И нито веднъж: „Благодаря“, „Може ли да помогна?“ Един ден не издържах и казах на съпруга ми: – Не съм домашна прислуга и не искам всеки уикенд да обслужвам твоето семейство. – Може би трябва да направим нещо. Тогава ми хрумна идея. Следващия път свекървата звъни: – В събота идваме при вас. – О, ние имаме планове за уикенда – казах спокойно. – Какви планове? – Наши си. И знаете ли какво? Истински направихме планове – отидохме при Валентина Иванова на село. В събота сутринта с мъжа ми стоим пред нейния двор. Свекървата отваря вратата – и онемява. – Какво е това?! – Ама ние ви идваме на гости. Само за малко. – Трябва да се предупреждава! Нищо не съм приготвила! Знаете ли колко струва да приемаш гости?! Погледнах я спокойно и казах: – Виждате ли, аз така живея всеки уикенд. – Значи решила си да ме научиш?! Нахална! Крясъкът беше такъв, че всички съседи гледаха, а ние си тръгнахме. И знаете ли какво? Оттогава няма непоканени посещения. Никакво „ще минем за малко“ и уикенди в моята кухня. Понякога, за да те чуят, просто трябва да покажеш колко струва да си на твоето място. Как мислите, постъпих ли правилно? Какво бихте направили в такава ситуация?

Трябва да се предупреждава! Аз нищо не съм готвила! Знаете ли колко струва да приемаш гости?

Įdomybės

0483

„– Мише, пет години чакаме… Пет! Лекарите казват, че деца няма да имаме. А днес – чудо… – Мише, виж! – застинах на портата, невярваща на очите си. Мъжът ми влезе притеснен с кофа риба, а на пейката до оградата – плетена кошница с бебе. Огромни кафяви очи ме гледаха без страх… В ръката му — бележка: „Моля, помогнете му. Аз не мога. Извинете.“ – Трябва да се обадим в полицията, – промълви Мишо, но аз вече държах детето в прегръдките си. Пет години надежди… и сега, това чудо в кошница. Кръстих го Илия. Скоро разбрахме, че не чува. През сълзи решихме – няма да го оставим, сами ще се справим! Аз започнах да го уча на всичко, научих жестов език, работихме ден след ден. Нямаше училище за глухи деца, аз станах негов учител… Рисунките му пленяваха всички – жълти слънчогледи, танцуващи полета, безмълвни светове. Нарекоха го „Художникът на тишината“. Селото се присмя, но после замлъкна – творбите на Илия стигнаха дори до София, галериите ги купуваха, а по-късно той откри школа за глухи деца. Израсна и построи дом – наш дом, негов и наш. На стената – картина с мама и кошница, а над нея: „Благодаря ти, мамо!“ Сега живеем там, а най-голямото чудо – момче, което слуша със сърцето си, което ни обича… Истинските моменти се случват в тишината. Споделете, харесайте и коментирайте – ако историята ви трогна!

Божидаре, пет години чакаме. Пет. Лекарите казват деца няма да имаме. А сега Божидаре, гледай!

Įdomybės

047

— Мишко, вече пет години чакаме. Пет! Лекарите казват, че няма да имаме деца. А сега… — Мишко, виж! — онемях до портата, невярваща на очите си. Мъжът ми предпазливо прекрачи прага, приведен под тежестта на кофата с риба. Юлският утринен хлад пронизваше костите, но онова, което видях на пейката, изтри студа изцяло. – Какво става? — Михаил остави кофата и дойде до мен. На старата пейка до оградата стоеше плетена кошница. Вътре, загърнато във избеляла пелена, лежеше бебе. Големите му кафяви очи ме гледаха право – без страх, без любопитство, просто гледаха. – Господи… – издиша Михаил. – Откъде се взе това дете? Погалих внимателно тъмната му коса. Мъникът не се помръдна, не заплака – само премигна. В малкото му юмруче беше стиснат лист хартия. Разтворих внимателно пръстчетата и прочетох: „Моля, помогнете му. Аз не мога. Извинете ме.“ — Трябва да се обадим в полицията, — намръщи се Михаил, почесвайки се по главата. — И в общината да съобщим. Но аз вече го вдигнах на ръце и го притиснах към себе си. Миришеше на прах от пътя и на немита коса. Гащеризонът му беше износен, но чист. – Анна, — Мишко погледна тревожно към мен. – Не можем просто ей така да вземем детето. – Можем, – срещнах погледа му. — Мишко, чакаме пет години. Пет! А лекарите казаха… А сега… – Но законите, документите… Родителите може да се появят, – възрази той. Поклатих глава: няма да се появят. Усещам го. Малкият внезапно ми се усмихна широко, сякаш разбираше разговора. Това бе достатъчно. С познати уредихме настойничеството и документите. 1993 не бе лек. След седмица забелязахме нещо странно. Детето, което кръстих Илия, не реагираше на звуци. Мислехме, че е замечтан. Но когато комшията с трактор загърмя до прозореца, а Илия дори не трепна – сърцето ми се сви. — Мишко, не чува, — прошепнах вечерта, когато го сложих да спи в старата люлка от племенника. Михаил гледа дълго в огъня, после въздъхна: Отиваме при доктор Николов в Златица. Докторът прегледа Илия и вдигна рамене: Вродена глухота, пълна. За операция изобщо не се надявайте. Плаках по целия път към вкъщи. Михаил стискаше волана толкова, че кокалите му побеляха. Вечерта, когато Илия заспа, извади бутилка. – Мишко, може би не трябва… – Не. — отпи наведнъж. — Няма да го дадем. – Кого? – Него. Няма да го дадем никъде. Ще се справим сами. – Но как? Как да го учим? Как… Прекъсна ме с жест: – Ако трябва – ще научиш. Нали си учителка. Ще измислиш нещо. Онази нощ не заспах. Гледах тавана и мислех: „Как да науча дете, което не чува? Как да му дам всичко?“ Под утринния здрач осъзнах: той има очи, ръце, сърце. Значи има всичко нужно. На другия ден взех тетрадка и започнах да пиша план – търсене на литература, как да учиш без звук. От този миг животът ни се промени завинаги. През есента Илия навърши десет. Рисуваше слънчогледи на прозореца. В неговия албум не бяха просто цветя – танцуваха, въртяха се в свой собствен танц. – Мишко, виж, — докоснах съпруга си в стаята. – Пак жълто. Днес е щастлив. През годините се научихме да се разбираме. Първо опознах пръстовата азбука, после жестовия език. Михаил напредваше по-бавно, но най-важните думи – „син“, „обичам“, „гордост“ – знаеше отдавна. Нямаше училище за такива деца. Занимавах се сама. Научи бързо да чете – букви, срички, думи. А да смята – още по-бързо. Но най-много – рисуваше. Навсякъде и винаги. Първо с пръст върху запотеното стъкло. После на дъска, която Михаил му скова. После с бои – върху хартия и платно. Бои поръчвах от града по пощата, спестявах от себе си, за да имам Илия хубави материали. — Пак ли този глух пише нещо? – изсмя се съседът Симеон през оградата. — Каква полза от него? Михаил се изправи от лехата: – А ти, Симо, с какво си полезен освен с приказки? Селото не ни разбираше. Подиграваха Илия, наричаха го с обиди. Особено – децата. Веднъж се прибра с разкъсана риза и драскотина по бузата. Мълчаливо ми показа кой – Кольо, синът на кмета. Плаках, докато почиствах раната. Илия бършеше сълзите ми с пръсти и се усмихваше – казваше, че няма нищо. Вечерта Михаил отиде. Върна се късно, нищо не спомена, но под окото му беше синина. След този случай никой повече не закачи Илия. В тийнейджърските години рисунките му станаха различни – стилът му притежаваше странна дълбочина, сякаш от друг свят. Рисуваше свят без звук, но в платната му имаше такава истина, че спираха дъха. Всички стени бяха покрити с картините му. Един ден комисия от областта дойде да провери домашното обучение. Възрастна жена с строг вид влезе, видя платната и застина. – Кой ги е рисувал? — прошепна. – Синът ми, – гордо отвърнах. – Покажете това на експерти, – махна очилата. — Детето ви… то има истински талант. Но ни бе страх. Светът отвън ни се струваше голям и опасен, особено за Илия. Как ще се справи без нас, без нашите жестове и знаци? – Ще отидем, – настоявах, събирайки му дрехите. — Има артистичен панаир в Пловдив. Трябва да покажем творбите ти. Илия вече бе на седемнадесет. Висок, слаб, с дълги пръсти и внимателен поглед. Неохотно кимна – да спори с мен беше безсмислено. На панаира работите му окачиха най-отзад. Пет малки картини — полета, птици, ръце държащи слънцето. Минувачите ги зърваха, но нищо повече. Тогава се появи тя – сива жена с изправен гръб и проницателен поглед. Дълго стоя пред картините, после рязко се обърна: – Ваши ли са? – На сина ми, – кимнах към Илия. – Не чува? – забеляза жестовото ни общуване. – Да, от раждането. Тя кимна: – Казвам се Вера Иванова, от художествената галерия в София. Тази работа… — задържа дъх пред най-малката картина със залез над поле. — В нея има нещо, което художниците търсят с години. Искам да я купя. Илия се втренчи в лицето ми докато превеждах раболепно думите ѝ. Пръстите му потрепнаха, а в очите му се мерна недоверие. – Наистина ли не мислите за продажба? — в гласа ѝ имаше професионално настойчивост. – Никога… — спрях, усещайки руменина. — Знаете ли, не сме мислили за продажба. Това е просто душата му. Тя извади кожения си портфейл и без пазарлък подаде сума, каквато Михаил печелеше за половин година в работилницата си. След седмица се върна за още една творба – онази с ръцете и утринното слънце. В средата на есента получих писмо: „В работите на вашия син има рядка искреност. Разбиране на тишината без думи. Това търсят истинските ценители.“ В столицата ни посрещнаха сиви улици и студени погледи. Галерията – малко помещение в стара сграда накрая, но всеки ден идваха хора с внимателни погледи. Гледаха, обсъждаха композиции, цветове. Илия стоеше встрани, наблюдаваше движението на устни и жестове. Макар че думите не чуваше, лицата разказваха всичко: случваше се нещо специално. Започнаха грантове, стажове, публикации. Окръстиха го „Художникът на тишината“. Картините му – неми викове на душата – докосваха всеки. Изминаха три години. Михаил не сдържа сълзите, изпращайки сина ни на самостоятелна изложба. Опитвах се да изглеждам силна, но всичко вътре бучеше. Нашето момче порасна. Без нас. Но се върна. Един слънчев ден пристигна с букет полски цветя. Прегърна ни, хвана ръцете ни и ни поведе през селото – покрай любопитните погледи – към далечното поле. Там стоеше Къща. Нова, бяла, с балкон и огромни прозорци. Селото отдавна гадаеше кой богаташ строи тук, но никой не знаеше собственика. – Какво е това? — прошепнах в изумление. Илия се усмихна и извади ключове. Вътре – просторни стаи, ателие, лавици с книги, нови мебели. – Сине, — Михаил омагьосано се оглеждаше, — това… твой дом ли е? Илия поклати глава и с жестове показа: „Наш. Ваш и мой.“ После ни изведе в двора, където на стената сияеше огромна картина: кошница до портата, жена с сияещо лице, държаща дете, а над тях – надпис с жестове: „Благодаря ти, мамо“. Онемях, сълзи течаха по бузите ми, но не ги изтривах. Винаги сдържаният Михаил пристъпи напред и прегърна сина ни толкова силно, че едва дишаше. Илия му отвърна, протегна ръка към мен и останахме така – тримата сред полето до новия дом. Днес картините на Илия красят най-добрите галерии по света. Той отвори школа за глухи деца в областния град, финансира програми за подкрепа. Село се гордее – нашият Илия, който чува със сърцето си. А ние с Михаил живеем в бялата къща. Всяка сутрин излизам на верандата с чай и гледам картината на стената. Понякога се чудя – какво, ако не бях излязла онази юлска утрин? Ако бях се страхувала? Илия сега живее в града, в просторен дом, но всеки уикенд се връща. Прегръща ме и всички съмнения изчезват. Никога няма да чуе гласа ми. Но знае всяка дума. Няма да чуе музика, но създава своя – с цветове и линии. И, виждайки щастливата му усмивка, разбирам – понякога най-важните моменти в живота се случват в пълна тишина. Сложете лайк и споделете мнението си в коментарите!

Мишо, пет години вече чакаме. Пет години. Лекарите казаха не можем да имаме деца. А сега Мишо, ела да видиш!

Įdomybės

0791

БЕБЕ НА ПЕРОНА: 25 ГОДИНИ ПО-КЪСНО МИНАЛОТО ЧУКА НА ВРАТАТА

Намерих бебе на железопътната линия и го възпрах като собствена дъщеря 25 години по-късно миналото се

Įdomybės

015

Ще ще срещнеш своята съдба. Не бързай – всичко става когато му дойде времето Полина имаше една стара и малко странна традиция – всяка година, малко преди Нова година, тя ходеше при някоя гадателка. Благодарение на живота си в големия град, беше лесно да намери нова гадателка. Истината била, че Поля се чувстваше самотна. Колкото и да се опитваше да се запознае с някой достоен млад мъж, все не й се получаваше. Оказа се, че всички свестни момчета отдавна са „разграбени“… – Тази година ще срещнеш съдбата си! – тържествено обяви чернооката гадателка, взирайки се в блестящия кристал. – А къде? Къде ще го срещна? – нетърпеливо попита Поля. – Всяка година ми казват едно и също. Годините си минават, а съдбата ми все не идва. Препоръчаха ми вас като най-силната гадателка. Искам да ми кажете точното място! Иначе ще ви направя антиреклама… – закани се момичето. Гадателката превъртя очи. Разбра, че си има работа с труден клиент, който няма лесно да се отърве. Ако не й излъже нещо сега, девойката ще стои до вечерта и ще задържа опашката от желаещи да научат съдбата си. – Във влака ще го срещнеш! – произнесе с притворени очи. – Виждам го… висок рус младеж, много красив! Наистина като приказен принц… – Уау! – зарадва се Поля. – А в кой влак, и кога точно? – Преди Нова година! – продължи весело гадателката. – Отиди на гарата. Сърцето ще ти подскаже в коя посока да вземеш билет… – Благодаря! – усмихна се щастлива Поля. Полина излезе от входа при гадателката и хванала такси, хукна към гарата. Пред билета обаче ентусиазмът й се поразсипа. Тя гледаше разписанията и изобщо не знаеше накъде да купи билет… – Казвайте! – нетърпеливият глас на касиерката я извади от унеса. – Русе… За тридесети декември. Купе, – промърмори Поля. Въображението й вече рисуваше как седи в уютното купе, пие чай и внезапно се отваря вратата и влиза той – нейният принц… Като се върна у дома, Полина бързо започна да събира най-необходимите неща за път – все пак нейният влак тръгваше късно вечерта… Изобщо не мислеше за последствията. Какво ще прави в новогодишната нощ в непознат град. Единственото, което искаше, беше предсказанието да се сбъдне час по-скоро. Беше й тежко да се чувства ненужна, особено по празниците. Всички пазаруваха за нова година, купуваха подаръци, радваха се на семейството си. Всички – освен нея… След няколко часа Полина вече седеше в купето с чаша чай. Всичко беше точно както си го представяше. Оставаше само да дочака момента, когато през полуотворената врата ще влезе приказният принц… – Добър вечер, – поздрави баба, мъкнейки огромен куфар в купето. – Къде е второто място? – Ето, – смутено мигна Полина, посочвайки полицата отсреща. – Сигурна ли сте, че не бъркате вагона? – Не, мило дете, не се бъркам, – усмихна се бабата и седна на свободната полица. – Извинете, да мина… – промълви Полина. Тя най-накрая разбра, че прави голяма глупост. – Пуснете ме да изляза! Размислих се! – Чакай, да прибера куфара, – каза бабата, без да разбира какво се случва. – Ох… Влакът вече тръгна, – тежко въздъхна Полина. – Какво сега? – Защо пък изведнъж искаш да слезеш? Нещо забрави ли? – попита жената. Полина предпочете да си замълчи и обърна поглед към прозореца, осъзнавайки, че сама се е поставила в тази ситуация. Междувременно Светлана Александровна (да речем баба Станка) извади топли домашни мекици от чантата и покани съседката си в купето да вкуси. – При дъщеря ходих на гости, – поясни бабата. – Сега се прибирам у дома, синът ми и приятелката му пристигат за празника. Заедно ще посрещнем новата година. – Поне на вас ви върви… Аз сигурно ще прекарам Нова година на гарата, – с тъга сподели Поля. Дума по дума, и момичето най-накрая се осмели да разкаже на бабата цялата истина за своите премеждия. – Я, ти си чудно дете! Защо ходиш по тези врачки? – сгълча я бабата. – Ще срещнеш съдбата си – не бързай, всичко си има време… На следващия ден Полина слезе на перона на град, който виждаше за пръв път. Помогна на бабата да слезе с багажите, но после се замисли какво да прави нататък… – Благодаря ти, Полина! С наступващата Нова година! – благодари баба Станка! – И на вас! – усмихна се тъжно Полина. Бабата погледна момичето, чуди се как да я разведри. Разбра, че да прекараш Нова година на гарата – не е най-доброто начало на годината… – Полина, хайде у дома! – внезапно предложи бабата. – Ще украсим елхата, ще сготвим празнична вечеря… – Много се притеснявам… – объркано каза момичето. – По удобно ли ти е да седиш на гарата? – усмихна се бабата. – Хайде, това се реши! Полина прие поканата. Баба Станка беше права – навън пък валеше сняг и нямаше никакъв смисъл да стои на гарата… – Сашко и Лиза вече са у дома, – застъпи бабата. Сашко видя от прозореца как майка му пристигна с такси. Момчето се спусна към асансьора и помогна с тежката чанта. – Сашко, здравей, миличък! А аз не съм сама, имам гостенка – това е дъщерята на моята стара приятелка, Полина, – намигна бабата на момичето. – Чудесно! – усмихна се Сашко. – Заповядай, Полина. Очите на момичето паднаха върху висок, красив рус младеж и тя поруменя. Точно него си беше представяла във влака… Дали съдбата пак си прави шеги? – А Лиза къде е? – запита майка му. – Мамо, Лиза си отиде и няма повече да я има. Не искам да говоря за това, добре? – намръщи се Сашко. – Добре… – сбърка бабата. Вечерта всички се събраха на масата да изпратят старата година. – Полина, ще останеш ли по-дълго при нас? – усмихна се Сашко, като сложи салата в чинията й. – Не, сутринта си тръгвам, – с тъга продума момичето. Наистина не искаше да напуска този уютен дом. Полина чувстваше, че познава баба Станка и Сашко цял живот… – Не разбирам защо да бързаш? – възмути се бабата. – Полина, остани още малко. – Наистина, остани, Полина, – добави Сашко. – Имаме чудесна пързалка в парка, вечерта можем да се разходим. Не си тръгвай толкова скоро… – Убедихте ме! – усмихна се Полина. – С радост ще остана. Следващата Нова година я посрещнаха вече четирима: баба Станка, Сашко, Полина и малкия Артем… А вие вярвате ли в новогодишни чудеса?

Ще не е дошло времето. Всичко с времето си В моя живот, както казва майка ми, винаги съм следвал традициите.