Įdomybės

Колкото по-далеч, толкова по-мила ми става родната къща… – Знаеш ли, мили ми внуче! Щом толкова ви преча, изборът е един. Нито при дъщерите ще се влача вече, нито при приятелки ще обикалям. И дядо да ми търсите не е нужно, я виж какво сте измислили – да ме ожените на стари години! – Бабо, ама нали ти отдавна говоря – и майка казва същото! Хайде мини в дома за ветерани. Само препиши къщата на мен, ще ти уредим стая, майка ще се разбере. И няма да си сама – съседи ще имаш, и мен няма да притесняваш. – Никъде няма да ходя от моя си дом! Казвам ти, Сашо – ако толкова ти преча, вратата е на седем пътя. Ти си млад, умен, намери си квартира и живей, както ти душа сака… Научих се да скитам, време е да се прибера. Недостойно е, внуче, да ме гоните от дома ми и с булките си на пенсията ми да разчитате… Имаш една седмица срок – не си намериш квартира, иди при приятели. Или остани при твоята – тая дето все й забравям името – но днеска да сте извън дома ми. Ужас – сега пък жених ще ми търсят, после в старчески дом ще ме изпият! Разстроеният внук напразно се опитваше нещо да каже, но Лидия Петровна вече не го слушаше – влезе в стаята си и затвори след себе си. … Не вярвах на себе си, че ще събера смелост, накипя много, и си го излях. Два дълги години мълчах, търпях, бягах ту при едната, ту при другата дъщеря, после по намек обратно в моя дом… А внучето – абе, 20-годишен мърляч се настанил като домакин в къщата ми. Я една девойка любов на живота му, я друга… А баба им пречи, шумна, кашля, после им разваля атмосферата. – Бабо, идеш ли в гостито на някоя, че да останем с Деси, Мими или Виктория (който трябва) двама за малко? … Живях как искаха – на всички да угаждам. На зетьове – с месо от пенсията, на внучки – за джобни, на мързеливия Сашко – същото, да плаща сметките. На дъщеря – жалба безполезна, тя си гледа мъжа… Така и си мина времето – като бях удобна, ползваха ме, а като ми благодарят, изпращат ме пак. А мойта къща – все на някой друг… … Сега вече сама си казвам – стига! Време е да съм господарка на своето. И колкото повече отдалечавам родата от себе си, толкова по-мил ми става домът и самотата – като награда. Стига съм живяла за чужди нужди – време е аз да решавам. Защото, колкото по-далеч ги държа, толкова по-мила ми става родната къща и свободата в нея!

Колкото повече минава времето, толкова по-скъп ми става домът… Знаеш ли какво, мило ми внуче!

Įdomybės

Колкото повече си далеч, толкова по-близки стават сърцата… – Знаеш ли какво, мило ми внуче! Ако толкова ви преча, има само един вариант. Няма да ходя по дъщери, по приятелки и другари да се скитам. И дядо да си търся, благодаря, не ми трябва! Я виж ти – решили сте да ме жените на стари години! – Бабо, ама точно това ти казвам и аз отдавна! И майка казва същото – премести се в дом за възрастни. Пиши къщата на мен, там ще ти уредят стая, майка ще се разбере. И няма да си сама – съседи ще имаш, компания, и на мен няма да ми пречиш. – Няма да напусна къщата си! Знай едно, Саше – ако ти преча, вратата е широко отворена, търси квартира и живей, както намериш за добре. Не искаше да учиш – работи. Ако щеш, нови момичета всеки ден води. Аз съм възрастен човек, след месец навършвам 65, искам спокойствие и тишина. Стига толкова съм обикаляла, време е у дома да се върна. Не е редно, внуче, да ме гоните от моя собствен дом, а после с твоите кандидат-булки на моята пенсия да живеете! Не е гумена пенсията ми! Една седмица срок ти давам – не си намериш квартира, иди по приятели и приятелки, или при твоята сегашна – все забравям името ѝ! Искам днес да ви няма вкъщи. Безобразие! Жениха ми търсят, да ме изпратят в дом за стари хора разправят! Възмутеният внук искаше още нещо да каже, но баба Лидия вече не го слушаше – отиде в стаята си и затвори вратата след себе си. Жестоко я заболя глава. Трябва да вземе хапче, ама трябва да иде до кухнята за вода, а не ѝ се среща с внука… Огледа стаята си, на масата видя бутилка минерална вода – добре, поне за едно хапче ще стигне. *** Лидия не очакваше от себе си такава решителност, но натрупалото се възмущение се изля… Две години мълча, търпя, на първа покана отиваше ту при едната дъщеря, ту при другата, а после – при лек намек – „Да не се позадържа майка ви, а?“ – тя пак се прибираше у дома. А сега, внукът Сашко на 20 се разполага в къщичката ѝ, води ту една „любов на живота“, ту друга, а бабата само пречи – сумти и кашля зад стената, разваля романтиката… – Бабо, няма ли да идеш на гости някъде? Да остана с Деси, Веси, Светла или Ирина (подчертавай нужното – сменят се често!), да поседим двамата. Лидия ходеше ту при братовчедка, ту при комшийка или бивша колежка, по цяла вечер, за да не пречи на младите. Първите пъти на домакините им беше приятно, но после, щом гостуванията зачестиха, радостта изчезна – разбра Лидия, че пречи… *** Тъкмо вече нямаше къде да ходи, по-голямата дъщеря роди. Живот в София, ипотека, големият вече ученик – бабината помощ е злато… Лидия отиде при нея, първите месеци всичко беше наред – топла вечеря, подреден дом, гледани внучета. После зетят, само на 10 години по-млад от нея, започна да се оплаква: – Лидия, не купувайте такива салами и кренвирши, опасни са! И защо, като сте у вас цял ден, не готвите нещо като кюфтета?… – Кюфтета са добре, ама харчите много пари. По-икономично трябва!… – А няма ли да има повече месо, не съм треваджия! И така – във всичко все недоволни. А и по-голямата внучка с характер – баба ѝ била немодерна, излагала я, карала я да учи!… Дъщерята не се застъпва – мъжът ѝ бил всичко. Кога най-малкото внуче тръгна на ясли, обявиха, че вече не им трябва. Зетят – – Лидия, благодарим, не ни трябвате. Щастлива Лида се прибра у дома. Най-после ще си почине. Но вкъщи – Сашко с гадже… Мръсно, сметки неплатени, електричеството щяло да спрат… Взе кредит, оправи всичко, пак нежелана се оказа. Къщичката е малка, две стаички и кухня – за внука няма лично пространство. И пак неочакван късмет – малката дъщеря ще ражда, повика баба за помощ. Отиде, три месеца помогна и видя, че вече е в тежест – сама си тръгна. И пак се прибра при… недоволния внук! Може би щеше и да търпи още Лидия, ако не едно събитие след прибирането й… *** – Саше, довечера съм на рожден ден у кумата, ще се върна късно. Ще си отключа през задния вход. – А защо не останеш да спиш? Ще шумиш нарочно после. По-добре остани една-две нощи там, да си починем от теб! – Как пък ще се уморите от мен – една седмица съм си у дома! – Е, и седмица си е време. Няма да останеш? – Не, ще си дойда. На празника седяха, спомняха си младостта, не говореха за грижи. Когато Лидия щеше да си тръгва, на кумата ѝ звънна телефонът – дъщеря ѝ, Настя. Катя, кумата, поговори навън и се върна усмихната: – Настя каза да те оставя да нощуваш тук. – Защо така? Казах на Сашко, че ще си бъда у дома! – Ами, внукът се обадил на майка си – искат да останат сами, ти им пречиш. Настя ми прати съобщение: ако не искаш в дом за стари хора, няма ли дядо някой със собствена къща – Сашко да се жени, а ти да не тежиш на тях… *** Лидия разказа всичко – за живота при голямата дъщеря, при малката, за Сашко – нищо не спести. Да, не е вече и в собствения си дом господар. Сашко като завърши училище, отиде при Настя в София – мъжът ѝ, дядото, не го искаше. Прибра се обратно. Не го взеха в казармата, учене не искаше, от 18–тия си рожден ден все за сметка на баба живее. Лидия не остана и този път да нощува – върна се и каза всичко на внука си право в очите. Сашко се оплака на майка си, Настя, че бабата му изперка, гони го от дома. Настя се разсърди, но Лидия – едно и също на дъщеря си. Сашко се изнесе, обиден. „На моята помощ вече не разчитай, бабо! Кракът ми няма да стъпи в тази къща!“ Остана Лидия сама. Но най-накрая сърцето ѝ се успокои. Цял живот в услуга на другите – време е да живее за себе си. Докато децата растяха, все бяха против нея. След мъжа си всичко сама тегли на гръб. Добруваше за всички, а отгледа консуматори… Не е редно на стари години да гонят човека от собствения му дом. Какъв е този живот, когато у дома си си излишен? Сашко после се осъзна, дойде да иска прошка, Лидия отдавна му беше простила, но не го покани да живее пак с нея – “На гости – всеки ден, Саше, но живеенето заедно – край! Ти си млад, мисли за булки, аз – за спокойствие.“ И дъщерите все звънят – да помага с внуците. Но Лидия повече няма да ходи при тях. „Донасяйте ги у дома – ще ги гледам с радост, въздухът чист, тук ми е спокойно и аз съм си господарка! Никой не ми нарежда.“ Тя казва – колкото повече си далече, толкова по-близки стават хората. И аз вярвам – права е баба Лидия.

Колкото повече времето минава, толкова по-скъпо става… Знаеш ли какво, миличък ми внучеко!

Įdomybės

094

Когато исках да изляза невредим от водата

Когато се опитвах да изляза сух от водата Димитре, дай ми, моля, ключовете от колата. Майка ми спешно

Įdomybės

011

Как в наш дом се настаниха два невероятно невзрачни любимци: как една българка подгони куче до ветеринаря с мисъл, че е допуснала съдбовна грешка, след като вече си имаше най-големия карък сред котараците, осиновен от контейнер за боклук, който веднага скочи с лапи в горещ борш, попадна в сметана, бе вилнял из апартамент, три пъти преживя токови удари и бяга от баби, които се опитваха да му махнат каръка, а после към него се присъедини и най-страшният чихуахуа в София – и как, след като двамата станаха екип, успяха напълно да променят живота на семейството, дори да спасят мъжа от страшна злополука, и защо сега вече никой не смята домочадието за нещастници, а ги обича безкрайно, дори когато посред нощите крещят и падат от кревата, а всичко останало просто се нарича истински късмет!

Жена ми водеше кучето ни при ветеринаря и още по пътя я засегна мисълта, че е направила съдбовна грешка.

Įdomybės

013

Жена заведе новия домашен любимец на ветеринар, а вече усещаше, че допуска съдбоносна грешка – вместо едно невзрачно животинче вкъщи вече имаше две… Всичко стана ясно, щом вкъщи се появи котето. Всъщност “появи” – просто го откриха на боклука. Някой го бе изхвърлил ей така… Жена ми тръгна да изхвърля боклука, а се върна с нов член на семейството. Нарекохме го Невко – от „невъзможен късметлия“. Първата му работа бе да стъпи с предните лапи в горещия боб чорба, после със задните цопна в купата със сметана. И започнаха приключенията… Невко си оставаше ненадминат майстор на кашата – едва не си изкълчи всички лапи, чупеше чаши и вази, а солницата я пазехме като съкровище, защото, щом котан изскочи, винаги каца в нея! Три пъти го удря ток, а оцеляват малко котки, но явно ангелът му-пазител има дежурство. А след като Невко разби сериите на баячките, всички гледачки отказваха да го „преведат“. По съвет на позната купихме му компания – и така се появи страховит миниатюрен чихуахуа, наречен Рекс (щото „лаещ“ е малко казано). На следващия ден се разбра защо в нашата къща на село няма скука – мишки, Невко се диви, а кучето попада в капан… И жената, карайки оплакващо се куче към ветеринаря, вече разбираше, че у дома няма само един невзрачен – а двама! Двамата „късметлии“ започнаха да се пазят, преживяха нападения от оси, гъски, кокошки… Но един ден всички разбраха, че са истинско съкровище: Невко спаси стопанина от катастрофа, като препречи пътя до вратата, а Рекс бранеше приятеля си с безстрашен лай. Оттогава и макар двамата да са все така непоправимо невзрачни и свръх-авантюристични, ги обичат не защото са късметлии, а просто защото ги има. И това е най-голямата късметлийска любов!

Жена водеше кучето си при ветеринаря и някак се усещаше глупаво, с убеденост, че е направила съдбовна грешка.

Įdomybės

011

Малко момиченце влезе плахо в ресторант в София. Видя останките от храна в чинията на една маса и започна да яде. Един сервитьор я забеляза и без да каже и дума, взе чинията изпод носа ѝ. Прочети тази истинска българска история до край – няма да я забравиш! Мария беше само на 8 години, част от семейство с пет деца, с баща, който ги беше изоставил и майка, която се бореше да им сложи нещо на масата. Всеки ден бе борба за оцеляване. В почивните дни Мария помагаше на пазар в центъра на София, носеше стока на една продавачка и така спечелваше някой лев за семейството си. В една събота, на връщане от Женския пазар, реши да мине край любимия си ресторант. Миризмата на топла храна я караше да се спре всеки път. Мечтаеше си само да опита една хапка, а сладкиш с шоколад ѝ се струваше неосъществим лукс. Тази събота Мария не устоя на изкушението – с вехти обувчици и старичко палтенце влезе вътре, видя в останала чиния по маса парче кюфте с пържени картофи и не можа да устои – седна и взе вилицата… Сервитьорът, бдителен, веднага я спря, но вместо порицание ѝ донесе топла порция, сок, и онзи мечтан шоколадов сладкиш. “Всеки заслужава добър обяд – особено едно дете,” каза той с усмивка. Мария, просълзена, поиска остатъка да отнесе вкъщи – за малките си братчета. Сервитьорът сложи в торбичка още храна – за цялото семейство. Така на един обикновен ден в софийски ресторант едно бедно момиче и един добър човек споделиха истинския вкус на съпричастността и доброта – урок, който променя животи!

Една нощ, сякаш от мъгла изтъкана, малко момиче на име Лилия прекрачи прага на странен ресторант в центъра

Įdomybės

0201

Нищо добро не те очаква напред

Витко, получих промоция! разскочи се гласът на Бояна, докато тя босо сваляше мокетите от вратата. Представяш ли?

Įdomybės

033

Малко момиченце влезе в ресторант в София — видя чиния с остатъци от чужда маса и започна да яде. Един келнер я забеляза, приближи се и без да каже дума, взе чинията ѝ. История, която трябва да прочетете до края! Мария на 8 години, от многодетно семейство, изоставени от бащата, с майка, бореща се за прехрана всеки ден – продава на пазара, мечтае за кюфтета и шоколадова торта… През онази събота гладът надделява. С разкъсани обувки, срамежлива и унила, Мария влиза в ресторанта на улица “Граф Игнатиев” с копнеж в очите. Остава изумена, когато вместо упрек, келнерът ѝ поднася топла домашна храна, безалкохолно и мечтаната торта. А след сълзите и благодарността на Мария, получава цяла торба с храна и за братчетата ѝ. Човечността стопля малкото ѝ сърце и променя завинаги живота ѝ – поука за всекиго, която ще помниш дълго!

Едно момиченце влезе в ресторант. Забеляза чиния с остатъци върху масата и започна да яде. Един келнер я видя.

Įdomybės

0402

— Госпожице, когато този дядо довърши евтината си чорба, моля дайте ми неговата маса, нямам време за губене! Днес се чувствам щедър, напишете сметката му на мое име. Но смиреният възрастен мъж изненада надутия богаташ така, че всички останаха без думи! В онова малко ресторантче в тихия ъгъл на България, времето сякаш течеше по различен начин. Място просто, уютно, изпълнено с аромат на прясно изпечен хляб и гореща чорба, където хората идваха не само да се нахранят, а да почувстват… че са у дома. Всеки ден, точно в определен час, се появяваше той – един възрастен човек с износени дрехи, напукани от труда ръце и уморения поглед, който само тежкият живот оставя. Не искаше повече. Не се оплакваше. Не досаждаше никому. Сядашe в ъгъла на своята маса, сваляшe каскета си, търкашe ръце от студа и просто, с кротък глас повтаряшe: — Една чорба… ако може. Келнерката го знаеше отлично. Всички го знаеха. Едни го гледаха със съжаление. Други – с презрение. Но най-много… с невидимо уважение, като част от ресторанта, като човек, който вече няма какво да губи, но запазва достойнството си. Докато един ден вратата не се отвори рязко и въздухът се промени. Влезе мъж със скъп костюм, лъскав часовник и присъствие на човек, свикнал да получава всичко… веднага. Това беше Георги Петров – известен бизнесмен, богат, „някой“. Всички знаеха кой е. Щом седна на хубавата маса до прозореца и метна сакото си, сякаш ресторантът е негов… видя стареца. Старецът тъкмо си похапваше чорбата, сякаш всяка лъжица е малка победа. Петров се засмя кратко, иронично, и кимна на келнерката: — Госпожице… като свърши дядото с евтината си чорба, искам неговата маса. Днес съм щедър – сложете му сметката към моята. Келнерката замръзна. Не заради „жеста“, а заради унижаващия тон. Старецът чу. Всички чуха. Но той не стана. Не спореше. Не вдигна шум. Просто остави лъжицата и вдигна поглед към човека в костюм. В очите му имаше не злоба, а нещо много по-дълбоко – спомен. Изминаха няколко секунди тишина, а после старецът тихо каза: — Радвам се, че си добре, Георги… Петров втрещен замлъкна. Целият ресторант се смълча. Старецът продължи: — Но не забравяй… Когато нямаше нищо, аз ти дадох чорба. Идваше гладен от бедно семейство, тичаше до нашата къща по обед да похапнеш. Аз те помня… Георги преглътна. Маската на „великия човек“ падна за секунда. Целият ресторант затихна. Старецът стана, погледна го право в очите. — Днес имаш всичко, Георги… и пак избра да се надсмееш над човек, който хапва чорба. Не забравяй… животът може един ден да те сложи точно на мястото, което днес сочиш с пръст. Старецът си тръгна. Никой не смееше да диша. Келнерката със сълзи в очите. Собственикът гледаше в пода. А Георги Петров… човекът със света в краката си… за първи път от години – беше малък. Тръгна след стареца до вратата. — Дядо… прошепна със счупен глас. Моля те… прости ми. Старецът отвърна: — Не на мен трябва да искаш прошка, Георги. А на онова дете, което беше… и което затрупа, за да изглеждаш голям. Георги сведе глава. — Идвай пак… и утре, и вдругиден, докато Бог реши… Твоята чорба вече няма да е „евтина“. Старецът се усмихна – и за първи път от години в очите му имаше… покой. Понякога Бог не ни наказва със загуби, а с ненапускaщи спомени, които ни връщат към човещината. Ако си чел дотук, остави едно ❤️ и сподели… някой може да има нужда да си припомни днес, че човекът не се мери с пари, а със сърце.

Госпожице, щом този дядо свърши евтината си супа, дайте ми неговата маса, нямам време да чакам!