Майка ми напусна дома ни, когато бях на единадесет години. Един ден без предупреждение събра набързо
Мислех, че семейството ми е стабилно и нормално – без драми, без ревност, без скрити сигнали или късни прибирания. Не съм подозирала нищо, докато в една обикновена петъчна вечер мъжът ми не сподели, че си тръгва заради по-млада колежка. Останах сама, без постоянен доход, изправена пред купища сметки, отчаяние и глад. Докато търсех работа, започнах да продавам домашни десерти на съседите, да оцелявам на ръба, със сълзи, но и с упоритост. Нито домът, нито животът ми са същите, но съм независима. Научих се да се боря, не от сила, а защото трябваше сама да оцелея, когато няма кой да ти помогне. Бракът ми приличаше на панелна фасада в Пловдив невзрачен, но здрав, уж в реда на нещата. Нямаше ги шумните
Мислех, че животът и бракът ми са нормални – без инстаграм перфектност, но стабилни, без скандали и драми. Не усетих предателството – той беше все така коректен, не криеше телефона си, не закъсняваше, дори жената, заради която ме напусна, често идваше у дома на фирмени събирания и никога не подозирах нищо. Когато петък вечер той ме погледна в очите и ми каза, че си тръгва, светът ми се срина. Без доход, с неплатени сметки, лишения и сълзи – започнах от нулата: първо продадох един домашен десерт, после втори, после десет, разнасях ги пеша из квартала. С малко сън и упоритост успях сама да изплувам – не за да докажа нещо, а защото просто нямах друг избор. Новият ми живот не е лек, но е мой. Бракът ми беше като стар албум със снимки нищо особено, леко избледнял, но изпълнен с познати улици от
Днес отново се утешавам в спомените, докато сълзите тичат по бледните, отпорени от бръчки бузи.
В деня на сватбата ми получих съобщение от сина на шефа: Уволнена си. Честит сватбен ден. Показах го
На 42 години съм и съм женен за жената, която ми беше най-добра приятелка още от ученическите години.
На 42 години съм и съм щастливо женен за момичето, с което седяхме на един чин още в прогимназията в Пловдив – днес тя е най-добрият ми приятел и моята съпруга. Запознахме се в училище, между класните стаи, тетрадките и безкрайните разговори във Входа на блока. Дълги години споделяхме всичко – ученически любови, родителски спорове, младежки мечти и разочарования, без никога да прекрачим границата на приятелството. Тя беше на сватбата ми с първата ми съпруга – дори седеше до родителите ми. Видя края на този брак и остана до мен, когато всичко се разпадна – помагаше с преместването, гледаше с мен мачове в петък вечер, беше моето рамо в трудните моменти. Една нощ, години по-късно, осъзнахме, че чувствата ни вече не са само приятелски – имаше ревност, имаше погледи, и най-вече – имаше страх да не провалим едно приятелство, продължило повече от 20 години. След дълги колебания и изживени раздели дойде моментът, в който се решихме – на 37 и 36 години създадохме нашето семейство без голяма сватба, а с много осъзнатост и обич. Днес, след години заедно, знам, че не се ожених за най-добрата си приятелка по навик, а за единствения човек, пред когото мога да бъда истински себе си – без маски, без преструвки, без страх как ще ме види светът. На 42 години съм и съм женен за жената, която беше най-добрият ми приятел още от времето, когато бяхме на 14.
Радка Иванова наблюдаваше как жената с черната наметка запалваше и угасваше късчета от клечка, едно след
Сънувах, че съпругът ми Тихомир изчезна една сутрин, сякаш се разтвори в първите лъчи на софийската мъгла.
