Įdomybės

В двора на пететажната сграда в спален район на София всички познават баба Алевтина Петрова.

Не очаквах таква постъпка от съпруга си: Семейна драма между сестри, дъщерите на самотна възрастна майка и неочакваното решение на мъжа ми да промени целия ни живот

Яна, трябва нещо да правим въздъхна Мария в слушалката. Какво е станало? отговори малко напрегнато по-малката

Įdomybės

036

Не очаквах таква подкрепа от съпруга си — Ани, трябва да направим нещо… — въздъхна Ирина в слушалката. — Какво е станало? — с тревога отвърна по-малката ѝ сестра. Още щом получи обаждането, Ани се напрегна. Обикновено си пишеха набързо по Вайбър, а сега Ирина държеше на разговор по телефона. — Мама не може вече да живее сама. Ако ѝ звънеше по-често, щеше да знаеш — укори я Ирина. — Е, айде де! Недей пак! Кажи направо какво не знам? Ирина пак въздъхна — емоцията беше присъща на Ани, която от години държеше на независимостта си и реагираше остро на всеки намек в противоположна посока. — Мама вече е на 73. Натиска я постоянно скача, все е слаба. Трудно си готви и поддържа дома, — изреждаше търпеливо Ирина. — Често не може и до магазина да иде сама. Добре че съседката, леля Нина, ѝ носи нещо. — Да не би да гладува мама? — стресна се Ани. — Не, разбира се! На две седмици идвам с всичко необходимо. Не за това говоря — тя без чужда помощ вече не може. А ако падне и се удари? Ще е трудно да я гледаме после… Двете сестри замълчаха. Елена Иванова още като млада била закръглена, а напоследък качи още килограми. Любовта към храната не угасна, а на забележки за диета се сърдеше. — Освен това страшно скучае сама, понякога се разплаква като си тръгна. Жали се, че всички са я оставили… — продължи Ирина. — Вече е нетърпимо. — Добре де, какво искаш? — не издържа Ани. Сестра ѝ събираше кураж — с годините все по-трудно се говореше с Ани. — Предлагам… да се преместиш при нея. — Браво! А защо ти не отидеш? Я да позная — Федя, идеалният ти мъж и пасинокът ви, още дете на 25, имаш да се грижиш за тях, а? — Ани, защо трябва така…? — Все ти решаваш вместо всички! На мен ти май не ти пука! — Ани почти крещеше. Ирина се ядоса също: — А когато мама се разкъсваше между болния татко и вас с Машето? Тя ви носеше храна от село и гледаше детето, та ти да можеш да работиш и да почиваш! Тогава нямаше ти да протестираш, нали?! За миг Ани млъкна. Сестра ѝ казваше истината. Така си беше, когато прекрати краткия си брак с бащата на Машето и свекърва ѝ — добра жена — позволи да останат с детето в апартамента до навършване на пълнолетие. Свекърва ѝ не обичаше много внучката си, алиментите едва стигаха. Ани едва свързваше двата края. Родителската помощ тогава беше навременна, но какво — ще ѝ го изкарват цял живот? Като Маша завърши училище и замина в града, Ани замина за София на работа и вече няколко години живееше под наем в предградията: след 40 не се намира работа лесно. Животът ѝ беше подреден и нямаше намерение да се връща в село. — О, я да видя теб да отгледаш дете сама! — избуха тя — после ще упрекваш! Сега вече Ирина премълча дълго. Нейният живот тръгна лесно — остана в града след университета, стана счетоводителка, искаше добра партия. Но кандидатите не бяха за хвалене — пияница, мамин син, или хванат на издръжка. Чак на 39 срещна Федя — три години по-голям, вдовец с 10-годишен син, Вълчо. Той работеше електротехник, полезен майстор за всичко — винаги зает у комшиите. Не пиеше, малко приказваше (чак суров), точен и подреден до хиперболичност. Въпреки това Ирина се влюби страшно. Всички 14 години брак (ожениха се година след запознанството) се стараеше да е добра съпруга. Пасынокът ѝ залюби с времето, грижеше се за семейството. Мечтаеше собствено дете, но не се получи, затова Федя и Вълчо станаха неин свят. Не искаше да губи това. — Исках да взема мама при мен, — пресипнало прошепна Ирина, — но дори не щеше да чуе. — А твоят Федя не е против тъща му в двустаен? — измайтапи се Ани. — Или и този път не го питаш, знаейки, че майка ти ще откаже? — Ани! Стига вече! Говорим сериозно, не ми е до шеги! — Казано си е… — тросна се Ани и затвори. Е, наговориха се… Ирина стисна телефона и замря. Най-лесно щеше да е Ани да се върне у дома. А тя да идва да помага, с пари, с продукти. И Ани ще си намери работа дистанционно. В селото вече интернет си има. Но Ани не искаше да направи живота й по-лек. Както като малка беше глезена, така и като жена… Нямаш как да ѝ наредиш повече. „Говорих с мама. Тя каза, че всичко ѝ е наред, няма нужда от помощ. Спри с цирка!“ — получи Ирина съобщение на следващия ден. Не й отговори. За какво да спори? Ани с майка си говори не повече от веднъж в месеца. Майка ѝ не се оплаква на нея — радва се, че Ани не я забравя. За да не я разстрои. А Ирина слуша всички оплаквания поне веднъж седмично и после по цели нощи не спи. Федя, иначе невнимателен към настроенията ѝ, вече и той попита дали не се е случило нещо. Не му каза на мъжа си — няма смисъл да го тревожи. Но какво да прави — никой не знаеше. Да наеме гледачка? Пари няма да стигнат. — Стига! — Федя с трясък сложи чашата на масата. — Трети месец не си на себе си. Кажи какво има? Ирина изведнъж се разплака, но се овладя (мъжете не обичат сълзи) и разказа набързо. — Защо не каза, че с Елена Иванова е зле? — Федя я изгледа строго. — Не исках да те тревожа… — прошепна тя. Дали не сгреши, че му се изплака. И него ли ще натовари…? — Ясно, — надигна се той. — За вечерята благодаря. Лягам. Нито новините изгледа. Ирина се въртя цяла нощ сън не я хвана, а сутринта не чу алармата. В събота не беше на работа, но закуската на Федя винаги беше точна. Но този път той си пи чай спокойно, четеше нещо на телефона. — Стана ли? — каза строго, но спокойно. — Да, Федя! Веднага, приготвям! — разтресе се Ирина. — Сядай, трябва да поговорим. Стегната седна на столчето. — Реших. Да помогнем на майка ти. Не е редно човек да оставя стар човек. Майка ми не доживя до старини… Всъщност — местим се при нея. Вече проучих — ще си намеря работа във фермата на бай Иван, и на теб ще се намери нещо. Ирина едва не припадна. — Феде… Сигурен ли си? — Съвсем. Или забрави как Елена Иванова гледаше моя син Вълчо и се грижеше за мен? Не, Ира, помня добре. А и аз отдавна мечтая да се върна в село. Ако тъща ми няма нищо против, разбира се. Ирина го гледаше изумено. Такова нещо не беше очаквала от Федя. Да не би да сънува?! — Ами Вълчо? — попита внезапно. — Какво за него? — учуди се Федя. — Як мъж, с образование, с работа. Ако му освободим апартамента, само ще се радва. — Федя! — хвърли се на врата му, разплака се, въобще забравяйки, че мъжът ѝ не обича такива прояви. Той не се отдръпна. Само я погали по рамото: — Хайде стига, всичко ще се оправи. Тя го вярваше…

Не очаквах това от съпруга си Милена, нещо трябва да се направи… въздъхна Даниела в слушалката.

Įdomybės

0252

Роднините на съпруга ми забравиха да ме поздравят за юбилея – и аз им върнах тъпкано по български

А защо телефонът ми мълчи цяла вечер? Дали нещо не е наред с връзката? Или може би са объркали датата?

Įdomybės

039

Роднините на мъжа ми забравиха да ме поздравят за 40-ия ми юбилей, но аз им показах как изглежда истинската българска жена – когато чашата прелее, отпорът идва достойно!

Янино, защо телефонът ти не звъни цяла вечер? Може би има проблем с връзката? Или пък са объркали датата?

Įdomybės

019

Защо да нараняваш любовта ми?

Тихият вечерен следобед в София. Празни улици, единствените лампи кълнат жълти петна върху асфалта.

Įdomybės

0124

Две колонки: Как една българска майка научи да разделя доброто за другите и грижата за себе си – личният ѝ списък с малки добрини, майчини жертви и първите стъпки към собственото щастие

Тя вече беше събула ботушите и беше сложила водата за чай, когато във Viber ѝ издрънча съобщение от началничката

Įdomybės

016

Две колонки: Дневник на добрината – как една българка се учи да казва „не“ и да избира себе си между чуждите нужди, семейството и вечната грижа за другите

Тя вече е събула ботите си и е сложила вода за чай, когато на телефона ѝ изскочи съобщение от шефката

Įdomybės

022

Ромашки за дядо

Георги Петров живееше в края на ул. Княз Иван, в малка, но здраво построена къща. Стените дебели бръшлянени