Įdomybės

Къде остави салфетките? Казах ти да извадиш онези със сребърния орнамент, по-хубаво отиват на покривката

Įdomybės

083

Пътят към щастието: Ново начало за двама влюбени

Пътуване към щастие: Ново начало за двама влюбени. Гергана пътуваше към любимия си мъж, сякаш летеше

Įdomybės

0248

Мъжът ми доведе колежка на нашата новогодишна вечеря, а аз ги помолих и двамата да си тръгнат: Семейна драма на Бъдни вечер, когато романтичният ни празник по случай сребърната сватба се превърна в изпитание за търпението и достойнството ми

А салфетките къде ги сложи? Казах ти да вземеш онези със сребристия кант, по-ще си отиват на покривката

Įdomybės

033

Преспи под снега на съдбата: Новогодна нощ, която обърна живота на един юрист в замръзналия български зимен курорт

Снежна съдба Станимир, адвокат на тридесет и пет години, ненавиждаше Нова година. За него това не беше

Įdomybės

053

Преспи, сняг и съдба: Новогодни срещи на адвоката Максим в български зимен клуб

Снежни преспи на съдбата Ивайло, юрист на тридесет и пет години, ненавиждаше Нова година. За него това

Įdomybės

0113

Ти не заслужаваш – Историята на Ксения: когато любовта се превръща в жертва, а доверието в изпитание – един разказ за съжителство, неоценена добрина и смелостта да избереш себе си в сърцето на София

Ти не го заслужи Мислех си, че след развода никога повече няма да мога да се доверя на никого, Стефан

Įdomybės

017

Ти не го заслужи – Мислех, че след развода никога повече няма да мога да се доверя на някого, – Андрей въртеше в ръцете си празна чашка от еспресо, а гласът му се пречупи и затрепери толкова убедително, че Кристина неволно се наведе напред. – Знаеш ли, когато те предадат, сякаш губиш част от себе си. Тя ми нанесе непоправима душевна рана. Мислех, че няма да се справя, че няма да оцелея… Андрей, въздишайки тежко, разказваше дълго. За жена си, която не го е ценяла. За болката, която не го пуска. За страха да започнеш отначало. Всяка негова дума се трупаше в сърцето на Кристина като топъл камък и тя вече си представяше как ще стане жената, която ще му върне вярата в любовта. Как заедно ще излекуват раните му. Как той ще разбере, че истинското щастие е възможно само с нея. За Максим Андрей спомена чак на втората среща, между десерта и кафето… – Имам, между другото, син – на седем е. Живее с майка си, но всяка събота и неделя е при мен. Така реши съдът. – Чудесно! – Кристина се усмихна широко. – Децата са щастие. Вече рисуваше в съзнанието си картини: съботни закуски тримата, разходки в Южния парк, вечери пред телевизора. Момчето има нужда от женска грижа и майчина топлина. А тя ще му стане втора майка – не заместител на истинската, разбира се, но близък, роден човек… – Сигурна ли си, че нямаш нищо против? – гледаше я Андрей с особена усмивка, която Кристина тогава прие за недоверие. – Много жени се отказват, като чуят за дете. – Аз не съм като другите! – отвърна тя гордо. …Първият уикенд с Максим се превърна в истински празник. Кристина направи палачинки с боровинки – любимите на момчето, както предупреди Андрей. Търпеливо стоеше над учебника по математика, обяснявайки задачите просто. Изпра му тениската с динозаврите, глади му униформата, проследи той да е в леглото точно в девет. – Ти трябва да си починеш – каза тя един път на Андрей, като го видя проснат на дивана с дистанционно в ръка. – Аз ще се оправя. Андрей кимна – благодарно, както ѝ се стори тогава. Сега разбираше, че това беше кимване на господар, който приема нещо по право. …Месеците се нижеха в години. Кристина работеше като мениджър в транспортна фирма – излизаше в осем, върнеше се в седем. Заплатата не беше лоша – по софийските стандарти. Стигаше за двама. Но те бяха трима. – На обекта пак има закъснение – казваше Андрей, все едно обявява природно бедствие. – Пак ни измамиха. Но скоро ще има голям договор, обещавам ти. Големият договор все се задава от година и половина. Понякога се приближава, после пак изчезва. Но никога не се материализираше. Сметките обаче идваха безотказно. Наем. Ток. Интернет. Храна. Издръжка за Марина. Нови гуменки за Максим. Такса за училище. Кристина плащаше всичко мълчаливо. Пестеше от обяд, носеше си кутия с макарони, отказваше такси дори и да вали. Отдавна нямаше пари за маникюр – сама си пилеше ноктите и се опитваше да не мисли, че преди си е позволявала салон. За три години Андрей ѝ подари цветя точно три пъти. Кристина ги помнеше добре – евтини рози от денонощна будка до „Лъвов мост“, леко повехнали, по акция… Първият път беше след като нарече Кристина истеричка пред Максим. Вторият – след скандал заради приятелка, която внезапно дойде на гости. Третият – когато забрави рождения ѝ ден, защото се застоял в компания. – Андрей, не искам скъпи подаръци – опитваше да говори меко Кристина. – Но понякога е хубаво да знаеш, че мислиш за мен. Поне една картичка… Лицето му веднага се изкривяваше. – Само парите те интересуват, така ли? Само подаръци ли искаш? Не мислиш за любовта ми? За онова, което преживях? – Не за това… – Не го заслужаваш. – Андрей ѝ тръшна думите като кал в лицето. – След всичко, което правя за теб, пак имаш претенции. Кристина замълча. Винаги замълчаваше – беше по-лесно. По-лесно да живееш, да дишаш, да се преструваш, че всичко е наред. А за излизания с приятели Андрей винаги вадеше пари. Кръчма, мач, кафене в четвъртък. Всеки път се връщаше весел, доволен, вонящ на бира и цигари, и се тръшваше на леглото, без да забележи, че Кристина още не спи. Тя се убеждаваше: така е нормално. Любовта е жертва. Любовта е търпение. Ще се промени. Сигурно ще се промени. Малко още, малко повече внимание и любов, той е преживял толкова… …Разговорите за сватба се превърнаха в разходка по минно поле. – И без подпис сме щастливи, за какво ти е? – отмахваше темата Андрей. – След онова с Марина ми трябва време. – Три години, Андрей. Три години са доста. – Натискаш ме. Винаги натискаш! – мръщеше се и излизаше от стаята, а разговорът замираше. Кристина много искаше деца. Свои си, истински. Беше на двадесет и осем и биологичният часовник тиктакаше все по-силно. Но Андрей не искаше да става баща втори път – имаше си едно дете, стигало му. …Тази събота тя просто поиска един ден. Само един ден. – Момичетата ме викат. Отдавна не сме се виждали. Ще се прибера вечерта. Андрей я гледаше сякаш е съобщила, че ще емигрира. – А Максим? – Нали си му баща. Прекарай ден с него. – Значи ни изоставяш? В събота? Аз искам да си почина! Кристина мигна. После още веднъж. Три години не ги беше оставила сами. Не е искала почивен ден. Готвеше, чистеше, помагаше с уроците, переше, глади – всичко след цял работен ден. – Просто искам да видя приятелките си. Няколко часа… Той е твоят син, Андрей. Можеш ли един-единствен ден да останеш с него без мен? – Ти си длъжна да обичаш детето ми като мен! – изведнъж изръмжа той. – Живееш в моя апартамент, ядеш моята храна, а сега и характер проявяваш?! Неговият апартамент. Неговата храна. А тя плаща наема. Тя купува храната от заплатата си. Три години издържа мъжа, който крещеше, защото иска да иде при приятелки. Този път тя го видя истински – не като жертва, не като изгубена душа, а като зрял мъж, свикнал да използва чуждата доброта. Тя не беше любима, не беше бъдеща съпруга. Беше банкомат и безплатна прислужница. Това беше. Когато Андрей отведе Максим при Марина, Кристина взе сак. Ръцете ѝ действаха спокойно, уверено – без трепет. Документи. Телефон. Зарядно. Две тениски, един дънки. Останалото може да се купи. Останалото няма значение. Бележка не остави. За какво? Какво да обясняваш на човек, за когото не съществуваш? Вратата се затвори тихо и без драма… След час Андреевите обаждания започнаха. Първо едно, после второ, после порой от звънци, от които телефонът вибрираше. – Кристина, къде си?! Какво става?! Прибирам се, а те няма! Какво си въобразяваш?! Къде е вечерята? Аз гладен ли трябва да остана? Какво безобразие! Тя слушаше гласа му – злобен, натрапчив, възмутен… И се изумяваше. Дори сега той мислеше само за себе си. Кой ще му сготви вечерята. Нито едно „извини ме“, нито едно „какво ти стана“. Само „как смееш“. Кристина блокира номера му. После профила му в чата – блок. Социалните мрежи – блок. Навсякъде. Три години. Три години – с човек, който не обича, който използва добротата ѝ. Който я убеди, че да се жертваш е любов. Но любовта не е такава. Любовта не унижава. Любовта не превръща човек в работна ръка. Кристина вървеше по вечерна София и за пръв път от много време дишаше свободно. Обеща си: никога повече да не бърка любовта със саможертва. Никога повече да не спасява онези, които давят другите в съжаление. И винаги да избира себе си. Само себе си…

Мислех си, че след развода никога повече няма да мога да се доверя на някого каза Андрей, въртейки празната

Įdomybės

0123

На теб не ти трябва съпруга, а домашна помощница – историята на Евгения: Три деца, един мъж, една свекърва, лабрадор и защо реших да си върна живота в София

Мамо, Рада пак ми е нагризала молива! Светлана нахълта в кухнята с огризан зелен молив в ръка, а след

Įdomybės

014

– На теб не ти трябва съпруга, а домашна помощница – Мамо, Мишка пак ми е гризала молива! Полина нахлу в кухнята с огризка от цветен молив в ръка, след нея виновно се влачеше лабрадорът Мишка и възбудено размахваше опашка. Женина се откъсна от печката, където едновременно къкреше супа и съскаха кюфтета, и тежко въздъхна. Третият молив за днес. – Хвърли го в боклука и си вземи нов от чекмеджето. Макси, направи ли си математиката? – Почти! – долетя гласът на сина от детската стая. „Почти“ от 12-годишния Максим означаваше, че си седи в телефона, а тетрадката стои недокосната. Женина си го знаеше, но сега трябваше да свали кюфтетата, да разбърка супата, да хване четиригодишния Артьо, който целенасочено лазеше към кучешката купа, и да не забрави за пералнята. …Тридесет и две години. Три деца. Един мъж. Една свекърва. Един лабрадор. И тя – единственият работещ механизъм в цялата тази конструкция. Боледуваше рядко. Не защото имаше желязно здраве, а защото нямаше право да се разболее. Кой ще нахрани семейството? Кой ще събере децата за училище? Кой ще разходи Мишка? Отговорът беше един – никой. – Женя, скоро ли е вечерята? Баба Анка се показа на вратата, подпряна на бастуна, осемдесет и пет годишна, бистра глава, добър апетит. За пет години съвместен живот с нея Женина можеше на пръсти да преброи случаите, в които възрастната жена беше направила нещо полезно у дома. – След десет минути, бабо Анке. Старата жена доволно кимна и зашляпа към хола. Понякога, много рядко, четеше приказки на Артьо преди сън – “Малката Червена Капчица” или “Златното петле” – репертоарът не беше голям, но малчуганът слушаше с възторг. През останалото време баба Анка си седеше в стаята, гледаше сериали и чакаше следващото хранене. …Часовникът показваше пет и половина, когато ключът вратеше в ключалката. Димо се прибра с вид на човек, минал през тежък маратон. – Вечерята готова ли е? Дори не „здрасти“. Женина немо посочи подредената маса. Мъжът отиде да си измие ръцете и седна на обичайното си място. Телевизорът се включи – дистанционното сякаш бе залепнало за ръката му. – Днес Полина изкара шестица по четене – опита се Женина. – Аха. – А на Макси трябва да помогнеш с околния свят. – Аха. “Аха” – беше максимумът, на който можеше да разчита. След вечеря Димо се изнасяше на дивана. Работният му ден беше свършил. Мисията изпълнена. Донесъл е парите – останалото не му се полага. По-късно, след като децата заспаха, Женина отваряше лаптопа си. Дистанционна работа за онлайн магазин – обработка на поръчки, клиенти, доставки. Не кой знае каква заплата, но свои изкарани пари. Плюс наема от апартамента, който отдаваше вече четвърта година. „Трябва да се изнесем“ – пробяга обичайната мисъл. И веднага – обичайните оправдания: Макси е на хубаво училище, Поли свикна с детската, ще изгубим наема… Женина затвори лаптопа. Утре. Всичко утре. Декември донесе не само предпразнична суматоха, а и грип. Температурата й хвъркна до трийсет и девет за минути. Болки по тялото, гърло в пламъци, глава като разбита. Женина едва стигна до леглото. – Мамо, болна ли си? – констатира Макси, надниквайки в стаята. Димо се появи и на лицето му проблесна нещо като тревога. Но тя не бе за нея. – Само не заразявай бабата. На нейната възраст грипът е опасен. Женина затвори очи. Разбира се. Баба Анка. Как можа да забрави за най-важното. Следващите три дни преминаха като в сън – висока температура, мокра възглавница, сухи устни. През това време – нито мъжът, нито бабата, нито децата й донесоха чаша вода. Каната стоеше в кухнята, до кухнята – десет крачки, но тя ги взимаше сама, опирайки се по стените. Всички се тревожеха само за бабата. “Не ходи там, мама е болна.” “Сложи маска, когато минаваш покрай стаята.” “Може ли тя да спи в другата стая?” Тя – това беше Женина. В собствения си дом се оказа източник на зараза, от която трябва да пазят, наистина важните членове на семейството. След седмица вирусът стигна и до другите. Първо Артьо – сополи, температура, капризи. После Полина. Димо легна героично с трийсет и седем и две. Баба Анка слегна последна, с най-голяма драма. Женина, още недоизлекувана, се изправи. Пилешки бульон, аптека, термометър, влажно почистване, пране. Обичайният маршрут, но на памучени крака. – Димо, вземи Артьо за час, че ще отскоча до аптеката. Мъжът театрално завъртя очи, но се съгласи. След точно шестдесет минути по часовник Артьо се върна при майка си. – Уморих се. И аз съм с температура! Трийсет и шест и осем. Женина провери. Пролетта не беше по-милостива. Нов вирус, нови болни деца, нови безсънни нощи. Артьо хленчеше, Полина отказваше лекарства, баба Анка искаше специално меню. А сред този хаос – напълно здрав Димо. – Димо, помогни с децата. – Жени, аз помагах миналата седмица, ама тогава бяха почивни дни. Сега съм на работа. Уморявам се. Погледна безразлично – един жест, който обяснява всичко. Вечерите идва, сяда на масата, чака вечеря. Болни деца, изцедена жена, хаос вкъщи – не го засягат. В една вечер, когато Артьо най-сетне заспа, а по-големите учеха, Женина приближи до мъжа си. Телевизорът шумеше нещо за футбол. – Защо не ми помагаш? Защо никога не помагаш? Димо дори не се обърна. Просто усили звука. Женина постоя минута в тишина, гледайки гърба му. Всичко й се проясни за секунда. На другия ден свали от шкафа големите чанти. Детски дрехи, играчки, документи. Макси застина на вратата: – Мамо, тръгваме ли някъде? – Отиваме при баба Ира. – За дълго? – Ще видим. Полина скочи от радост – баба Ира винаги прави любимите й банички. Артьо не разбираше, но дърпаше обичания пухкав заек със себе си. В последния момент се сети и за още един важен член на семейството – Мишка. Тя си тръгва с тях. Димо лежеше на дивана. Сгънатите чанти, облечените деца, нищо не го отдели от екрана. Щом Женина затвори вратата, сигурно просто смени канала. Баба Ира прие дъщеря си и внуците без излишни въпроси. Нахрани ги, прегърна ги. Петдесет и осем години, учителка с тридесетгодишен стаж – разбираше всичко без думи. – Живейте, колкото трябва. Телефонът звънна на третия ден. Димо. – Жени, елате си. Тук е мръсно. Няма какво да се яде. Баба все нещо иска. Нито “липсвате ми”. Нито “зле ми е без вас”. Само битови неудобства. – Димо, ти жена не търсиш, а домашна помощница. – Какво? При какво… – Изобщо, веднъж поне каза ли, че ти липсват децата? Тишина. Дълга, красноречива. – Пари нося. Какво повече ти трябва? – обади се накрая той. Женина затвори телефона. Всичко свърши. Стана й леко, странно леко. След две седмици наемателите напуснаха нейния апартамент. Пренасянето отне един ден. Ново училище за Макси, нова градина за Поли – оказа се лесно, много по-лесно отколкото предполагаше. …Следващият им разговор беше последен. Всички неизказани обиди, всички преглътнати думи, всички безсънни нощи с горещи деца – всичко се изля на веднъж. – Дванадесет години бях безплатна слугиня! – крещеше тя по телефона. – И нито веднъж не попита как се чувствам! Как живея! Ти… Ти… Писна ми! Блокира номера му. Подаде молба за развод. Съдът продължи двайсет минути. Димо не спореше. Подписа за издръжката, кимна на съдията и си излезе. Може би разбра нещо. По-вероятно – просто не му се занимаваше. …Вечерта Женина седяше на кухнята в новия-стар апартамент. Макси четеше книга, Полина рисуваше съсредоточено, Артьо подреждаше конструкторите. Тихо. Спокойно. Мишка лежеше до краката й, главата й върху лапите. Все пак трябваше да готви, чисти, работи допълнително. Но вече – за тези, които наистина бяха нейното семейство. И с тяхното възпитание щеше да се заеме сериозно, за да не станат като баща си. – Мамо – Полина вдигна глава от рисунката, – ти вече се усмихваш повече. Женина се усмихна пак. Полина беше права.

Мамо, Лъки пак ми изгриза молива! Боряна влезе устремено в кухнята, размахвайки огризан оранжев молив