Įdomybės

Когато майка ми разбра, че съм омъжена, че имам хубава работа и собствен апартамент, веднага дойде да ми поиска финансова помощ – но разговорът ни бе чут от мащехата ми, която извика съпруга и сина ми у дома, а накрая съпругът ми обясни на майка ми, че не трябва повече да очаква нищо от мен, и след тези думи тя повече не се появи в живота ми.

3 март Днес се загледах през прозореца на своя апартамент в София и осъзнах колко много се е променил

Įdomybės

040

Родила и оставила на улицата: Какво всъщност се случи?

30 януари, събота Днес отново се ловя в собствените си мисли, като се опитвам да разкажа как се стигна до тук.

Įdomybės

039

– И какво постигна с всичките си оплаквания? – попита мъжът. Но това, което Марина му разкри, го шокира до основи Кога, ако не в пет сутринта, може човек да се събуди, когато чувството на стягане в гърдите не минава? Марина стоеше на ръба на леглото и гледаше през прозореца на панелката в „Люлин“. Сърцето ѝ пак биеше без ритъм: два удара, пауза, три удара, тишина. Вчера докторът в „Пирогов“ ѝ каза – панически атаки. Даде ѝ направление за прегледи. За осемнайсет години Марина от амбициозна студентка с диплома по икономика се беше превърнала… В какво всъщност? В приставка към бизнеса на мъжа си? В самозван счетоводител, който му върти документацията и слага подписи? В чистачка, която всяка вечер мие пода, защото Андрей не забелязва боклука? – Събуди ли се? – Андрей излезе в кухнята. Лицето му беше изморено и кисело. – Пак си будувала цяла нощ? Марина само кимна. Сипа му кафе. Извади от хладилника айряна, с който той закусваше всяка сутрин вече пет години. – Между другото – каза той, – заминавам днес за Варна. За три дни. Важна среща с доставчик. – Андрей… Тя знаеше, че не бива да почва. Че той ще я погледне онзи поглед – все едно пак хленчи и иска съчувствие, което той не чувства. Но въпреки това каза: – Недей сега… Наистина не ми е добре. Докторът настоява да мина изследвания. Той замръзна, остави чашата на масата и въздъхна през носа – така както въздишат хора, които са им писнали едни и същи оплаквания. – И какво постигна с всичките си оплаквания? – Гласът му беше почти спокоен. Дори не раздразнен, а по-скоро безразличен. – Имам работа, Марина. Работа! Не мога всеки ден да слушам за твоите пристъпи, колко ти е тежко, колко си уморена. Кой не е уморен?! Той вече прибираше багажа за път. Привично – знаейки, че тя ще замълчи. Ще преглътне обидата, ще се вини – да, пак не казах както трябва, пак избрах неподходящ момент. Но този път Марина не замълча. – Андрей – изправи се тя бавно и спокойно. – Помниш ли на кого е вписан ипотечният кредит? Той се обърна. Усмихна се подигравателно. – Каква е разликата? На двамата. – На мен. Само на мен. Въздухът като че ли се пропука. Марина видя как лицето му се промени. – За какво говориш? – За това, че когато преди осем години теглихме заема за тази панелка, ти беше с прилични дългове. Банката никога нямаше да ти даде кредит, помниш ли? Той мълчеше. – Ипотеката е на мое име. Апартаментът също. А и съм съкредитоискател по бизнес кредитите ти. Гарант съм. Без моя подпис бизнесът ти замръзва, договори не се подновяват. Андрей бавно седна обратно. – Защо ми го казваш? – Просто ти напомням. И още нещо – Марина извади папка от комода и я сложи пред него. – Знам за Михаела. Той гледаше в папката като ударен по главата. – За Михаела, счетоводителката на Тошо. Млада, хубава, с 12 години по-млада от мен. Тя разгърна папката. Показва му банкови извлечения, преводи, кореспонденции – доказателства, за които той си мислеше, че ги пази добре. – Мислиш ли, че НАП ще се заинтересува от тези парични преводи? Андрей изригна в обвинения, упреци, обиди. Марина се усмихна тъжно. – Приживалка, така ли? Но без тази “приживалка” нямаше да има нито фирмата, нито този апартамент. Кой ти осигуряваше всичко, докато ти отсъстваше “по срещи”? След като сложи всичко на масата – от съдружията, през кредитите, та чак до изневярата и пренебрежението, Марина за първи път каза истината за себе си и за тях. Че е възстановила дипломата си, изкарала курсове нощем, намерила си нова работа, способна да издържа себе си и дъщеря им. Колкото и да се мъчеше Андрей да отрече, да я обвини, да заплаши, тя му остави само два избора: или развод цивилизовано, или съд – с всички последствия. Три дни по-късно Марина вече беше отделна, спокойна и с нова работа. Фирмата остана за Андрей, апартаментът – за нея, а дъщеря им – при майка си. Когато месеци по-късно Михаела си тръгна, Андрей осъзна какво е изгубил. А Марина, чувайки това от стар познат, не почувства нищо – нито злоба, нито жал. Понякога, да си „приставка“ към мъжкия бизнес не е лишено от смисъл, нали мислите? – Историята на българската Марина: Как жена, която години наред бе сянка в бизнеса на мъжа си, показа кой държи истинската сила – „За какво ти помогна постоянното ти оплакване?“ – попита съпругът ѝ, но отговорът ѝ го срази завинаги

И какво постигна с това оплакване? запита мъжът ми. Но онова, което последва, го остави без думи.

Įdomybės

0230

– А какво постигна с твоето оплакване? – попита ме мъжът ми. Но това, което последва, го остави без думи Кога друг път да се събуди човек, ако не в пет сутринта, щом гърдите му се стягат? Марина седеше на ръба на леглото в панелката в София и гледаше към още тъмния булевард. Сърцето ѝ биеше неравномерно: два удара – пауза, три удара – тишина. Вчера личната ѝ лекарка каза – паник атаки, и даде направление за изследвания. За осемнадесет години Марина от амбициозна студентка по икономика бе станала… в какво всъщност? Придатък към бизнеса на мъжа си, счетоводител без диплома, която води документите и подписва договорите; чистачка, която вечер мие пода, понеже Андрей не вижда прах? – Събуди ли се? – Андрей излезе намусен в кухнята. – Пак не си спала? Марина кимна мълчаливо. Сложи кафето и извади любимото му кисело мляко – вече пет години закусва едно и също. – Между другото, – отпива той, – днес пътувам до Бургас. Оставам три дни. Среща с доставчик – важна. – Андрей… Тя знаеше, че не бива да започва разговор. Знаеше, че ще получи същия безразличен, уморен поглед, сякаш пак го тормози с оплаквания, които той не желае да чуе. Но все пак каза: – Моля те, не сега. Наистина не ми е добре, лекарят настоя да отида на изследвания. Той се спря, постави чашата, въздъхна през носа – както правят хората, на които им е писнало да слушат едно и също. – И какво постигна с твоето оплакване? – гласът почти спокоен, дори нераздразнен, по-скоро безразличен. – Имам работа, Марина. Трябва да работя. А не всеки ден да слушам за твоите кризи и умора. Кой ли не е изморен?! Той вече стягаше куфара. По навик. Знаеше, че тя ще замълчи, ще преглътне обидата и пак ще се обвини – аз не казах каквото трябва, пак избрах лош момент… Но Марина този път не замълча. – Андрей, – стана тя бавно, спокойно. – Помниш ли на кое име е жилищният ни кредит? Той се обърна, засмя се презрително. – Какво значение има? Вероятно на двамата. – На мен. Само на мен. Въздухът сякаш се насити с електричество. Марина видя как лицето му се промени. – Какво намекваш? – Че преди осем години, когато купувахме апартамента, ти имаше сериозни дългове. Банката никога нямаше да ти даде кредит, помниш ли? Той мълчеше. – Затова – и кредитът, и апартаментът са на мен. Аз съм и съкредитополучател по бизнес заемите ти. Без моя подпис нищо не подновяваш, не разширяваш, не правиш. Андрей седна отново на масата, като че ли залитна. – Защо ми казваш това? – Просто ти припомням. И още нещо, – Марина извади папка от чекмеджето и я постави пред него. – Знам за Ксения. Андрей впери поглед в папката. Седеше като закован – лицето му като след удар със сап от лопата: още не го боли, но вече знае, че нещо се е счупило. – За Ксения, – повтори Марина. Гласът изненадващо равен. – Служителката на твоя приятел Валери. Много хубаво момиче. По-млада от мен с 12 години. Тя отвори папката, нареди лист по лист, като дилър на карти в казино. – Извлечения от твоите сметки. Тези преводи – 800, 1000, 1800 лева – всеки месец. Той мълчеше. – А ето и разпечатка от чатовете. – Марина го подаде. – Мислеше ли, че не знам паролата на служебния ти компютър? Аз ти я сложих, когато забрави старата. Андрей грабна листовете, пребледня. – Откъде имаш това? – Има ли значение? – Марина си наля вода – ръката ѝ потрепери, но съвсем малко. – Важното е друго. Ти превеждаше пари през нея. Мислиш ли, че НАП няма да се заинтересува? Андрей скочи, почти изкрещя: – Какво си ти? На врата ми вися цял живот! Не си изкарвала стотинка! Седи си като приживалка в къщи! – Приживалка? – Марина се засмя горчиво. – Та аз съм тази, която подписваше договорите с банките, водеше ти счетоводството, докато ти „по срещи“ изчезваше. На мое име е апартаментът, аз съм съкредитополучател. – Заплашваш ли ме?! – Не, – Марина се обърна към прозореца. – Просто ти обяснявам фактите. Защото явно си забравил елементарното. Тя се обърна. – Последните шест месеца си поднових дипломата. Минала съм курсове за квалификация – нощем, измежду пристъпите и безсънието. Получих оферта за работа – не блестяща, но достатъчна за квартира и издръжка на мен и Кирил. – Кирил?! – сепна се той. – Да не мислиш да вземеш детето?! – Видя ли го последния месец? – Марина застана до него. – Не се сещаш дори кога последно говори с него. Марина извади още един документ. – Заключение от невролог: хронично нервно изтощение, паник атаки. Препоръка – смяна на средата, психотерапия, спиране на травмиращите фактори. Знаеш ли къде води това в съда? – Марина… – Ако подам за развод, съдът ще е на моя страна. Последен лист на масата. – И най-важното – без моя подпис банката няма да ти продължи кредитната линия след седмица. Валери звъня вчера – искат документи, а липсва именно моят подпис. Андрей пак седна, този път притихнал. – Какво искаш?! Пари ли? Марина се засмя – кратко, без звук. – Пари ли? Не. Искам уважение. Искам поне веднъж да признаеш, че без мен нямаше да имаш нищо: нито бизнес, нито апартамент, нито дори тази командировка, за която толкова се тръшкаш. Тя взе чантата си. – Имаш време до довечера. Аз си тръгвам с Кирил при Олга. Помисли добре. Когато си готов да говориш – звънни. Но не чакай пак да бъда онази Марина, която преглъщаше и мълчеше. Шест часа по-късно Андрей звънна. Марина седеше в кухнята на Олга, пиеше чай с мента и усещаше, че диша по-лесно. Сякаш е изплувала от тресавище, в което се е давила с години. – Алло? – Гласът ѝ тих, стабилен. – Трябва да поговорим. – Аз слушам. – Не по телефона. – Пауза. – Ела си у дома. Марина се усмихна и поклати глава. – Ако искаш да говорим, Андрей, ела тук. Адреса знаеш. Той пристигна след час. Раздразнен, нервен, като човек, притиснат до стената. Олга заведе Кирил в другата стая. Марина остана сама в кухнята. – Какво си позволяваш!? – тропна той по масата. – Да ме изнудваш ли?! – Не. Обяснявам ти фактите. – Какви факти?! Прерови ми компютъра, следиш ме, ровиш из документите ми! – Андрей, наистина ли мислиш, че сега е моментът да нападнеш мен? След всичко, което вече ти показах? Той замълча – знаеше, че е права. – Слушай внимателно, – наведе се Марина. – Няма да те съсипвам. Няма да викам НАП или да вдигам скандали. Просто искам да разбереш: без мен си загубен. – Развод ли искаш? – Гласът му глух. – А ти? Той не отговори дълго, после тихо призна: – С Ксения… не значеше нищо. – Недей ме прекъсва. – Вдигна ръка тя. – Зная от половин година. Знаех и за парите, и за срещите в „командировките“. Знаех, и мълчах – надявах се да мине. Чаках да се осъзнаеш. Засмя се горчиво. – Може би просто ме е страх да призная, че бракът ни е умрял отдавна. Но все се преструвахме, че всичко е нормално. – Марина… – Омръзна ми да съм просто придатък към живота ти. Омръзна ми да обезценяваш всяка моя дума, всяка молба; да не забелязваш как умирам до теб от паник атаки и безсъние. Андрей седеше пребледнял, стиснал юмруци. – Имаш избор, – продължи тя. – Може да опитаме отначало. Без лъжи. Без изневери. – Или да си тръгнеш и да ми вземеш всичко. – Не, – поклати глава Марина. – Ще си тръгна и ще взема само моето: жилището, моя дял от фирмата, кредитите, които са на мое име – ще си ги плащаш сам. Аз ще съм на квартира, ще започна новия си живот. Тя стана. – Имаш три дни. Размисли. И като си готов – обади се. Само помни: онази Марина, която мълча и търпя, умря вчера в пет сутринта. Седмица по-късно Андрей се върна отново. Този път без фалшивата увереност. Просто седна на същата маса и дълго мълча. – Валери каза, че без твоя подпис няма кредит, – каза накрая. – Бизнесът ми спира. Марина кимна. – Знам. – Какво искаш? Тя го погледна право. – Искам развод. Андрей пребледня. – Сериозна ли си? – Колкото никога. – Тя си наля чай. Ръцете ѝ не трепереха. – Ще подпиша за банката, ще ти продължа кредита, но само ако си уредим развода цивилизовано. Фирмата остава за теб – изкупуваш моя дял. Жилището е за мен. Кирил остава при мен. – Марина… – Решила съм, Андрей. – Усмихна се. – И знаеш ли кое е най-странното? За пръв път от години спах без хапчета. И без пристъпи. Той мълчеше. – И всичко ми стана ясно. Не съм болна, не трябва да се лекувам. Просто трябваше да се махна от теб и този живот, където за мен няма място. Тя стана. – Имаш избор. Или се съгласяваш на условията – мирно се развеждаме, или завеждам дело, показвам всички документи и губиш всичко. Избирай. Андрей наведе глава. Осъзна – този път наистина е загубил. Жената, която смяташе за слаба, всъщност беше много по-силна от него. – Добре, – изрече едва чуто. – Съгласен съм. Три месеца по-късно те бяха официално разведени. Марина получи апартамента и достойна сума за дела си във фирмата. Започна нова работа. Андрей остана с бизнеса и ново жилище. Но и с едно странно усещане за празнота, което не го напускаше. Особено вечер, когато се прибираше сам и нямаше на кого да разкаже как му е минал денят. Ксения, между другото, си тръгна месец след развода. Оказа се, че търсела не любов, а удобство. Щом разбра, че Андрей сега плаща всичко сам, а любовницата вече няма привилегии – загуби интерес. Марина разбра това от Валери. Усмихна се – и не почувства нищо. Нито злорадство, нито жал. Просто нищо. Вие как мислите – струва ли си понякога една жена да участва активно в бизнеса на мъжа си?

И с какво точно постигна с непрестанното си оплакване? запита мъжът ѝ. Но следващото изречение го срази.

Įdomybės

014

Съпругата ми спеше до мен… и изведнъж получих известие във Facebook – непозната жена ме помоли да я добавя. Приех, писах ѝ „Познаваме ли се?“, а тя ми отвърна: „Чух, че си женен, но още те обичам“. Беше бивша приятелка – изглеждаше страхотно на снимката… Но затворих чата и погледнах жена си, която спеше спокойно след дълъг работен ден. Замислих се как се чувства сигурна с мен, далеч от родителския си дом, където винаги се е разчитала на семейството си. Изтрих жената и се обърнах към съпругата си – защото съм мъж, а мъжът си държи на брака и не предава доверието на съпругата си…

Съпругата ми спеше до мен и изведнъж получих известие във Фейсбук и една жена ме помоли да я добавя в приятели.

Įdomybės

0105

Съпругата ми спеше до мен… и изведнъж получих известие във Facebook – непозната жена ме помоли да я добавя. Приех поканата и попитах: „Познаваме ли се?“. Тя ми отговори: „Чух, че си се оженил, но още те обичам.“ Беше стара приятелка, изглеждаше много красива на снимката. Затворих чата и се загледах в съпругата си, която спеше кротко след дълъг ден на работа – в нов дом с мен, далече от родителите си и всичко познато. Спомних си как родителите ѝ винаги са били до нея, а тя сега ми се е доверила напълно. Тогава блокирах жената и заспах до съпругата си. Аз съм мъж, не дете – заклех се във вярност и ще се боря винаги да съм достоен съпруг, който не предава половинката си, нито разрушава семейството си…

Съпругата ми спи до мен… и изведнъж получавам известие във Facebook една жена ми изпраща покана

Įdomybės

058

Съседите: Непредвидими Преживявания в Българския Блок

Я е, спря Васил Петров, взе я, наречоха се, а тя не може да готви, нито да пере. Седеше върху брадвата

Įdomybės

Бях на 22, когато се разделихме – той каза, че вече няма чувства и му трябват „други неща“. След дни научих, че се вижда с доста по-възрастна жена. Приятелките ми ме питаха дали е вярно, изпратиха ми снимка от софийски бар, където той я прегръщаше. После започна да разказва унизителни неща за мен – че не се къпя, че мириша, че съм имала въшки – дори на приятелски събирания, на шега пред всички. Не вярвах, че една клюка може да се разрасне така. Колежки от университета ми подаваха дезодорант „за всеки случай“, а всеки, който ме поздравяваше, ме гледаше странно. Опитах да говоря с него, той ме обвини, че аз лъжа за него. Той никога нищо не опроверга. Накрая трябваше да сменя квартала и компанията, за да спре този шум. Той си намери нова връзка, а аз останах с последиците – защото най-често жените носим най-тежкото, докато мъжете потъват в своята несигурност.

Бяхме на 22 години, когато решихме да се разделим. Един ден той ми каза, че вече не усеща същото, че

Įdomybės

0140

Бяхме на 22, когато се разделихме. Той ми каза, че вече не изпитва същото, че има нужда от „нещо друго“. Само след дни разбрах от наша приятелка – звънна ми и попита: „Вярно ли е, че той излиза с много по-възрастна жена?“ После получих снимка от бар в центъра на София – той беше прегърнал жена, която спокойно може да му бъде майка. Не беше слух, а истина. Когато ме питаха, казвах директно: „Остави ме заради по-възрастна жена“. Оттам всичко се завъртя. Седмица по-късно приятелка ми написа в WhatsApp: „Добре ли си?“ Оказа се, че той говори странни неща за мен – казва пред компания, че не се къпя, че подмишниците ми миришат, че имам лош дъх, и че е видял въшки веднъж. Шокът беше огромен – а после слуховете започнаха да се раздуват. Колежка ми подаде дезодорант „за всеки случай“ на работа. Всички ме гледаха с недоверие, той продължаваше лъжите си, отговаряше ми, че аз съм започнала първа, а за връзката с жената само казваше, че „това не е работа на никого“. В град като София си загубих социалните кръгове, сменях места и спирах да общувам с хора, които повтаряха глупостите, които беше казал. Той си продължи живота, а аз разбрах нещо по-болезнено – жените понасят най-тежката част, когато мъжете са несигурни и ги е страх да си признаят истината.

Днес отново си мисля за онова лято, когато на 22 се оказах сама. Всичко се случи толкова бързо, че и