Įdomybės

– Добра жена е! Какво ли щяхме без нея да правим? – А ти ѝ даваш само две хиляди на месец. – Абе, Стефке, нали ѝ прехвърлихме апартамента… Стефан стана от леглото и кротко отиде в съседната стая. На светлината на нощната лампа, с изморени старчески очи, погледна към съпругата си. Приседна до нея, послуша. – Всичко май е наред. Стана и бавно се запъти към кухнята. Отвори айряна, отскочи до банята. После отиде в своята стая. Легна в леглото. Не му се спи: – На нас със Стефка ни е минало деветдесетте. Колко ли живот ни остана? Скоро и до Господа сме, а покрай нас – никой. Дъщерите ни ги няма, Радка си замина, още не беше навършила шейсет. Иван също вече го няма. Голям горазд беше да си живее… Имаме една внучка, Мария, тя си е в Германия вече двайсет години. Дядо и баба ѝ не идват на ум. Може и тя вече да е с големи деца… Не усети кога заспа. Събуди го докосването на ръка: – Стефане, добре ли си? – тихо попита съпругата му. Отвори очи. Тя се беше надвесила над него. – Какво има, Стефке? – Ами гледам – лежиш, не мърдаш. – Още съм жив! Спи си! Зачуха се бавни стъпки. Щракна ключът в кухнята. Стефка пийна вода, отиде до банята, после се върна в стаята си. Легна на леглото: – Някой ден ще се събудя и него няма да го има. Какво ще правя тогава? А може и аз да си отида първа. Стефан вече нашите помени ги е уредил. Никога не съм мислила, че може да се направи това предварително. От друга страна – добре е. Кой друг ще се погрижи за нас? Внучката не се сеща за нас. Само съседката Иванка идва. Тя има ключ от апартамента. Стефан ѝ дава по хиляда лева от пенсията ни. Тя пазарува, гледа да не ни липсва нищо. За какво ни са пари? От четвъртия етаж вече сами не слизаме. Стефан отвори очи. През прозореца надничаше слънце. Излезе на балкона, видя зелената върха на черешата. Усмивка заигра на лицето му: – Ей, че дочакахме и това лято! Отиде при жена си. Тя замислено седеше на леглото. – Стефке, стига си тъжила! Ела, ще ти покажа нещо. – Ох, нямам сили! – едва се изправи старицата. – Какво си намислил? – Хайде, хайде! Проведе я до балкона, подпирайки я през рамо. – Гледай, черешката е зелена! А ти казваше: няма да дочакаме лято. Е, дочакахме! – Ах, вярно! И слънце грее. Седнаха на пейката на балкона. – Помниш ли, когато те поканих на кино? Още в гимназията. Тогава и черешата разцъфтя. – Може ли да се забрави такова нещо? Колко години минаха? – Седемдесет и отгоре… Седемдесет и пет. Дълго си спомняха младостта. Много неща се забравят на старини, дори и дето вчера си правил, но младостта не се забравя. – Ох, отплеснахме се! – стана Стефка. – А още не сме закусили. – Стефке, направи хубав чай! Омръзна вече тая билка. – Ама нали не ни е позволено. – Поне разреден и по малко захар сложи! Стефан пиеше слабо запарения чай с малка препечена филийка със сирене, спомняйки си времето, когато на закуска имаше силен чай и баница или мекици. Дойде съседката. Усмихна се: – Как сте, старейшини? – Какви да сме на деветдесет? – пошегува се дядото. – Щом още имате шеги на устата, добре сте! Какво да ви купя? – Иванке, купи месо! – помоли Стефан. – Не бива, докторите забраниха. – Пилешко може. – Добре, ще взема. Ще сготвя супа с фиде! Съседката оправи масата, изми чиниите и излезе. – Стефке, ела на балкона, – предложи мъжът. – Да се сгреем на слънце. – Хайде! След малко пак дойде Иванка. Излезе на балкона: – За слънцето сте се затъжили, а? – Добре е да е така, Иванке! – усмихна се Стефка. – Чудно, сега ще ви донеса каша тук, а после ще почна супата за обяд. – Добра жена е – погледна я Стефан след нея. – Какво щяхме без нея да правим? – А ти ѝ даваш само две хиляди. – Стефке, нали апартамента ѝ прехвърлихме. – Тя не знае. Цял ден на балкона до обяд. А за обяд – пилешка супа, вкусна, с месо и картоф. – Винаги такава на Радка и Иван правех, когато бяха деца – спомни си Стефка. – А сега на старини чужд човек ни готви – тежко въздъхна мъжът ѝ. – Такъв ни е късметът, Стефанчо. Като нас няма – кой ще изплаче? – Стига, Стефке, няма да тъжим! Хайде да си починем! – Стефане, вярно казват: „Старост и детство си приличат.“ И при нас всичко е по детски: попара, дрямка, следобедна закуска. Подремна Стефан малко и стана – не му се спеше. Времето май ще се развали. Отиде до кухнята. На масата две чаши с компот, приготвени от Иванка. Взе ги внимателно и ги занесе в стаята на жена си. Тя бе седнала замислено до прозореца. – Какво има, Стефке, потисната си? – усмихна се той. – Ето, компот! Тя вдигна чашата: – И ти не можеш да спиш… – Времето такова. – От сутринта не ми е добре, – поклати глава Стефка. – Май вече малко ми остана. Погрижи се хубаво като си отида. – Стефке, какви ги говориш… Как ще живея без теб? – Някой ще изпревари, няма как. – Стига! Ела на балкона! До вечерта на балкона. Иванка направи сиренци. Хапнаха и седнаха пред телевизора. Всяка вечер преди сън гледаха по нещо. Нови предавания трудно ги разбираха, затова пускаха стари комедии и анимации. Тази вечер само един анимационен филм. Стефка стана от дивана: – Отивам да спя. Уморих се. – И аз ще си легна. – Дай да те погледам хубаво! – внезапно пожела тя. – Защо? – Просто искам… Дълго се гледаха в очите, сякаш се връщаха към младостта си, когато всичко бе още напред. – Хайде, ще те изпратя до леглото. Стефка се хвана под ръка за него и двамата тръгнаха полека. Той я зави внимателно и се върна в стаята си. Тежко му беше на сърцето. Дълго не можеше да заспи. Мислеше, че изобщо не е спал. Но часовникът показваше два след полунощ. Стана и отиде при жена си. Тя лежеше с отворени очи: – Стефке! Взе я за ръка: – Стефке! Сте-фке! И изведнъж и на него не му стигна въздух. Дотътри се до стаята си. Извади подготвените документи и ги сложи на масата. Скришом пак се върна при нея, помълча дълго до лицето ѝ. После легна до нея и затвори очи. Видя своята Стефка млада и хубава, както преди седемдесет и пет години. Тя вървеше нанякъде, към светлината в далечината. Той хукна след нея, хвана я за ръка. На сутринта Иванка влезе в спалнята. Лежаха един до друг. На лицата им застинали едни и същи щастливи усмивки. Жената позвъни на бърза помощ. Лекарят, който дойде, погледна тях, поклати глава: – Заедно си отидоха. Значи много са се обичали… Откараха ги. А Иванка се отпусна на стола до масата. Тогава видя документите и завещанието на свое име. Наведе глава и се разплака… Харесайте и споделете вашите мисли в коментарите!

Добра жена е. Какво ли щяхме да правим без нея? А ти ѝ даваш само двеста лева на месец Елеоно, та нали

Įdomybės

037

– Добра жена. Какво ли бихме правили без нея? – А ти ѝ даваш само две хиляди на месец. – Елена, та нали ѝ прехвърлихме апартамента. Никола стана от леглото и бавно тръгна към съседната стая. На светлината на нощната лампа, присвити очи огледаха съпругата му. Той приседна до нея, вслуша се. – Сякаш всичко е наред. Стана, бавно се затътри към кухнята. Отвори айряна, посети банята. И се прибра в стаята си. Легна. Но сънят го не ловеше: – Ние с Елена сме на деветдесет години. Колко живот замина? Скоро при Господа ще сме, а покрай нас – никой. Дъщерите ги няма, Наталия си отиде, не беше стигнала до шестдесет… Максим също си замина. Голям веселяк беше… Има внучка – Ксения, но тя вече двайсет години живее в Полша. За баба и дядо дори не се сеща. Вече сигурно и нейните деца са големи… Не усети кога заспа. Събуди го нечий допир. – Никола, добре ли си? – прозвуча тънък гласец. Отвори очи. Над него се беше надвесила жена му. – Какво има, Елена? – Гледам – лежиш, не мърдаш. – Жив съм още! Лягай да спиш! Разнесоха се влачени стъпки. Щракна ключът на кухнята. Елена Иванова пи вода, отиде в банята и се запъти в стаята си. Легна: – Ей така, някой ден ще се събудя, и него няма да го има. Какво ще правя? А може пък аз да съм първа. Никола вече и за помените ни е поръчал. Не съм мислила, че може това да се организира предварително. Ама, от една страна, добре е. Кой друг ще го направи за нас? Внучката ни е забравила. Съседката Иванка единствена идва. Тя има ключ от апартамента ни. Дядо ѝ дава по хиляда лева от пенсиите ни. Тя купува каквото трябва – продукти, лекарства. Къде да даваме парите? А и по стълбите на четвъртия етаж вече не слизаме сами. Никола Иванов стори очи. През прозореца се показваше слънцето. Излезе на балкона, видя зелените върхове на черешата. По лицето му пробяга усмивка: – Ей на, доживяхме и до лятото! Отиде да види жена си. Тя се беше заслушала в мислите си. – Елено, стига тъга! Хайде, да ти покажа нещо. – Ох, нямам сили! – въздъхна възрастната жена. – Какво измисли? – Хайде, хайде! Помогна ѝ да стигне до балкона. – Погледни, черешата е зелена! А ти викаше: „няма да доживеем до лятото“. Доживяхме! – Е, вярно! И слънце има. Седнаха на пейката на балкона. – Помниш ли как те поканих на кино? Още в училище бяхме. Тогава и черешата зеленееше така. – Кой забравя такива неща? Колко години минаха… – Седемдесет и нещо… Седемдесет и пет. Дълго седяха и си припомняха младостта. Старостта всичко покрива, дори вчерашния ден забравяш, но младостта – никога. – Е, заседяхме се! – стана жена му. – А още не сме закусвали. – Елено, свари хубав чай! Омръзна тази лайка. – Не можем така, не ни дава лекаря. – Малко, слабичък, и по една лъжичка захар сложи. Никола Иванов пиеше този слаб чай, хапваше малък сандвич със сирене и си спомняше времето, когато на закуска чаят беше гъст, сладък, с мекици или бухтички. Влезе съседката. Усмихна се одобрително: – Как сте? – Какво да сме ние на деветдесет? – пошегува се дядото. – Щом се шегувате, значи всичко е наред. Какво да купя? – Иванке, купи малко месо! – каза Никола Иванов. – На вас не ви позволява докторът. – Пилешко може. – Добре, ще купя. Ще ви сваря супичка с фиде! Съседката изчисти, изми чиниите, излезе. – Елено, хайде пак на балкона, – предложи мъжът. – Да се стоплим на слънце. – Хайде! Дойде съседката на балкона: – За слънцето ли сте се натъжили? – Как добре е тук, Иване! – усмихна се Елена Иванова. – Добре, веднага ще донеса каша, и ще започна супа за обяд. – Добра жена е, – погледна я Никола. – Какво бихме правили без нея? – А ти ѝ даваш само две хиляди на месец. – Елено, апартамента ѝ оставихме. – Тя не знае още. Седяха си на балкона до обяд. На обед беше пилешка супа, с парченца месо и картоф: – Винаги такава правех на Наталия и на Максим, когато бяха деца – припомни си Елена Иванова. – А сега на старини чужди хора ни готвят, – въздъхна мъжът. – Явно, Николчо, такава ни е съдбата. Щом ни няма – няма и да има кой да заплаче. – Хайде, Елено, няма да тъгуваме. Да подремнем! – Никола, вярно казват: “Който остарее, все едно дете става”. Всичко ни е като за малки: супа претрита, следобеден сън, закуска. Подремна Никола Иванов, но не му се спеше. Или времето се мени? Отиде в кухнята. На масата – две чаши сок, оставени грижливо от Иванка. Взе ги в двете ръце и внимателно отиде при жена си. Тя седеше на леглото и гледаше през прозореца. – Какво е, Елено, натъжена си? – усмихна се. – На, пий сок! Тя сръбна глътка: – И ти не можеш да спиш! – Времето май ще се развали. – Още от сутринта не ми е добре, – тъжно поклати глава Елена Иванова. – Чувствам, малко ми остава. Погрижи се след мен. – Елено, какви ги разправяш. Как ще живея без теб? – Един от нас ще си тръгне първи. – Хайде, стига! На балкона! Проседяха до вечерта. Иванка направи сиренки, хапнаха и преседяха на телевизора. Гледаха най-вече стари комедии и анимации. Този път успяха да изгледат само един. Елена Иванова стана: – Лягам, изморена съм. – И аз ще легна. – Дай, да те погледна хубаво! – изведнъж каза тя. – Защо? – Просто ще те погледам. Дълго се гледаха в очите, сякаш си припомняха младостта, когато всичко живот беше напред. – Хайде, ще те изпратя до леглото. Елена Иванова хвана мъжа си под ръка и тръгнаха бавно. Той внимателно я зави, върна се в стаята си. Много тежко му стана. Дълго не можа да заспи. Струваше му се, че не е спал, но часовникът показваше два. Стана, отиде в стаята на жена си. Тя лежеше с отворени очи. – Елена! Взе я за ръка. – Елена, какво ти е! Еле-на! И изведнъж самият той усети, че не му стига въздух. Върна се в стаята, взе подготвените документи и ги сложи на масата. Върна се при жената. Дълго я гледа. После легна до нея и затвори очи. Видя своята Елена – млада, хубава, както преди седемдесет и пет години. Тя вървеше нанякъде, към светлината. Хукна след нея, хвана я за ръка. На сутринта Иванка влезе. Те бяха легнали един до друг, а по лицата им бяха застинали щастливи усмивки. Жената се обади на спешна помощ. Докторът се изненада: – Заедно си заминаха. Май наистина са се обичали… Взеха ги. Иванка немощна седна на стола до масата. Там видя документите и завещание на нейно име. Сви глава в ръце и заплака… Сложете лайк и споделете мислите си в коментарите!

Добра жена е, Иване. Какво щяхме да правим без нея? А ти ѝ даваш само две хиляди лева на месец.

Įdomybės

036

След седмица, след нас, със последния катер се върнаха съседите от вилата. И се върнаха без своя котарак. Огромния, сив бандит без дясно ухо.

След една седмица се върнаха последните със стария моторен кърш от вилата в Пампорово съседите.

Įdomybės

036

На прага стоеше непознат мъж: Историята на Виталий, който от ученическата скамейка обичаше Яна, а съдбата ги срещна отново в един студен зимен ден, когато миналото и нова възможност почукаха на вратата

На прага стоеше непознат. От ученическите си години бях влюбен в Цветелина. Пишех ѝ бележки, опитвах

Įdomybės

0253

На прага на новогодишната нощ застана непознат — историята на Яна, която чакаше голямата любов, а съдбата ѝ поднесе старата училищна мечта в лицето на Виталий, готов да стопли не само дома, но и сърцето ѝ

На прага стоеше непознат. Васил беше влюбен в Ралица още от основното училище. Пишеше ѝ бележки, опитваше

Įdomybės

015

Правилният избор: Как да вземем най-доброто решение в живота си

18 октомври, вечерта беше прохладна, навън вече се нависнаха късните октомврийски сенки. Седях в любимото

Įdomybės

051

„Срам ме е да те взема на банкета“ – Денис дори не откъсна поглед от телефона си. – „Там ще има хора. Истински хора.“ Надежда стоеше до хладилника с пакет мляко в ръка. Дванайсет години брак, две деца. А сега е срамно. – Ще облека черната рокля. – Онази, която сам избра за мен. – Не е до роклята, – най-после я погледна той. – До теб е. Остави си косата, лицето… цялата си някаква никаква. Там ще бъде Вадим със съпругата си, тя е стилистка. А ти… сама разбираш. – Значи няма да дойда. – Умно. Ще кажа, че не си добре. Никой няма да каже и дума. Той влезе в банята, а Надежда остана насред кухнята. В съседната стая спяха децата – Кирил на десет, Светлана на осем. Ипотека, сметки, родителски срещи. Тя се беше разтворила в този дом, а мъжът ѝ започна да се срамува от нея. – Той луд ли е? – Елена, приятелката ѝ фризьорка, гледаше Надежда все едно е съобщила за края на света. – Срам го било от жена си на банкет? Кой се мисли той? – Шеф е на склада. Повишиха го. – И жена му вече не става? – Елена наля вода в чайника рязко, ядосано. – Помниш ли какво правеше преди децата? – Бях учителка. – Не за работа говоря. Рисуваше бижута от мъниста. Имам онова колие със синия камък. Всички се чудят откъде е. Надежда си спомни. Майстореше аксесоари вечер, докато Денис още я гледаше с интерес. – Това беше отдавна. – Може пак. Кога е банкетът? – В събота. – Чудесно! Утре идваш при мен – прическа и грим. Ще звънна на Олга – има рокли. А бижутата си ги направи сама. – Олга, той каза… – Да му мисли! Ще отидеш на банкета. Ще онемее. Олга донесе дълга сливова рокля с открити рамене. Час мериха и нагласяха. – За такъв цвят трябва специални бижута – каза Олга. – Нито сребро, нито злато. Надежда отвори старата кутия. На дъното, увити в плат, лежаха колие и обеци. Син авантюрин, ръчна изработка. Беше ги направила преди осем години за специален случай, който не дойде. – Това е шедьовър! Ти ли го направи? – Аз. Елена направи стилизирана прическа и изразителен, но деликатен грим. Надежда облече роклята, закопча бижутата. Камъните докосваха шията ѝ хладно, тежко. – Върви и виж – подтикна я Олга. Надежда погледна в огледалото. Видя не жената, която дванайсет години миеше подове и готвеше супа. Видя себе си – такава, каквато беше някога. Ресторант на брега в София. Залата – пълна с маси, костюми, вечерни рокли и музика. Надежда влезе късно, както беше намислила. За миг разговорите стихнаха. Денис бе до бара, смееше се. Видя я и застина. Тя го подмина, седна на края, със спокойна стойка и ръце в скута. – Свободно ли е това място? Мъж към 45, сив костюм, интелигентен поглед. – Свободно. – Олег, партньор на Вадим от друг бизнес. Пекарни. А вие? – Надежда. Жена на шефа на склада. Погледна я, после огледа бижутата. – Авантюрин? Ръчна изработка, виждам. Мама колекционираше камъни. Рядко се среща. – Аз го направих. – Сериозно? Това е класа. Продавате ли? – Не. По принцип… съм домакиня. – Странно. С такива ръце не се стои у дома. Цяла вечер не се отдели от нея. Говореха за изкуство, за това как битът поглъща хората. Олег я кани на танц, носи й шампанско, шегува се. Надежда вижда как Денис я следи, лицето му потъмнява. Когато излизаше, Олег я изпрати до колата: – Ако решиш да се върнеш към бижутата, обади се, – даде ѝ визитка. – Имам точните познати. Тя я прибра. Вкъщи Денис не издържа и пет минути: – Какво си устройвала там? Цяла вечер с този Олег! Всички видяха, разбра ли?! – Просто разговаряхме. – Разговаряхте?! Танцува три пъти! Вадим попита какво става – бях унизен! – На теб винаги ти е срамно – Надежда събу обувките. – Срам те е да идеш с мен, срам те е, когато ме погледнат. А теб нещо не те е срам? – Млъкни! Мислиш си, че с една парцал ще станеш някой? Ти си никоя. Домакиня, харчиш моите пари, а сега се правиш на принцеса. Преди щеше да заплаче. Да легне до стената. Но не и днес. – Слабите мъже се страхуват от силни жени – каза тихо и спокойно. – Ти си комплексиран, Денис. Боиш се, че ще видя колко си малък. – Махай се! – Подавам молба за развод. Той замълча. В очите му за пръв път нямаше гняв, а обърканост. – Къде ще отидеш с две деца? С мънистата ли ще се издържаш? – Ще се издържам. На сутринта тя набра визитката. Олег не я пришпорваше. Срещаха се в кафе, говореха бизнес. Разказа ѝ за позната с галерия за ръчна изработка. Че хората търсят уникалното. – Вие сте талантлива, Надежда. Рядко срещано. Започна да работи нощем. Авантюрин, яспис, сердолик – колиета, гривни, обеци. Олег вземаше готовото и носеше в галерията. След седмица я търсеха: всичко разпродадено. – Денис знае ли? – Не ми говори. – А разводът? – Намерих адвокат. Започваме делото. Олег помогна – без героизъм, просто даде контакти, намери жилище. Когато Надежда стягаше багажа, Денис стоеше на вратата и се смееше. – Ще се върнеш за седмица. Пълзиш ще се върнеш. Тя затвори куфара и излезе. Шест месеца – двустаен апартамент в Люлин, деца, работа. Поръчките не спираха. Галерията предложи изложба. Надежда си направи страница, качва снимки. Последователите се множат. Олег идваше, носеше книжки на децата, звънеше. Не бързаше, не натрапваше нищо. – Мамо, харесва ли ти Олег? – попита веднъж Светлана. – Харесва ми. – И на нас. Той не вика. След година Олег ѝ предложи брак – без колене, без рози. Просто на вечеря каза: – Искам да сте с мен. Всички. Надежда беше готова. Минаха две години. Денис вървеше из мола. След уволнението работеше товарач – Вадим научи как се е държал с жена си и го изгони. Стая под наем, дългове, самота. Видя ги пред бижутерията. Надежда в светло палто, с хубава коса, на врата – същият авантюрин. Олег я държеше за ръка. Кирил и Светлана се смееха. Денис спря пред витрината. Гледаше, докато се качваха в колата. Как Олег отваря вратата на Надежда. Как тя се усмихва. После погледна отражението си в стъклото – захабено яке, сиво лице, празни очи. Той бе изгубил царицата си. А тя се бе научила да живее без него. Това му беше най-страшното наказание – да разбере твърде късно какво е имал… Благодаря ви, скъпи читатели, за подкрепата, коментарите и харесванията!

Честно ти казвам, направо ми се къса сърцето като ти разправям… Стояна стоеше в кухнята, облегната

Įdomybės

0371

Срам ме е да те заведа на тържеството – Денис дори не вдигна очи от телефона. – Там ще бъдат хора. Истински хора. Надежда стоеше до хладилника с пакет мляко в ръцете. Дванадесет години брак, две деца. И ето, че вече е срам. – Ще облека черната рокля. – Тази, която ти сам ми купи. – Не е въпросът в роклята – най-накрая я погледна – Въпросът е в теб. Запусна се. Косата ти, лицето… цялата ти си някаква никаква. Там ще е Вадим с жена си. Тя е стилистка. А ти… сама разбираш. – Значи, няма да ходя. – Е, браво. Ще кажа, че си с температура. Никой няма да каже и дума. Той отиде да се къпе, а Надежда остана насред кухнята. В съседната стая децата спяха – Кирил е на десет, Светлана на осем. Ипотека, сметки, родителски срещи. Тя се беше разтворила в този дом, а съпругът ѝ започна да се срамува от нея. – Мисли си, че е съвсем изтрещял?! – Елена, приятелката-фризьорка, гледаше Надежда така, сякаш е съобщила за края на света. – Срам го е да води жена си на тържество? Кой си мисли, че е? – Началник на склада. Повишиха го. – И заради това жена му вече не става? – Елена наля кипяща вода в чайника, рязко, ядосано. – Чуй ме. Помниш ли какво правеше преди децата? – Бях учителка. – Не за работата питам. Правеше бижута – от мъниста. Още имам онова колие със синия камък. Всички питат откъде е. Надежда си спомни. Тя правеше бижута вечер, когато Денис още гледаше към нея с интерес. – Това беше отдавна. – Значи можеш пак – приближи се Елена. – Кога е тържеството? – В събота. – Чудесно. Утре идваш у нас. Ще ти направя прическа и грим. Ще звъннем на Олга – тя има рокли. А бижутата ще си намериш сама. – Елена, ама той каза… – Да върви по дяволите с неговото „каза“. Ще отидеш на тържеството. И той ще се насере от страх. Олга донесе рокля – сливова, дълга, с открити рамене. Мериха цял час, преправяха, забиваха карфици. – Към такъв цвят трябват специални бижута – въртеше се Оля. – Сребро не става. Злато също. Надежда отвори старата си кутийка. На дъното, завито в мека кърпа, стоеше комплект – колие и обеци. Син авантюрин, изцяло ръчна изработка. Беше го направила отпреди осем години — за специален случай, който не дойде. – Боже, това е шедьовър – Олга застина. – Ти го направи? – Да, сама. Елена направи украсата – леки вълни, без излишества. Грим – семпъл, но елегантен. Надежда обу роклята, сложи бижутата. Камъните легнаха студени и тежки върху шията ѝ. – Хайде, виж се – побутна я Олга към огледалото. Надежда пристъпи. И видя не жената, която дванадесет години миеше подове и вареше супи. Видя себе си – такава, каквато беше някога. Ресторант до канала. Залата пълна с маси, костюми, вечерни рокли, музика. Надежда влезе късно, както беше планирала. Разговорите замлъкнаха за секунда. Денис стоеше при бара, смееше се на нечия шега. Видя я – и застина. Тя мина край него, без да поглежда, седна на далечната маса. Гърба изправен, ръцете спокойно в скута. – Извинете, свободно ли е това място? Мъж на четиридесет и пет, сив костюм, умни очи. – Свободно е. – Олег. Партньор на Вадим от друг бизнес. Пекарни. А вие, ако не е тайна? – Надежда. Съпруга на началника на склада. Той погледна към бижутата ѝ. – Авантюрин? Ръчна работа, ясно си личи. Майка ми колекционираше камъни. Такова рядко се среща. – Самата аз го направих. – Сериозно? – Олег се наведе по-близо, оглеждайки плетката. – Това е ниво. Продавате ли? – Не. Аз… съм домакиня. – Странно. С такива ръце обикновено не се седи вкъщи. Цяла вечер не се отдели от нея. Говориха за камъни, за творчество, за това как хората се забравят в битовизмите. Олег канеше на танц, носеше пенливо вино, смееше се. Надежда виждаше как Денис мрачно ги наблюдава. Когато тръгваше, Олег я изпрати до колата. – Надежда, ако решите да се върнете към бижутата – обадете ми се, – подаде ѝ визитка. – Имам приятели, на които това им трябва. Наистина им трябва. Тя кимна, прибра визитката. Вкъщи Денис не издържа и пет минути. – Какво си прави там ти? Цяла вечер с този Олег! Всички гледаха, разбра ли? Всички видяха как жена ми се лепи на чужд мъж! – Не съм се лепила. Разговарях. – Разговаряла! Три пъти танцува с него! Три! Вадим ме попита какво става. Излагация! – Теб винаги те е срам – събу обувките Надежда и ги остави до вратата. – Срам те е да ме заведеш някъде, срам те е като ме гледат. Теб изобщо има ли нещо, което не те е срам? – Млъкни. Мислиш си, че облече една парцал и стана някоя си? Ти си никоя. Домакиня. Седиш ми на врата, харчиш парите ми, а сега се преструваш на принцеса. Преди би заплакала. Щеше да влезе в спалнята, да се обърне към стената. Но нещо вътре се счупи. Или се нареди. – Слабите мъже се страхуват от силни жени – каза тихо, спокойно. – Имаш много комплекси, Денис. Бояш се, че ще видя колко си малък. – Махай се оттук. – Подавам молба за развод. Той мълчеше. Гледаше я с обърканост, не със злоба. – Къде ще идеш с две деца? С мънистата си ще живееш? – Ще се оправя. На сутринта извади визитката и звънна. Олег не бързаше. Срещаха се в кафене, говореха за работа. Той разказа за позната, която държи галерия за авторски изделия. Че ръчна изработка сега се търси, че на хората им е писнало от масовката. – Имаш талант, Надежда. Рядкост е талант и вкус в едно. Тя започна да работи нощем. Авантюрин, яспис, карнеол. Колиета, гривни, обеци. Олег взимаше готовото и го носеше в галерията. За седмица – всичко се изкупуваше. Поръчките се множеха. – Денис знае ли? – Изобщо не ми говори. – А разводът? – Намерих адвокат. Почваме процедурата. Олег помагаше. Без поза, без героизъм. Просто даваше контакти, помогна да намери квартира. Когато Надежда събираше багажа, Денис стоеше в коридора и се смееше. – Ще се върнеш за седмица. Ще се молиш да се върнеш. Тя затвори куфара и излезе, без да отговаря. Половин година. Двустаен на края на града, деца, работа. Поръчките валят. Галерията предлага изложба. Надежда си прави страница в социалните мрежи, качва снимки. Последователите скачат. Олег идва, носи книги на децата, чува се с тях. Не натиска, не се натрапва. Просто е до тях. – Мамо, харесва ли ти той? – попита Светлана веднъж. – Харесва ми. – И на нас ни харесва. Той не вика. За година Олег ѝ предложи. Без коляно, без рози. Просто на вечеря каза: – Искам вие тримата да сте с мен. Всички. Надежда беше готова. Минаха две години. Денис вървеше през мола. След уволнението започна като хамалин – Вадим научи за отношението му към жената от колеги и го изгони за три месеца. Квартира под наем, дългове, самота. Видя ги пред бижутерийния магазин. Надежда със светло палто, подредена коса, на шията ѝ все същият авантюрин. Олег държи ръката ѝ. Кирил и Светлана се смеят и разказват нещо. Денис спря край витрината. Гледаше как се качват в колата. Как Олег отваря вратата на Надежда. Как тя се усмихва. После се загледа в отражението си в стъклото. Опърпана яке, сиво лице, празни очи. Той загуби кралицата си. А тя се научи да живее без него. И това беше най-жестокото му наказание – да осъзнае прекалено късно какво е имал… Благодарим ви, скъпи читатели, за всички коментари и харесвания!

Срамувам се да те взема със себе си на банкета Христо дори не вдигна очи от телефона си. Там ще има хора.

Įdomybės

028

Две страни на самотата

Две грани на самотата Райна Костова стоеше пред огледалото, ухапала долната си устна. Пръстите нервно