Įdomybės

Това е твоята майка значи, твоя е отговорността! каза той, но тя вече беше преситена. Елена закопчаваше

РАЗЛИЧНИ ХОРА Жената на Игор се падна… странна. Много красива — натурална блондинка с черни очи, със стегната фигура, пищен бюст, дълги крака. А в леглото — истински огън! Отначало беше страст, нямаше време за размисъл. После — бременност. Е, оженихме се, както си му е редът. Роди се син, същият — рус и с черни очи. И беше всичко като при всички — пелени, памперси, първи стъпки, първи думи. И Яна се държеше нормално, грижеше се за детето — обикновена, млада майка. После започна, когато синът порасна. Яна изведнъж се увлече по фотография. Все нещо снимаше, за някакви курсове ходеше. Вечно с този фотоапарат. — Какво ти липсва? — питах я. — Работиш юристка, работи си това. — Юрист, — поправяше ме Яна. — Е, юрист. Повече внимание на семейството отделяй, а не да се врееш кой знае къде. И сам не разбирах какво ме дразни. Не беше нехайна с домакинството. Готви, чисти, за сина учи — дойде мъжът от работа, легна на дивана пред телевизора, както си е по реда. Но нещо ме изкарваше извън нерви — струваше ми се, че жена ми изчезва някъде, където за мен няма място. Тя е тук, а все едно я няма. Никога не гледаше телевизия с мен, не обсъждахме нищо интересно. Нахрани ме — и пак не е с мен. — Ти мъжка жена ли си или не? — ядосвах се, като я сварех пак пред компютъра. Яна мълчеше. Затваряше се в себе си. Обича да пътува и то в разни екзотични страни. Взема отпуска — и хуква с раница и този неин апарат. Аз не разбирах. — Хайде на вилата при приятели! Сауната им е отлична, ракията — първа класа. И време е да си купим наша вила. Яна отказваше, но канеше мен с нея по пътешествията. Пробвах един-два пъти. Не е моето — всичко наоколо чуждо, езикът — неразбираем, храната — люта до невъзможност. А и за красоти никога не съм бил, безразлично ми е. Затова Яна започна да пътува без мен. Дори напусна работа. — А пенсията? — възмущавах се. — И изобщо, за какъв се имаш? Да не си велик фотограф? Знаеш ли колко пари трябват, за да пробиеш? Яна не отговаряше. Само веднъж плахо сподели: — Ще имам първа изложба. Моя — лична. — Всички имат изложба, — отсякох аз. — Голямо постижение! Но отидох на откриването. Нищо не разбрах. Лицата — някакви, дори не красиви. Ръце набръчкани, чайки над водата. Странно всичко, като самата Яна. Посмях ѝ се тогава. А тя — взе, че ми купи кола. Една семейна, ползвай. Самата не изкара книжка даже, подари я на мен. Със снимките си изкара, на поръчки ходи. Тогава ми стана страшно. Неуютно ми беше. Какво е това същество в къщата, непонятно вместо съпруга? Откъде тези пари? Мъже ли ѝ дават? Не е възможно от това развлечение да се изкара за кола! Гуляе? Дори и да не е, ще стане. Опитах се и да я възпитавам — една лека плесница ѝ дадох. Хвана кухненски нож, замаха — два шева на корема ми. Хубаво, че не улучи по-дребно, истеричка! После прощение поиска. Но повече не вдигнах ръка. Котки обичаше много. Всички спасяваше, дом им търсеше, лекуваше. Дори вкъщи винаги имаше две. Хубави, мили, но… не са хора! Как можеш да ги обичаш повече, отколкото мъжа си? Веднъж ѝ умря котка, не можа да я спаси, на ръце ѝ се спомина, във ветеринарната. Изжали се тогава Яна — плака, пи коняк, себе си вини. Много дни така. Аз вече не издържах, изтърсих: — Вземи та поменувай и хлебарките! Сблъсках се с такъв тежък поглед, млъкнах, излязох. Да прави каквото иска. Приятели ме съжаляваха, и приятелките ѝ също бяха на моя страна. Всички казваха — Яна се е разглезила, граници не вижда. Тогава намерих утеха у съседката — по случайност приятелка на Яна от детството. Ирка беше много по-проста и разбираема. Работеше продавачка, нищо изкуство не я интересуваше, винаги готова и за секс, и за разговор. Пиеше доста, ама няма да се женя за нея… Чаках Яна да забележи, да се ядоса, да направи скандал, ревност, чинии да троши. Тогава щях да кажа: „А ти самата къде се губиш?“ После да си простим, да се оправи семейството. Ирка пък щях да зарежа. Но Яна мълчеше. Само ме гледаше странно. И в леглото всичко изстина. Тя се свиваше, щом опитвах да я прегърна. Премести се в отделна стая. Синът напълно порасна, завърши университет. Цял на майка си — черноок, белокос, странен. — Кога ще имам внуци? — питах. Денис само се смееше: „Искам първо нещо да постигна в този живот и да срещна истинска любов. Тогава чакай внуци, тате.“ Чужд ми беше. Майчина кръв. С Яна винаги хармония, разбираха се без думи. Чувствах се излишен, ставаше ми страшно от онези черни очи, невъзможно беше да разчета погледа им. Все по-често търсех утеха у Ирка. После Яна разбра. От съседите чула. Аз не се криех изобщо. Веднъж се прибирам, а жена ми — на масата, пуши. И толкова тихо, с шепот: — Махай се! Вън от къщи! А очите черни, страшни, синини под тях. Отидох при Ирка. Чаках Яна да ме повика. След седмица ми писа по вайбър — трябва да поговорим. Зарадвах се — изкъпах се, парфюм. А Яна още от вратата: — Утре подаваме за развод. После всичко като в сън. Развод, куп документи, подписи, отказах се от дела си от апартамента — по човешки, неин беше, от родителите ѝ останал… — А сега какво ще правиш, разведена ще живееш ли? — ядосано попитах пред ЗАГС-а. Исках да добавя „кой има нужда от теб“, но се сдържах. Яна се усмихна. За първи път от години ми се усмихна — искрено, широко: — Отивам в София. Там ми предложиха сериозен проект. — Поне апартамента не продавай, — ненужно казах. — Къде ще се върнеш? — Няма да се върна, — спокойно каза тя, вече бившата ми. — Знаеш ли, отдавна обичам друг човек. Той също е фотограф, от София, с него ми е много интересно. Не исках да ти изневеря, бях женена, да се развождам — нямаше причина. Просто сме различни хора. Заради това не се развеждат, нали? Или се? — Не се развеждат, — потвърдих. — А ето, разведохме се! — засмя се Яна. — Първо се вбесих, като за Ирка научих. После си казах — всичко е за добро. Ще бъда щастлива, и ти също. Ожени се за нея, нека всичко е наред. И си тръгна. — Няма да се оженя! — викнах след нея. Но Яна вече не чу. Оттогава никакви вести от нея. Само веднъж годишно кратко съобщение във вайбър: „Честит рожден ден! Здраве и щастие! Благодаря за сина.“

РАЗЛИЧНИ ХОРА Жена на Петър му се падна особена. Много красива, да истинска българска хубавица: руси

Įdomybės

015

„Хрущенето на сухия клон под крака си Иван дори не чу – изведнъж целият свят се завъртя пред очите му като шарен калейдоскоп и след миг се разпиля на милиони ярки звездички, които се събраха в лявата му ръка, точно над лакътя. – Ай… – Иван се хвана за наранената ръка и изохка от болка. – Ваня! – приятелката му Сашка веднага се втурна към него, падна на колене и притеснено попита: – Боли ли? – Не, приятно ми е! – изсумтя той между стиснати зъби, мръщейки се. Сашка протегна ръка и внимателно докосна рамото му. – Махни си ръката! – изръмжа Иван, святкайки с очи, – боли ме! Недей! Беше му двойно обидно. Първо – явно е счупил ръката си и го чака месец в гипс, а приятелите ще го подиграват. Второ – сам се покачи на дървото, за да покаже на Сашка колко е ловък и смел. Ако с първата причина можеше да преглътне, то втората го измъчваше до лудост. Опитах се да запазя достойнство, като стана и, стискайки безпомощната си ръка, се запъти решително към болницата. – Ваня, недей да се ядосваш, всичко ще бъде наред! – дотича Сашка, опитвайки се да го окуражи. – Остави ме! – спря той, хвърли й презрителен поглед и изплю на земята, – какво ще е наред, счупих си ръката, не разбираш ли? Върви си вкъщи! Той тръгна напред, оставяйки я с разширени сиво-зелени очи, шепнейки: „Всичко ще бъде наред…“ *** – Господин Иван Петков, ако не видим превода на средствата до 24 часа, ще останем много разочаровани. Да, и внимавайте утре по пътищата – синоптиците дават поледица, неприятностите дебнат зад всеки завой. Всичко добро. Гласът по телефона замлъкна. Иван хвърли апарата на бюрото и опря глава в ръцете си. – Откъде да ги намеря тия пари? Този превод е насрочен чак за следващия месец… Той набра номера на счетоводителката си. – Госпожо Василева, може ли днес да преведем парите на холдинга за оборудването? – Но, г-н Петков… – Може ли? – Може, но тогава графикът… – Ще оправим графика после! Превеждай днес! – Добре, но… Той затвори, удряйки по подлакътника. – Проклети кръвопийци… Изведнъж нещо меко докосна рамото му и той подскочи в стола си. – Александра, казах ти да не идваш, докато работя, нали? Съпругата му го целуна по ухото и го поглади по косата. – Ваня, не се изнервяй, всичко ще стане хубаво. – Омръзна ми твоето „всичко ще бъде наред“! Ще ме убият, а ти пак ще ми повтаряш! Той я отблъсна. – Какво правеше – борш ли вареше? Иди, вари го и недей да ме дразниш! Тя въздъхна и излизайки, пак повтори същите думи. *** – Знаеш ли… Лежа сега и си мисля за живота ни… Възрастният мъж погледна жената до себе си – остаряла, с паднали рамене и морщини. Тя поправи абокатата и тихо се усмихна. – Винаги, в най-тежките моменти, ти идваше и казваше все едно и също. Толкова ме ядосваше с тази наивност… – той се усмихна криво, после продължи: – Ломих ръце, крака, заплашваха ме, губех всичко… а ти само: „Всичко ще бъде наред“. И никога не излъга! Как го знаеше? – Нищо не знаех, Ваня – въздъхна жената. – Себе си успокоявах. Обичах те лудо цял живот. Ти беше животът ми… Като ти беше зле, душата ми се късаше. Само си повтарях: „Пу̀сти камъни да падат, жив ли е – значи ще е добре“. Той стисна леко ръката ѝ. – Ето как било… Прости ми, Сашо, не съм мислил за теб… Голям глупак бях. Тя избърса сълза и се наведе над лицето му. – Ваня, не се тревожи… Положи глава върху гърдите му и милвайки студената му ръка, прошепна: – Всичко БЕШЕ наред, Ванчо, всичко БЕШЕ наред… (През изпитания, болка и любов – фразата „Всичко ще бъде наред, Ванчо“ от детството до последния дъх събира съдбата на едно българско семейство в разтърсваща история за мъжеството, прошката и безкрайната обич.)

Пукането на сухото клонче под крака си Иванчо въобще не чу. Просто светът изведнъж се обърна с главата

Įdomybės

023

Всичко ще бъде наред, Ваня: Една детска беля, счупена ръка и една фраза, която следва целия живот – от първата прегръдка по детските площадки, през финансовите кризи и заплахите, до последния дъх в болничната стая – как надеждата на едно българско семейство побеждава болката, срама и страха.

Пукотът на сухото клонче под крака ми дори не регистрирах. Просто изведнъж целият свят се обърна с главата

Įdomybės

0200

Любовница на моя съпруг – Мила среща „Котето“ в „Кафе Рай“, за да разкрие истината за изневярата и сблъсъка със семейството: изпитания, тайни и необичаен юбилеен подарък, който преобръща живота ѝ наопаки

Днес беше един от онези дни, в които човек усеща, че животът му е готов да се преобърне. Казвам се Димо

Įdomybės

019

Любовницата на моя съпруг: Мила срещу “Котенцето” в кафе “Кафеен рай” – Истината за десетгодишния брак, една непозната сервитьорка и най-неочакваният юбилеен подарък

Любовницата на мъжа ми Мина беше паркирала колата си пред едно заведение, известно в квартала и според

Įdomybės

0531

„Ще поживеем тук до лятото!“: Как изгоних наглата роднина на мъжа ми, смених бравата и си върнах дома – Истинската история на една българска жена, която не позволи да я стъпчат.

Домофонът не просто звънна направо засвири с пълна сила. Погледнах часовника: седем сутринта, събота.

Įdomybės

058

„Ние тук ще поживеем до лятото!“: Как изгоних наглата роднина на мъжа ми, смених всички ключалки и си върнах спокойствието в своя софийски апартамент Домофонът не просто иззвъня — а ревна като сирена в панелка в събота сутрин. Погледнах часовника: седем сутринта, единствения ми шанс да се наспя след затваряне на важен отчет. На екрана цъфна лицето на девера ми — Светла, сестрата на моя съпруг Ивайло, и зад нея — три рошави глави. – Ивайло! – зевайки крещях аз през коридора. – Твоята родня е дошла, оправяй се! Мъжът ми се изниза от спалнята, още облечен наполовина. Той знаеше, че този тон от моя страна означава бедствие. Квартирката ми — мои правила! Този тристаен в центъра си го купих сама, изплатих ипотека с години лишения, и най-малко исках тук да се разпорежда чуждо семейство. Вратата се отвори като за село — Светла, натоварена с чанти, дори не поздрави. Само ме побутна с бедро, сякаш съм шкафче в коридора. – Без излишни церемонии, Алинке, дай чайче, децата са гладни от пътя – вика Светла, тръскайки кални обувки върху италианските плочки. – Светле, кажи ми какво става? – с равен, ледено-спокоен тон попитах. Ивайло наведе глава — знаеше какво следва. – Как, той не ти ли каза? У нас върви ремонт! Главен ремонт — чукове, прахоляк, кошмар. Ще останем у вас за седмица, какво толкова, че имате място – отсече тя. Аз ясно заявих условия: „Седем дни, храна ваша, децата ми не се катерят по стените, до моя кабинет — метър разстояние, и тишина след десет!“ Светла само се усмихна криво: „Много си строга, Алина, тотална надзирателка си!“ “Седмицата” стана три, апартаментът се превърна в хале, кухнята — мазе, Светла се държеше като баронеса, хладилникът празнееше мигом, и все изискваха още, защото — „Ти си инженер, ще издържиш роднините!“ Капката беше, когато заварих племенниците ми да скачат по скъпия матрак и да рисуват по стените с моя лимитиран червен Dior! Голямото откровение дойде, когато попаднах на съобщение в телефона на Светла от „Мими Наеми“: „Парите за наема за следващия месец ги получихте, наемателите са доволни, искат да останат до август.“ Светла бе отдала квартирата си под наем, докато живееше като царица при мен, а аз я издържах — и не само нея, а цялото й „потомство“. Стигна ми. Извадих чантите, повиках ключар, смених ключалките. Когато Светла се завърна с чанти от мола и завари мен, участъкового и письмото от хазяйката пред купището с багаж, разбра всичко. Отказах да я пусна вътре, дори с писъци, заплахи и сълзи. – Отивай при Мима Наеми, Светле, или си взимай наемателите у вас! Същата вечер апартаментът отново беше чист, тих и мой. Ивайло само промърмори: „И тя какво каза…“ – Няма значение, Ивайло. Който не го устройва — навън. Мълчание. Нова ключалка. Ново кафе — горчиво и спокойно. Короната ми не ми тежеше — носех я с гордост.

«Тук ще поживеем до лятото!»: как изгоних наглата рода на съпруга ми и смених ключалките. Домофонът не

Įdomybės

0226

Приятели разбраха, че наемаме апартамент с жена ми и сега искат да се нанесат. Как да им обясним, че не искаме да го даваме под наем на познати? Винаги е по-трудно да преговаряш по този начин.

След сватбата нещата между мен и жена ми вървяха чудесно. Оженихме се с идеята да живеем с нейните родители.