Įdomybės

Похищението на века — „Искам мъжете да тичат след мен и да плачат, че не могат да ме настигнат!“ — Марина прочете желание на глас, после го изгори и хвърли пепелта в чаша шампанско, смеейки се заедно с приятелките си в новогодишната нощ. Елхата проблесна ярко, музиката загърмя, чашите звъннаха, а всичко се превърна в празничен фойерверк. — Мамо… Мамо, ставай! — до Марина бяха застанали четири момченца, представящи се: Мартин — на 9, Алекс — на 7, Сашко — на 5, Давид — на 3. Всички с лукави погледи — не такива мъже си е пожелавала Новогодишната нощ… — А татко ви къде е? И донесете вода на мама… Миг след това висок, тъмнокос мъж с орехови очи влиза и уверено обявява, че всичко е готово за новогодишно пътешествие — към непознато място, с деца, куфари и уреден миниван, но и с пълно объркване кой кой е. Будна без спомени за тази “перфектна” семейна идилия, Марина започва да подозира, че е отвлечена — или може би самата тя е “открадната”. След каскада от забавни и напрегнати ситуации, изпълнени с бунтове от “децата”, бягства, преследвания, спонтанни посещения на бензиностанции и финален екшън на летището — Марина разбира, че цялото “отвличане” е шеговит сюрприз, организиран от нейните приятелки, за да я запознаят с готин мъж по… най-българския, колоритен и весел начин. В началото на една нова любов понякога стои — едно колективно похищение и старо желание на листче хвърлено в чаша шампанско!

Похищението на века Искам мъжете да тичат след мен и да плачат, че не могат да ме настигнат!

Įdomybės

011

Похищението на годината — Или как една новогодишна нощ, Марина си пожела да тичат след нея мъже, а се събуди с четирима “синове”, непознат красавец до себе си, препълнен миниван, семейна драма и грандиозна изненада от приятелките, които решиха да ѝ устроят български Семейният Капан, без нейно знание – с пуансетия, шампанско и… щипка криминална романтика!

Похищението на века Искам мъжете да тичат след мен и да плачат, че не могат да ме настигнат!

Įdomybės

0383

По съвет на майка си, мъжът отведе болната си съпруга в забравен край… Година по-късно се върна – само за нейното богатство.

Когато Венета се омъжи за Борислав, тя беше само двадесет и две години. Млада, искряща, с големи очи

Įdomybės

0296

Синът ми не е готов да стане баща… „Развратница! Неблагодарна свиня!“ — викаше майката на дъщеря си Наталия, без да избира думи. Заобленият ѝ корем не спираше майчината ярост, а напротив — разпалваше я още повече. — Махай се от вкъщи и не се връщай! Да не съм те видяла повече! Майката наистина я изгони. И преди я беше гонела за различни провинения, но сега, когато беше забременяла, ѝ каза никога повече да не стъпва у дома — освен ако всичко не приключи. Обляна в сълзи и с малко куфарче, Наталия отиде при любимия си — объркано момче. Оказа се, че Назар дори не беше споделил с родителите си, че Наталия е бременна от него. Майка му веднага попита дали не е късно за нещо. А вече беше — коремът ясно се виждаше. Наталия бе в шок, готова на всичко, само някой да ѝ помогне. Преди месец яростно се бореше срещу майка си, но сега бе обхваната от отчаяние и страх за бъдещето. — Синът ми не е готов да бъде баща — отсече майката на Назар. — Млад е, ще съсипеш живота му. Разбира се, ще помогнем с каквото можем. Но засега ти уредих място в приют в покрайнините на София — като за такива, изоставени бременни момичета. В центъра дадоха стая на Наталия. Там най-сетне можеше да си поеме въздух, да почине и да се подготви за раждането. Никой не ѝ досаждаше, психолог ѝ помагаше да се справи. Когато накрая получи своето малко вързопче с бебето си, Наталия изпита страх и паника. Но след малко започна да се ослушва и изучава — какво е това чудо, нейната малка дъщеря. Наближаваха Коледните празници, а вместо добра вест, Наталия получи предупреждение — трябва да търси къде да отиде, вече има списък с чакащи за стаята ѝ. С малката Ева на ръце — едва на месец, Наталия седеше в стаята и не знаеше как ще живеят — откъде ще намерят пари, при кого да се подслонят. Сърцето на майка ѝ не се размекна — тя дори не пожела да види внучката, зачеркна ги и двете от живота си. — Виж ни, дъще, колко тъжна е тазгодишната Бъдни вечер… — прошепна Наталия на детето. Тя обичаше този празник. От дете се включваше в коледуването, знаеше всички коледарски песни и винаги печелеше не малко пари, обикаляйки квартала с другите деца. Толкова ѝ се прииска да си върне това усещане — да ходи от къща на къща, да пее, да почувства духа на празника. „А защо не?“ — помисли си младата майка. — Детето ми е мирно, кротко, ще го завия хубаво, ще го сложа на гърдите си и ще изляза да попея. Който не ми отвори вратата — здраве да е. На следващия ден, след Бъдни вечер, Наталия избра тихия софийски квартал за коледуване. Както очакваше, хората не отваряха на такава нестандартна коледарка. Всички чакаха да почукат момчета по обичай. Но на места я пускаха, и тя пееше толкова хубаво и истински, че я възнаграждаваха щедро — с пари и лакомства. А най-много се трогваха, като видеха бебето ѝ. Разбираха, че не е от богат живот тръгнала младата жена да коледува с дете. Да обикаляш от врата на врата не беше лесно. „Ще вляза само още в тази голяма къща, сигурно са заможни, може да получа хубав подарък“ — помисли доволно Наталия. Джобът ѝ вече тежеше от събраното, и тя изпитваше някакво спокойствие. — Позволете да ви попея за Коледа! — каза тя, когато господарят я пусна вътре. А по-нататъшното му поведение изненада Наталия. Допусна я в дома, загледа я внимателно, премести погледа си върху детето. Избледня, разтрепера се и седна тежко на дивана. — Надежда? — прошепна той. — Какво? Не… Аз съм Наталия… Сигурно ме бъркате с някого. — Наталия?… Колко много приличаш на жена ми… — едва изрече човекът. — И моето дете беше момиче… Но ги загубих… При катастрофа. А тези дни сънувах, че жена ми и дъщеря ми се върнаха… И ето те сега… възможно ли е това? — Аз… не знам какво да кажа… — Влизай, не се притеснявай, разкажи ми своята история, моля те… Наталия се изплаши първоначално от чуждия мъж — държеше се прекалено емоционално. Но после си каза, че така или иначе няма къде да отиде. Влезе в просторната стая и веднага видя на стената снимка на жена с малко момиче — и, наистина, покойната много приличаше на нея… Тогава Наталия започна да разказва своята история. Говореше неуморно, изливаше всичко — до последната подробност. Най-после някой проявяваше интерес. А мъжът мълчеше, слушаше внимателно и често поглеждаше към детето, което спеше сладко и се усмихваше в съня си. Сякаш усещаше, че се е върнало у дома, който съвсем скоро ще се превърне в истинска родина за него…

Синът не е готов да стане баща… Развратница! Неблагодарна свиня! изпищя майката по адрес на дъщеря

Įdomybės

016

Синът не е готов да стане баща… „Развратница! Неблагодарна свиня!“ — крещеше майката на дъщеря си Наталия, без да си мери думите. Окръгленият корем на дъщеря ѝ изобщо не укротяваше гнева ѝ, даже го разпалваше още повече. „Махай се от дома и да не съм те видяла повече! Чу ли?!“ Майка ѝ наистина я изгони. И преди я беше изхвърляла от вкъщи за дребни прегрешения, но сега, щом научи, че Наталия е бременна, я прокле завинаги, освен ако не направи аборт. Обляна в сълзи, с малко куфарче дрехи, Наталия се добута до любимия си — обърканият Наско. Оказа се, че той дори не беше казал на родителите си, че е направил Наталия бременна. Майката на Наско веднага попита — не е ли късно да се направи нещо? Разбира се, беше късно — коремът ѝ вече личеше. Наталия беше в тотален шок, готова на всичко, само някой да ѝ помогне. Преди месец категорично отхвърли идеята на майка си, но сега изпитваше само отчаяние и страх за бъдещето си. „Синът ми не е готов да стане баща“, отсече майката на Наско. „Той е млад, ще съсипеш живота му. Разбира се, ще помогнем с каквото можем. А сега ти уредих място в специален център за такива като теб — ненужни самотни бременни.“ В центъра дадоха на Наталия малка стая. Там най-сетне си пое въздух, успокои се, възстанови сили. Никой не ѝ натякваше, с нея работеше психолог, подготвяха я за раждането. И когато настъпи големият ден и в ръцете ѝ сложиха малкото вързопче — дъщеря ѝ, Наталия се изплаши до смърт. После дойде осъзнаването — започна да се вглежда, да опознава непознатото чудо — своята малка дъщеря. Предстояха Коледните празници, но вместо светлина, Наталия получи предупреждение — трябва да търси ново убежище, нейното място вече е обещано. С едномесечната Ева в ръце, Наталия седеше в стаята си и не знаеше как ще оцелеят, откъде пари, на кого да се примоли за подслон. Сърцето на майка ѝ си остана вледенено — не желаеше дори да погледне внучката си, зачеркна ги и двете от живота си. „Виж, мило, колко тъжна ни е Бъдни вечер…“ — прошепна Наталия на дъщеря си. А толкова много обичаше този празник. Винаги обикаляше квартала да коледува, знаеше всички коледарски песни, успяваше да обиколи и пет улици и винаги се връщаше с пълни джобове. И сега ѝ се прииска да върне онова усещане — да тръгне от врата на врата, да посее радост и надежда. „Ами защо не, всъщност? Бебето ми е спокойно, ще я загърна добре, ще я закрепя за себе си, и ще изпея някоя коледарска. А който не ми отвори — здраве да е.“ На сутринта след Бъдни вечер-та, Наталия избра за своите коледарски песни тих квартал с частни къщи. Както очакваше, малко хора се осмеляваха да отворят на такава необичайна коледарка. Всички чакаха традиционните мъже. Но все пак на места я пускаха – и Наталия пееше така искрено, че съдържателите ѝ даряваха не само пари, но и гощавки. Особено се трогваха като видеха бебето ѝ. Всички разбираха, че не по добра воля една жена с дете излиза на коледа. Обикалянето от къща на къща не беше лесно. „Я да опитам и онзи голям дом на ъгъла — там сигурно живеят заможни хора, може добър подарък да изкарам“, реши Наталия. В джоба ѝ се бяха събрали немалко пари — вече не изглеждаше толкова страшно бъдещето. „Позволете да ви изпея коледарска!“, каза тя, когато стопанинът я покани вътре. Мъжът се вторачи в лицето ѝ, плъзна поглед към бебето, пребледня, залюля ся и неуверено се отпусна на дивана. „Надежда?“, прошепна той. „Моля? Не, аз съм Наталия… Навярно ме бъркате с някого.“ „Наталия… колко много приличаш на жена ми… И детето… това момиче ли е?“ „Да.“ „И аз имах такава дъщеря… Но те загинаха… катастрофа. А тези дни сънувах, че се връщат… И ето ви… Дали е възможно?“ „Аз… не знам какво да кажа…“ „Влезте, моля, не се притеснявайте! Разкажете ми своята история, много ви моля…“ Наталия първоначално се изплаши от непознатия. Твърде странно, твърде емоционално се държеше. Но после реши — така или иначе няма къде да отиде. Пристъпи в просторната дневна на самотния мъж и веднага видя на стената снимка на жена с дете — и наистина, покойната му жена приличаше на нея… И тогава Наталия започна да разказва живота си — говореше без спиране, описваше всичко, всяка дреболия. Най-сетне се намери някой, който се интересува от нея и от съдбата ѝ. Мъжът слушаше в захлас, вглеждаше се от време на време в бебето — което спеше блажено и се усмихваше насън. Явно усещаше, че най-после е у дома, който много скоро щеше да стане истинският им дом…

Синът не е готов да стане баща… Разпътница! Неблагодарна мазница! пищеше майка й срещу Цветелина

Įdomybės

0354

Валерия търкаше чиниите в кухнята, когато влезе Иван и загаси лампата: – Достатъчно е светло, няма нужда да харчим ток – изръмжа той. – Щях да пускам пералнята – отвърна Валерия. – През нощта ще я пуснеш, когато токът е по-евтин. Не връткай така силно водата, харчиш твърде много. Ужасно пилееш парите ни, Валерия, не разбираш ли? Иван намали струята, а Валерия тъжно го погледна, изключи чешмата, избърса ръце и седна: – Иван, виждал ли си се някога отстрани? – Всеки ден се гледам, – сърдито отвърна той. Така започва разговорът за петнадесетте им общи години: без море, екскурзии, и с дрехи „втора ръка“, защото Иван всяка стотинка кътка „за бъдещето“. Валерия се пита: колко още трябва да търпи? Десет, двадесет години лишения? Кога ще започнат истински да живеят? Кога ще може да избере хубава тоалетна хартия, салфетки, да купи нови дрехи, да отиде с децата си на море, вместо да икономиса от всичко? Валерия решава: напуска! Ще наеме квартира, ще живее за себе си и децата, ще пътува, ще изхарчи и половината спестени пари. Защото иска, преди да си тръгне от този свят, по сметката ѝ да няма и лев – всичко ще е изхарчила за живот, не за спестяване. Само два месеца по-късно Иван и Валерия се развеждат – и за първи път след петнайсет години Валерия започва да живее наистина.

Валя миеше чиниите в кухнята, когато влезе Иван. Преди това той загаси лампата. И без това е достатъчно

Įdomybės

032

Валерия миеше чиниите в кухнята, когато влезе Иван. Преди това беше изгасил лампата. — Още е достатъчно светло и няма нужда да хабим ток — намусено промърмори той. — А аз исках да пусна пералнята — каза Валерия. — Ще я пуснеш през нощта, когато токът е по-евтин — сухо отвърна Иван. — И не отваряй толкова силно водата, Валерия, харчиш прекалено много, не може така! Не разбираш ли, че така изтичат и парите ни? Иван намали водата. Валерия го погледна с тъга, избърса ръце и седна на масата. — Иван, гледал ли си се някога отстрани? — попита тя. — Всеки ден само това правя — озлобено каза Иван. — И какъв си според теб? — Като човек ли? — Като съпруг и баща. — Ами, като всички останали — нормален. Какво искаш пак? — Да не би всички мъже и бащи да са като теб? — попита Валерия. — Провокираш ме! Искаш да се скараме? Валерия вече знаеше, че няма връщане назад и този разговор трябва да бъде довършен. Докато той не осъзнае, че да живееш с него, е мъчение. — Знаеш ли защо още не си си тръгнал от мен? — попита Валерия. — Защо трябва да си тръгвам? — иронично попита Иван. — Понеже не ме обичаш. И децата ни също не обичаш. И когато Иван искаше да възрази, тя го прекъсна: — И не ми обяснявай, че не е така. Ти не обичаш никого. Това изобщо няма да го обсъждаме, че да не си губим времето. Друго искам да кажа. Защо не си ни напуснал досега. — Добре, защо? — ОТ СКЪПАРЛЪКА си, Иван. От жадността си… За теб раздялата е огромна финансова загуба. Колко години сме заедно? Петнадесет? Какво сме постигнали край всичко това — освен че имаме брак и деца? — Имаме цял живот пред себе си — отвърна Иван. — Не, Иван, остана ни само част от него. За тези петнадесет години нито веднъж не сме почивали на море. Не говоря даже за чужбина — дори в България не сме се разхождали. Отпуски винаги прекарваме в града. Гъби на село не берем — скъпо било. — Защото трупаме пари за бъдещето. — Ние ли? Или ти? — учудено попита Валерия. — За вас го правя. — Наистина ли за нас? Петнадесет години събираш парите си… за мен и децата, така ли? — Естествено! Благодарение на мен вече имаме доста пари в банката! — Имаме? Може би ТИ имаш нещо в сметката… Но хайде, не разбирам — дай ми пари, ще купя нови дрехи за мен и децата, че вече петнадесет години доизносвам това, с което дойдох в дома ти, а децата носят дрехите на братовчедите си. И, най-важното — най-накрая ще наема отделно жилище, понеже ми писна да живея при майка ти. — Мама ни даде две стаи — отвърна Иван. — Не тичай по дрехи, като има стари на роднините ни. — А аз? На жената на брат ти дрехите да пренасям ли? — За кого да се киприш на тия години? Ти си майка с две деца, тридесет и пет. За мода ли да мислиш? — А за какво? — За смисъла на живота! Да се издигнеш над битовизмите! Има по-значими неща. — Ясно… — каза Валерия. — Затова държиш всички пари при теб, за да ни “възпитаваш духовно”. — Щото не може да се има вяра на вас. Всичко ще изхарчите. Какво ще правим, ако нещо стане? Мислиш ли за това? — А кога ще почнем да живеем? Нима не виждаш, че вече живеем така, сякаш “случилото се” вече е настъпило! Иван мълчеше. — Ти пестиш дори от сапун и хартия, носиш миещи препарати от работа. — Който пести, печели — изрече Иван. — От малките разходи се започва всичко. — Определи поне крайна дата — още десет или двадесет години ще се стискаме? Сега съм на тридесет и пет. На четиридесет ли ще ползвам хубава тоалетна хартия? Мълчание. — А на петдесет? А на шестдесет? Тогава ще има много пари! Може ли тогава дрехи да си купя? Иван пак мълчеше. — А ако не доживеем до шестдесет? Ядем евтина храна, която е вредна; имаме лошо настроение постоянно. С лошо настроение дълго не се живее. — Ако се изнесем и харчим, няма да можем да пестим. — Знам. Затова си тръгвам, Иван! Уморих се да пестя. Не искам да събирам повече. На теб ти харесва, на мен — не. — Как ще живееш? — Ще си намеря квартира. Имам достатъчно заплата, за да оцелея. И най-важното — няма да слушам лекциите ти за ток, газ и вода. Ще пускам пералнята, когато искам; ще имам хубава тоалетна хартия и ще купувам салфетки. На магазин ще пазарувам без да чакам намаления! — Няма да спестиш нищо! — Защо да не мога? Ще спестявам твоите издръжки! Макар че… няма. Ще харча всички до стотинка. Ще живея от заплата до заплата. През уикендите ще карате децата при вас. Ще ходя на театър, ресторанти, екскурзии. Лятото — на море. И точно къде — ще реша. Щом се освободя от теб, ще реша. Иван пребледня — не заради нея, не заради децата, а за себе си. Изчисляваше колко ще му остане след издръжки. Най-много го ужаси мисълта за “провалените” пари на Валерия за море — неговите пари! — Не казах най-важното — продължи Валерия. — Парите в сметката ще ги делим. — Как ще делим? — Поравно. И тях също ще похарча. Колкото са се събрали за петнадесет години. Всичко ще изхарча. Няма да пестя за живота си, Иван — ще живея сега! Погледът на Иван се изпразни, той не можеше да изрече нищо. — Знаеш ли каква ми е мечтата? — каза Валерия. — Като ми дойде краят — в сметката да няма и стотинка. Тогава ще знам, че съм дала всичко за себе си. Два месеца по-късно Иван и Валерия се разведоха.

В далечната и сюрреалистична кухня на един панелен блок в Пловдив, Велина мие чиниите, в които сякаш

Įdomybės

022

— Пак той си лиже лапите! Мишо, махни го! Гергана ядосано гледаше към Тошко, непохватно подскачащ в краката ѝ. Как попаднахме на такъв малумник? Толкова време избирахме порода, съветвахме се с кинолози. Знаехме колко е отговорно. Накрая решихме – немска овчарка, да си имаме истински приятел, пазач и защитник. Всичко в едно – като шампоан. Само че този пазач сам трябва да го спасяваме от котките… — Ма той е още дребен, чакай да порасне, ще видиш. — Абе, чакам аз с нетърпение този звяр да стане гигант. Виждаш ли, че яде повече от нас? Как ще го изхраним? И не тропай, бе, като мечок, ще събудиш детето! — мърмореше Гергана, събирайки обувките, пръснати от Тошко. Живееха на бул. „Витоша“, на първия етаж от голяма „сталинка“, с ниски, почти забити в паважа прозорци. Мястото беше чудесно, ако не броим едно „но“. Прозорците гледаха към задния, тъмен ъгъл на двора, където по здрач хвърчаха сенки, събираха се мъже и понякога избухваха свади. Почти целия ден Гергана си беше у дома с новородената Елица. Мишо от сутринта беше на работа в Националната галерия, а свободното си време прекарваше по антикварни пазари и букинистични сергии. Като истински изкуствовед, с „орлово око“, както се шегуваше Гергана – умело намираше произведения на изкуството, редки книги и стари предмети. Мишо беше страстен колекционер. Неусетно в дома им се беше събрала прилична колекция картини, а във витрината от 60-те се мъдреха чинии „Троянска керамика“, соцреалистични фигурки и сребърни прибори от началото на века… Гергана се притесняваше да остава сама с цялото това богатство и с малкото дете на ръце, особено когато в блока често ставаха кражби. — Гери, според теб кога да разходим Тошко – сега ли или следобед? — Не знам и изобщо, това вече не е моя грижа! Щом чу вълшебното „разходка“, Тошко литна към антрето, завъртя се като ураган, грабна каишката и подскочи почти до тавана. Е, този пес наистина е кон, не куче! Всички ги обича, на всички носи топката, само гости на прага. Голяма душа, наш човек, но го взехме да ни пази! А той дори с котките от двора не се разправя. Тича им с топката, мисли си: сега ще играем. Естествено, понесе си тупалките. Котките в нашия двор са яките – тях трябваше да вземем за охрана… Утре пак цял ден сама. Мишо отива в Копривщица за Левитановия празник, а на Гергана – фарфора да пази и лопоухия да разхожда. Ей, женска участ… На разсъмване мъжът ѝ се измъкна тихо от леглото – че как! Тя чу как завря чайникът, как дрънна каишка, как Мишо шътка на Тошко да не скимти и да не тропа. Под тези домашни звуци Гергана задряма, а когато дъщеря ѝ я събуди, Мишо вече го нямаше. Денят започна нормално. Още един обикновен, спокоен ден. Това ли не е щастие? Приятелките ахкаха: героична Гери, толкова млада се омъжи, разкъсваш се между мъж и дете, все в кухнята, доскуча ти рутината… Но малко ли красоти има в домашния уют? Дори когато не всичко е като в мечтите. Мъчно и заради честото отсъствие на мъжа, заради малкото място и недостига на пари, и най-вече – неговата пламенна страст, където горят немалко средства… Сега и този ушищар вкара, а занимаването с него на Гергана. Но тя знаеше: обичните си хора трябва да ги обичаш с всички техни плюсове и минуси. Никой не е обещавал съвършенство… Прозря това – и ѝ олекна. Реши – ще се радва на това, което има, а не ще плаче за несбъднатото. Седеше в детската и кърмеше дъщерята, която заспиваше на гърдата, та трябваше да чака да се събуди пак и да засуче. Звънна се на вратата, но Гергана не отвори. Нямаше кого да чака, а и кой ще дойде така, без предупреждение… Ценните утринни часове, любимите ѝ! Тихо, стари стенен часовник цъка в антрето, през прозореца нахлува шумът на града, детски гласчета, тролеи… А къде e онзи лопоух? Подозрително е, че го няма. По характер е лопух, не по уши… Ей сега – храниш, разхождаш, а полза – грам. Дано бяхме взели болонка. Възхитена се загледа в дъщеря си – златце мое… Какво повече ни трябва? Тъкмо тогава от хола се чу странен шум – нещо между пращене и писък. Гергана се ослуша. Шумът се повтори. Без дъх, събу пантофите, плъзна се към хола. Първо ѝ се наби на очи гърбът на Тошко – беше се прикрил зад пердето между антрето и хола, прислужил на четири лапи, в пълна готовност, с език навън гледаше внимателно към стаята. Гергана проследи погледа му… и замръзна: във вентилатора на прозореца се беше набутал мъж! Истинска бандитска гола глава, ръце и рамене вътре в стаята, и с всичка сила се пъхаше. Не може да е истина! Какво да прави? Да крещи? Мъжът почти цял вътре… Още секунда и… Изпищя на погачата. Черна сянка връхлетя към прозореца – Тошко! С един скок бе на перваза, сграбчи грабителя за врата! „А-а-а!“, изрева онзи с дрезгав глас и направо му изскочиха очите. Гергана излетя на площадката, повика съседите – после вече не беше толкова страшно. Хората дотичаха, извикаха полиция. Всички искаха да помогнат – и самото им присъствие бе нужно най-много. А тя какво щеше да прави сама? Преборвайки страха, Гергана приближи – само Тошко да не удуши оня. Това оставаше! Но Тошко, славен, бе захапал странично, за яката, стискаше мъжа здраво, но внимателно – нямаше капка кръв! Когато крадецът се дърпаше, песът пристягаше захапката, ако се отпуснеше – той отпускал. Откъде знаеше всичко това? Нашият глупчо с топката действаше като професионалист. Беше устроил засада зад пердето, позволил на крадеца да влезе до половина, да се заклещи хубаво и чак тогава се хвърли да го държи сигурно, за да не избяга. И нито лай, нито агресия – само действие. „Нашата работа е да задържим, останалото – на полицията“… Дори старите полицаи не помнеха случаен грабител така да се радва на собственото си залавяне! Човекът побеля от страх в Тошковите зъби и беше готов сам да се предаде, а песът вече не искаше да пусне плячката. Едвам го склониха, докато дойде кинологът, който даде команда – и Тошко отваря челюстите! Пусна мъжа, седна до прозореца и се втренчи предано в офицера, готов да изпълнява още команди! Само дето не отдаде чест. — Голям късмет имате с това куче – с уважение го погали по шията офицерът, – ей такива ни трябват в разследването… Мишо се прибра късно вечерта. Отваряйки внимателно вратата, се вцепени на прага. Имаше какво да види! Първо – Тошко бе на дивана, което строго беше забранено. Второ – разпрострял се с четири лапи, в най-лежерна, почти срамна поза, а Гергана му чешеше корема, милваше го и почти го целуваше по муцуната, шепнейки: „Моето щастие, златното ми конче. Расти ни здраво и дано винаги ни пазиш! Как ли съм те недооценявала… Не ми се сърди, Тошко…“ Тази история ми беше разказана на един от Левитановите празници от самия участник – изкуствоведа. Тошко сигурно би я разказал още по-интересно – как дебнеше, как хвана и как го предаде на ченгетата. Отдавна беше – но историята живее в паметта. И сякаш самият Тошко драска с лапа — вика се на листа. Затова реших да я споделя с вас…

Пак ли се облизва! Мартин, махни го! Веси гледаше с раздразнение към Гошко, който непохватно подскачаше

Įdomybės

092

— Пак той се ближе! Максим, махни го! Настя гледаше раздразнено към Тошко, който безцелно поскачаше край нейните крака. Как ли пък уцелиха такъв замаян пес? Толкова време обмисляха, избираха породи, съветваха се с кинолози. Съзнаваха колко е отговорно. Решиха да вземат немска овчарка — за верен другар, пазач и защитник. Като шампоан — три в едно. Само че този защитник май сам ще трябва да спасяваме от котките… — Ама той още е бебе. Ще видиш, като порасне! — Да, да. Нямам търпение този грамадан да стане още по-голям. Разбра ли, че яде повече от нас двамата? Как ще го изхраним? И не тропай, смотаняк такъв, ще събудиш малкия! — мърмореше Настя, събирайки разхвърляните от Тошко обувки. Живееха на Княз Борис, на първия етаж в голяма кооперация с ниски прозорци, вкопани почти в асфалта. Мястото — идеално, ако не броим един „малък“ недостатък: прозорците гледаха към тъмен, глух ъгъл на двора, където вечер трептяха сенки, събираха се мъже на раздумка, а понякога ставаха и сбивания. Почти цял ден Настя оставаше сама вкъщи с новородената Кати. Максим сутрин излизаше за работа в Националната художествена галерия, а свободното си време прекарваше по антикварни пазари и книжарници. Опитното око на изкуствоведа — „точно като диамант“, както се шегуваше Настя, умееше да открива сред масата малки произведения на изкуството, редки книги и ценни вещи. Максим беше страстен колекционер. Незабелязано в дома им се натрупа доста добра колекция от картини, а във витрината от шейсетте блестяха порцеланови чинии от Троян, соцреалистични статуетки и сребърна посуда от началото на века… Настя се тревожеше да остава сама с това богатство и бебе на ръце, особено при честите кражби в кооперацията. — Настя, според теб, кога да изведем Тошко? Сега или след обед? — Не знам. Това не е мой кучешки проблем! Щом чу магическото „разходка“, Тошко — като подгонен от дяволи — хукна към коридора, занесе се на завоя, грабна каишката, върна се и подскочи до тавана. Ей, конче, не куче! Всички ги обича, с всички се гушка, носи топка, само гостите пази на врата. Душица открита — момче-злато — но взеха го за пазач! А той и котките във входа не гони. Отива с топката при тях, доволен, мисли, че ще си играят. Е, отнесе няколко лапи по муцуната. Котките им във входа са по-страшни — тях да бяха взели за пазачи… Утре пак цял ден сама. Мъжът ѝ заминава за Правец за Празника на Левитан, а нея какво я чака? Да пази порцела и да разхожда този лопоух герой? Като че ли малко са й грижите… На разсъмване Максим стана тихо, за да не я буди. Да, ама не! Настя чу как съска чайникът в кухнята, как дрънка каишката, как Максим шътка на Тошко да не скимти и тропа. На фона на тези домашни звуци Настя задряма, и след като я събуди дъщеря ѝ, от таткото вече нямаше и следа. Денят започна както винаги. Един обикновен, тих, нормален ден. Не е ли това щастие? Приятелки ѝ ахкаха: „Настя, толкова рано се омъжи, разкъсваш се между дете и мъж, по цял ден си по кухнята, битът те задушава…“ Но, в края на краищата, и в простия бит има красота! Макар нищо да не е съвсем както е мечтала. Мъжът често липсва, все е тясно, парите не стигат, а неговата страст към колекциите изяжда цялата каса… Сега и този лопоух приятел ѝ доведе, а тя да се занимава с него! Но Настя знаеше: любимите хора се обичат с всичките им недостатъци. Никой не е обещавал съвършенство… Примирила се, Настя реши да се радва на това, което има, а не да тъгува за онова, което няма. Седеше в детската, хранеше дъщеря си, която заспиваше по време на кърмене и трябваше да чака да се събуди, за да засуче пак. Звънна се на вратата, но Настя не отвори. Не очакваше никого, а без предупреждение от другия край на София гости не пристигат. Обичаше тихите сутрешни часове! В дома е спокойно, тиктака старият стенен часовник в коридора, от прозореца се чува познатия от детството градски шум: бучене на трамваи, сумтене на автомобили, драскане на метла по асфалта, детски смях… А къде е лопоухият? Отдавна не се е мернал — странна работа. Всъщност, Тошко изобщо не е лопоух, ушите му са си както трябва, стърчат! Само характерът му — тотален лопуш. Живей сега с него, храни го, разхождай го — полза никаква. По-добре бишон да си бяха взели. Настя се загледа в дъщеря си, която, насмукала се като пиявчица, се отпусна от гърдата. Ох, че сладко момиченце се роди! „Златце мое…“, шепнеше Настя, завивайки я. Расти! Какво друго ни трябва? И точно тогава от хола дойде странен шум. Нещо като пращене, нещо като пищене. Настя се заслуша. Пращенето се повтори. Без да диша, изу пантофите и на пръсти се плъзна в хола. Първото, което я притесни — гърбът на Тошко. Стоеше прикрит зад пердето между коридора и хола. Полуклекнал на четири лапи, застинал в напрегната поза и с изплезен език се втренчваше към стаята. Настя проследи погледа — и премря: на прозореца, по-точно, на отворената горна част, стърчеше половин мъж. Типична бандитска глава, ръцете и раменете вътре, напъва се и се мъчи да провре кльощавото си тяло. Настя не можеше да повярва — не може да се случва с нея! Какво да прави? Да вика ли? Мъжът вече беше почти вътре! Още миг и… Изтръпна от внезапен вик. Черна сянка се стрелна към прозореца, едва разбра, че беше Тошко. Като гръм се хвърли на перваза и захапа грабителя за врата! „А-а-а!“, изрева мъжът с пресипнало гърло, очите му щяха да изскочат. Настя хукна на площадката, извика съседите — после вече не беше толкова страшно. Събраха се хора, извикаха полиция. Всички се опитваха да помогнат, макар че със самото си присъствие помагаха най-много. Какво щеше да прави сама? Преборвайки страха, Настя се приближи да не би Тошко да прегризе нечий врат — това още ѝ липсваше. Но Тошко, умник, държеше здраво, но предпазливо — нито капка кръв! Само ако грабителят се дърпаше, Тошко стискаше по-яко. Мъжът мирясваше — и кучето моментално отпускаше челюсти. Откъде знаеше това? Този мърляч с топката действал като истински професионалист. Щом чу шум, отиде да провери, но не залая — макар това да би било най-нормалното. Вместо това, спретна засада зад пердето, остави крадеца да влезе наполовина, та добре да се заклещи, и чак тогава нападна, като го хвана така, че хем да го държи, хем да не го нарани. Както се казва — наше дело е само да задържим, после да действа правосъдието. И най-опитните софийски ченгета не помнеха крадец толкова щастлив да го „арестуват“. Мъжът беше ужасен от Тошковите зъби и с радост се предаде, а песът се поразвихри, та трябваше доста да го уговарят, докато дойде кинологът. Той даде команда — и Тошко отпусна захапката! Пуснал крадеца, седна до прозореца и се загледа в офицера, все едно чака заповед. Само да не му козирува! — Щастливци сте с такова куче! — каза с уважение полицаят и потупа Тошко по врата. — Дано и ние имаме такива в службата… Максим се прибра късно вечерта. Внимателно отвори вратата и замря в изненада. Имаше защо! Първо: Тошко се беше излегнал на дивана, нещо абсолютно забранено и невиждано. Второ: прострян по гръб в най-волна, почти неприлична поза, а Настя го чеше по корема, милва, гали и почти го целува в муцуната, шепнейки: „Радост моя, пиленце, жеравче малко. Расти за радост на мама и тати! И как само бях несправедлива към теб — недей ми се сърди…“ Тази история ми я разказа самият участник — изкуствоведът — на един от Левитановите празници в Правец. Ако Тошко можеше да разкаже, сигурна съм, щеше да опише по-любопитно — как е дебнал, как е залавял, как е предал престъпника на полицаите. Това беше отдавна. Но историята остана да живее — усещах как Тошко чука с лапа на сърцето, и ето — реших да я споделя с вас…

Пак ли се облизва тоя! Мишо, махни го! Яна гледаше с раздразнение Пешко, който се кълчеше край краката