Įdomybės

Валерия миеше чиниите в кухнята, когато влезе Иван, предварително изключил лампата: — Още е достатъчно светло, няма смисъл да харчим ток, — намръщено измърмори той. — Исках да пусна пералнята, — каза Валерия. — Ще я пуснеш през нощта, — сухо отвърна Иван. — Тогава електричеството е по-евтино. И не пускай толкова силна струя, като пускаш водата. Много харчиш, Валерия. Много. Така не може. Разбираш ли, че така просто пилеш парите ни? Иван намали водата. Валерия тъжно погледна мъжа си, спря водата, избърса ръце и седна на масата. — Иван, някога гледал ли си се отстрани? — попита тя. — Всеки ден само това правя, — злобно отговори Иван. — И какво би казал за себе си? — попита Валерия. — Като човек? — уточни Иван. — Като съпруг и баща. — Като съпруг — нищо особено. Като баща — също. Обикновен. Нито по-добър, нито по-лош. Както всички. Какво пак имаш? — Искаш да кажеш, че всички съпрузи и всички бащи са като теб? — попита Валерия. — Какво искаш? Скара ли ни се? Валерия знаеше, че няма връщане назад и трябва да продължи. Да продължи, докато най-сетне не разбере, че животът с него е мъка. — А знаеш ли, Иван, защо още не си ме напуснал? — попита тя. — А защо да те напусна? — отвърна с въпрос Иван и се изкриви в усмивка. — Понеже не ме обичаш, — каза Валерия. — И не обичаш и децата ни. Иван искаше веднага да възрази, но Валерия продължи: — И не казвай, че не е така. Ти изобщо никого не обичаш. И няма да спорим, за да не губим време. Искам да ти кажа нещо друго — защо още не си си тръгнал от мен и децата. — Защо? — попита Иван. — Защото си твърде стиснат, — каза Валерия. — Защото си толкова стиснат, че раздялата с мен за теб би била огромна финансова загуба. Колко сме заедно вече? Петнадесет години? За какво ги дадохме тези години? Какво постигнахме? Освен че се оженихме и имаме деца? Какви са ни постиженията за тези петнадесет години? — Имаме още цял живот пред нас, — каза Иван. — Не, Иван, — отвърна Валерия. — Именно в това е работата, не цял. Каква полза от нашия живот досега? Разбра ли, че дори не сме били на море? Нито веднъж. Дори не говорим за чужбина. Не сме били да почиваме в България. В отпуск сме винаги вкъщи. Дори за гъби не сме излизали из гората. Защо? Защото е скъпо. — Защото спестяваме, — каза Иван. — За бъдещето си. — “Ние”? — изненада се Валерия. — По-точно — ти. — За вас се старая, — отвърна Иван. — За кого? За мен и децата ли? Петнадесет години и все събираш парите, моите и своите, за “нас”? — Ами за кого, — каза Иван. — Благодарение на мен имаме доста спестено! — “Ние”? Май само ти. Добре, дай тогава пари — за дрехи на мен и децата! Петнадесет години нося каквото носех, когато се омъжих, или ми дава снаха ти. И децата също доносят дрехи от по-големите братчета. А най-важното — ще си наема квартира. Омръзна ми да живея с майка ти! — Майка ми ни даде две стаи — нямаш право да се оплакваш. А за дрехите… за какво да купуваме, като имаме? — А аз? На мен чии дрехи ми стават — на снаха ти? — За кого да се киприш? Ти си майка на две деца, на 35 години си! Не за тоалети трябва да мислиш. — За какво тогава? — За смисъла на живота — не всичко е парцали. Мисли за по-важни неща. — Осъзнах — затова държиш всички пари в твоята сметка и не ни даваш. За нашето щастливо бъдеще. За да растем духовно. Така ли? — Защото не мога да ви се доверя — ще ги изхарчите веднага. А ако стане нещо? — “Ако стане нещо…” Кажи, кога ще започнем най-накрая “да живеем”? Не виждаш ли, че и сега живеем, все едно нещо вече се е случило! — Ти пестиш от всичко — от сапун, тоалетна хартия и салфетки; носиш сапун от завода… — Стотинка по стотинка ходът става лев… — Кажи ми колко още да търпя — 10, 15, 20 години? Кога ще спреш да спестяваш, за да можем да живеем по човешки? С хубава тоалетна хартия, примерно. — … — Познах — на 40? На 50? На 60? Тогава ще имаме много пари и ще заживеем най-накрая. Мога ли тогава да купя нови дрехи? — … — А ако не доживеем до 60? Храним се зле, защото ти избираш най-евтиното. Понякога ми се струва, че вече живеем много тъжно, Иван! — Ако се изнесем от мама и започнем да харчим, няма да можем да пестим. — Именно затова си тръгвам! Омръзна ми да спестявам. — Как ще живееш? — Ще си наема квартира. Имам заплата не по-малка от твоята. Ще ми стига. А най-важното — няма да слушам твоите лекции за ток, газ и вода. Ще пера през деня, ще купувам най-хубавата тоалетна хартия и салфетки, ще пазарувам без да чакам намаления. — Няма да имаш какво да спестяваш! — Ще спестявам твоите издръжки за децата. Или не — ще харча всичко. Ще живея от заплата до заплата. А през уикендите ще пращам децата при теб и майка ти, а аз ще ходя на театър, заведение, на море… — … — И ще си разделим спестяванията поравно! — Как така поравно? — Колкото сме събрали за 15 години — делим! И тези пари ще ги похарча. Аз няма да пестя за живот. Аз ще живея сега! — … — Мечтая когато си отида от този свят, на моята сметка да няма и стотинка! Тогава ще знам, че съм похарчила всичко за себе си. Два месеца по-късно Иван и Валерия се разведоха.

8 май Днес, като се прибрах от работа, видях Борислава да мие чиниите в кухнята. Влязох, спрях лампата

Įdomybės

01.1k.

В кухнята, докато Цветелина миеше чиниите, влезе Иван. Светлината в стаята тъкмо угасна Иван я беше спрял

Įdomybės

0152

Моят син има невероятна памет. В детската градина знаеше всички реплики наизуст, затова до последния момент не беше ясно какъв костюм ще облече – децата боледуват често и той можеше да влезе във всяка роля. За новогодишното тържество на петгодишното ми момче се падна ролята на краставица. Разбрах това в навечерието на дежурството, затичах до магазина, купих зелена тениска, цветен картон и с вдъхновение цяла нощ ших зелени шорти, а салатената шапчица от картон с чуден малък проволков мустак обших с плат. На събитието трябваше да го заведе таткото, което не вдъхваше особено доверие, затова сутринта му четох инструкции как да облече сина, как да закрепи шапката. В разгара на дежурството се обади учителката – треперещ глас, че изпълнителят на най-главната роля е болен и утре синът ми ще е… колобок (баба питка). Можело ли е колобок да е в костюм на краставица? – последва многозначително мълчание. Обадих се на мъжа ми – с щастлив глас (тогава трябваше да се усъмня) заяви, че няма проблем! Ще вземе със себе си двама приятели хирурзи, а трима хирурзи са супертим, който се справя с всяка задача! Приятелите – находчиви мъже, ще оправят всичко вкъщи (а интуицията ми явно беше в отпуска). В 21 ч. се обадих вкъщи – синът съобщи, че са купили бяла тениска, татко лепи жълт картон, чичо Вальо готви, чичо Владо се смее. След час, синът вече си ляга – чичо Владо изрязва кръг от жълт картон и рисува очи, чичо Вальо отваря буркан с кисели краставички, татко се залива от смях. В полунощ пак звъня. Мъжът съобщи, че чичо Вальо и Владо са се уморили много от колобка и вече спят. Но имало нюанси. Колобокът, съвсем случайно, е залепен с моментно лепило на бялата тениска много накриво. Когато чичо Владо го откъсвал, тениската се скъсала. Затова го пришили с хирургичен конец към зелената тениска на краставицата. Получило се красиво – не си го представям дори, а на всичкото отгоре – нашият колобок има трийсет зъба и се усмихва до уши, само че за още два зъба не стигнал белият картон. („Нищо, при 30 зъба няма да личи.“) Така можех да не се изнервям – детето ще има най-уникалния костюм! А кой хърка там? Това бил чичо Владо, така запленен в изрязването на картони, че заспал с ножицата в ръка. Цяла нощ ме терзаеха съмнения. Сутринта след дежурството изпаднах в истерия пред началника, за да ме пусне поне за час на тържеството. Малко закъснях… От залата се носеше оглушителен смях. Приотворих вратата… Около елхата скачаше колобок с огромно, кръгло, жълто луноподобно лице, стигащо от брадичката до колената. Очите – гледащи в различни посоки. Три хоризонтални хирургически шева над веждите – като дълбоки бръчки по челото на истински житейски изпитан колобок. Особено впечатляваща бе липсата на два горни предни зъба! Беше един много възрастен, преживял много, леко олющен колобок, минал през дилеми и наскоро върнал се от изправителен дом… А цялата хирургическа прецизност допълваше зелената шапчица на краставица – с телен мустак, облечен в плат. В този момент синът ми започна стихчето: „Къде ще видите друг такъв като мен?…“ (имаше продължение, че само в приказка и на новогодишно тържество, но всички вече не можеха да се сдържат) – учителката се свлече на столче, салата от смях, а залата плачеше от веселба…

Синът ми има памет като на слон. В детската градина знаеше всички стихчета и роли за тържествата, та

Įdomybės

Моят син има отлична памет – в детската градина знаеше наизуст всички стихчета за тържествата и до последния момент беше неясно с какъв костюм ще е, защото винаги можеше да замести някое болно дете, познавайки всички роли. На новогодишното тържество за петгодишните му се падна ролята на краставица. Разбрах за това в последния момент и бързо купих зелена тениска, шарен картон и вдъхновено цяла нощ ших зелени панталонки и лепих картонена зелена шапчица с опашчица от тел, облечена в плат. На тържеството трябваше да отиде баща му, което не вдъхваше особено доверие, затова сутринта дадох подробни инструкции как се слага костюмът и как се закрепя шапката. По време на дежурството в родилното ми се обади учителката, че най-важният герой се е разболял и утре синът ми ще е… хлебче! На въпроса ми дали хлебче може да е облечено като краставица, в слушалката се възцари загадъчно мълчание. Обадих се на мъжа ми, който щастливо заяви, че ще се справи с помощта на двама приятели хирурзи – супер екип за всяка задача! Всички отидоха вкъщи, за да измислят костюма. В 21:00 звъннах – синът каза, че са купили бяла тениска, тате лепи жълт картон, чичо Вальо готви, а чичо Владо се смее. Един час по-късно – Владо изрязвал кръг от картон и рисувал очи, Вальо отварял буркан кисели краставички, тате се смеел до сълзи. В полунощ разбирам, че музата ги е напуснала – хлебчето е залепено накриво с моментно лепило върху бялата тениска, затова после го зашили с медицински конец върху зелената тениска на краставицата. Получило се красиво, с 30 зъба (два липсват – свършил белият картон), та синовете ми екип били измислили най-оригиналния герой. На сутринта откривам, че чичо Владо е заспал на креслото, докато реже зъбите от картон… Цяла нощ се чудех какво ще излезе накрая. След смяна в родилното, се молих на главния лекар да ме пусне за тържеството. Влизам малко закъсняла – от залата ехти смях до сълзи. До елхата скача хлебчето: огромно, кръгло жълто картонено лице от брадичката до коленете, с очи в различни посоки и три хоризонтални шева като бръчки на опитно хлебче; двата липсващи горни зъба са особено впечатляващи! Това беше един много възрастен, житейски изстрадал хлебец, с весела зелена шапчица на краставица. В този миг синът ми започна да рецитира стихче: „Де ще видите друг като мен?…”, а залата се тресеше от смях, а учителката безсилно клекна до сцената…

Моят син има невероятна памет. Още в детската градина знаеше всички стишки за празниците наизуст, затова

Įdomybės

0420

„Запънала се за влака, върна се вкъщи без предупреждение и не спря да плаче.“

Закъсняла за влака, тя се върна вкъщи без предупреждение и не успя да сдържи сълзите. Не успя да хване

Įdomybės

0209

„Как посмя?! Не попита! Не ме попита! Ум да ти зайде: да влезеш в чужд апартамент и да командваш като у дома си! Никакво уважение! Боже, за какво ми е това наказание? Цял живот се грижа за нея, а ето я благодарността! Не ме признава за човек! – Нина попи насълзените си очи, – на нея й пречи животът ми! Нека да погледне своя! Седи си в гарсониерата и си мисли, че е хванала Господа за шлифера. Нито мъж, нито свястна работа – уж работи от вкъщи някакви глупости. На какво живее? А тръгнала да ме учи на ум и разум! Аз отдавна съм забравила, за което тя тепърва почва да мисли!” Тази мисъл вдигна Нина от креслото. Жената отиде в кухнята и сложи чайника. Гледайки към празничната, осветена София през прозореца, тя отново се разплака: „Всички хора се готвят за Нова година, само при мен няма празник… Сама като пръст…” Чайникът засвири. Нина, потънала в спомени, дори не чу… Била е на двайсет, когато майка ѝ, на 45, роди второ дете. Момичето се учуди – защо на майка ѝ е това бреме? – Не искам да останеш съвсем сама, – обясни майката, – прекрасно е да имаш сестра. Ще разбереш. После. – И сега разбирам, – отвърна тогава безразлично Нина, – но запомни: няма да се занимавам с нея. Имам си свой живот. – Нямаш вече свой живот, – усмихна се майката. Думите ѝ се оказаха пророчески. Детето бе само на три, когато майка ѝ почина… Баща ѝ си отиде и по-рано. Цялата грижа за сестрата падна върху Нина, която буквално замени Наталия майката. До десетата си година я викаше „мамо“. Нина така и не се омъжи. Причината не беше сестрата – просто не срещна онзи единствен мъж. А и къде да го срещне – дом, работа, сестра, пак дом… Пораснала внезапно след смъртта на родителите, посвети живота си на сестра си – отгледа я, изучи я. Сега Наталия е голяма, живее самостоятелно, готви се да се омъжи. Често е при Нина – двете са много близки, макар да се различават по възраст, характер и мироглед. Нина е крайно пестелива – апартаментът ѝ е склад за стари, ненужни вещи. Ако търсиш, ще намериш халат от младините ѝ или сметки от 2000-та. В кухнята чупени чаши, захабени тенджери, тиган без дръжка. Дори и не ги ползва, но и не изхвърля – “може да потрябват”. Ремонт не е правила – не заради парите, а заради “здравите тапети”. Навикът да си лишава от удобство заради сестрата си казва думата. Наталия е съвсем различна – весела, практична. В нейния дом – никакви излишни неща! Въвела си правило: „Ако нещо не ти е потрябвало една година – време е да го изхвърлиш!“ Затова при Наталия е светло, просторно. Колко пъти е предлагала на Нина: – Хайде да направим ремонт и да разчистим. Скоро няма да остане място и за теб! – Нищо няма да хвърля – не искам промени, не искам ремонт, – твърдо отвръща Нина. – Как да не искаш?! Виж си антрето! Тези тапети са пред разпад! Всичкото старо боклук ти изпива енергията – ще се поболееш, – убеждава я Наталия. Но Нина отново отказва. И тогава Наталия решава да направи ремонта сама – като изненада! Избрал антрето – там нямало много мебели. Седмица преди Нова година, докато Нина е на работа по нощна смяна, Наталия и годеникът ѝ влизат (имат си ключове), махат старите тапети, залепят нови – светлозелени с позлатени фигури. Подреждат всичко на място, без да докосват вещите на Нина, и си тръгват. Нищо не подозиращата Нина се прибира и веднага излиза – помислила, че е объркала вратата… Поглежда номера – всичко си е наред… Връща се и разбира: Наталия! Как можа?! Звъни ѝ, кара ѝ се, затваря. След половин час Наталия идва: – Кой те вика?! – среща я Нина. – Нинче, просто исках да те зарадвам! Виж колко е чисто, светло! – оправдава се Наталия. – Не си приписвай право да командваш в моя дом! – Нина нарежда без умора. Лоши думи валят по Наталия… Накрая не издържа: – Край. Живей си в бъркотията, както щеш. Повече няма да идвам! – Истината ли те боде, бягаш? – Жал ми е за теб… – прошепва Наталия и си тръгва… Цяла седмица не се обажда. Никога не били скарани толкова дълго, а идва Нова година – дали ще я посрещнат разделени? Нина сяда на столчето в антрето. „А всъщност – по-светло стана! – мисли си тя и си представя как сестра ѝ с годеника лепили тапетите, стараели се… – Защо се развиках?! В пъти по-хубаво е сега. Може би тя е права?“ Изведнъж звъни телефонът… – Нинче, – Наталия плаче, – прости ми, не исках да те нараня, само да те зарадвам… – О, момичето ми, не съм ти се сърдя отдавна, – и Нина се разхълца, – няма за какво да прощавам – винаги си права, тапетите са страхотни! А след празниците ще почнем да разчистваме, ако нямаш нищо против… – С радост ще помогна! А тази вечер? Не мога да си представя Нова година без теб… – И аз… – Тогава се приготвяй – всичко ни е готово: жива елха, гирлянди, свещи, всичко както ти харесва. Не тичай по магазините – аз съм подготвила всичко! Вярвах, че ще се сдобрим и ще посрещнем празника заедно. Саша ще мине да те вземе. Нина отново застава до прозореца. Сега гледа светлините на празнична София съвсем с други очи. Гледа и си мисли: „Благодаря ти, мамо… За сестра ми…“

Как можа да го направи това?! Без да ме пита! Не се посъветва, а направо се втурна и почна да ръководи

Įdomybės

010

„Как можа такова глупост?! Даже не попита! Не се допита до мен! Кой умник би решил: влиза в чужд апартамент и започва да се разпорежда като у дома си! Никакво уважение! Господи, с какво го заслужих това? Цял живот се грижа за нея, а ето я – благодарността! Тя и за човек не ме брои! – Нина изтри сълзите си, – животът ми не ѝ харесвал! На нейната трябва да погледне! Седи си в своята гарсониера и си мисли, че е хванала Господ за шлифера. Нито свестен мъж, нито свястна работа: някаква си дистанционна. От какво ли живее човекът? А тръгна и мен да ме учи на живот! Аз отдавна съм преживяла онова, за което тя тепърва мисли!“ Тази мисъл изкара Нина от креслото. Жената отиде в кухнята, сложи чайника, застана на прозореца. Гледайки към празнично озарения София, напълно потъна в сълзи: „Всички хора се готвят за Нова година, само за мен празник няма… Сама, като пръст…“ Чайникът засвири. Нина, вглъбена в спомени, дори не го чу… Беше на двадесет, когато майка ѝ на 45 роди второ дете. Това я изуми – защо ѝ са тия грижи на майка ѝ? – Не искам да останеш съвсем сама, – обясни майка ѝ, – хубаво е да имаш сестра. Ще разбереш… после. – И сега го разбирам, – отвърна тогава Нина безучастно, – само помни: няма да се занимавам с нея. Имам си мой живот. – Вече нямаш свой живот, – усмихна се майка ѝ. Думите се оказаха пророчески. Момиченцето беше само на три, когато майка ѝ си отиде… Бащата беше починал още по-рано. Цялата грижа за сестра ѝ падна на плещите на Нина, която, по същество, стана майка на Наталия. До към десетата година малката я наричаше „мама“. Нина така и не се омъжи. Причината не бе в сестричката – просто не срещна този, единствения, който да разтопи сърцето ѝ. А и къде да го срещне – работа, дом, сестра… и отново работа, дом, сестра… Момичето порасна внезапно след смъртта на родителите си, отдаде целия си живот на нея – отгледа я, изучи я. Сега Наталия е вече голяма, живее сама. Стяга се да се омъжва. Често е при Нина – двете са много близки, макар и с години, и по характер, и по възгледи да се различават. Нина например е изключително пестелива. Апартаментът ѝ отдавна е станал склад за стари, ненужни неща. Ако се разровиш, ще намериш халат отпреди 10 години, когато беше по-слаба. Или бележки за парното от 2000-та. В кухнята на Нина – напукани чаши, обелени тенджери, тигани без дръжка. Жената отдавна не ги ползва, но и не ги хвърля – дано потрябват! Дори освежителен ремонт не си е правила от години. Не защото няма пари, а защото „тапетите още са здрави“. Навикът да пести заради сестра ѝ направи своето. Наталия е пълна противоположност: весела, леко се вдига по задачи. Вкъщи – всичко на минимум, никакви хамбари! Само най-необходимото. Има си правило: „Ако не ти е потрябвала вещта една година, време е да я изхвърлиш!“ Та у Наталия – светло, просторно, дъхът става лек. Колко пъти е предлагала на Нина: – Хайде да направим ремонт! Да преравим нещата, че накрая място няма да имаш тук! – Нищо няма да хвърля и нищо не искам да променям, – отвръща Нина. – И никакъв ремонт не ми трябва! – Как пък не – погледни си антрето! Тези тапети отдавна са за боклука! Да влезеш тук е все едно в мазе. Всички тия боклуци ти смучат енергията – не си ли се усещала? Така човек лесно се разболява, – убеждаваше я Наталия. Но Нина все така отказваше. И Наталия реши да ремонтира сама! Да види сестра ѝ разликата. Като изненада избра антрето – там най-малко мебели и вещи. Седмица преди Нова година, докато Нина бе на нощна смяна (работеше на смени), Наталия с бъдещия си съпруг влизат (сестрите си имат ключове) и сменят тапетите: тъмните стени стават светлозелени със златисти шарки. После си тръгват, като оставят всичко подредено, без да разместват чужди неща. Нищо неподозиращата Нина се прибира и… излиза обратно. Мисли, че е сбъркала входа. Поглежда табелата – всичко наред. Влиза пак. Всичко разбира. Наталия! Как можа?! Набира номера ѝ, излива цялата си ярост и затваря. След половин час Наталия пристига. – Кой те помоли?! – Почва Нина. – Нинче, просто исках да те зарадвам! Виж как е светло и чисто, колко е просторно! – оправдава се Наталия. – Не ми се разпореждай в апартамента! – не спира Нина. Грубите думи затрупват Наталия. Накрая тя не издържа: – Стига! Живей си в твоя мизерия. Крачка повече няма да стъпя тук! – Истината боли, а?! – бърза да каже Нина. – Жал ми е за теб – тихо казва Наталия и си тръгва. Тръгна и не се обажда цяла седмица. Никога не са се карали така дълго. А е Нова година! Нима ще я посрещнат сами? Нина пак отива до антрето, сяда на столчето. „А всъщност наистина стана по-просторно“ – мисли тя и си представя как Наталия с гаджето ѝ лепят тапети, колко са се старали, нито една гънка, представят си изражението ѝ… „Защо се ядосах толкова? Наистина е по-хубаво, светло. И някак на душата ми просветна. Може би сестра ми е права?“ Изведнъж телефонът звънна… – Нинче, – чува тя разплакана Наталия, – прости ми. Не исках да те обидя. Напротив – зарадвам те исках… – Миличка, не съм ти сърдита отдавна – Нина също започва през сълзи, – и няма нужда да те прощавам. Напълно си права, а тапетите са чудесни. След празниците ще подредим всичко. Ако си съгласна, разбира се. – Разбира се! Ще помагам с радост! А довечера? Не мога да си представя Нова година без теб… – И аз не мога… – Тогава се приготвяй! – радостно подема Наталия. – Всичко е готово: живо елхичка, гирлянди, свещи. Всичко както ти обичаш! Не тичай по магазините, познавам те! До последно вярвах, че ще се сдобрими и заедно ще посрещнем Новата година. Готви се! Сашо ще мине да те вземе. Нина пак застана на прозореца. Този път гледаше празничната София с други очи. „Благодаря ти, мамо… За това, че имам сестра…“

Как можа да направи това?! Дори не попита! Не се посъветва! Само в съня ми можеше да се случи някой да

Įdomybės

010

В ЛОВИТЕ НА ЛЮБОВНИЦА: Как Варя изпрати Рома на мисия за страст, спорт и съблазън с щипка български хумор – или как една съпруга се превърна в треньор, стилист и главен стратег в търсенето на идеалната авантюра!

В ТЪРСЕНЕ НА ЛЮБОВНИЦА Мария, какво става? зяпнах към жена ми, която ми подаваше чифт шорти и тениска.

Įdomybės

0103

ОПЕРАЦИЯ “ЛЮБОВНИЦА”: Как Варя подгони мъжа си Рома за голямото търсене на нова изгора със сутрешна физзарядка, прелестна фотосесия и луд шопинг по българските молове, докато градят планове за статуса на успелия мъж и се смеят на целия любовен абсурд в средата на панелка, където ароматът на домашни супи се смесва с мечтите за петзвездни ресторанти, а истинската страст се оказва… у дома!

В ТЪРСЕНЕ НА ЛЮБОВНИЦА Мария, какво ти става? ококори се Петър, гледайки жена си, която му подава къси