Įdomybės

Най-трудното в това да живееш с кученце не е онова, което повечето българи си мислят – не е разходката в дъжда на софийските улици, не е събирането на козина по родопските черги или порционите, останали непокътнати в панелката; не е безсънната нощ след българска сватба, нито това да отказваш покана за гости с думите „само без кучето“, не са разходите при ветеринаря в нашата поликлиника, не е и липсата на онази свобода, защото вече „свободата“ е „ние“; най-трудното идва бавно – като кюстендилския студ, който първо гъделичка, а после пронизва костите, когато любимият ти приятел остарява и осъзнаваш, че ти беше просто утеха, а за него ти беше целият свят – и идва тишината от празната обувка до вратата, от незаетото място на дивана и сърцето ти, разпиляно по пернишки – но пак би избрал същата обич, защото кучето идва с мисия: да ти подари цялото си сърце.

Най-трудното в това да живееш с кученце не е това, което повечето хора си представят. Не е да го разхождаш

Įdomybės

016

Най-трудното в това да живееш с българско кученце не е онова, което повечето хора у нас си представят – не е да го разхождаш в софийския дъжд, в пловдивския студ, след безсънна нощ или когато душата ти е неспокойна; не е да се отказваш от гости на село или екскурзии, защото пак казват: „Ела, ама без него“; не е козината върху родопските черги, любимата ти блуза или дори в домашния боб; не е даже миенето на пода по нашенски – отново и отново, знаейки, че след малко всичко ще е по старому; не са сметките във ветеринарната клиника, нито тревогите да не изпуснеш нещо важно; не е малката загуба на свобода, защото вече сте „ние“; и не е това, че сърцето ти вече не е само твое… Всичко това е любов, всичко това е живот, това сам си го избра. Най-трудното идва плавно – като болките, които усещаме в костите, когато времето над Банско се сменя; като столичния вятър, който първо не усещаш, а после те пронизва. Един ден го виждаш: вече не може, както можеше някога. Опитва се… но не може. Тича към теб, но вече не е същото. Очите му още са онези верни очи, но в тях се появява онази топла, но уморена светлина, която казва: „Тук съм, но всеки ден ми е по-тежко.“ И си спомняш какъв бе – и го виждаш сега – твой, предал ти цялото си доверие. Той винаги е вярвал в теб – че ще бъдеш до него, че ще му помогнеш, че ще го спасиш. И ти го спаси, но не можеш от времето да го опазиш. Най-болезненото е да разбереш, че за теб той бе утеха, а ти за него беше ВСИЧКО – целият му свят, цялото му небе, цялата му вяра. А ти… не си готов. Не си готов да го пуснеш. Не си готов да гледаш как избледнява този, който те научи да обичаш безкрайно. А после идва тишината – тежка, българска тъга. Празното място на възглавницата, празната купичка, която никой няма да оближе. И сърцето ти – на парчета. И пак излизаш навън – вече без него. И се улавяш, че казваш на празния въздух: „Хайде, душичке…“ Но ако можех да върна времето – пак бих го избрал. Бих избрал всичко: умората, тъгата, обичта. Защото тази кучешка любов е истинска и българска. Да имаш куче е сякаш си пуснал огън в душата си – огън, който ще те топли завинаги, дори и когато него вече го няма. Защото кучето у нас има само една мисия – да подари сърцето си.

Знаеш ли кое е най-тегавото, когато живееш с малко кученце? Не е това, което повечето хора си представят.

Įdomybės

0136

Медицинската сестра тайно целуна красивия изпълнителен директор, който беше в кома три години, смятайки, че никога няма да се събуди — но на нейния шок, той внезапно я прегърна след целувката…

Здрасти, приятелко, слушай една странна история, която се случи в нашата болница в София точно в 2 сутринта

Įdomybės

047

Кой, ако не аз?

В двора на пететажната сграда в спален район на София всички познават баба Алевтина Петрова.

Įdomybės

0252

Не очаквах таква постъпка от съпруга си: Семейна драма между сестри, дъщерите на самотна възрастна майка и неочакваното решение на мъжа ми да промени целия ни живот

Яна, трябва нещо да правим въздъхна Мария в слушалката. Какво е станало? отговори малко напрегнато по-малката

Įdomybės

040

Не очаквах таква подкрепа от съпруга си — Ани, трябва да направим нещо… — въздъхна Ирина в слушалката. — Какво е станало? — с тревога отвърна по-малката ѝ сестра. Още щом получи обаждането, Ани се напрегна. Обикновено си пишеха набързо по Вайбър, а сега Ирина държеше на разговор по телефона. — Мама не може вече да живее сама. Ако ѝ звънеше по-често, щеше да знаеш — укори я Ирина. — Е, айде де! Недей пак! Кажи направо какво не знам? Ирина пак въздъхна — емоцията беше присъща на Ани, която от години държеше на независимостта си и реагираше остро на всеки намек в противоположна посока. — Мама вече е на 73. Натиска я постоянно скача, все е слаба. Трудно си готви и поддържа дома, — изреждаше търпеливо Ирина. — Често не може и до магазина да иде сама. Добре че съседката, леля Нина, ѝ носи нещо. — Да не би да гладува мама? — стресна се Ани. — Не, разбира се! На две седмици идвам с всичко необходимо. Не за това говоря — тя без чужда помощ вече не може. А ако падне и се удари? Ще е трудно да я гледаме после… Двете сестри замълчаха. Елена Иванова още като млада била закръглена, а напоследък качи още килограми. Любовта към храната не угасна, а на забележки за диета се сърдеше. — Освен това страшно скучае сама, понякога се разплаква като си тръгна. Жали се, че всички са я оставили… — продължи Ирина. — Вече е нетърпимо. — Добре де, какво искаш? — не издържа Ани. Сестра ѝ събираше кураж — с годините все по-трудно се говореше с Ани. — Предлагам… да се преместиш при нея. — Браво! А защо ти не отидеш? Я да позная — Федя, идеалният ти мъж и пасинокът ви, още дете на 25, имаш да се грижиш за тях, а? — Ани, защо трябва така…? — Все ти решаваш вместо всички! На мен ти май не ти пука! — Ани почти крещеше. Ирина се ядоса също: — А когато мама се разкъсваше между болния татко и вас с Машето? Тя ви носеше храна от село и гледаше детето, та ти да можеш да работиш и да почиваш! Тогава нямаше ти да протестираш, нали?! За миг Ани млъкна. Сестра ѝ казваше истината. Така си беше, когато прекрати краткия си брак с бащата на Машето и свекърва ѝ — добра жена — позволи да останат с детето в апартамента до навършване на пълнолетие. Свекърва ѝ не обичаше много внучката си, алиментите едва стигаха. Ани едва свързваше двата края. Родителската помощ тогава беше навременна, но какво — ще ѝ го изкарват цял живот? Като Маша завърши училище и замина в града, Ани замина за София на работа и вече няколко години живееше под наем в предградията: след 40 не се намира работа лесно. Животът ѝ беше подреден и нямаше намерение да се връща в село. — О, я да видя теб да отгледаш дете сама! — избуха тя — после ще упрекваш! Сега вече Ирина премълча дълго. Нейният живот тръгна лесно — остана в града след университета, стана счетоводителка, искаше добра партия. Но кандидатите не бяха за хвалене — пияница, мамин син, или хванат на издръжка. Чак на 39 срещна Федя — три години по-голям, вдовец с 10-годишен син, Вълчо. Той работеше електротехник, полезен майстор за всичко — винаги зает у комшиите. Не пиеше, малко приказваше (чак суров), точен и подреден до хиперболичност. Въпреки това Ирина се влюби страшно. Всички 14 години брак (ожениха се година след запознанството) се стараеше да е добра съпруга. Пасынокът ѝ залюби с времето, грижеше се за семейството. Мечтаеше собствено дете, но не се получи, затова Федя и Вълчо станаха неин свят. Не искаше да губи това. — Исках да взема мама при мен, — пресипнало прошепна Ирина, — но дори не щеше да чуе. — А твоят Федя не е против тъща му в двустаен? — измайтапи се Ани. — Или и този път не го питаш, знаейки, че майка ти ще откаже? — Ани! Стига вече! Говорим сериозно, не ми е до шеги! — Казано си е… — тросна се Ани и затвори. Е, наговориха се… Ирина стисна телефона и замря. Най-лесно щеше да е Ани да се върне у дома. А тя да идва да помага, с пари, с продукти. И Ани ще си намери работа дистанционно. В селото вече интернет си има. Но Ани не искаше да направи живота й по-лек. Както като малка беше глезена, така и като жена… Нямаш как да ѝ наредиш повече. „Говорих с мама. Тя каза, че всичко ѝ е наред, няма нужда от помощ. Спри с цирка!“ — получи Ирина съобщение на следващия ден. Не й отговори. За какво да спори? Ани с майка си говори не повече от веднъж в месеца. Майка ѝ не се оплаква на нея — радва се, че Ани не я забравя. За да не я разстрои. А Ирина слуша всички оплаквания поне веднъж седмично и после по цели нощи не спи. Федя, иначе невнимателен към настроенията ѝ, вече и той попита дали не се е случило нещо. Не му каза на мъжа си — няма смисъл да го тревожи. Но какво да прави — никой не знаеше. Да наеме гледачка? Пари няма да стигнат. — Стига! — Федя с трясък сложи чашата на масата. — Трети месец не си на себе си. Кажи какво има? Ирина изведнъж се разплака, но се овладя (мъжете не обичат сълзи) и разказа набързо. — Защо не каза, че с Елена Иванова е зле? — Федя я изгледа строго. — Не исках да те тревожа… — прошепна тя. Дали не сгреши, че му се изплака. И него ли ще натовари…? — Ясно, — надигна се той. — За вечерята благодаря. Лягам. Нито новините изгледа. Ирина се въртя цяла нощ сън не я хвана, а сутринта не чу алармата. В събота не беше на работа, но закуската на Федя винаги беше точна. Но този път той си пи чай спокойно, четеше нещо на телефона. — Стана ли? — каза строго, но спокойно. — Да, Федя! Веднага, приготвям! — разтресе се Ирина. — Сядай, трябва да поговорим. Стегната седна на столчето. — Реших. Да помогнем на майка ти. Не е редно човек да оставя стар човек. Майка ми не доживя до старини… Всъщност — местим се при нея. Вече проучих — ще си намеря работа във фермата на бай Иван, и на теб ще се намери нещо. Ирина едва не припадна. — Феде… Сигурен ли си? — Съвсем. Или забрави как Елена Иванова гледаше моя син Вълчо и се грижеше за мен? Не, Ира, помня добре. А и аз отдавна мечтая да се върна в село. Ако тъща ми няма нищо против, разбира се. Ирина го гледаше изумено. Такова нещо не беше очаквала от Федя. Да не би да сънува?! — Ами Вълчо? — попита внезапно. — Какво за него? — учуди се Федя. — Як мъж, с образование, с работа. Ако му освободим апартамента, само ще се радва. — Федя! — хвърли се на врата му, разплака се, въобще забравяйки, че мъжът ѝ не обича такива прояви. Той не се отдръпна. Само я погали по рамото: — Хайде стига, всичко ще се оправи. Тя го вярваше…

Не очаквах това от съпруга си Милена, нещо трябва да се направи… въздъхна Даниела в слушалката.

Įdomybės

0334

Роднините на съпруга ми забравиха да ме поздравят за юбилея – и аз им върнах тъпкано по български

А защо телефонът ми мълчи цяла вечер? Дали нещо не е наред с връзката? Или може би са объркали датата?

Įdomybės

044

Роднините на мъжа ми забравиха да ме поздравят за 40-ия ми юбилей, но аз им показах как изглежда истинската българска жена – когато чашата прелее, отпорът идва достойно!

Янино, защо телефонът ти не звъни цяла вечер? Може би има проблем с връзката? Или пък са объркали датата?

Įdomybės

019

Защо да нараняваш любовта ми?

Тихият вечерен следобед в София. Празни улици, единствените лампи кълнат жълти петна върху асфалта.