Įdomybės

Това не са моите деца — искаш, помагай на сестра си, но не на мой гръб. Тя сама си разби семейството и сега иска да ни натрапи децата, за да си живее живота спокойно

Това не са моите деца, ако искаш помагай на сестра си, но не и за моя сметка. Тя сама разби семейството

Įdomybės

020

Това не са моите деца – искаш ли, помагай на сестра си, но не за моя сметка. Тя сама разруши семейството си и реши да ни пробута децата си, за да подреди живота си — Какъв уютен дом сте си създали, братле. Честно, завиждам! Жана прокара пръст по покривката, оглеждайки кухнята като експерт. Снежана сложи салатиера на масата и седна срещу мъжа си. Стас се усмихна на сестра си, без да забележи как жена му стисна салфетката в юмрук. — Много търсихме. Половин година обикаляхме, докато намерим нещо читаво. За този дом те бяха продали апартамента си и се местиха тук, в Пловдив, по-близо до роднините на Стас. Свой двор, зеленчукова градина, спокойствие — Снежана мечтаеше за това три години. Преди два месеца мечтата й стана реалност. — А аз не успях да задържа семейството си… — въздъхна Жана, впил поглед в чинията си. — Три месеца минаха, а още ми е като в мъгла. Събуждам се през нощта — до мен няма никой. Децата питат къде е татко им. Не знам какво да им кажа. Тамара Николова, седнала начело на масата, погали дъщеря си по ръката. — Нищо, мила моя. Ще се оправи всичко. Важно е децата да са здрави. А този подлец ще съжалява, че си тръгна. Кирчо, четиригодишният племенник, в този момент се смъкна от стола и хукна към хола. Секунда по-късно се чу трясък — нещо падна от рафта. — Киро, по-внимателно! — извика Жана, без да помръдне. Алиса, която тъкмо беше навършила три, започна да хленчи в скута на майка си, искайки внимание. Жана я залюля разсеяно на коляното, без да прекъсва разговора: — Добре, че сте ми вече наблизо. Майка след операцията едва ходи, няма кой да ми помогне. — Насам едва ме докараха с такси — включи се Тамара Николова, разтривайки коляното си. — Четвърти етаж без асансьор, кръвното ми хвърка. Докато се кача, мислех, че ще припадна. Не е време да гледам малки деца. Снежана стана да сложи топлото. На перваза доматените разсади вече вирееха — дребни, зелени стръкчета в кофички. След месец щеше да ги засади — първите си домашни домати! — Надявам се, няма да ми откажете, ако някой път оставям децата? — Жана я догони с въпрос край печката. — Само ако съвсем опра до стената. Рядко. Трябва да почна работа, да търча по лекари, с юриста да говоря за развода. А децата — къде? Снежана се обърна. Жана гледаше брата си със своята добре позната безпомощност. Двадесет и седем години — а още умееше да се прави на жертва. Стас кимна с разбиране: — Разбира се, Жанче. Ще помагаме, нали, Снежи? Всички обърнаха поглед към нея. Три чифта очи — чакащи, изискващи правилния отговор. — Да, разбира се — каза Снежана. — Когато наистина нямаш изход. Лицето на Жана светна. — Вие сте ми спасение! Нали само за малко ще е, честна дума — най-много за няколко часа. Гостите си тръгнаха към единадесет. Стас извика такси за майка си, помогна й да слезе по стъпалата. Жана метна сънливите деца в старата си “Дачия” и отпраши след тях, на тръгване подвиквайки през прозореца: „Благодаря за вечерята, най-добрите сте!“ Снежана оправяше масата, миеше чиниите. Стас я прегърна през рамо и целуна по главата. — Видя ли колко хубаво беше? Мама доволна, Жанка се посмя. Добре, че се преместихме тук! — Да. — Какво има? Умори се ли? — Малко. Снежана не каза кое й тежеше. „Когато съвсем опра до стената“ — ехтеше в главата й. Прекално добре знаеше как от “рядко” става “всеки ден, защото е по-удобно”. След седмица Жана се обади сутринта. — Снежи, извади ме! Трябва спешно на лекар, а мама не може да гледа децата. Само за три часа, на обяд ги взимам. Снежана погледна лаптопа, отворените таблици с отчетите — имаше краен срок в петък. — Жан, отчета ми гори… — Те са много кротки, сами ще си играят! Пусни им телевизора, няма да усетиш. Моля те, Снежи, спешно е. Полъвин час по-късно децата бяха при нея. Обядът мина, а Жана все нямаше и помен, сетне неусетно се стъмни. В шест вечерта се върна Стас, хвърли поглед към децата пред телевизора. — О, Жана още не ги е взела? — Не. Каза, че закъснява. — Нищо, не са чужди. Да поседят. Снежана замълча. Кирчо беше успял да разлее сок на килима, а на Алиса й свършиха памперсите — в раничката имаше останал само един. Жана дойде в осем и нещо, свежа, усмихната, ухаеща на кафе. — Извинете, замотах се. Спасихте ме! Отчета си Снежана довършваше до три през нощта, грохнала, с детския крясък още в ушите си. Още четири дни — отново. Интервю за работа, много важно. Жана кара децата в девет, обещава да ги вземе в три. Стас беше нощна смяна, спи до обяд и после — пак децата са при Снежана. Така три пъти седмично, понякога четири. Лекари, интервюта, адвокати, приятелки. „Само за малко“ все се разтяга до вечерта. Веднъж, късно вечерта, когато децата най-сетне си заминаха, Снежана седна срещу мъжа си. — Стас, така повече не може. — Какво не може? — Три пъти седмично. Не мога да си върша работата. Той се намръщи. — На Жана й е тежко сега. Мъжът й я изостави. Ние сме семейство. — Разбирам, но обещава да ги взима на обед — идва в десет вечерта. Това не е помощ… — Това какво е? Снежана преглътна думите си: „наглост“, „качване на гърба ни“. Погледна мъжа си — и замълча. — Мама звъня днес — продължи той. — На Жанка й трябва време да се опомни. Аз съм брат, трябва да помагам. — А аз? — Ти си ми жена — каза го като нещо очевидно. — Ние сме едно семейство. Снежана се обърна към прозореца. Навън се стъмняваше, разсадът чакаше на перваза да бъде пресаден — в събота беше решила да се заеме. Безсмислено беше да спори. В петък вечерта Стас влезе от работа с новина: — Жана звъня. Пита дали утре можем да гледаме децата. Има две интервюта, а колата пак нещо се обажда — иска да я закара на сервиз. Снежана затвори лаптопа, погледна мъжа си. — Стас, вече поговорихме. Не мога всяка събота така. — Недей, бе, все едно не си ми роднина — хвърли якето на стола, замина към хладилника. — Сестра ми е! Какво ти пречи? Тъй или иначе си у дома. — Не “седя у дома”. Работя от вкъщи. Това не е същото. — Ще си работиш — децата ще гледат анимации. Голяма работа… Снежана искаше да възрази, но видя лицето му — уморено, раздразнено — и се отказа. Утре е събота. Разсадът вече отдавна е готов за засаждане, не трябваше да го отлага. — Добре — каза тя, — нека ги донесе. На другата сутрин Жана дойде към единадесет. Като я видя, Снежана се вцепени: снаха й беше в чисто нова рокля, с прическа, гримирана, като за среща, не за интервю. — Много, ама много благодаря! — Жана напъха Кирчо и Алиса в антрето. — До пет максимум ще ги взема, най-късно в шест! — А чантата? — Ой, в колата! Сега се връщам. След минута й подаде чанта със сменяема дреха, памперси. — Всичко е вътре! Тичам, закъснявам! Дрънна вратата. Снежана остана сама с две деца и почти празна чанта. Стас беше в гаража, помагаше на съседа с колата. Около един Кирил омръзна от анимационните филмчета, започна да тича из къщата. Алиса хленчеше — ту яде, ту вода, ту иска на ръце. Снежана се разкъса между децата и кухнята, опитвайки се да приготви нещо. Към два Стас се появи: — Как сте? — Можеш ли да ги погледаш малко? Трябва да насадя разсада, вече е късно… — Да, сега само да измия ръцете. Снежана излезе в двора да засажда доматите. Още не беше приключила и се чу силен трясък и детски плач. Остави всичко и влезе вътре. Стас беше на дивана с телефона. Кирил беше разбил глинената саксия на пода, пръст и разсад бяха пръснати из стаята… Точно нейните домати, които беше гледала два месеца. — Какво стана? — На перваза се качи, не успях да го хвана — не откъсвайки поглед от телефона си, каза Стас. Снежана гледаше в земята, останалите парчета, натрошените стебла. Това беше не само разсад — това беше мечта за нормален живот, отново изоставена заради чужди деца. — Леличко, ще се сърдиш ли? — погледна я Кирил изплашено. — Не, — събра осколките. — Иди при чичо си Стас. Стас най-накрая свали телефона. — Айде сега — това е само разсад. Ще насадиш нов! Снежана не отговори. Гърлото й беше свито. Към пет нямаше Жана. В шест — съобщение: „Още малко се бавя“. В седем — никакъв сигнал. Снежана сама звънна — затворен телефон. В осем — вън шум от кола. Скъп SUV, лъскав, никак не прилича на кола от сервиз. Излиза Жана, засмяна, малко почервеняла, намирисва на вино и ликьор. До нея — непознат мъж на волана. — Благодаря ти, Люси! Ще се чуем! Жана се обърна и видя Снежана на прага. — О, здравей! Извинявай, малко се бавих, срещнах познат след интервюто, той ме докара. Снежана усети мирис на алкохол. Явно никакво интервю не е имало, никакъв сервиз. Просто се е забавлявала. — Как мина интервюто? — Кое? А, добре, ще ми се обадят. — А колата? — Другата седмица, имало голяма опашка… Лъже, дори не вярва дали се изчервява. — Между другото — отвори телефона. — В сряда ще можеш ли пак? Имам пак интервю. — Не. Думата й излезе рязко, твърдо. — Как така — не? — Няма да мога. — Защо? Ти и без това си вкъщи… — Работя от вкъщи. Имам си ангажименти. Жана се смръщи, очите й проблеснаха сълзливо. — Снежана, моля те, сама съм с две деца. Мислех, че ще ме подкрепите… Оказва се, че нямам на кого да разчитам! Не можеш дори ден да ми помогнеш… — Подкрепям — вече трета седмица! Но не съм нито бавачка, нито детска градина. — Какво ти става! — вече настръхна Жана. — Подума ли, дори не са ти чужди! — Не са ми родни, Жана. Те са твои деца. Твоя отговорност. Вратата се отвори, влезе Стас, чул края на разговора. Жана веднага се обърна към него, гласът трепна: — Братле, жена ти не иска да ми помага. Молих поне един ден, а тя… Жана подсмърча, сложи ръка на гърдите. — Видяхте ли каква съм съдба… Очаквах от най-близките си… Сега всичко е ясно. Тръшна се на пейката навън, без да поглежда Снежана, после взе децата, без “благодаря” и си тръгна. Снежана остана на стълбите, с вкус на вина и срам. Дали не беше твърде рязка? Стас погледна след нея. — Защо така? — Как? — По човешки те помоли, а ти… — …. Седмица тишина. След това: Стас идва от работа: — Жана пак звъня. Има интервю — само още веднъж да й помогнем. Ако пак закъснее — сам се заемам. — Добре. Но за последно. На другия ден Жана дойде, прегърна децата и си излезе. На обяд Снежана отвори Фейсбук без да иска. Снимка: Жана в заведение, с весели компании, мъжка ръка на рамото й. Надпис: „С однокласници! Ех, колко ми липсваше нормалният живот!“ Изпрати съобщение на Стас: — Прибери си племенниците сам. — Какво? Аз съм на работа. — Тогава да ги взима майка ти. Аз повече няма да гледам чуждите деца. Виж снимките на сестра ти, пиши ми после. Стас дойде след два часа, погледът му беше уморен. — Видях снимките. — И? — Може да са от днес… — Стас, всеки път е алкохол, компании, други мъже я карат. Сляп ли си? — Ама са ми племенници. Те не са виновни. — А аз виновна ли съм? Това не са моите деца, Стас. Не съм длъжна. Ако искаш да помагаш — помагай, но не през мен! — Тя ми е сестра! — Сама провали семейството си. А сега ни насажда нейните деца и си живее живота. — Не говори така! — Говоря истината. Винаги идва почерпена, все интервюта — а после се вижда с мъже. Разбрах всичко! Стас замълча. След минути каза: — Добре. Чух те. Жана дойде късно, децата спяха. Тръгна да се оправдава — задръстване, телефонът паднал… Стас я спря: — Жана, повече така няма да стане. — Какво няма да стане? — смаяна. — Да ни оставяш децата цял ден. Не сме детска градина. Жана хвърли поглед към Снежана. Вече беше наясно, че играта свърши. — Тя те е настройла! — Не. Реших сам. Жана сбърчи нос, взе децата, излезе без благодарност. Тръшна вратата. На сутринта телефонът звънна — „Мама“. — Да, мамо. Снежана чу как свекървата избухва в слушалката. — Това ли заслужаваме? Не можеш ли да помогнеш на сестра си? Аз не мога… — Мамо, вече не можем. Имаме си свой живот. — Купихте си дом и забравихте всичко! Знаех си! Затвори. Стас остави телефона: — Обижда се. — Забелязах. Замълчаха. Слънцето припичаше, на прозореца беше останал празният саксийник от разсада. Снежана гледаше към него и мислеше: преди месец се преселиха тук за спокойствие и тишина, за свой дом, градина, свой живот. А вместо това получиха чужди деца, чужди проблеми и роднини, които ги смятат за длъжници. Стас сложи ръка върху нейната. — Извинявай, трябваше по-рано да го спра. Снежана нищо не каза — само стисна силно пръстите му. Нямаше усещане за победа. Свекървата е сърдита, Жана — бясна, предстоят дълги месеци „студена война“. Но за първи път от седмици тя изпита не умора, а облекчение. Каза „не“. И мъжът й я чу. Останалото — после.

Това не са мои деца, ако искаш помагай на сестра си, но не за моя сметка. Тя разруши семейството и реши

Įdomybės

0207

Вие се споразумявайте както намерите за най-добро

Не, Радка, не разчитай на мен. Омъжи се бъди вече за мъжа си, а не за мен. Не ми трябва чужд човек в

Įdomybės

0774

Синът ми не иска да ме вижда: Как майчината грижа разруши нашите отношения – моята истина, неговият избор и сблъсъкът със снаха ми Светла и въображаемата “идеална” Надежда

Мамо, какво си казала на жена ми? Тя вече беше приготвила багажа да си тръгва. Казах ѝ истината.

Įdomybės

027

Синът ми не иска да ме вижда: Как майчината грижа и намесата съсипаха отношенията ми със сина, снаха ми и неговия брак

Мамо, какво каза пак на жена ми? Тя беше на косъм да си събере багажа. Казах ѝ истината. Разбери, тя

Įdomybės

032

Отказах се да се грижа за болната майка на мъжа ми и го поставих пред избор: или професионална помощ за свекърва ми, или развод

Беше късна есен. Дъждът чукаше у прозорците ден и нощ, сякаш жабите на забравено блато деряха небето

Įdomybės

0510

Отказах се да се грижа за болната майка на съпруга си и го поставих пред избор: семейното ни щастие или жертване в името на чуждото мнение

Отказах се да се грижа за болната майка на мъжа ми и го поставих пред избор Беше късна есен над София.

Įdomybės

023

Извоювах развода на сина си, а после съжалих… Свекървата настоя да се разделят, но когато той заживя с нова жена – по-възрастна вдовица с две деца от „Балкански квартал“ – внезапно всичко й хареса. Сега синът ми е щастлив, макар новата му избраница да е с 14 години по-възрастна. Жена ми, бившата снаха, спазва диети и гледа дъщеря си като „принцеса“, а аз се питам: възможно ли е наистина щастие, когато жената е по-голяма от мъжа?

Знаеш ли, да ти разкажа за една случка, която се върти из ума ми напоследък Вчера пак Галя, съседката

Įdomybės

084

Извоювах да разведа сина си – и после това съжалих… – Снаха ми пак ми доведе внучката за уикенда – оплаква ми се вчера на стълбището съседката ми Мария. – Та не мога да нахраня детето като хората! “Мама каза, че принцесите не ядат много!” – казва, хапне две лъжици, и край! Ами зеленее от недояждане, чак просветва! Мария невиди снаха си Даниела още от първата среща. Просто защото тя беше с цели седем години по-голяма от сина ѝ Петър – едно още момче, току-що завършил гимназия. – Не беше имал друга жена преди нея! – възмущаваше се съседката. – Не е чудно, че се запали толкова! Завъртя му главата с опита си! А Даниела беше много красива и лъчезарна – държеше на фигурата си, обличаше се с вкус и вървеше напред в кариерата. Не виждах нищо чудно – мъжете гледат с очи, а тук имаше по какво да гледат. Тя спазваше диета и възпитаваше дъщеря им на здравословен живот: да яде с мярка, да не преяжда, да мисли за здравето и фигурата. Само няколко месеца след запознанството им, Даниела забременя. Било напук на бъдещата си свекърва Мария, която всячески се опитваше да им развали отношенията, било защото много искаше да се омъжи, или просто случайно – няма значение. Петър твърдо реши да се ожени за нея – тъкмо навършил 18, тя – вече на 25. Петър тръгна в техникум, съчетаваше работа и учене, живееха отделно – първо на квартира, после си купиха малка гарсониера. Бяха щастливи, но майката-свекърва не се отказваше: все намираше повод за упрек – не готвела добре, не нагладила риза, детето не облякла както трябва. Според нея тя нямаше качества, а само и единствено кусури. Постоянно я тормозеше, на сина си все повтаряше… Даниела започна да ограничава до минимум общуването с Мария. Сама водеше дъщеря си на градина, после на гимнастика, шахмат и какво ли не. Едва смогваше между работа, тренировки, маникюр и фризьорски салон. Вкъщи рядко се задържаше – повече отколкото й се искаше. Когато Петър се прибереше, често вкъщи нямаше никого: дъщерята по занимания, жена му – заета или с нея. Една вечер на вратата похлопа Силвия – съседка вдовица на 38, с две деца тийнейджъри. На общата кухня потекъл кранът и тя помоли Петър да го оправи, преди да наводнят съседите. Петър беше “златни ръце” – спря водата, оправи всичко. Докато ремонтираше, Силвия направи вечеря – спагети с кюфтета. Канеше го да хапне – прие с удоволствие, защото Даниела котлети не правеше и рядко готвеше домашна храна – време не й оставаше. От този ден вечеряха често заедно, докато жена му и дъщеря му бяха навън, прекарваха вечерите в кухнята на общежитието с приказки, домашни кюфтета и баница. Между тях, сякаш неусетно, пламна искра и връзката им стана толкова близка, че не знаеха как да живеят повече без тези уютни вечери. А в общежитието всичко се знае – няма тайни. Така някоя “загрижена” съседка съобщила на Даниела, че мъжът й гостува на съседката и не четат само книги там. Последва голям скандал – целият етаж разбра. Гордата Даниела изрита Петър и събра багажа му. Дом нямаше – само при Силвия, която го прие радушно. Дъщеря им бе на 6, Петър на 25, Даниела на 32, Силвия на 39 години. Мария, съседката, като разбра за раздялата, беше щастлива, “победа!” Но щом узна, че Петър е отишъл при жена с две деца, още по-голяма от първата – цели 14 години разлика! – замълча нечакано… Поведението ѝ ме изненада. Години набиваше Ганиела, че е по-възрастна, а сега – мълчи и прие новата. Дали осъзна своето фиаско? Развръзката с развода на Петър и Даниела е отдавна – близо 15 години. Петър си е с новата – Силвия. Съвместни деца нямат, но живеят в хармония. Въпреки възрастовата разлика: сега той е на 40, тя на 54. Мария ги приема у тях без забележки, настъпи мир и идилия. Виждам, че Петър е истински щастлив. А вие как мислите – възможно ли е щастие, когато жената е по-голяма?

Днес отварям дневника си с тежко сърце. Чудя се понякога дали всичко, за което се бориш, накрая не се