Įdomybės

Четиридесет години слушах едно и също изречение, което винаги звучеше като корона на главата ми: „Жена ми не работи. Тя е царицата на дома.“ Хората ми се усмихваха, възхищаваха ми се, понякога дори ми завиждаха, а аз вярвах – вярвах, че съм ценна и това, което правя, е най-важната работа на света. Бях готвачка, чистачка, бавачка, учителка, медицинска сестра, психолог, шофьор, счетоводител, организатор… Работех по 14 часа на ден без почивка, без заплата и без „благодаря“ – само с едно: „Ти си си вкъщи. Ти си добре.“ Децата ми винаги тръгваха на училище чисти и нахранени, домът ни беше подреден, животът ми – посветен на всички останали. Понякога, гледайки се в огледалото, виждах не жена, а функция, но си мислех: „Това е семейството, това е любовта, това е моят избор.“ Утехата ми беше мисълта за „наше“ – нашата къща, нашите пари, нашият живот. Истината обаче се оказа друга, когато мъжът ми си отиде при Господ: всичко – къщата, сметките, имуществото – беше на негово име, а „нашето“ за миг се превърна в „негово“. Децата ми наследиха това, което аз пазех и поддържах цял живот, а аз останах без право дори да кажа „Това е и мое“. Започнах да живея не в бедност, а в зависимост – да питам дали мога да си купя лекарства, обувки, да си боядисам косата, сякаш съм малко момиче. Чудех се как трудът ми четиридесет години може да струва нула. Боли не само липсата на пари, но и заблудата – носих корона от думи, а не от сигурност, бях „царица“, но без права. Запитах се къде бях аз в тази любов, къде беше моето име, моето бъдеще, и защо вярвах, че собствени пари са липса на доверие. Сега знам: да имаш собствен доход, собствена сметка и имущество не е предателство към любовта, а уважение към себе си. Любовта не трябва да те оставя без защита – да ти взима силата и после да те кара да просиш. Поуката: една българка може да даде живота си за дома, но домът трябва да има място и за нея – не само в кухнята, а и в правата, сигурността и притежанията ѝ. Домашният труд е достоен, но зависимостта е капан. Познаваш ли жена, която беше „царица у дома“, а накрая остана без права и собствено бъдеще?

Четиридесет години слушах едни и същи думи, които звучаха като корона, сложена на главата ми от околните.

Įdomybės

099

И до днес понякога се будя сред нощта и се чудя кога баща ми успя да ни вземе всичко – бях на 15, когато за миг изгубих уютния дом в квартал „Лозенец“, сигурността на пълния хладилник и платените сметки, спокойствието да уча за математиката и мечтата за едни хубави маратонки; всичко се преобърна, когато татко започна да се прибира късно, да общува със странни хора, а после тръгна с друга жена, изпразни банковата ни сметка, остави неплатени сметки и заем на майка ми, а аз и тя останахме с каничка вода в хладилника, сами със сълзите, белия ориз и въпросите как се оцелява, когато баща ти за една нощ те остави да се учиш как да живееш, преди още да си пораснал.

И до днес понякога се будя сред мъгливата нощ, когато луната плува като парче сирене над Пловдив, и се

Įdomybės

012

И до днес понякога се събуждам посред нощ и се питам кога татко успя да ни отнеме всичко. Бях на 15, когато това се случи. Живеехме в малко, подредено жилище в софийско предградие – с шкафове от Икеа, хладилникът беше пълен след съботния пазар на Женския, сметките винаги плащахме навреме. Бях десетокласничка, а единствената ми грижа беше да изкарам по математика и да събера пари за едни бели adidas, които много си мечтаех. Всичко започна да се променя, когато татко започна да се прибира късно. Влизаше, мълчеше, хвърляше ключовете на масата с лога на ЦСКА и се затваряше с телефона в хола. Майка ми – истинска българка, му каза: – Пак ли се забави? Мислиш ли, че този апартамент ще се оправя сам? А той сухо отвърна: – Остави ме, уморен съм. Аз слушах всичко от детската, слушалки тип Skullcandy, преструвайки се, че нищо не става. Една вечер го видях да говори тихо в двора, от прозореца. Смееше се, казваше „почти всичко е готово“, „няма грижи, ще се справя“. Като ме мерна, веднага затвори телефона. Нещо ме сви в стомаха, но не казах нищо. Петъчният ден, когато си тръгна, беше като всеки друг: върнах се от училище, а куфарът му беше разтворен на леглото. Майка ми стоеше на прага на спалнята, очите ѝ – червени. Попитах: – Къде тръгваш? Той не ме погледна и каза: – Ще ме няма известно време. Майка ми извика с плач: – Известно време с кого? Кажи си истината! Тогава той изригна: – Тръгвам си с друга жена. Омръзна ми този живот! Заплаках и промълвих: – А аз? А училището ми? А домът ни? Той само: – Ще се оправяте. Затвори куфара, грабна личните документи, които държеше в шкафчето, хвана портфейла и излезе, без сбогом. Още същата вечер майка ми се опита да изтегли пари от банкомат на УниКредит – картата беше блокирана. По-късно отиде в банката: казаха, че сметката е празна. Той беше изтеглил всички общи спестявания. Освен това разбра, че имаме неплатени сметки за два месеца и кредит, за който той я беше записал гарант, без да я пита. Добре помня как майка ми седеше на масата с едно старо калкулаторче от социализма, броеше бележки, плачеше и повтаряше: – Не стигат… не стигат за нищо… Опитвах се да ѝ помагам, но не разбирах половината от случващото се. След седмица спряха интернета, а след това едва не ни спряха тока. Майка ми започна да чисти в блокове на Овча купел, аз започнах да продавам черноморски бонбони в училище. Срам ме беше, но го правех – у дома не стигаха дори за хляб и лютеница. Един ден наистина отворих хладилника – имаше само една каничка вода и половин стар домат. Седнах в кухнята, плаках сама. Вечерта ядохме само сварен ориз, без нищо. Майка ми се извиняваше, че не може вече нищо да ми даде. После видях във Facebook снимка на татко с онази жена – в скъп ресторант в Лозенец, вдигат тост с вино. Ръцете ми трепереха. Писах: „Тате, трябват ми пари за учебници.“ Той отвърна: „Не мога да издържам две семейства.“ Това беше последният ни разговор. След това не ми писа повече. Не попита дали завърших, дали съм болна, дали имам нужда. Просто… изчезна. Днес работя, сама плащам всичко и помагам на майка ми. Но раната още боли. Не заради парите, а заради изоставянето, заради това как студено ни заряза, сякаш никога не сме съществували. И все още понякога се събуждам нощем, със същия въпрос заседнал дълбоко в гърдите ми: Как се живее, когато собственият ти баща ти отнеме всичко и те остави да се учиш да оцеляваш, докато още си дете?

Понякога, в тънкия здрач между съня и събуждането, се оказвам пак в онази стара панелка в квартал Левски

Įdomybės

0116

Вовка, когато село се събужда – Тайните на семейството от Къщата на смеха

Васко Кузов започна своя живот с отказ без никаква причина. Майка му, раждайки в късните часове на нощта

Įdomybės

038

Мълчах години наред, вярвайки че така ще запазя семейния мир, но снахата ми не ме прие и всеки опит да помогна се превръщаше в унижение – докато един ден синът ми застана до мен и каза най-силните думи, които съм чувала: „Аз избирам уважението“; А вие как мислите – трябва ли една българска майка да търпи обиди заради спокойствието в дома, или с търпението си само позволява болката да расте?

Знаеш ли, много дълго време си траях. Не защото нямах думи или ми липсваха мисли, а просто вярвах, че

Įdomybės

0240

Мълчах години наред, вярвайки, че така ще запазя мира в дома ни. Но снаха ми не ми даде място – всеки мой жест бе посрещнат с презрение и обида. Синът ми мълчеше, докато един ден не се изправи в моя защита и й каза: “Избирам уважението”. Тогава разбрах, че понякога мълчанието не пази мира, а позволявa жестокостта. Вие бихте ли изтърпели унижението заради спокойствието, или бихте се осмелили да кажете истината?

Дълго пазех тишина. Не защото думите ми липсваха, а защото вярвах ако стискам зъби и мълча, ще запазя

Įdomybės

0112

На 66 години съм и от началото на януари живея с едно 15-годишно момиче, което не е моя дъщеря – тя е дъщерята на моята съседка, която почина няколко дни преди Нова година. Двете живееха сами в малка гарсониера под наем, само на три пресечки от моя дом. Животът им беше скромен – едно легло за двама, импровизирана кухня и малка маса за хранене, учене и работа, без излишен лукс. Майката на момичето беше болна от години, но работеше неуморно – продаваше продукти по каталог и понякога правеше сергия пред блока с банички, овесени закуски и сокове, а момичето й помагаше след училище – готвеше, обслужваше, прибираше нещата. Често ги виждах да затварят късно вечер, изморени, броейки стотинките си. Съседката ми никога не молеше за помощ – когато можех, им носех храна, но винаги деликатно. В дома им не идваха гости, нямаше роднини – само майка и дъщеря, свикнали сами да се справят. Заминаването на майката беше внезапно – тя си отиде, без сбогуване, без близки. Момичето остана сама със задълженията, без сигурност за утрешния ден. Реших да я приютя при мен, без излишни думи – просто й казах, че може да остане. Сега живеем заедно, всяка със своите задачи, без заповеди, с разбиране и уважение. Поемам разходите й, а училището е наблизо. Финансово ми е по-трудно, но не съжалявам – предпочитам така, отколкото да знам, че е сама и се страхува, както при болната си майка. Тя няма никого, а и аз нямам деца. Според мен всеки българин би постъпил така. Какво мислите за моята история?

Днес си сяднах на стола край прозореца и отворих дневника си. На 66 години съм, а от януари деля дома

Įdomybės

017

На 66 години съм и от началото на януари живея с едно 15-годишно момиче, което не е моя дъщеря – тя е дъщеря на моя съседка от блока, която почина няколко дни преди Нова година. Двете преди това живееха сами в малък едностаен апартамент под наем, на три входа от моя, с една стая, общо легло, импровизирана кухня и малка маса за хранене, учене и работа – без излишни удобства, само най-необходимото. Майката беше болна, но работеше неуморно и продаваше по каталог, а когато беше необходимо, правеше сергия пред блока за банички, овесени закуски и сокове, а момичето ѝ помагаше след училище. Често ги виждах уморени да броят монетите, за да убедят, че ще стигнат за другия ден. Жената беше горда, работлива, никога не молеше за помощ – когато можех, им носех храна, но внимателно, за да не ги засегна. Не съм виждала гости или роднини в техния дом – момичето израсна само с майка си, научено рано да помага, да се оправя с малко. Когато майка ѝ си отиде внезапно, момичето остана само – с наем, сметки и училище на прага, уплашено, че ще остане на улицата. Тогава реших да я поканя при мен. Без много думи – просто ѝ казах да остане. Събра си малкото багаж и дойде, затворихме апартамента заедно. Сега живее при мен – не като тежест, а като част от къщата: разделили сме си задачите, няма викове, всичко се решава заедно. Аз поемам разходите за дрехи, тетрадки, учебни материали и храна. Училището е близо. Финансово ми е по-трудно, но предпочитам това, отколкото да е сама и несигурна, както бе с майка си. Тя няма други близки, а аз нямам свои деца. Според мен всеки истински българин би направил така! Какво мислите вие за моята история?

На 66 години съм и от началото на януари деля покрив с едно петнайсетгодишно момиче, което съвсем не

Įdomybės

039

– Тате, повече не идвай при нас! Всеки път след като си тръгнеш, мама започва да плаче. Плаче чак до сутринта. – Аз заспя, събудя се, пак заспя, пак се събудя, а тя все плаче и плаче. Питам я: „Мамо, защо плачеш? Заради тате ли?..“ – А тя казва, че не плаче, а просто шмърка, защото е настинала. А аз вече съм голяма и знам, че няма такава настинка, че да имаш сълзи в гласа си. Тате и Оля седяха на маса в малко българско кафене. Той разбъркваше изстиналото си кафе в миниатюрна чашка, докато до него Оля не докосваше величествената си купа с шарени сладоледени топки, украсени с ментово листо, вишна и поляти със шоколад. Всяко шестгодишно момиче би се размекнало пред тази красота – но не и Оля. Още миналия петък беше решила да поговори сериозно с татко си. Тате мълчеше, мълча дълго, после каза: – Какво да правим, Оля? Да не се виждаме изобщо? Как тогава ще живея?.. Оля нацупи нослето си – хубаво като на мама, малко картофче, помисли, после каза: – Не, тате. И аз не мога без теб. Ето какво – обади се на мама и кажи, че всеки петък от детската градина ще ме взимаш. – Ще се разходим, ще отидем на кафе или да хапнем сладолед, ако искаш. Ще ти разказвам всичко – как живеем с мама. Мисли пак и добави: – Ако искаш да видиш мама, всяка седмица ще я снимам с телефона и ще ти показвам снимки. Става ли? Тате се усмихна и кимна: – Добре, да живеем така, Оля. Оля облекчено въздъхна и захвана сладоледа си. Но имаше още един важен разговор – трябваше да каже най-главното. След като облиза мустачките си от сладолед, стана сериозна – почти като голяма. Почти жена, която се грижи за своя мъж – макар той да е по-възрастен, миналата седмица татко имаше рожден ден. Оля му нарисува картичка в градината с голямата цифра „28“. Лицето ѝ стана сериозно, събра веждите и каза: – Мисля, че трябва да се ожениш… И благородно излъга: – Все пак не си… толкова стар. Тате оцени жеста и се усмихна: – Не много стар, казваш… Оля весело продължи: – Не си, не си! Ето, чичо Сергей, който идва вече два пъти при мама – той даже е малко плешив. Тук… И Оля погали собствените си къдрици по главата. После видя, че татко се напрегна и остро я изгледа – явно издаде мамина тайна. Затова прикри устата си с дланите и ококори очи – знак за ужас и объркване. – Чичо Сергей? Какъв този чичо Сергей така често идва у вас? Да не е онзи – маминия шеф?.. – почти на глас, почти на всички в кафето каза татко. – Не знам, тате… – Оля се обърка от реакцията му. – Може да е шеф. Но той винаги носи бонбони. И торта за всички. – И още… – Оля се чуди дали да сподели такава тайна, особено с разстроения баща, – носи цветя на мама. Тате стискаше пръстите си върху масата, гледаше ги и Оля разбра, че точно сега взима важно решение. Така и не го пришпорваше. Младата жена вече знаеше – всички мъже се чудят дълго, а към верния отговор ги насочват жените. А кой, ако не дъщерята му? Тате мълча, накрая тежко въздъхна, вдигна глава и каза… Ако Оля беше по-голяма, щеше да разбере, че го каза като Отело на Дездемона. Но тя още нищо не знаеше за Отело, за Дездемона, за големите влюбени. Просто събираше житейски опит, гледайки как възрастните се радват и страдат за дребни неща. Тате каза: – Хайде, Оля. Късно е, ще те заведа у дома. И ще поговоря с мама. Оля не попита за какво, но разбра, че е важно – и бързо дояде сладоледа си. После осъзна, че решението на татко е по-важно и от най-вкусния сладолед – затова решително остави лъжичката върху масата, слезе от стола, избърса с ръка устата, подсмръкна и сериозно каза: – Готова съм. Да вървим… Те почти бягаха към вкъщи – по-скоро тате бягаше, но държеше Оля за ръката, тя „летеше“ като знаме. Когато влязоха в блока, вратата на асансьора вече се затваряше, някой съсед тръгваше нагоре. Тате почти объркано изгледа Оля, а тя го попита: – Какво чакаме? Нашият е чак седми етаж… Тате я взе на ръце и се втурна по стълбите. Когато на нетърпеливите му звънци мама отвори, тате веднага започна с най-важното: – Не можеш да го направиш! Какъв Серги?! Аз те обичам! Имаме си Оля… И без да пуска Оля от обятията си, прегърна и мама. Оля ги обгърна и двамата за врата, затвори очи – възрастните се целуваха… Ето така понякога едно малко момиче, което обича своите родители, може да помири двама заклети възрастни, които се обичат, но пазят гордостта и обидите си… Споделете в коментарите какво мислите! Дайте ни „лайк“.

Тате, по-добре повече да не идваш у нас! Всеки път, когато си тръгваш, мама започва да плаче.