„Ти си без деца, остави бащината къща на сестра си — на нея ѝ е по-тежко сега“, настоя майка ми. „На теб ти е по-лесно, а сестра ти има три малки деца — трябва да разбереш.“
„Защо си такава намръщена?“, попита ме тя, разливайки сок, докато децата тичаха около масата, а съпругът ѝ разказваше весела история, размахвайки вилицата с парче торта.
Сестра ми тихо прошепна: „Обмисли да ни прехвърлиш твоята част от къщата на татко — вие с мъжа ти сте само двама и си имате апартамент, а ние сме петима в нает двустаен. Там има двор и повече въздух за децата.“
Майка ни също беше на тяхна страна: „Не дарение, просто се откажи. Ти си по-голямата, а тя е с многодетно семейство.“
Но аз си спомних кой се грижеше за баща ни до последно… Запустялата къща и ябълковото дърво отпред не бяха просто имот, а цял един живот и спомен.
Тогава за пръв път казах на глас:
„Три неуспешни ин витро опита. Три…. Къщата е моя. И няма да я дам.“
Пролетта дойде рано и съседката ми каза: „Той чакаше точно теб.“
Седях на верандата с чай в ръка — в Дома си.
Не защото съм отстъпила, а защото имам право да избера. Знаеш ли, миналата седмица седяхме у Силвия сестра ми, и пак започна темата за бащината къща.
Ти нямаш семейство, остави къщата на сестра си, тя има по-голяма нужда сега отсече майка ми, сякаш решава
22 декември Днес е един от онези дни, когато тишината звучи твърде силно през панелните стени.
22 декември, сряда Днес времето се точи като мед. Към три следобед още се мотах с избелялата си пижама
Синът ми Георги и съпругата му Десислава ми подават ключовете от новото жилище в София точно когато започвам
Бившият ми се появи една събота следобед в софийския ни апартамент с огромен букет бели рози, луксозни шоколади “Своге”, торба с подаръци от търговския център Paradise и онзи чаровен поглед, който не бях виждала отдавна. Мислех си, че идва да се извини или най-сетне ще поговорим като хора за всичко неизказано между нас. Беше странно, защото след раздялата държеше дистанция, все едно не съм от тази планета.
Щом прекрачи прага, започна да излива как мислел за мен, как му липсвам, че съм „жената на живота му“ и осъзнал всичките си грешки. Говореше толкова бързо, че приличаше на учен текст за външно оценяване. Стоях безмълвна и го наблюдавах — чудех се откъде тази внезапна нежност след месеци ледено мълчание. Той се приближи, прегърна ме силно и каза, че иска да си „върнем онова, което е наше“.
Извади парфюм “Refan”, сребърна гривна от Сердика и лъскава кутия с писмо. Всичко – като ушито за романтична вечер по БНТ. Започна да обяснява, че трябва да си дадем още един шанс, че се е променил и с мен иска този път „всичко да е по правилата“. Започна да ми става притеснено — всичко беше подозрително хубаво. А и никога не беше толкова грижовен, докато бяхме заедно.
Истината лъсна, когато го поканих да седне и го попитах направо какво иска. Тогава започна да се заплита. Призна с половин уста, че имал „малък банков проблем“, трябвал му кредит за „бизнес, дето щял да ни оправи живота“, и остава само един подпис: моят.
Тогава разбрах защо се появи с цялата тази показност и подаръци.
Казах му категорично, че няма да подпиша нищо. В този момент лицето му се промени изведнъж. Усмивката изчезна, хвърли цветята на масата и започна да вика как можело да не му вярвам, че това било „шансът на живота ни“. Говореше все едно съм му длъжница. Дори стигна дотам да заяви, че ако „още го искам“, съм била длъжна да помогна. Всичко се срина за секунди.
Като разбра, че няма да ме преметне, смени стратегията. Започна да моли, че без този кредит бил „загубен“, че ако му съдействам, щял „официално да се върне при мен“ и да „почнем начисто“. Говореше без капка срам – привидно примирение, примесено с финансов интерес. Тогава ми стана ясно, че цялата тази сценка — подаръци, рози, мили думи — е била само прикритие, за да подпиша.
Накрая, когато повторих, че няма да сложа подписа си под нищо, събра набързо почти всички подаръци: грабна шоколадите, прибра парфюма, дори гривната. Остави само цветята, захвърлени на пода. Излезе, наричайки ме неблагодарница, и каза да не съм му се сърдела после, че „не е пробвал да спаси връзката ни“. Затвори вратата така, сякаш аз съм му виновна.
Ето така нашето „помирение“ продължи съвсем по български – точно петнадесет минути. 3 юни Днес се случи нещо, което дълго ще помня. Бившата ми, Йоанна Георгиева, се появи изневиделица в
Бившият ми се появи една събота следобед с огромен букет рози, кутия белгийски шоколади, торба с излъскани подаръци от „МОЛ София“ и онази усмивка, която не бях виждала от месеци – реших, че идва или да се извини, или поне да изговорим онова, което остана недоизречено след разлъката ни, особено като помня колко леден беше той през цялото това време, сякаш аз съм му напълно чужда. Но щом прекрачи прага, захвана да повтаря колко съм му липсвала, че съм „жената на живота му“, че осъзнал всичко и че иска отново „да си върнем нашето“, а беше толкова бързо и напънато, че сякаш чете наизустен текст – слушах го мълчаливо, подозирайки, че внезапната му нежност е прекалено хубава, за да е истина. Разбра се всичко, когато го попитах какво точно иска – изведнъж измъкна притеснено, че имал „малък банков проблем“ и че ако му ударя едно рамо с кредит, „ще е за нашето щастие“, като му трябвала само моята подпись; тогава ми стана ясно, че цялата сцена с цветята, шоколадите, парфюма и гривната бе едно театро за подписа ми. Когато отказах, усмивката мигом изчезна, той захвърли цветята на пода, взе обратно почти всичко, дори гривната, и си тръгна, наричайки ме неблагодарна, а всичкото му „помирение“ се стопи за няма и петнадесет минути. Бившият ми, Калоян Димитров, се появи една съботна следобед във Варна с огромен букет червени рози, луксозни
Никога не съм предполагал, че пет минути търпение могат да обърнат живота ми наопаки. А точно това се
Никога дори не съм допускал, че пет минути чакане могат да променят оста на живота ми. А именно това
