Įdomybės
020
„А какво става с апартамента? Обеща ми го! Разрушаваш живота ми!“ Съпругът ми и аз бяхме истински щастливи, когато научихме, че синът ни ще се жени. Малко преди сватбата му, му казахме насаме, че възнамеряваме да му подарим апартамент – изненада, която много го зарадва. Същия ден всички негови приятели разбраха за нашето намерение. Докато трескаво се подготвяхме за големия ден, съдбата се намеси неочаквано. Дъщеря ни попадна в болница директно от работа, след като внезапно ѝ прилоша. Съпругът ми и аз пристигнахме веднага. Оказа се, че има тумор и спешно трябваше да бъде оперирана. Разбира се, спешно се нуждаехме от голяма сума пари. За щастие, навреме откриха проблема. В тази ситуация закупуването на апартамент за сина ни вече не бе възможно. Започнахме да събираме нужните средства за лечението на дъщеря ни. Семейство и приятели ни подкрепиха безрезервно. Мнозина ни помогнаха с пари, които дори не поискаха да върнем. Благодарение на всички заедно успяхме да съберем необходимото за операцията. Но тогава синът ни ни шокира с думите си: – А какво става с апартамента ми? Обещахте ми го! Разрушавате живота ми! След думите на Марин направо изгубих съзнание. Как можа да каже такова нещо? Как можа да бъде толкова егоистичен? Това е сестра му! Израснаха заедно! Как е възможно да поставя своята сватба и операцията на сестра си на една плоскост? Не знаех какво да отвърна. Но синът ми не спря дотук. – Защо тя получава всичко, а аз – нищо? Не издържах и се развиках. Казах му, че не искам да го виждам повече. Той си събра багажа и отиде при бъдещата си съпруга. Не разговаряхме две седмици. През това време дъщеря ми беше оперирана успешно и, за щастие, възстановяването мина добре. След няколко седмици се прибра вкъщи. Не ѝ казах нищо за поведението на брат ѝ – нямаше нужда да я натъжавам повече. А синът ми така и не се обади през това време, дори не попита за сестра си. Очевидно за него собственото жилище е по-важно от семейството.
А какво стана с апартамента? Обеща ми! Разрушаваш живота ми! Дневник, Съпругът ми и аз бяхме наистина
Įdomybės
020
Как станах най-големият балък: Дадох фамилията си на децата ѝ, сега плащам издръжка за чужди наследници, докато тя живее щастливо с бившия ѝ мъж в моя апартамент, а аз съм банкоматът, когото помнят само когато трябва джобни за кино
Подарявах фамилията си като сладък щампован хляб в панелен сън, а сега изплащам всяка филийка издържам
Įdomybės
066
Подарих фамилията си на децата ѝ и сега съм длъжен да ги издържам, докато тя живее щастливо с истинския им баща – как се превърнах от забавния чичо в официален “банкомат” за две деца, които ми пишат само за пари за кино, но ме забравят по Коледа.
Днес отново се хващам да пиша в дневника си, задавайки си въпроса как така се превърнах от готиния човек
Įdomybės
031
Споделям дома си с мъж, който вярва, че парите са “нисша енергия” – той напусна работа след „духовно пробуждане“ и чака Вселената да ни издържа, докато аз поемам всички разходи и се чудя дали съм партньорка или духовен спонсор в собствения си български апартамент.
Помня онези далечни дни, когато живеех с един мъж, който твърдо вярваше, че парите са ниска енергия.
Įdomybės
0464
Живея с мъж, който вярва, че парите са „ниска енергия“ и отказва да работи, защото е имал „духовно пробуждане“ – вече сам плащам всичко, а той медитира, гледа семинари и казва, че вселената ще ни осигури; чувствам се партньорка на енергиен гуру, вместо да имам истинска връзка – какво да правя?
Живея с мъж, който е убеден, че левовете имат тежка енергия. С Тодор сме заедно почти две години, а до
Įdomybės
0416
БЕБЕТО НА ПЕРТОНА: СЛЕД 25 ГОДИНИ МИНАЛОТО ПОЧУКВА НА ВРАТАТА
БЕБЕ НА ПЕРТОНА: 25 ГОДИНИ ПО-КЪСНО МИНАЛОТО ПОЧУКВА НА ВРАТАТА Намерих бебе на перона и го отгледах
Įdomybės
026
Всеки вторник Лиана бързаше към метрото, стискайки в ръка празна найлонова торбичка – символ на днешното ѝ безсилие – два часа безцелно обикаляне из молове без дори една добра идея за подарък на кръщелницата си, дъщерята на нейната приятелка. Мария, на десет, отдавна бе забравила за понитата и бе увлечена по астрономията, а да намериш свестен телескоп в рамките на разумен бюджет се оказваше космическо предизвикателство. Слънцето вече клонеше към залез, в подземието се усещаше особена умора от края на деня. Лиана се провираше към ескалатора, заобикаляйки излизащия поток. В този момент, слухът ѝ, откъснат до този момент от околния шум, улови ясен, емоционално наситен откъс от разговор. – …не вярвах, че ще го видя отново, вярвай ми – прозвуча млад, леко треперещ глас. – А сега – всеки вторник той взима дъщеря ми от детската градина. Лично. Идва с колата си и я води в онзи парк с въртележките… Лиана застина на движещата се надолу стълба. Обърна се за миг – видя жена в ярко червено палто, развълнувано лице и блестящи очи. До нея приятелка, която слушаше внимателно, кимайки. „Всеки вторник”. И тя бе имала такъв ден. Преди три години. Не понеделник – с тежкото начало, не петък – с бленуваното очакване на уикенда. Вторник. Денят, около който се въртеше светът ѝ. Всеки вторник, точно в пет, тя изскачаше от училището, в което преподаваше български език и литература, и почти тичаше в другия край на София. В музикалното училище „Любомир Пипков“, в стария софийски особняк със скърцащия паркет. Взимаше Марко. Седемгодишното, твърде сериозно за възрастта си момче със цигулка, висока почти колкото него. Не нейно дете – племенник. Синът на брат ѝ Антон, който бе загинал в тежка катастрофа три години по-рано. През първите месеци след погребението вторниците бяха ритуал за оцеляване. За Марко, който се бе затворил и почти не говореше. За майка му Олга, която се бе пречупила и едва ставаше от леглото. И за самата Лиана, която опитваше да слепи парчетата на общия им живот, превръщайки се за известно време в котва, опора, по-голямата в тази трагедия. Тя помнеше всяка подробност. Как Марко излизаше от класната стая, наведена глава, избегващ очен контакт. Как тя поемаше тежкия калъф, а той ѝ го подаваше мълчаливо. Как двамата вървяха до метрото и тя му разказваше нещо забавно – за смешна грешка на диктовка, или за врана, откраднала кифла на ученик. В един влажен ноемврийски ден той внезапно попита: „Лельо Лина, тати също ли не обичаше дъжда?“ И тя, разкъсвана от болка и обич, прошепна: „Мразеше го. Винаги бягаше под първото покривче.“ Тогава той хвана ръката ѝ. Силно, по мъжки. Не да го води, а сякаш да стиска нещо ускользващо. Не нейната ръка – а образа собствен. Стискаше пръстите ѝ, и в това бе цялата детска сила на тъгата и пронизващото му разбиране: татко беше истински. Бягаше под покривките. Мразеше кишата. Не бе само спомен, или нежен шепот на баба, а тук и сега, в мокрия ноемврийски въздух, по тази улица. Три години животът ѝ беше разрязан на „преди“ и „след“. Главният ден, денят на истинския – макар и труден – живот, бе вторник. Другите дни бяха фон, очакване. Подготвяше се за него: купуваше ябълков сок, какъвто Марко обичаше; сваляше смешни анимации на телефона си, за да има с какво да го разсее, ако пътуването стане непоносимо; измисляше теми за разговор. После… после Олга полека-лека се съвзе. Намери работа. И нова любов. Реши да започне начисто в друг град – далеч от спомените. Лиана им помогна да се преместят, опакова цигулката на Марко в мек калъф, прегърна го на перона. „Пиши, звънни ми. Винаги ще съм тук.“ В началото Марко звънеше всеки вторник, точно в шест. И за няколко минути тя отново ставаше „леля Лина“, която трябваше да успее да попита за всичко за кратките петнадесет минути: за училище, за цигулката, за новите приятели. Гласът му бе тънка нишка, опъната през стотици километри. После звънеше на две седмици. Порасна, появиха се други занимания, домашни задачи, игри с приятели. „Лельо, извинявай, миналия вторник забравих, имахме контролно“ – пишеше вече в месинджърите, а тя отвръщаше: „Нищо, слънце. Как мина?“. Вторниците ѝ вече не бяха отбелязани със звън, а с трепетно чакане на съобщение, което понякога не идваше. Тя не се сърдеше. Тогава писаше сама. После – само за празниците. Рожден ден, Нова година. Гласът му стана по-уверен. Разказваше вече не за себе си, а с общи думи: „Добре съм“, „Всичко точно“, „Уча се“. Новият му втори баща – Стефан – бе добър и спокоен човек, не се опитваше да замени баща му, а просто беше редом. Това беше най-важното. Наскоро се роди сестричката му – Ани. На снимката във Фейсбук Марко държеше мъничкия свитък с неумела, но многа нежност. Животът, едновременно жесток и щедър, си вземаше своето. Градеше ново – с пластове ежедневие, грижи за бебето, училищни притеснения, планове за бъдещето. За Лиана оставаше подредена, но все по-тясна ниша – „лелята от миналото“. Сега, сред тътена на метрото, тези случайни думи – „всеки вторник“ – прозвучаха не като упрек, а като тихо ехо. Поздрав от онази Лиана, която три години носеше в себе си огромна, пареща отговорност и любов, и като открита рана, и като велик дар. Тя знаеше кой е в този свят: опора, фар, нужно звено в някое чуждо ежедневие. Беше нужна. Жената с червеното палто имаше своя драма, своя сложен баланс между болката от миналото и изискванията на настоящето. Но този ритъм – „всеки вторник“ – бе универсален език. Език на присъствието, на който казваш: „Тук съм. Може да разчиташ на мен. Ти си важен за мен в този ден, в този час.“ Език, който Лиана някога говореше свободно, а сега почти бе забравила. Влакът потегли. Лиана изправи гръб, гледайки отражението си в тъмното стъкло на тунела. Слезе на своята станция, вече убедена какво да направи – на другия ден ще поръча два еднакви телескопа – не скъпи, но добри. Единият – за Мария. Другият – за Марко, с доставка до дома. Щом той го получи, ще му пише: „Марко, това е, за да гледаме към едно и също небе, дори от различни градове. Какво ще кажеш, следващия вторник, в шест вечерта, ако е ясно, да потърсим съзвездието Голямата мечка? Да сверим часовниците! Прегръдки, леля Лина.“ Изкачи се по ескалатора към вечерна София. Въздухът беше студен и свеж. Близкият вторник вече не беше празен. Отново бе отбелязан. Не като дълг, а като добра уговорка между двама души, свързани с благодарност, памет и здрава, тиха нишка от родство. Животът продължаваше. А в собственото ѝ разписание още имаше дни, които не просто да преживее, а да отбележи. Да ги сътвори за тихото чудо на едновременното вглеждане в небето през стотици километри; за спомен, който вече не боли, а топли; за обич, която се е научила да говори на езика на разстоянията и точно затова е станала по-тиха, по-мъдра и несъкрушима.
Всеки вторник Елица бързаше по стълбите към метрото, стискайки в ръка празна найлонова торбичка.
Įdomybės
034
Всеки вторник Лиана бързаше към метрото, стискайки в ръка празна найлонова торбичка. Тя беше символ на днешния ѝ неуспех — цели два часа, прекарани в безцелно обикаляне из моловете, и нито една стойностна идея за подарък на кръщелницата – дъщерята на най-добрата ѝ приятелка. Мая, вече на десет, бе спряла да се интересува от понита и бе запленена от астрономията, а да намериш хубав телескоп на разумна цена си беше истинско космическо предизвикателство. Почти се беше стъмнило и в подземието се усещаше особена умора в края на деня. Лиана, пропускайки излизащата тълпа, се вмъкна към ескалатора. Точно тогава, сред глухия шум, улавя ухо ѝ ясен, емоционален фрагмент от нечий разговор. — …изобщо не очаквах да го видя пак, честно — чу се зад нея млад, леко треперещ глас. — А сега всеки вторник идва да я вземе от детската градина. Сам. С колата си. И после двамата отиват в онзи парк с въртележката… Лиана спря на стъпалото на движещия се надолу ескалатор. Погледна за секунда назад — светлочервено палто, развълнувано лице, блестящи очи. И приятелка до нея, внимателно слушаща, кимайки. “Всеки вторник”. И тя също някога имаше такъв ден. Преди три години. Не понеделник с тежкото начало на седмицата, не петък с предвкусия уикенда — а именно вторник. Денят, около който се въртеше светът ѝ. Всеки вторник, точно в пет, тя излизаше от училището, където преподаваше български език и литература, и почти тичаше до другия край на града. В Музикалното училище „Любомир Пипков“, в стария софийски дом с поскърцващ паркет. Тя вземаше Марко — седемгодишното сериозно момче с цигулка, почти колкото него самия на ръст. Не нейно дете — племенникът ѝ, син на брат ѝ Антон, който загина в тежка катастрофа три години по-рано. В първите месеци след погребението тези вторници бяха ритуал за оцеляване. За Марко, който се затвори и почти спря да говори. За майка му Олга, която рухна и с мъка ставаше от леглото. И за самата Лиана, която се опитваше да събере парчетата на общия им живот, ставайки временно котва, опора, най-голямата в тази трагедия. Тя помнеше всяка подробност. Как Марко излизаше от класа без да поглежда никого, със сведена глава. Как тя поемаше тежкия калъф, а той мълчаливо го подаваше. Как вървяха до метрото, а тя му разказваше нещо интересно — за забавна правописна грешка, за гарга, откраднала кифла на ученик. Един ноемврийски ден в калта той неочаквано попита: „Лельо Линка, а татко не обичаше ли дъжда?“ Тя, замираща от болка и нежност, отвърна: „Мразеше го. Веднага тичаше под първия навес.“ Тогава той хвана ръката ѝ — силно, като възрастен. Не да го води тя, а сякаш се опитваше да задържи нещо, което се изплъзва. Не ръката ѝ, а самия образ. Той стискаше пръстите ѝ с цялата си детска сила, отразявайки тъгата си, примесена с пронизващото осъзнаване – да, татко беше истински. Той тичаше под навесите. Мразеше калта. Съществуваше не само в спомени, а и тук, в мокрия ноемврийски въздух, на този булевард. Три години животът ѝ беше разделен на „преди“ и „след“. А най-важният ден, денят на истинска, макар и тежка, обикновена близост, бе именно вторникът. Останалите дни бяха фон, очакване. Приготвяше се – купуваше ябълков сок, какъвто обичаше Марко, сваляше на телефона смешни анимации за в метрото, ако стане непоносимо, измисляше теми за разговори. После… Олга малко по малко се съвзе. Намери работа. После и нова любов. И реши да започнат отначало – в друг град, далече от спомени. Лиана им помагаше да съберат вещи, опакова цигулката на Марко, прегърна го на гарата. „Пиши, звъни — задържа сълзите си тя. — Винаги съм тук.“ Първоначално той звънеше всеки вторник в шест. За няколко минути тя отново беше леля Лина, с кратките петнайсет минути да разпита за всичко — училище, цигулката, новите приятели. Гласът му по телефона беше тънка нишка, протегната през стотици километри. После разговорите станаха на две седмици. Порасна, появиха се секции и домашни, компютърни игри с приятели. „Лельо, извинявай, миналия вторник забравих, имахме контролно“, пишеше той, а тя отвръщаше: „Нищо, слънце. Как мина проверката?“ Нейните вторници вече се отбелязваха не със звън, а с чакане за съобщение, което можеше и да не дойде. Тя не се сърдеше. Ако трябва, пишеше първа. После останаха само големите празници — рожден ден, Нова година. Гласът му стана по-уверен. Разказваше вече не за себе си, а с общи фрази: „Добре сме“, „Всичко е наред“, „Учим се“. Вторият баща, Симеон, се оказа добър, спокоен човек, който не искаше да заместя таткото, а просто беше до тях. Това беше най-важното. Скоро се роди и сестричка – Алина. На снимката в социалните мрежи Марко държеше малкото вързопче с несръчна, но трогателна нежност. Животът, едновременно суров и щедър, вземаше своето. Градежът на новото затваряше старите рани с пластове от ежедневие, грижи за бебето, училищни вълнения, планове за бъдеще. В този нов живот за Лиана оставаше прилежно, все по-тясно ъгълче – „лелята от миналото“. Сега, в ехото на софийското метро, тези случайни думи — „всеки вторник“ — прозвучаха не като укор, а като тихо ехо. Като поздрав от онази Лиана, която три години носеше в себе си огромната, разяждаща отговорност и любов – като открита рана, но и като най-големия дар. Онази Лиана знаеше коя е в този свят: опора, фар, връзка между моменти в един малък човешки живот. Тя беше нужна. Дамата с червеното палто имаше своя собствена драма, своя труден компромис между болката на миналото и исканията на настоящето. Но този ритъм, този стабилен ред – „всеки вторник“ – е универсален език. Езикът на присъствието, който казва: „Аз съм тук. Можеш да разчиташ на мен. Важен си ми тъкмо този ден, в този час.“ Това е език, който Лиана някога говореше свободно, а сега почти бе забравила. Влакът потегли. Лиана изправи гръб и погледна отражението си в тъмното тунелно стъкло. Слезе на своята станция, вече сигурна, че утре ще поръча два еднакви телескопа – достъпни, но добри. Един за Мая. Един за Марко, с доставка до дома му. Щом пристигне, ще напише: „Марко, това е, за да гледаме едно и също небе, дори в различни градове. Какво ще кажеш, идния вторник в 18:00, ако е ясно, да погледнем към съзвездието Голяма Мечка? Да сверим часовниците. Прегръщам, леля Лина.“ Изкачваше се по ескалатора към вечерна София. Въздухът беше студен и бодър. Следващият вторник вече не беше празен. Беше определен. Не като дълг, а като добра договорка между двама души, свързани с памет, благодарност и тиха, несломима нишка на родството. Животът продължаваше. И в нейния календар все още оставаха дни, които не просто да преживееш, а да ги определиш. Да ги определиш за тихото чудо на едновременен поглед към звездите, през стотици километри. За спомените, които вече не болят, а топлят. За любовта, която се е научила да говори на езика на разстоянията — и затова е станала по-приглушена, по-мъдра и по-устойчива. Всеки вторник.
Всеки вторник Невена се втурваше забързано към метрото, стискайки в ръка празна найлонова торбичка.
Įdomybės
085
Докато чакаш автобуса: Есенна вечер в София, шарфове, пустеещи гнезда и термос със зелен чай или как случайно закъснение на спирката води до любов, горещ шоколад и зимна приказка с баба, гъски и предложение за брак край печката
31 октомври, София Почти ноември. Предградията на София дишат със студения си въздух, миришещ на изгнили