Įdomybės

Защо смяташ, че имаш право да разпределяш моето имущество и да ме поставиш пред факта, без да обсъдим?

Шестдесет и пет години по-късно: Болката не е празният апартамент, а това да бъдеш невидим сред своите — Изповедта на една българска майка, която търси отново себе си в свят, където любовта се превръща в тишина

Трябват ми шестдесет и пет години, за да прозра същината. Най-дълбоката болка не е празната къща.

Įdomybės

018

Шестдесет и пет години ми трябваха, за да разбера: най-голямата болка не е празният дом, а когато сред най-близките си ставаш невидим – Изповедта на една българска майка и баба за самотата сред родните хора

Отне ми шестдесет и пет години, за да разбера наистина. Най-дълбоката болка не е кухият дом.

Įdomybės

054

Пуснах баба Лили на автостоп край магистралата между Пловдив, Хасково и Стара Загора, докато карах тира – жал ми стана… Но онова, което открих под седалката ѝ, ме вледени.

Качих я в камиона, щото ми дожаля ама туй, дето се криеше под седалката, ме изстуди отвътре.

Įdomybės

041

Качих баба Лили в тира между Пловдив и Стара Загора, защото ми домиля… Но това, което намерих скрито под седалката й, ме разтърси до дъното.

Качих я в камиона, защото нещо ме стегна за гърлото но това, което намерих под седалката ѝ, хич не ми хареса.

Įdomybės

0121

Това не е играчка

Защо искаш дете? Анелия, вече над четиридесет! Какви могат да бъдат деца се засмя сестра й, Ваня, докато

Įdomybės

041

На 54 години напуснах дома на дъщеря си и отидох да живея при мъж, когото познавах само няколко месеца, за да не й преча. Но много скоро преживях кошмар, заради който горчиво съжалих за всяко свое решение. Мислех, че на 54 вече познаваш хората, знаеш кой какъв е. Че опитът те учи да виждаш човешките характери като отворена книга. Оказа се, че просто съм била твърде наивна. Живеех с дъщеря ми и зетя. Добри са, грижовни, мили. Ала постоянно се чувствах чужда в собствения им дом. Не че някой ми каза нещо — не, просто атмосферата стана толкова напрегната, че вече не можех да дишам спокойно. Сякаш тишината шепнеше по-силно от думи: „Майче, ние си имаме наш живот, нека си създадем наш свят“. Не исках да развалям спокойствието им. Исках да си тръгна достойно, без драми, без унижения, така че да не се почувстват виновни. Да си тръгна, преди те сами да ме помолят: „Мамо, може би е време да имаш свое място?“ Един ден колежка каза: – Имам брат, самичък е. Може да си паснете. Разсмях се. „След петдесет? Кой се среща на тази възраст?“ И все пак излязохме на среща. Беше обикновено запознанство: разходка, разговори, кафе. Нищо специално. Но точно това ми хареса. Не беше шумен, не беше настъпателен. Без обещания и големи думи. Помислих си: „С него ще е спокойно. Имам нужда от това. Искам тишина.“ Започнахме да излизаме — спокойно, зряло. Готвеше ми вечеря, посрещаше ме след работа, гледахме телевизия, разхождахме се. Без страсти, без бури. Помислих: ето го щастието в моята възраст – обикновено, тихо, без излишен шум. След няколко месеца ми предложи да се преместя при него. Мислих дълго. Но реших, че така е правилно. На дъщеря ми — свобода. На мен — нов живот. Събрах си нещата, усмихвах се, казвах, че всичко е наред. Но вътре в мен се наслагваше тревога като мрачна облак. И така се преместих. В началото беше наистина спокойно. Заедно градихме бит; пазарувахме, деляхме си задълженията. Той беше внимателен, загрижен. Аз се отпуснах. Мислех, че съм намерила тихото пристанище. Но после започнаха дреболиите. Странности. Първо съвсем малки. Пуснах радиото по-силно — той се намръщи, че го боли глава. Сложих чашата си не на подложката — веднага забеляза и помоли да я махна, че се оставят следи. Купих от друг хляб — въздъхна, че този не му харесва. Не му придавах значение. Всеки си има навици. Мислех — просто ни трябва време да се напаснем. После дойде ревността. Ако закъснея на работа, започва разпити. Къде бях? С кого говорих? Защо не отговорих веднага? В началото дори ми беше смешно — в нашата възраст да ревнуваш! Помислих си — явно съм му важна. Но стана по-зле. Когато всичко се промени Ревността ставаше по-агресивна. Викаше ми, когато говоря дълго с приятелка по телефона. Питаше за какво си говорим, защо толкова дълго. Намалих разговорите, за да не го дразня. После започна да критикува готвенето ми. Супата била безсолна. Котлетите сухи. Кашата разварена. Опитвах се да го угаждам, но все намираше кусури. Веднъж пуснах музика, докато готвя — обичам стари български песни. Той влезе и каза: „Изключи тази глупост. Нормалните хора не слушат такова нещо.“ Изключих. Без думи. И после дойде първият взрив. Върна се от работа ядосан. Попитах какво е станало. Рязко се обърна и ми кресна да не се бъркам. Изплаших се. Мълчах. Сграбчи дистанционното и го хвърли в стената. Разби го. Стоях и не можех да повярвам. Пред мен вече беше друг човек. Не спокойният от парка, а злобен, нервен, непредсказуем. После се извини. Каза, че е уморен, че има проблеми. Повярвах му. Помислих — на всеки се случва, всички имаме нерви. Живот в тишина После дойде нов живот. Ходех на пръсти. Боях се да не сбъркам. Говорех тихо. Не задавах въпроси. Готвех както той иска, чистех като него. Пусках само каналите, които гледа. Всеки ден слушах, че правя всичко грешно. Че не мисля правилно. Че нямам вкус. Че не разбирам елементарни неща. Започнах да се съмнявам в себе си. Дали не съм аз проблемът? Мълчах все повече. Надявах се — ако съм по-тиха, по-невидима, по-удобна, всичко ще се оправи. Просто му трябва време, трудности са, ще се разминат — вече сме зрели хора. Сега знам — това беше най-голямата ми грешка. Колкото по-тиха ставах, толкова по-силно той викаше. Колкото повече се стараех, толкова по-малко му харесвах. Защо търпях Знаете ли защо не си тръгнах веднага? Не беше любов. Още в началото разбрах, че не било такава — може би дори никога не е имало любов. По-скоро някаква привързаност, навик. Търпях, защото вече бях напуснала дъщеря си. Не исках да се върна с куфарите, да обяснявам защо не се е получило. Срам ме беше — мислех, че уж съм зряла жена, а пак „налетях“. Мислех и за дъщеря ми. За тяхната свобода. Че може да плануват бебе. И ако се върна, пак ще им преча. Така се търсих оправдания. Само да издържа още малко, всичко ще се оправи. Трябва да бъда по-удобна. Но всеки ден се чувствах по-зле. Като че ли нещо вътре в мен се сви. Станах по-малка, по-тиха, по-невидима. Изчезвах. Последната капка Заради контакт. Смешно, нали? Всичко свърши заради един контакт в коридора. Не работеше. Казах му — трябва да дойде майстор или да опита да го отвори сам. Веднага се изнерви. Пита ме какво съм направила. Казах — нищо, само включвах зарядно. Той отсече, че съм счупила, понеже „вечно бутам където не трябва“. Опита да го оправи. Прекъсна тока, свали капака, ядоса се. Не се получаваше — ставаше все по-ядосан. Мърмореше си. После хвърли отвертката. След нея болтчетата. Почна да крещи — на мен, на контакта, на света. Стоях до него и изведнъж разбрах — това няма да се промени. Никога. Все по-зле ще става. А аз вече почти съм изчезнала. Бягството Не се разправях. Не виках. Просто реших. Мълчаливо и категорично. В събота отиде на баня, както винаги. Взе си торбата, каза, че ще се върне вечерта. Кимнах. Пожелах му да си изкара добре. Щом затвори вратата, започнах да прибирам нещата си. Бързо, подредено. Дрехи, документи, козметика — най-необходимото. Всичко друго оставих — съдовете, които купувахме, кърпите, спалното бельо, книгите, снимките, общите планове и надежди. Шест месеца от живота ми — в една раница и чанта. Странно, нали? Мислиш, че си градил нещо, а от него не е останало почти нищо. Или ако има, вече не значи нищо. Оставих ключа на масата в коридора. Написах бележка: „Не ме търси. Всичко е свършено.“ Затворих вратата. И знаете ли какво почувствах? Облекчение. Такова голямо, че не можех да си поема дъх. Стоях отвън с чантите си и за пръв път от месеци поех дълбоко въздух. Все едно изплувах от вода. Какво после Обадих се на дъщеря си. Казах, че се връщам. Не зададе въпроси. Само каза: „Ела си, мамо. Чакаме те.“ Като влязох у дома, зет ми направи чай. Дъщеря ми ме прегърна. Разплаках се. За първи път от месеци. Стоях и плачех, тя ме милваше по главата като дете. После разказах всичко. Те мълчаха. Накрая дъщеря ми каза: „Мамо, никога не си ни пречила. Това е и твой дом.“ Той ми звъня много пъти. Писа — първо ядосан, после молещ. Обещаваше, кълнеше се, че ще се промени. Искаше да се върна. Не отговарях. После блокирах номера му. Изводи Сега минаха няколко месеца. Живея с дъщеря си, работя, виждам се с приятелки, ходя на плуване вечер. Обыкновен живот. Спокоен. И разбрах — проблемът не беше (само) в него. А в мен — че твърде дълго се опитвах да бъда удобна. Мислех, че на нашата възраст трябва да правиш компромиси, че не бива да искаш много, че по-добре лоша връзка, отколкото никаква. Това не е вярно. Възрастта не отменя правото ти на уважение. На спокойствие. Да те чуват и ценят. И не отнема правото ти да си тръгнеш, когато не ти е добре. Не съжалявам, че си тръгнах. Само, че не направих това по-рано. Че изгубих половин година, опитвайки се да съм по-тиха, по-малка, по-невидима. Сега пак слушам любимата си музика. ГРЪМКО. Готвя така, както обичам аз. Купувам онзи хляб, който ми харесва. Звъня на приятелките и си бъбря докогато поискам. И това е щастие. Обикновено. Но толкова важно. Ако разпознаете себе си в разказа ми — не се страхувайте да си тръгнете. Възрастта не е присъда. А самотата е по-добра от живота в страх. Много по-добра.

На петдесет и четири години се преместих при един мъж, когото познавах едва от няколко месеца, само и

Įdomybės

021

Веднъж зимна вечер в България

Една зимна вечер. Сутринта Снежана Петрова излиза от къщата си в село Кипренско. Вали сняг не много плътен

Įdomybės

0109

На 54 години се преместих при мъж, с когото се познавах само от няколко месеца, за да не преча на дъщеря си. Скоро след това ми се случи нещо толкова страшно, че съжалих за всяка стъпка. Мислех, че на тази възраст вече познаваш хората, че опитът учи да ги “четеш” като книга. Оказа се, просто съм била наивна. Живеех с дъщеря ми и зет ми – добри, грижовни хора, но се чувствах чужда в техния дом. Нямаше упреци, но тишината казваше: “Мамо, това е нашият свят”. Не исках да им преча и реших да си тръгна, преди да ме помолят. Когато колежка ми предложи среща с нейния самотен брат, първо се изсмях – “Кой започва нова връзка след 50?”, а после реших да опитам. Срещнахме се – разходка в Борисовата, разговор, кафе. Симпатизирах му, защото беше спокоен – без обещания, без преструвки. Исках тишина. След няколко месеца ме покани да се преместя при него. Реших, че това е правилно – дъщеря ми получава свобода, аз – ново начало. В началото беше спокойно. После започнаха дреболии – недоволство за хляба, ревност, критики към готвенето и музиката ми. Той вдигна ръка за първи път, после започнаха постоянни изблици. Започнах да живея “на пръсти” – страхувах се да говоря, да правя каквото и да е. Терпях, за да не се връщам при дъщеря ми като провалена майка, за да не бъда тежест, заради срама. Докато една повредена розетка не ме накара да осъзная: никога няма да се оправи. Тихо си тръгнах – в събота, докато той беше на баня. С един раничка и чанта, оставих всичко. Дъщеря ми ме прие, а зет ми направи чай. Разказах им всичко и те казаха: “Това винаги е бил и твоят дом.” Сега живея спокойно. Правя това, което обичам – готвя за себе си, слушам любимите си песни, виждам се с приятелки. Разбрах, че проблемът не беше само в него. Беше и в мен – защото се опитвах да стана по-малка, по-тиха, по-незабележима. Уважавайте себе си, независимо на каква възраст сте. Не търпете живот в страх – самотата е по-добра. Аз не съжалявам, че избрах да си тръгна. Съжалявам само, че не го направих по-рано.

На 54 години се преместих да живея при мъж, когото познавах само от няколко месеца, за да не преча на