Įdomybės

Откажи се! Каза ми, че ще се отпуснеш от работа! Кирил, от къде идваш? изненада се Божана, като се изправи

ЖИВОТЪТ, КАТО ЛУНАТА: ТУ Е ПЪЛЕН, ТУ НАМАЛЯВАЩ Мислех, че бракът ни е непоклатим и вечен, като Вселената. Уви… С бъдещия ми съпруг се запознахме в Медицинския университет, когато бяхме студенти. На петия курс се оженихме. Свекърва ми, като сватбен подарък, ни даде екскурзия до Югославия (днешна Словения) и ключове от апартамент. И това беше само началото. …Като младоженци веднага се нанесохме в тристаен апартамент. Свекърът и свекървата активно помагаха на нашето семейство. Всяка година със съпруга ми обикаляхме Европа, благодарение на неговите родители. Бяхме млади и щастливи. Животът беше пред нас. Димитър — вирусолог, аз — терапевт. Работи, лекувай, обичай. Родиха ни се двама синове: Даниел и Вячеслав. И сега, години по-късно, разбирам, че тогава животът ми беше като пълноводна река. Мога със сигурност да кажа, че живях в разкош през десетте години съвместен живот с мъжа ми. Всичко рухна за миг. …Звънят на вратата. Отварям. На прага стои хубава, но някак угрижена млада жена. — Кого търсите, госпожице? — питам спокойно. — Вие ли сте София? Тогава към вас идвам. Може ли да вляза? — притеснено пита непознатата. — Влезте, — вече съм заинтригувана. Поглеждайки отблизо, виждам, че е леко бременна. — София, казвам се Таня. Срам ме е да призная, но много обичам вашия съпруг. И Димитър ме обича. Ще имаме дете, — изведнъж изстрелва тя. — Хм… Неочаквано. Това ли беше всичко? — вече кипвам. — Не, — момичето изкара красива кутийка от джоба на палтото си. — Моля, София, вземете това. Отворих кутийката — вътре имаше златен пръстен. — Защо ми го давате? Искате да си купите съпруга ми ли? Димитър не се продава! Върнете си го! — затворих кутийката и се разгневих. — София, не искам да ви обиждам! Виновна съм пред вас! Не знам какво да правя! Знам, че вие и децата ви ще страдате. Мама винаги ми казваше: „Дъще, влюбиш ли се в чужд мъж — себе си ще съсипеш!“ Но не мога да живея без Димитър! Приемете поне този пръстен! Може би така ще ми олекне! — Таня започна да ридае. В този миг почти ми дожаля за нея. Господи, а кой мен ще съжали? Тази въртиопашка ми отне щастието, а аз я съжалявам… Опомних се, върнах й „откупа“ и я изпроводих. Именно от този момент животът ми тръгна надолу… Свекървата ми се обади и каза, че Димитър си тръгва от семейството. Нина Василева дойде и помоли да събера нещата на сина й. Просто посочих гардероба — още не можех да повярвам на случващото се. Свекървата прилежно опакова всичко в куфар, който си беше донесла. — Софийче, каквото и да става, ние ще си останем роднини. А Димитър с Таня — ще се разбират както си искат! — така ме „успокои“ Нина Василева. Шест месеца по-късно Таня роди на Димитър дъщеря. После чух, че той е осиновил и дъщерята на Таня от първия й брак. През цялото това време Димитър не видя нито веднъж нашите синове. През свекървата пращаше символични „алименти“. Това бяха 90-те години. Постъпих в болница с нервен срив. Даниел и Вячеслав останаха при свекървата, която ги обичаше и глезеше. Изписаха ме — веднага отидох да ги прибера, но момчетата отказаха да се върнат с мен. „Баба ни глези, храни вкусно и ни дава сладкиши!“ — няма с какво да споря… Нина Василева, гушнала внуците, ме помоли: — Софийче, остави ги засега при нас — ти ще делиш апартамента, ще е трудно, а децата искат грижа. С Димитър решихме, че няма да можеш да плащаш тристайния сама. Една стая стига ли ти? И така, лишена от всичко, се прибрах в новия си малък апартамент — без ремонт, с изтърбушени тапети, стара баня и дървен под. Синовете ми останаха при свекървата. Позволяваха ми да ги виждам само на големи празници. — Софийче, недей да тревожиш душевния им мир с появата си, — казваше тихо Нина Василева. — Живей си живота, потърси късмет. Децата ми започнаха да се отчуждават от мен. Губех връзката с тях, искаше ми се да се скрия в някой ъгъл и да забравя всичко. Загубих вкус към живота. Баба ми често казваше: „Животът е като луната — ту е пълна, ту на намаляване.“ Знаех, че не може да продължава така. Иначе щях да полудея. Исках нещо неприлично, дръзко да направя, писнало ми беше да съм примерна и да ме трият в краката си. Медицинския завърших с отличие все пак! …Работата ме прати на конференция във Франция. Там срещнах млад лекар — Йован, сърбин. Не знам как общувахме — просто не ни трябваха думи. Срещна ни луда любов. Но десетте дни свършиха, трябваше да се върна. Не исках! Тази авантюра ми върна вкуса към живота. После бяха още връзки, раздели, нищо сериозно. Просто „печки-лавочки“. Свекървата в един момент забеляза: — София, разхубавила си се! Жена-пролет си станала! Но си оставах сама. Най-добрата ми приятелка, преди да замине завинаги за Гърция, ме покани в гости. Оля не беше омъжена, нямаше деца. — Софийче, омъжвам се за грък, стигат ми вече нашите алкохолици. Искам да живея като нормална жена! — Оля плачеше. — Недей да ревеш, започваш нов живот! На 40 всичко тепърва започва! — не разбирах сълзите ù. — Слушай, София! Моят Шурко нищо не знае. Представи ти го. Може да си паснете. Заповядай — подарявам ти го! — със замах каза Оля. Е, като жених у дома — да се шият кърпи! Прибрах си изоставения мъж. Така Шурко стана мой законен съпруг. Имаше си един голям недостатък. Но този „дефект“ обезсмисляше всичко друго добро в него. Както казват — „добро кожухче, ама намачкано“. Шурко пиеше зверски. Но любовта е сляпа… Влюбих се до уши в този човек! И започнаха… …Нарколози, клиники, моите сълзи — напразно. Не се отделях от мъжа ми. А той казваше: — Софийче, ти искаш да стана трезвеник, а аз не искам! И през ум не ми минаваше да го зарежа! Мислех си, по-добре такъв, отколкото никакъв. Омерзително самотно ми беше. Не знам защо, но реших да се боря за човека си, както Таня ми отне първия. Битката отне седем години… Накрая Шурко спря. Започна работа като шофьор в моргата. Това, което вижда там, е тежко, но най-после имам кротък и трезвен мъж! Прибира се от работа замислен и спокоен. Аз съм щастлива! Оля, като дойде от Гърция, не вярва: — Шурко не пие? Не е истина! — Не подлежи на замяна и връщане! — смея се. …Синовете ми пораснаха, вече са над трийсет. И двамата не са женени. След всички сривове в семейството нямат желание да се женят. Макар и да имаха опити за връзки… Чувствам, че с внуци ще имам проблем. …За бившия да кажа. Втората му жена, Таня, се пропи тотално. Дъщеря им сама гледа дете. Димитър се ожени трети път — за медицинската си сестра. Но преди това предпазливо попита синовете ни: — Дали мама не иска да опитаме пак? Отговорът ми беше кратък: — Само на кукувичкин Великден! Тоест, никога!

ЖИВОТЪТ, КАТО ЛУНАТА: ВЕДНЪЖ ПЪЛНА, ВЕДНЪЖ НА УБАВА Мислех си, че нашият брак е здрав и вечен като Балканите.

Įdomybės

010

Животът – ту пълен като пълнолуние, ту изпокъсан като намаляваща луна: Мислех, че нашият брак е вечен и непоклатим като Вселената, но уви… С бъдещия ми съпруг се запознахме в Медицинския университет в София, докато още бяхме студенти. Оженихме се на петия курс. Свекървата ми, като сватбен подарък, ни даде екскурзия до Югославия (днес – Словения) и ключове за апартамент. И това бе само началото. Веднага след сватбата заживяхме в просторен тристаен апартамент. Свекърът и свекървата помагаха с всичко. Всяко лято обикаляхме Европа благодарение на тях. Бяхме млади и щастливи – аз, общопрактикуващ лекар, той – вирусолог. Двама синове се родиха – Даниел и Владислав. Сега, след години, осъзнавам, че онзи живот бе като пълноводна река. Мога смело да кажа – живеех в разкош през целите десет години брак. И изведнъж всичко се срина… … Звънецът на вратата. Отварям – на прага стои симпатично, но притеснено момиче. – Вие ли сте София? Трябва да говорим, – смутено пристъпва тя. Каня я, вече заинтригувана. Отблизо виждам – бременна е. – София, аз съм Таня. Срам ме е, но обичам съпруга ви. Димитър и мен обича. Чакаме дете… – изплаква тя. … И с този миг животът ми пое надолу… Свекърва ми се обади, че Димитър напуска семейството. Дойде да вземе вещите му. – Софийче, ние пак ще си бъдем роднини, а Димката с Таня, където се хванат, там и се обичат – „успокои“ ме тя. След половин година им се роди дъщеря. По-късно чух, че Димитър е осиновил дъщерята на Таня от първия й брак, а нашите синове не е потърсил. Единствено през майка си изпращаше дребни левчета за издръжка – бяха бурните 90-те. Постъпих в болница с нервен срив. Момчетата ми останаха при свекървата, обичаше ги и глезеше. После те не поискаха да се приберат при мен – при баба било по-вкусно, без ограничения. – Софийче, нека децата останат при нас. Ти ще разменяш апартамента, сама не можеш да го плащаш, нали и гарсониера стига, – казаха ми. Тъй че се върнах сама в празен и студен дом – без съпруг, без деца. Размених апартамента – озовах се в мъничка гарсониера без ремонт, с разкъсани тапети и стари подове. Децата ми оставаха при свекървата и едва на празници можех да ги виждам. – Софийче, не смущавай покоя им, а гледай твоя живот, – тежко ми каза свекървата. Децата ми се отчуждиха. Връзката ни се прекъсна с години. Започнах да губя смисъл в живота. Баба ми често казваше: „Животът е като луната – тя ту е пълна, ту намалява.“ Знаех, че така няма да издържа. По работа отидох на конференция във Франция, където срещнах млад сръбски лекар – Йован. Любовта ни бе кратка, но ме върна към живота. После бяха мимолетни връзки и раздели. Свекървата каза: – София, хубавяла си – истинска жена-пролет! Но пак си останах сама… Най-добрата ми приятелка Оля трябваше да замине в Гърция със съпруга си грък и ми остави за спомен мъжа си Александър. Взех си „бившия“ за свой съпруг. Имаше един голям недостатък – пиеше. Но любовта е сляпа… Последваха години борба с алкохолизма му – лекари, стрес, сълзи. – Софийке, ти искаш да съм трезвен, ама аз не искам… – казваше той. Но и не ми минаваше през ума да го изоставя. След седем години борба, Александър започна работа като шофьор в моргата – тиха, спокойна работа… и накрая – трезвен мъж! Оля, като се връщаше от Гърция, се удивляваше: – Александър не пие? Не вярвам! – А аз: – Не подлежи на връщане! – смеех се. Моите момчета пораснаха, вече са над 30 и още неженени. Напатили се, нямат мерак да създават семейства, макар да са имали опити…. А бившият ми мъж? Втората му съпруга Таня се пропи фатално, дъщеря им сама гледа дете, а Димитър пак се ожени – този път за кабинетната си медсестра. Преди това плахо попита синовете ни: – Дали майка ви би искала пак да е с мен? – Само на куково лято! – отговарям, и толкоз.

Животът като луната: ту е пълна, ту е на изтъняване. Честно казано, мислех, че бракът ни е сигурен и

Įdomybės

038

Не успяха да се разберат за дивана. Разказ

28 септември, събота Не успяхме да се разберем за дивана и всичко се превърна в буря. Сънят ми беше изплашен

Įdomybės

0475

— Галя, след смъртта ми ще трябва да напуснеш – апартамента ще оставя на сина си… Как съпругът й направи неподозирана подлост след 30 години заедно, въпреки че тя даде всичко за този дом

След моята смърт ще трябва да напуснеш, апартамента ще оставя на сина си Извини ме, Златина, но след

Įdomybės

0268

— Галя, след смъртта ми ще трябва да напуснеш апартамента – ще го оставя на сина си… Прости ми, но вече съм го решил, така е редно. Надявам се, че не ми се сърдиш? Твоите деца са твоят гръб, а моето наследство – за теб чужд дом.

След моята смърт ще трябва да напуснеш, ще оставя апартамента на сина си… Прости ми, Милена, но

Įdomybės

0298

Започнах да живея с мъжа, когото срещнах на SPA, а децата ми казаха, че правя глупости.

Живея с мъж, когото срещнах в санаториума във Величка. Преди да успея да споделя новината с някого, получих

Įdomybės

039

Изборът на Светлана: когато любовта се оказва измама, скритите бракове и трудните решения, докато едно неочаквано запознанство променя всичко – истинската сила на българската жена, майчина обич и втори шанс след години

Избор А Петър, оказва се, е женен до ушите въздъхна Деница, притискайки стиска в джоба си листа за направление

Įdomybės

019

Изборът: “А Федя се оказа женен до ушите…” – въздишаше Светлана, седнала на пейка в квартален парк и стискайки в джоба си направление за болницата. Съквартирантките ѝ от студентското общежитие ѝ завиждаха, като я виждаха в компанията на чаровен, гладко избръснат, синеок брюнет, мислеха, че е късметлийка с такъв кавалер. А всъщност – няма за какво да ѝ се завижда. Светлана изстина, като си спомни първата и последна среща с жена му – която я причака пред входа на завода, за да ѝ обясни „как стоят нещата”. – Здравей! Ти май беше Светлана? – започна тя. – Вие коя сте? – сепна се Светлана, стресната от пронизващия поглед на високата, стройна жена с изсветлени почти до бяло коси. – Аз съм Олга – съпругата на Фьодор Мизинцев. – Какво!? – Това, което чу! – Още една наивница – каза спокойно жената – колко ли още като теб има – ловеца на чуждо щастие, никога няма да свършите. – Как смеете! – Виж сега… – блондинката внимателно я хвана за лакътя, – това ти с какво право? Аз съм законната съпруга, видях те с мъжа ми, и ти вместо да се извиниш и да се погълнеш от срам, ми държиш тон… Така постъпват достойните хора, ама явно това не си ти. Като теб – гледа я оценяващо – има повече от пръстите на ръцете и краката да броя. Захвана се с женен – безсрамница! За него си само мимолетно приключение. Поматроси и чао. Стой отдалеч. Между другото, имаме две дъщери – мога снимка да ти покажа. – Олга извади и протегна снимка на ошашавената Светлана. – Ето, виж! Доказателство за голяма и чиста любов. Това сме ние в Несебър, преди два месеца… – А ти какво искаш от мен? Решавай проблемите с мъжа си сама! – Ще ги реша, не се безпокой! Той наскоро започна работа тук, добра заплата, а ти ни довлече грижи на главата. Остави го. Не вярвай на обещания – Фьодор няма да се разведе. Не си губи времето напразно. На колко си? Трийсет? – На двадесет и пет! – отвърна Светлана обидено. – Още по-добре – ще се ожениш, ще си имаш деца. А Фьодор остави! Светлана повече не слушаше Олга. Излезе като вцепенена, с разрушени илюзии и разбити мечти. – Предател… – промълви тя, със свито гърло, но не си позволи да се разплаче на улицата. Не искаше клюки по работа. Вечерта, сякаш нищо не се е случило, дойде Фьодор с букет цветя. Тя, с подпухнали очи, го изгони – въпреки клетвите за вечна любов и обещанията да се разведе. Две седмици се съвземаше. Фьодор спря да ѝ досажда, правеше се, че не я познава. Беда не идва сама… Сутрешното гадене и световъртеж си обясняваше със стрес, но скоро разбра, че любовта с Фьодор е дала плод. „Шест седмици“, звучеше като присъда… Светлана се уплаши до смърт да стане самотна майка. Струваше ѝ се, че всички я осъждат – сгрешила е, че се е доверила на човек, когото не познава. Фьодор скри семейството си. Можеше ли да поиска лична карта на първа среща? Пръстен нямаше, а и кой ли носи вече? И защо не ѝ се стори странно, като поиска тайната на връзката им? Той я излъга – това, че тя не е знаела, болеше още повече. А колежките вече шушукаха зад гърба ѝ, обсъждайки посещението на Олга. – Бременна съм – в обедната почивка отиде при бившия. – Ще ти дам пари, направи необходимото – изрече той студено. На следващия ден Фьодор напусна завинаги. Светлана разбра – не може повече да протака. Взе направление за „процедурата“. И ето я – седнала на пейка, стиска хартийката, сякаш се страхува да я пусне. – Бързате ли? – седна до нея млад мъж с делови костюм и голям букет тъмночервени хризантеми. – Моля? – погледна го тя с празен поглед. – Часовникът ви избързва – посочи златния ѝ часовник. – Винаги го навивам напред с десет минути… и пак все съм не навреме – констатира равнодушно Светлана. – Времето днес е прекрасно. Истинска циганска есен! Мама много харесва този сезон. Казва, че в един такъв топъл есенен ден е направила най-правилния избор и никога не е съжалявала. Знаете ли? – Моята майка е страхотна! – и показа палец. – Много съм ѝ благодарен. – А какво за баща ти? – сама попита Светлана. – За него мама не обича да говори, не я питам… Виждам, че ѝ е болно да си спомня. – Аз съм от интервю за работа! Представяте ли си, измежду десетима мен избраха! Само аз им станах, а нямам дори опит. Едва го вярвам… Мама ми вдъхна увереност. Първата заплата ще отиде за почивка на море – мама никога не е била на морето. А вие? – Не. – замисли се Светлана, погледът ѝ се спря на марсилския му вратовръзка. – Подарък от мама – с гордост погали вратовръзката, забелязал накъде гледа тя. – Навярно отегчих с приказките си, но ми се иска да споделя радостта си, а вие сте толкова тъжна… Имах чувството, че ви трябва някой, с когото да поговорите. Претупах ви с приказки, нали? Света поклати глава – не ѝ пречеше. Успя да спре потока тъмни мисли. А възхищението му към майка му беше достойно за уважение. „Ей такава предана любов – мислеше тя, гледайки го с интерес – Колко му е вървяло на майка му… И аз бих искала такъв син някой ден…” – Аз тръгвам, мама ме чака – усмихна се той. – А на часовника не бързай! – Какво, моля? – Говоря на часовника ви – разсмя се. – Ааа. – отвърна му тя с усмивка. След минута го нямаше, а Светлана разкъса на дребни парченца направлението, което само преди малко държеше като спасение. И остана дълго да седи на пейката, вдишвайки есенния въздух на слънчевия ден. Почувства топлина и лекота – вече не беше сама. Тази непозната жена беше отгледала чудесен син – жалко само, че не го попита за името… Но вече няма значение. Изборът е направен. *** Двайсет и три години по-късно… – Мамо, закъснявам! – стоеше пред огледалото Стаси, а майка му сръчно му връзваше бордова вратовръзка, купена за важно интервю за работа. – Да го оставим за друг път? – За кураж е! Ще видиш, всичко ще е наред! Ще те вземат – и сръчно оправи вратовръзката. – Ето така, сякаш друг човек! – Вълнувам се, ами ако… – Това е твоето място! Просто отговаряй ясно на въпросите и се усмихвай – неотразим си! – Добре, мамо! – целуна я по бузата и се запъти към интервюто. Светлана го изпрати през прозореца, гледаше как най-ценният ѝ човек закрачва към спирката. Изведнъж усети тръпка – къде ли вече го беше преживяла? Онзи младеж на пейката, преди повече от двадесет години… Стас сега така ѝ напомняше на него… А тя през годините бе забравила случката – а тя сега се съживяваше. Как? Нима съдбата тогава ѝ е дала възможност да види с очите си кого ще избере да задържи…? И да направи правилния избор. Вече няма значение – всичко е прекрасно! Следобед Стас се върна с огромен букет бордови хризантеми, точно като неговата вратовръзка, и съобщи на Светлана, че е назначен. Обеща ѝ, че ще я заведе на море – защото тя никога не е била. Дошло е време той да се погрижи за любимата си майка – за нея би обърнал света. Каквито и трудности да са имали през годините, винаги са се справяли. Никога не е съжалила, че го е родила – направила е най-добрия избор. Значи така е трябвало да бъде!

Изборът А Веско се оказа дълбоко женен… въздъхва Цветелина, седнала на пейката в малкия парк, стискайки