Įdomybės

„А какво става с апартамента? Обеща ми го! Разрушаваш живота ми!“ Съпругът ми и аз бяхме истински щастливи, когато научихме, че синът ни ще се жени. Малко преди сватбата му, му казахме насаме, че възнамеряваме да му подарим апартамент – изненада, която много го зарадва. Същия ден всички негови приятели разбраха за нашето намерение. Докато трескаво се подготвяхме за големия ден, съдбата се намеси неочаквано. Дъщеря ни попадна в болница директно от работа, след като внезапно ѝ прилоша. Съпругът ми и аз пристигнахме веднага. Оказа се, че има тумор и спешно трябваше да бъде оперирана. Разбира се, спешно се нуждаехме от голяма сума пари. За щастие, навреме откриха проблема. В тази ситуация закупуването на апартамент за сина ни вече не бе възможно. Започнахме да събираме нужните средства за лечението на дъщеря ни. Семейство и приятели ни подкрепиха безрезервно. Мнозина ни помогнаха с пари, които дори не поискаха да върнем. Благодарение на всички заедно успяхме да съберем необходимото за операцията. Но тогава синът ни ни шокира с думите си: – А какво става с апартамента ми? Обещахте ми го! Разрушавате живота ми! След думите на Марин направо изгубих съзнание. Как можа да каже такова нещо? Как можа да бъде толкова егоистичен? Това е сестра му! Израснаха заедно! Как е възможно да поставя своята сватба и операцията на сестра си на една плоскост? Не знаех какво да отвърна. Но синът ми не спря дотук. – Защо тя получава всичко, а аз – нищо? Не издържах и се развиках. Казах му, че не искам да го виждам повече. Той си събра багажа и отиде при бъдещата си съпруга. Не разговаряхме две седмици. През това време дъщеря ми беше оперирана успешно и, за щастие, възстановяването мина добре. След няколко седмици се прибра вкъщи. Не ѝ казах нищо за поведението на брат ѝ – нямаше нужда да я натъжавам повече. А синът ми така и не се обади през това време, дори не попита за сестра си. Очевидно за него собственото жилище е по-важно от семейството.

А какво стана с апартамента? Обеща ми! Разрушаваш живота ми! Дневник, Съпругът ми и аз бяхме наистина

Įdomybės

020

Как станах най-големият балък: Дадох фамилията си на децата ѝ, сега плащам издръжка за чужди наследници, докато тя живее щастливо с бившия ѝ мъж в моя апартамент, а аз съм банкоматът, когото помнят само когато трябва джобни за кино

Подарявах фамилията си като сладък щампован хляб в панелен сън, а сега изплащам всяка филийка издържам

Įdomybės

066

Подарих фамилията си на децата ѝ и сега съм длъжен да ги издържам, докато тя живее щастливо с истинския им баща – как се превърнах от забавния чичо в официален “банкомат” за две деца, които ми пишат само за пари за кино, но ме забравят по Коледа.

Днес отново се хващам да пиша в дневника си, задавайки си въпроса как така се превърнах от готиния човек

Įdomybės

031

Споделям дома си с мъж, който вярва, че парите са “нисша енергия” – той напусна работа след „духовно пробуждане“ и чака Вселената да ни издържа, докато аз поемам всички разходи и се чудя дали съм партньорка или духовен спонсор в собствения си български апартамент.

Помня онези далечни дни, когато живеех с един мъж, който твърдо вярваше, че парите са ниска енергия.

Įdomybės

0464

Живея с мъж, който вярва, че парите са „ниска енергия“ и отказва да работи, защото е имал „духовно пробуждане“ – вече сам плащам всичко, а той медитира, гледа семинари и казва, че вселената ще ни осигури; чувствам се партньорка на енергиен гуру, вместо да имам истинска връзка – какво да правя?

Живея с мъж, който е убеден, че левовете имат тежка енергия. С Тодор сме заедно почти две години, а до

Įdomybės

0416

БЕБЕТО НА ПЕРТОНА: СЛЕД 25 ГОДИНИ МИНАЛОТО ПОЧУКВА НА ВРАТАТА

БЕБЕ НА ПЕРТОНА: 25 ГОДИНИ ПО-КЪСНО МИНАЛОТО ПОЧУКВА НА ВРАТАТА Намерих бебе на перона и го отгледах

Įdomybės

026

Всеки вторник Лиана бързаше към метрото, стискайки в ръка празна найлонова торбичка – символ на днешното ѝ безсилие – два часа безцелно обикаляне из молове без дори една добра идея за подарък на кръщелницата си, дъщерята на нейната приятелка. Мария, на десет, отдавна бе забравила за понитата и бе увлечена по астрономията, а да намериш свестен телескоп в рамките на разумен бюджет се оказваше космическо предизвикателство. Слънцето вече клонеше към залез, в подземието се усещаше особена умора от края на деня. Лиана се провираше към ескалатора, заобикаляйки излизащия поток. В този момент, слухът ѝ, откъснат до този момент от околния шум, улови ясен, емоционално наситен откъс от разговор. – …не вярвах, че ще го видя отново, вярвай ми – прозвуча млад, леко треперещ глас. – А сега – всеки вторник той взима дъщеря ми от детската градина. Лично. Идва с колата си и я води в онзи парк с въртележките… Лиана застина на движещата се надолу стълба. Обърна се за миг – видя жена в ярко червено палто, развълнувано лице и блестящи очи. До нея приятелка, която слушаше внимателно, кимайки. „Всеки вторник”. И тя бе имала такъв ден. Преди три години. Не понеделник – с тежкото начало, не петък – с бленуваното очакване на уикенда. Вторник. Денят, около който се въртеше светът ѝ. Всеки вторник, точно в пет, тя изскачаше от училището, в което преподаваше български език и литература, и почти тичаше в другия край на София. В музикалното училище „Любомир Пипков“, в стария софийски особняк със скърцащия паркет. Взимаше Марко. Седемгодишното, твърде сериозно за възрастта си момче със цигулка, висока почти колкото него. Не нейно дете – племенник. Синът на брат ѝ Антон, който бе загинал в тежка катастрофа три години по-рано. През първите месеци след погребението вторниците бяха ритуал за оцеляване. За Марко, който се бе затворил и почти не говореше. За майка му Олга, която се бе пречупила и едва ставаше от леглото. И за самата Лиана, която опитваше да слепи парчетата на общия им живот, превръщайки се за известно време в котва, опора, по-голямата в тази трагедия. Тя помнеше всяка подробност. Как Марко излизаше от класната стая, наведена глава, избегващ очен контакт. Как тя поемаше тежкия калъф, а той ѝ го подаваше мълчаливо. Как двамата вървяха до метрото и тя му разказваше нещо забавно – за смешна грешка на диктовка, или за врана, откраднала кифла на ученик. В един влажен ноемврийски ден той внезапно попита: „Лельо Лина, тати също ли не обичаше дъжда?“ И тя, разкъсвана от болка и обич, прошепна: „Мразеше го. Винаги бягаше под първото покривче.“ Тогава той хвана ръката ѝ. Силно, по мъжки. Не да го води, а сякаш да стиска нещо ускользващо. Не нейната ръка – а образа собствен. Стискаше пръстите ѝ, и в това бе цялата детска сила на тъгата и пронизващото му разбиране: татко беше истински. Бягаше под покривките. Мразеше кишата. Не бе само спомен, или нежен шепот на баба, а тук и сега, в мокрия ноемврийски въздух, по тази улица. Три години животът ѝ беше разрязан на „преди“ и „след“. Главният ден, денят на истинския – макар и труден – живот, бе вторник. Другите дни бяха фон, очакване. Подготвяше се за него: купуваше ябълков сок, какъвто Марко обичаше; сваляше смешни анимации на телефона си, за да има с какво да го разсее, ако пътуването стане непоносимо; измисляше теми за разговор. После… после Олга полека-лека се съвзе. Намери работа. И нова любов. Реши да започне начисто в друг град – далеч от спомените. Лиана им помогна да се преместят, опакова цигулката на Марко в мек калъф, прегърна го на перона. „Пиши, звънни ми. Винаги ще съм тук.“ В началото Марко звънеше всеки вторник, точно в шест. И за няколко минути тя отново ставаше „леля Лина“, която трябваше да успее да попита за всичко за кратките петнадесет минути: за училище, за цигулката, за новите приятели. Гласът му бе тънка нишка, опъната през стотици километри. После звънеше на две седмици. Порасна, появиха се други занимания, домашни задачи, игри с приятели. „Лельо, извинявай, миналия вторник забравих, имахме контролно“ – пишеше вече в месинджърите, а тя отвръщаше: „Нищо, слънце. Как мина?“. Вторниците ѝ вече не бяха отбелязани със звън, а с трепетно чакане на съобщение, което понякога не идваше. Тя не се сърдеше. Тогава писаше сама. После – само за празниците. Рожден ден, Нова година. Гласът му стана по-уверен. Разказваше вече не за себе си, а с общи думи: „Добре съм“, „Всичко точно“, „Уча се“. Новият му втори баща – Стефан – бе добър и спокоен човек, не се опитваше да замени баща му, а просто беше редом. Това беше най-важното. Наскоро се роди сестричката му – Ани. На снимката във Фейсбук Марко държеше мъничкия свитък с неумела, но многа нежност. Животът, едновременно жесток и щедър, си вземаше своето. Градеше ново – с пластове ежедневие, грижи за бебето, училищни притеснения, планове за бъдещето. За Лиана оставаше подредена, но все по-тясна ниша – „лелята от миналото“. Сега, сред тътена на метрото, тези случайни думи – „всеки вторник“ – прозвучаха не като упрек, а като тихо ехо. Поздрав от онази Лиана, която три години носеше в себе си огромна, пареща отговорност и любов, и като открита рана, и като велик дар. Тя знаеше кой е в този свят: опора, фар, нужно звено в някое чуждо ежедневие. Беше нужна. Жената с червеното палто имаше своя драма, своя сложен баланс между болката от миналото и изискванията на настоящето. Но този ритъм – „всеки вторник“ – бе универсален език. Език на присъствието, на който казваш: „Тук съм. Може да разчиташ на мен. Ти си важен за мен в този ден, в този час.“ Език, който Лиана някога говореше свободно, а сега почти бе забравила. Влакът потегли. Лиана изправи гръб, гледайки отражението си в тъмното стъкло на тунела. Слезе на своята станция, вече убедена какво да направи – на другия ден ще поръча два еднакви телескопа – не скъпи, но добри. Единият – за Мария. Другият – за Марко, с доставка до дома. Щом той го получи, ще му пише: „Марко, това е, за да гледаме към едно и също небе, дори от различни градове. Какво ще кажеш, следващия вторник, в шест вечерта, ако е ясно, да потърсим съзвездието Голямата мечка? Да сверим часовниците! Прегръдки, леля Лина.“ Изкачи се по ескалатора към вечерна София. Въздухът беше студен и свеж. Близкият вторник вече не беше празен. Отново бе отбелязан. Не като дълг, а като добра уговорка между двама души, свързани с благодарност, памет и здрава, тиха нишка от родство. Животът продължаваше. А в собственото ѝ разписание още имаше дни, които не просто да преживее, а да отбележи. Да ги сътвори за тихото чудо на едновременното вглеждане в небето през стотици километри; за спомен, който вече не боли, а топли; за обич, която се е научила да говори на езика на разстоянията и точно затова е станала по-тиха, по-мъдра и несъкрушима.

Всеки вторник Елица бързаше по стълбите към метрото, стискайки в ръка празна найлонова торбичка.

Įdomybės

034

Всеки вторник Невена се втурваше забързано към метрото, стискайки в ръка празна найлонова торбичка.

Įdomybės

085

Докато чакаш автобуса: Есенна вечер в София, шарфове, пустеещи гнезда и термос със зелен чай или как случайно закъснение на спирката води до любов, горещ шоколад и зимна приказка с баба, гъски и предложение за брак край печката

31 октомври, София Почти ноември. Предградията на София дишат със студения си въздух, миришещ на изгнили