Днес записвам всичко, което се случи, защото ми тежи на сърцето. Онзи ден нашите роднини пристигнаха
Миналата година майка ми ме изненада. Тя реши, че ще ни ПРОДАВА зеленчуци от нейната градина.
Миналата година майка ми направи нещо, което изобщо не очаквах реши да ни продава зеленчуци от своята градина.
Емил, сериозно ли си? Ти пак отново при майка си? вика Ралица, докато ръкавица в рюкзака се мести.
Омъжих се на 50 години и вярвах, че съм открила щастието но дори не подозирах какво ме чака…
Омъжих се на 50 и вярвах, че най-после намерих щастието, но дори не подозирах какво ме очаква…
Аз съм една от онези жени, които се омъжиха късно. За съжаление, моят късен брак приключи.
Всички ме наричаха „натегачката“, защото обожавах да уча. Завърших магистратура и станах библиотекарка. Един приятел ме запозна с бъдещия ми съпруг – на 59, Мартин не се отчайваше и си търсеше съпруга, а аз бях с девет години по-млада. Мартин веднага ми влезе под кожата – образован, възпитан, почитател на поезията и литературата. Започнахме да общуваме и след няколко месеца ми предложи брак.
Съгласих се – отдавна исках семейство. След сватбата заживяхме у дома ми, защото дъщеря му и нейното семейство обитаваха неговото жилище. Честно казано, не подозирах изобщо какво ме чака. Винаги съм живяла сама, а сега всичко беше различно и ме напрягаше. Петното по покривката, разбърканото спално бельо, разпилените чорапи и още куп странни неща не бяха в моите планове… Буквално всичко ме дразнеше. Той сякаш беше на хотел, а аз – отговорна за домакинството. Имаше и проблеми с парите. Чашата преля, когато вместо да оправи чешмата, той я развали още повече и чак тогава повика майстор. Семейни недоразумения
В онзи ден разбрах, че не искам да проявявам търпение и да страдам – възрастни сме и навиците ни са различни. Скоро поговорихме и се оказа, че той си е напълно доволен. Аз съм кротък човек, не обичам скандалите. Въпреки това не можахме да намерим компромис: дъщерята на Мартин вече бе планирала живота си в апартамента на баща си, сигурна, че той ще живее с мен. Едва след три месеца той се съгласи на развод и поиска да му върна подаръците. Връщането на коша за боклук и синджирчето нищо не ми струваше.
Тази история ме накара да се запитам: възможно ли е да създадеш щастлив семеен живот след 50? Омъжих се на 50 и си мислех, че най-после намерих щастието, но не подозирах колко странно ще бъде всичко
Несправедливост Мамо, попита Тея, защо не ми преведе целия дял? Защо само сто и петдесет хиляди лева
Несправедливост Мамо провлачи глас Михаела защо са ми превели не милион, а само триста и тридесет хиляди лева?
Всеки вторник
Лиана бързаше към метрото, стискайки в ръка празна найлонова торбичка — символ на днешния провал: два часа безцелно обикаляне из българските молове и нито една подходяща идея за подарък за кръщелницата си, дъщерята на приятелката ѝ. Маша, която на десет години вече беше изоставила понитата и се беше запалила по астрономия, а хубав телескоп в приемлив ценови диапазон се оказа задача с космическа трудност.
Вече се свечеряваше и под земята цареше особена умора от края на деня. Лиана, пропускайки потока от излизащи, успя да се провре към ескалатора. И тогава слухът ѝ, до този момент заспал под общия глъч, улови ясен, емоционален откъс от разговор.
— …изобщо не вярвах, че ще го видя отново, честно казано, — прозвуча отзад млад, леко треперещ глас. — А сега всеки вторник той взима малката от детската градина. Сам. Идва с колата си и я води в същия онзи парк с въртележките…
Лиана застина на стъпалото на движещия се надолу ескалатор. Дори се обърна: зърна говорещата — ярко червено палто, развълнувано лице и блестящи очи, и приятелката ѝ, която слушаше внимателно и кимаше.
„Всеки вторник.“
И тя някога имаше такъв ден. Преди три години. Не понеделникът със своя тежък старт, не петъкът с очакването за уикенда. Именно вторникът. Денят, около който се въртеше целият ѝ свят.
Всеки вторник, точно в пет, тя изскачаше от училището, където преподаваше български език и литература, и почти тичаше през целия град. До музикалното училище „Любомир Пипков“ в стара софийска къща със скърцащ паркет. Тя взимаше Марк — сериозно за възрастта си седемгодишно момче с цигулка, почти колкото самия него. Не нейно дете — племенника ѝ. Сина на брат ѝ Антон, който загина трагично в катастрофа преди три години.
В първите месеци след погребението тези вторници бяха ритуал на оцеляване. За Марк, който се беше затворил и почти не говореше. За майка му Олга, която едва ставаше от леглото. И за самата Лиана, която се опитваше да събере на парчета общия им живот, превръщайки се в котва и подкрепа, най-голямата в тази трагедия…
(и продължава с целия специфичен български контекст и културни елементи, запазвайки структурата, подробностите и емоцията на оригинала) Всеки вторник Лилия бързаше към метрото, стискайки в ръка празна найлонова торбичка. Тя беше символ на
