Įdomybės
044
Разбита съдба от една коварна жена: История за първа любов, майчини сълзи и как Нинка от съседното село преобърна живота ми
ПОТЪПКА СЪДБАТА МИНАВКА Сине, ако не се разделиш с тази безочлива минавка, смятай, че вече нямаш майка!
Įdomybės
012
Тя премаза през живота ми като вихрушка – Историята на Володя, неговата майка, първата му любов Ленчето и съдбовната среща с Нинка-проходимката, която преобърна целия му свят, раздели го с годеницата, отвя го чак до Афганистан, донесе му пет деца, болка, разкаяние и вечна носталгия по изгубената младост
ПОТЪРКАНА ПО СЪДБАТА ПРЕМИНАВАЧКА Синко, ако не се разделиш с тази нахална преминавачка, смятай, че майка
Įdomybės
0105
След години заедно той каза, че се е влюбил. Не в мен – и няма намерение да го крие.
След години съвместен живот той ми признал, че се е влюбил. Не в мен и не иска да се крие. Сложих чай
Įdomybės
034
Когато Васко Рогов го изведоха от родилното, акушерката каза на майка му: „Какъв едър! Истински юнак ще стане.“ Майка му мълчеше, гледаше го така, сякаш не беше нейното дете. Васко не стана юнак. Стана излишен. Такъв, когото са родили, а не знаят къде да го денат. — Пак твоето странно дете седи в пясъчника и плаши другите! — викаше от балкона на втория етаж леля Люба, кварталната активистка и глашатай на дворното правосъдие. Майка му, уморена жена с угаснал поглед, само отвръщаше: — Ако не ви харесва, не го гледайте. Не закача никого. И наистина не закачаше. Беше едър, тромав, с винаги сведена глава и дълги ръце. На пет мълчеше. На седем мучеше. На десет проговори, но така, че всички предпочитаха да мълчи. В училище го сложиха най-отзад. Учителите въздишаха пред празния му поглед. — Рогов, чуваш ли изобщо? — питаше учителката по математика, тропайки с тебешира. Васко кимаше. Чуваше, но не виждаше смисъл да отговаря. Защо? Така или иначе ще му пишат тройка, да не развалят статистиката, и толкова. Съучениците не го биеха — страхуваха се. Беше здрав като млад бик. Но и не дружаха с него. Заобикаляха го, както се заобикаля дълбока локва. Вкъщи беше още по-зле. Доведен баща, появил се, когато Васко стана на дванадесет, заяви: — Да не съм го видял, като се прибера! Яде много, нищо не върши. И Васко изчезваше. Скиташе по строежите, седеше в мазетата. Научи се да е невидим, да се слива със стените и сивия бетон, с калта под краката. В оня вечер, когато животът му се преобърна, преваляваше гаден ситен дъжд. Петнайсетгодишният Васко седеше на стълбите между петия и шестия етаж. Вкъщи не можеше — доведеният баща имаше гости, значи ще има шум, дим и най-вероятно тежка ръка. Вратата отсреща скръцна. Васко се сви в ъгъла. Излезе леля Тамара Илиевна. Самотна жена, на вид над шейсет, но се държеше като за четиридесет. Целият вход я смяташе за странна. Не седеше на пейката, не обсъждаше цената на лещата, ходеше винаги изправена. Погледна го — нито със съжаление, нито с отвращение. По-скоро така, както се гледа счупен часовник, чудейки се дали може да се оправи. — Защо стоиш? — попита с нисък, командващ глас. Васко подсмръкна. — Просто така. — Просто котки се раждат, — отсече тя. — Гладен ли си? Васко винаги беше гладен. Гладен за топлина, за храна, за одобрение. — Е, — каза тя, — аз втори път не питам. Той стана, несръчно се изправи и я последва. Апартаментът ѝ не беше като другите — навсякъде книги, ухаеше на стара хартия и вкусно задушено месо. — Сядай, но първо ръцете, — посочи му към сапунчето. — Там има домашен сапун. Васко изми ръцете. Тя сложи пред него чиния с картофи и истински гювеч. Отдавна не бе ял месо — не кренвирш, не салам, а месо. Ядеше бързо, гълтайки залците. Леля Тамара го наблюдаваше спокойно, подпряна на ръка. — Не бързай, няма да ти го вземат. Не яж с ръкав, ето салфетки, — мушна му пакетче. — Майка ти къде е? — Вкъщи. С доведения баща. — Ясно. Излишен човек в семейството. Каза го така просто, че изобщо не прозвуча обидно. Просто констатация. — Слушай, Рогов! — изведнъж строго. — Два пътя имаш. Или ще се търкаляш по улиците и ще загинеш млад. Или ще се стегнеш. Сила имаш, ама в главата ти е вятър. — Тъп съм, — призна си Васко. — Така в училище казват. — В училище много неща казват, там всичко е за средните. Ти не си среден. Ръцете ти откъде растат? Огледа ги — широки, кокалести длани. — Не знам. — Ще видим. Утре ела да оправиш един кран. Даден златен лев за майстор е много. Инструментите ще ти дам. От този ден Васко започна да идва всяка вечер. Ремонтира кранове, после контакти, после заключалки. Оказа се, че е вълшебник с ръцете, усеща машинката като инстинкт. Леля Тамара беше строга и взискателна. — Не така се държи отвертка! Каква е тая хватка, като чаша компот! И го потупваше с дървената линия. Даде му книги — не учебници, а за живота. За хора, измъкнали се от дъното. — Чети! Главата ще ти мухляса. Такива като тебе са милиони, всички са излизали нагоре. Защо не и ти? Малко по малко Васко разбра историята ѝ. Била инженерка в завод, мъжът ѝ умрял рано, деца нямала. Заводът затворил в мръсните деветдесет, преживявала с пенсия. Но не се прегърбила. Просто си живяла — строга, честна, самотна. — Аз нямам никого. И ти — почти никого. Но това, момче, не е краят, а начало. Васко не разбираше всичко, но кимаше. Като навърши осемнайсет и дойде време за казармата, тя му каза: — Като се върнеш, тук не се задържай! Ще затънеш в блатото, както всички. Докато си жив, бягай, където и да е. На Север, на строежи, където намериш. Но тук — никога! Разбра ли? Подаде му плик — 30 000 лева, всичко заделено през живота. — Не си длъжен на никого, освен на себе си. Стани човек. И той си тръгна. И не се върна. Минаха двайсет години. Дворът се промени — старите тополи изрязани, асфалт вместо пясъчника. Къщата овехтя, но стоеше — инат като старец без друг избор. Дойде черен джип. От него слезе мъж — висок, снажен, с твърдо лице, очи спокойни. Това беше Васил Рогов. Сега вече Рогов, шеф на строителна фирма в Сибира, 120 души подчинени, три големи обекта, с име, че строи честно. Издигна се от общ работник, после бригадир, прораб, учи вечер, събра, инвестира, два пъти се провали, два пъти се вдигна. Тридесетте хиляди, които му даде Тамара Илиевна, върна отдавна — пращаше ѝ всеки месец, тя ругаеше, но ги приемаше. После парите се върнаха. „Адресатът не е намерен.“ Погледна към петия етаж — тъмно. Долу седяха жени — непознати. Старите ги нямаше. — Извинете, кой живее в 45-та? Тамара Илиевна? Жените се оживиха — такъв мъж, с такава кола! — Ох, мило момче, Тамара… — изшепна едната. — Зле е. Самотна, забравя. Някакви роднини я прибраха в Сосновка. Къщата ѝ уж продават… Студ му обля сърцето. Познаваше тези истории добре — в Сибир такива тарикати бол много. — Къде е тази Сосновка? — Четирийсет километра, пътят е разнебитен, ама ще стигнеш. Васил подкара. Селцето беше с три улици, половината къщи заковани, кал до колене, двадесетина души население. Откри къщата — крива барака, тиня, кални парцали на простора. Излезе мърляв мъж, очи като изгаснали. — Какво търсиш? — Тамара Илиевна? — Няма такава! Давай, върви си! Васил не питаше втори път — отмести го с едно движение. Вътре — смрад, мухъл, мръсотия, на желязното легло лежеше тя — малка, сбръчкана, косата сива, очите загубили блясък. Но беше тя. Тамара Илиевна. — Кой е? — прошепна тя. — Аз съм, Васил. Васко. Рогов. Помните ли? Крановете. Гледаше го дълго, накрая се разплака. — Васко… Човек си станал… — Човек — благодарение на вас. Уви я в одеяло и я вдигна, лека като дете. Замириса на всичко познато — хартия, сапун, дом. — Къде ме водиш? — изплашено попита. — Вкъщи. Вкъщи при мен. Топло е, има книги, много книги. На излизане мъжът спря пътя: — Къде я влачиш? Апартаментът е мой, тя ми го прехвърли! — Ще разкажеш на прокурора. Ако си излъгал — ще лежиш. Разбра ли? Оня се скри. Делото се проточи — експертизи, съд, документи. Доказа се, че апартаментът е взет с измама. Тамара Илиевна си върна дома. Но вече не ѝ трябваше. Васил построи голяма дървена къща в покрайнините на сибирския град.И не палат, а истински дом с печка, с големи прозорци. Тамара Илиевна живееше долу, с грижи, с най-добрите лекари, читателка по старо му. Не си върна напълно паметта, но характерът остана. Пак командваше, пак строеше домашните. — Това ли е дом? Паяци в ъглите! — ръмжеше тя. Васил се усмихваше. После доведе момче. Алекс — слаб, страхлив, с издължено лице, детдомче. На осемнайсет, ръце златни, в главата — вятър. — Лельо Тамаро, това е Алекс. Прибрах го от строежа. Няма никой. Тя огледа момчето: — Какво се цупиш? Ръцете мий, после на масата. Днес има кюфтета. След месец дойде и Катя — дванайсетгодишна, хрома, майка ѝ лишена от права. Домът се напълни. Не благотворителност, а семейство. Семейство за ненужните, за изхвърлените — такива като Васил и Тамара Илиевна. Вечер Васил гледаше как тя учи Алекс да дяла дърво, удряйки го с линията по ръцете. Как Катя чете книжка на глас, бавно, несигурно, но упорито. — Василе! — викаше тя. — Помагай! Шкафа не можем да преместим! — Идвам, — отвръщаше той. И се отправяше към своето малко, чудато, трудно, но истинско семейство. За пръв път за четирийсет години се чувстваше на мястото си. — Как си, Алекс? — Добре, чичо Васо. Само… Защо ми помагате? Аз съм никой. Васил подаде ябълка. — Една жена ми каза: „Просто котки се раждат.“ — И к’во значи? — Че нищо не е просто така. И не си случаен тук, както аз. Светна лампа в стаята на Тамара Илиевна — пак чете до късно, напук на лекарите. — Лека нощ, Алекс. — Лека нощ, чичо Васо. Васил остана на верандата, обграден от тихата нощ, без викове, без страх. Знаеше, че няма да спаси всички. Но тези — ги спаси. И себе си. А утре — ще върви нататък. Както тя някога го е научила.
Когато Васко Драганов изнесоха от родилното, акушерката каза на майка му: Голямо момче. Истински юнак ще стане.
Įdomybės
0141
Когато изписваха Васко Рогов от родилното, акушерката каза на майка му: „Голямо момче. Юнак ще стане!“ Майката не отвърна нищо. Още тогава гледаше вързопчето така, сякаш не е нейното дете. Васко не стана юнак. Стана излишен. Такъв, дето уж го има, а къде да го сложиш – не се знае. „Пак твоето чудато дете плаши всички в пясъчника!”, викаше леля Люба, първа съседка и главен глашатай на входния ред. Майката на Васко – изморена жена с угаснал поглед – само отвръщаше: „Който не го харесва, да не гледа. На никого не пречи.“ Наистина, Васко никого не закачаше. Беше голям, несръчен, с увиснали ръце и винаги сведена глава. На пет мълчеше. На седем – мърмореше. На десет проговори, но така, че по-добре да беше мълчал. В училище го сложиха на последния чин, съучениците го отбягваха като голяма локва, а вкъщи – още по-зле. Когато се появи вторият баща, Васко започна да изчезва – по строежи, в мазетата. Научи се да бъде невидим. Докато една вечер срещна баба Тамара от петия етаж – строга, но справедлива. От този ден животът на Васко се преобърна. Тя му даде не просто коричка хляб и чиния с гювеч, а надежда. Научи го да поправя и да чете, да не се страхува, че е друг. Когато идва време за казармата, Тамара му казва: „Тук не се връщай – ще потънеш. Потърси пътя си, Василе. Бъди човек.“ Двайсет години по-късно Василий Рогов се връща като успешен строителен предприемач, за да спаси единствената си истинска наставница, пропаднала в селска нищета от измама. Не спира дотук – събира около себе си още изгубени души, дава им подслон и нов шанс. В този странен дом, пълен с хора, които другите са отписали, един излишен навремето човек намира своето място и семейство, създадено не по кръв, а по избор, и най-сетне разбира: никой не е излишен, стига някой да повярва в теб.
Когато изнасяха Васко Рогов от родилното във Велико Търново, акушерката каза на майка му: Големичък се
Įdomybės
0140
Нужен ѝ мъж с опит, но с обвързаност
Росица Петрова седна до съпруга си Кирил Димитров на дивана и го попита: Какво ще кажеш да излезем някъде уикенда?
Įdomybės
0145
Кучето наведе глава при вида на старите си стопани, но не помръдна — истинската битка за едно вярно сърце в нашия софийски вход посред зимния студ
Кучето наведе глава, но не помръдна от мястото си, щом видя хората, които считаше за свои. Всичко започна
Įdomybės
088
Най-добрите семейни традиции в България
Ох, Десо, ако ти парите ни къде да ги сложиш, зашото по-добре да помогнеш на брат ти. Не ти е ли безумие!
Įdomybės
037
Рекс наведе глава при вида на бившите стопани, но не помръдна от мястото си – Истинска зимна история от панелен вход в София за вярността, предателството и силата на човешката добрина
Кучето, щом видя стопаните си, наведе глава, но не помръдна от мястото. Всичко започва в декември, когато