Įdomybės

На разсъмване на Михаил Сергеевич му стана по-зле. Задъхваше се. — Никита, не искам нищо. Нито лекарства ваши, нищо. Моля те, само ми позволи да се сбогувам с Приятеля. Моля те. Изключи това всичко… Мъжът посочи системите. — Не мога да си тръгна така. Разбираш ли, не мога… Сълза се търкулна по бузата му. Никита знаеше – ако изключи всичко, може и да не стигнат дори до изхода. При тях се събраха мъжецът от цялата стая. — Никита, наистина ли нищо не може да се измисли? Не е честно така… — Разбирам… Но все пак тук е болница, всичко трябва да е стерилно. — Все едно… Виж го, човек не може да си тръгне спокойно. Всичко му беше ясно. Но какво можеше да направи? Никита се изправи. Всичко може. Дявол да го вземе, къде му е съпротивата, къде са амбициите на баща му! Да го уволнят, нека! Остро се завъртя и срещна погледа на Ани. В него блестеше възхищение. Никита изтича на двора на болницата. — Приятелю, моля те, тихо само. Може и никой да не забележи. Хайде, идвай при стопанина си. Тъкмо отключи вратата, когато му препречи пътя сестра Емма Едуардовна. — Какво правиш? — Сестра Емма… Моля ви, само пет минути. Позволете им да се сбогуват. Разбирам всичко. Ако трябва, уволнявайте ме после… Мълчание цяла минута. Кой знае какво се въртеше в главата на тази жена, но накрая се дръпна встрани. — Добре, ще ме уволнят и мене тогава! — Приятелю, след мен! Никита се втурна по коридора на болницата, Приятел тичаше до него. Ани отвори вратата отпред. Кучето, сякаш усетило нещо, с два скока се озова пред стаята… и още един скок – и Приятел се изправи на задни лапи пред леглото на Михаил Сергеевич, предните – на края на леглото. В стаята – гробна тишина. Мъжът отвори очи. Опита да повдигне ръка, но не успя. Системите му пречеха. Издърпа ги с другата ръка. — Приятелю! Дойде… Кучето положи глава върху гърдите на Михаил Сергеевич. Той го погали. Веднъж… втори път… Усмихна се… Усмивката остана на устните му. Ръката се отпусна. Някой прошепна: — Кучето плаче… Никита се приближи до леглото. Наистина, Приятел плачеше. — Стига. Хайде… хайде… *** Никита седна на оградката, а Приятел се скри в храстите и легна. Подлезе мъжът от стаята, същият, дето първи си даде кюфтетата. Подаде пакет цигари. Никита го погледна, искаше да каже, че не пуши, после махна с ръка. Запали. Ани приседна до него. Очите червени, носът подпухнал. — Ани… Днес ми е последният ден. — Защо? — Първоначално дойдох тук като наказание, после исках на баща си да докажа нещо… Трябваше да ми даде фирмата. Но не е там смисълът… Не мога. Тръгвам си. Ще му кажа – синът ти е некадърник. Прости ми, Ани… Никита си тръгна. Подаде молба, събра си нещата. Ани гледаше през прозореца как той спря с „мерцедеса“, отвори вратата и тръгна към храстите. Говореше нещо на Приятеля, после се върна до колата, опря се. Кучето дойде чак след пет минути. Дълго гледа Никита в очите, после скочи вътре. Ани пак се разплака. — Не си некадърен! Най-добър си! *** Няколко дни по-късно Ани видя, че с главния лекар идва мъж, приличащ на Никита. Тя хукна по стълбите и излезе. — Вие ли сте бащата на Никита? Главният лекар я погледна учудено. — Ани, какво се случва? — Почакайте, Сергей Николаевич, после ме уволнявайте! Вие ли сте? Вадим Олегович също недоумяваше, гледайки момичето с луничките. — Аз съм. — Нямате право! Чувате ли! Нямате право да мислите, че Никита е некадърен! Той е най-добрият! Единствен беше, който не се побоя и позволи на човек да се сбогува с приятеля си преди смъртта! Никита има сърце и душа! Ани се обърна и тръгна към сградата. Вадим Олегович се усмихна. — Видя ли я? Сергей Николаевич отвърна: — Какво да я правим? Момиче добро, ама все си държи на истината! — Това лошо ли е? — Не винаги е добре… *** Изминаха три години. От портата на красива къща излезе цяло семейство. Никита буташе количка, а Ани държеше на каишка огромен лъскав пес. Стигнаха до реката, Ани пусна кучето. — Приятелю, не ходи далеч! Кучето с огромни скокове се втурна към реката. След две минути бебето в количката запищя. Приятел тутакси със същите скокове се върна. Ани се засмя. — Никита, май няма да ни трябва бавачка. Я защо дойде? Соня просто си изпусна биберона. Детето пак заспа, Приятел надникна в количката, увери се, че всичко е наред, и пак хукна след пеперуда…

Сутринта на Михаил Стоянов му стана още по-зле. Не можеше да си поеме въздух. Никола, нищо не искам.

Įdomybės

0164

Сутринта на Михаил Сергеевич му стана по-зле. Задушаваше се. — Никита, нищо не ми трябва. Нямам нужда от вашите лекарства. Само те моля — позволи ми да се сбогувам с Приятеля. Моля те… махни тия системи… Мъжът кимна към системите. — Не мога така да си отида, разбираш ли? Не мога… Сълза се стече по бузата му. Никита знаеше, че, ако ги изключи, може и да не успее да го изведе от стаята. Към тях се събраха мъжете от цялата стая. — Никита, не може ли нещо да се направи? Не върви така… — Знам… Но тук е болница, всичко е стерилно. — Няма значение… Гледай човека, не може да си тръгне… Никита осъзнаваше всичко. Какво можеше да направи? Изведнъж стана. Всичко може! На майната си тия спорове, тия фирми и баща му! Нека го уволнят! Рязко се обърна и срещна погледа на Ани — в него имаше възхищение. Никита излетя навън. — Приятелю, моля те, тихо. Може и да не ни забележат. Хайде, да отидем при стопанина… Вече беше отворил вратата, когато някой му препречи пътя. Пред него стоеше д-р Емма Тодорова. — Какво става тук? — Д-р Тодорова… Моля ви! Пет минути. Нека се сбогуват. Разбирам… ще ме уволните после. Тя помълча минута. Кой знае какво ѝ мина през главата, но отстъпи в страни. — Добре. Нека, пък и мен нека уволнят! — Приятелю, след мен! Никита хукна по коридора, Приятел до него. Аня вече държеше вратата отворена. Кучето, като че ли усетило нещо, с два скока се озова пред стаята… още един скок и Приятел застана на задни лапи пред леглото на Михаил Сергеевич, с предните се опря на ръба на кревата. В стаята — пълна тишина. Михаил отвори очи. Опита да вдигне ръка, но не успя — системите му пречеха. Тогава ги издърпа с другата ръка. — Приятелю! Дойде… Кучето сложи глава на гърдите му. Михаил го погали. Веднъж, после още. Усмихна се… Усмивката застина на устните му. Ръката се свлече. Някой прошепна: — Кучето плаче… Никита се приближи. Приятел наистина плачеше. — Стига. Хайде, да вървим… *** Никита седна на ниската ограда, а Приятел изчезна в храстите и легна там. До Никита дойде мъж от стаята, който някога пръв си даде кюфтето. Подаде му кутия цигари. Никита го погледна, искаше да откаже — не пуши… но после махна с ръка. Запали. До него седна Аня — очите ѝ зачервени, носът подпухнал. — Ани… днес ми е последният ден. — Защо? — Първо бях тук за наказание, после исках да докажа на татко, че мога… Трябваше да ми остави фирмата… Но не е във фирмата работата. Не мога… Ще се прибера. Ще му кажа право в очите — “Синът ти е нищо и половина. Прости, Ани…” Никита си тръгна. Написа си молбата, събра си нещата. Аня гледаше през прозореца как спира с мерцедеса, излиза, отваря вратата и се отправя към храстите. Каза нещо на Приятеля, после отиде до колата и зачака. Кучето дойде след пет минути, погледна Никита в очите и скочи в колата. Аня пак плака. — Не си нищо и половина! Ти си най-добрият! *** Няколко дни по-късно Аня видя, че към главния лекар върви мъж, който приличаше на Никита. Тя хукна по стълбите и излезе навън. — Вие ли сте бащата на Никита? Главният лекар я гледаше изненадано. — Аня, какво правиш? — Изчакайте, д-р Тодоров, после ме уволнявайте! Значи вие сте, нали? Вадим Григоров погледна учудено малката момиче с луничките. — Да. — Не смейте! Чувате ли! Не смейте да мислите, че Никита не е нищо! Той е най-добрият! Единственият, който не се уплаши и позволи на един човек да се сбогува с най-верния си приятел! Никита има сърце и душа! Аня се обърна и влезе в сградата. Вадим Григоров се усмихна. — Виж я ти нея… — Ами сега какво да я правим? Добро дете, ама все си казва всичко право в очите! — Това лошо ли е? — Не винаги е добро… *** Изминаха три години. От голямата къща излезе цялото семейство. Никита буташе количката, а на каишка до Аня вървеше огромен красив пес. Стигнаха до рекичката, Аня пусна кучето. — Приятелю, далече да не ходиш! Песът заби към реката с огромни скокове. След минута детето в количката запищя. Приятел веднага дотича с няколко скока до количката. Аня се засмя. — Никита, май бавачка няма да ни трябва. Какво се стряскаш — Соня само си е изпуснала биберона. Детето пак заспа, Приятел надникна в количката и едва след като се убеди, че всичко е наред, отново се впусна след пеперудата…

Сутринта на Георги Стефанов му стана по-зле. Почна да се задъхва. Дани, нищо не ми трябва. Нито от вашите

Įdomybės

0758

„Мъжът на мечтите ми напусна жена си заради мен, но не си и представях как всичко ще се обърне срещу мен.“

Мъжът на мечтите ми напусна жена си заради мен, но дори не си представях как всичко ще се обърне срещу мен.

Įdomybės

089

Нощният експрес: Тролейбусът-гармошка, петима пияни младежи, уморената кондукторка с вечните очила и мистериозното пътуване извън София, след което никой не смее да отказва да чисти и всяко возене се превръща в урок за възпитание и приятелство под нощните лампи

Нощният тролей Вратите на тролея се затвориха с глухо изщракване, а топлината от салона се изля като

Įdomybės

0849

Все още не е пристигнал. Наскоро беше претоварен с работа и идва все по-късно.

Още не е дошъл. Наскоро беше затрупан с работа и се прибира все по-късно. Радка сложи децата да спят

Įdomybės

016

Нощният експрес: Петима шумни купонджии се качват в столичния тролейбус, но безбилетното им пътуване ги отвежда на мистериозна спирка край огромно езеро, където кондукторката ги чака със швабри — и нощта им се превръща във върховно чистене, преди да се върнат обратно към изгрева на София

Нощният електробус Вратите на електробуса се сгънаха като хармоника, а топлината от купето изригна в

Įdomybės

089

Не писано е… Влакът вече втори ден трака из България – непознати вече са станали приятели, изпили са по не една чаша чай, разплели са кръстословици и приказките “за живота” са тръгнали. Синдромът на спътника най-силно си личи във влаковете – хората изливат сърцето си със истории, които никъде другаде не би чул, освен във вагоните. Седях на страничната седалка, а в съседното купе три възрастни българки си разменяха рецепти за козунак и тайни за плетене на вълнени чорапи. Влакът застърга по железния мост, пред очите ни се разкри величествена гледка – синьо небе, слънчев, приветлив ден, широка река Огоста с леки вълни и на високо, зелено брего гордо се издигаше бял каменен храм със златни куполи. Жените стихнаха, едната се прекръсти. – Ох, ще ви разкажа една история… Искате – вярвайте, искате – не, – заговори нейната дружка. Оттам започна чудната случка, носеща се из всички български села – за пролетна сутрин, езичан лед и чудодейната поява на Свети Николай Чудотворец, който спасява – а дали е било съдба, никой не знае…

Влакът пътуваше вече втори ден. Пътниците бяха успели да се опознаят, изпили бяха не една чаша чай, разгадали

Įdomybės

0137

Не било писано… Влакът върви втори ден, пътниците вече са си разказали житейските си истории, а в съседното купе три старици обсъждат рецепти за баница и плетки на терлици. Покрай широката река и белият храм със златни кубета, една от жените се прекръства и започва да разказва – как в родното българско село, сама и без близки, приготвила всичко за идването на брат си, но съдбата я отвела по тънкия леден мост през реката… Как ледът под нея се пропукал, как отчаяна търсила помощ, но съседката й я изоставила… И в най-тежкия миг се появил непознат мъж с плащ и дърво в ръка, който я извадил от ледената вода като по чудо. А на следващия ден, в църквата на съседното село, жената познала в иконата на Свети Николай Чудотворец своя спасител – и от този ден, казва, не я хванала никаква болест… Вярвайте или не, такава е чудната съдба по нашите български земи.

Влакът пътуваше вече втори ден. Пътниците се бяха опознали, изпили не един чай, разгадали сума ти кръстословици.

Įdomybės

092

Извиках през прозореца: — Мамо, защо си станала толкова рано? Ще настинеш! — Тя се обърна, махна с лопатата като поздрав: — За вас, мързеливци, се старая. — А на следващия ден майка ми вече я нямаше… До днес не мога спокойно да мина покрай нашия двор… Всеки път, щом зърна тази пътечка, сърцето ми се свива, сякаш някой го стиска. Това е снимката, която направих на 2-ри януари… Просто минавах, видях отпечатъците в снега — и спрях. Снимах, без да знам защо. А сега това е последният ми спомен от онези дни… Нова година празнувахме — както винаги — цялото семейство. Мама от сутринта на 31-ви вече беше на крак. Събудих се от аромата на пържени кюфтета и гласа ѝ от кухнята: — Дъще, ставай! Ще помагаш със салатите, че иначе баща ви ще изяде продуктите, докато не гледаме! Слязох все още по пижама, косата разрошена. Тя стоеше до печката с любимата си престилка с праскови, която ѝ подарих още като бях ученичка. Усмихваше се, бузите ѝ червени от топлината. — Мамо, поне кафе да изпия първо… — мрънках. — Кафето после! Първо оливие! — засмя се и ми подаде купа с изпечени зеленчуци. — Режи ситно, както обичам. Не като последния път — кубчета колкото юмрук. Режехме, бърборихме си за живота. Тя ми разказваше как по нейно време Нова година се е посрещала — без модерни салати, само с „шуба“ и мандарини, които дядо ми носел с връзки от работа. После татко дойде с елхата. Огромна, почти до тавана. — Е, дами, посрещнете красавицата! — гордо изрече от вратата. — Леле, тате, цяла гора ли сече? — ахнах аз. Мама само погледна и вдигна рамене: — Красива е, ама къде ще я сложим? Миналата година по-малка беше поне. А после помогна с украсата. Аз и сестра ми Лили закачахме гирлянди, а мама извади старите играчки — тези, които са от моето детство. Взе стъкления ангел и тихо каза: — Ето този ангел ти купих за първата ти Нова година. Помниш ли? — Помня, мамо, — излъгах. Не помнех, но кимнах. Тя така грееше от радост, че „помня“ този ангел… Брат ми пристигна по-късно — шумен, с торби, подаръци и бутилки. — Мамо, този път взех хубаво шампанско! Не като миналата година — киселото! — Ох, синко, дано не се напиете пак всички — засмя се тя, прегърна го. В полунощ излязохме на двора. Татко с брат ми гърмяха фойерверки, Лили пищеше от радост, а мама ме държеше през рамо. — Виж, дъще, колко е красиво — прошепна тя. — Какъв хубав живот си имаме… Прегърнах я. — Имаме най-хубавият, мамо. Пиехме шампанско направо от бутилката, смяхме се, когато фойерверкът полетя към съседския навес. Мама, поразвеселена, танцуваше с валенките „В гората се е родила елха“, а татко я вдигна на ръце. Смяхме се до сълзи. На 1-ви януари цял ден се излежавахме. Мама пак готвеше — този път пелмени и пача. — Мамо, стига, ще се търкаляме като топки! — оплаквах се аз. — Все ще изядете. Нова година — цяла седмица се празнува!, — махваше тя с ръка. На 2-ри януари пак стана рано, както винаги. Чух вратата — погледнах през прозореца: тя във двора, с лопатата. Чисти пътеката до къщата. В стария шушлек, шал на главата. Работи внимателно: от портата до прага — прави чиста пътечка. Насипва снега до стената, както обичаше. Аз извиках: — Мамо, защо толкова рано си станала? Ще настинеш! Тя се обърна, махна с лопатата: — Ако не аз, до пролетта ще газите из преспите, мързеливци! Я тури чайника по-добре. Усмихнах се, отидох в кухнята. Тя се върна след половин час, бузите ѝ зачервени, очите блестят. — Готово. Наред е!, — каза и седна за кафе. — Добре стана, нали? — Чудесно е, мамо. Благодаря. Това беше последният път, когато чух бодрия ѝ глас. На 3-ти януари сутринта каза тихо: — Момичета, нещо в гърдите ме стяга, не силно, но е неприятно. Веднага се разтревожих: — Мамо, да извикам ли бърза помощ? — Няма нужда, ще ми мине. Просто много работих. Ще полегна, ще ми мине. Полегна на дивана, ние с Лили до нея. Татко беше отишъл до аптеката. Мама се пошегува още: — Хайде, не гледайте толкова черногледо. Ще ви погреба всичките още! И изведнъж — пребледня, хвана се за сърцето. — Ох… лошо ми е… Много лошо… Викахме линейка. Държах я за ръка, шепнех: — Дръж се, мамо, ще дойдат, всичко ще е наред… Погледна ме, едва прошепна: — Дъще… толкова ви обичам… Не ми се сбогува. Лекарите дойдоха бързо, но… вече нямаше какво да направят. Мощен инфаркт. Всичко се случи за минути. Стоях на пода и хлипах. Не можех да повярвам. Вчера танцуваше под фойерверките, а сега… С треперещи крака излязох на двора. Снегът почти беше спрял. Видях следите ѝ — дребни, чисти, от портата до прага и обратно. Такива, каквито винаги оставяше. Дълго гледах натам. Питах Бог: „Как става така — човек вчера стъпва по снега, утре го няма? Следите ги има, човека го няма!“ Мислех си, сякаш на 2-ри януари излезе за последен път — да ни остави чистата пътечка. За да вървим по нея и без нея. Не ги затрупах. Помолих всички да не ги пипат. Да останат, докато снегът ги покрие завинаги. Това беше последното нещо, което майка направи за нас. Грижата ѝ личеше, дори когато я нямаше. Седмица по-късно заваля много сняг. Пазя снимката с последните й стъпки. Всяка година на 3-ти януари я гледам пак, после гледам празната пътечка пред къщата. И така боли да знам, че някъде под този сняг са нейните следи… По тях още вървя след нея…

Мамо, защо ставаш толкова рано? Ще настинеш! извиках през прозореца, докато тя размахваше лопатата, усмихната