– Нищо, мамо мила! Имаш си собствен дом, живей си там. Не идвай тук освен ако те поканим ние.
Моята майка живее в малко уютно българско селце на брега на река. Зад къщата се ширят гори, а през сезона гората ни дарява с богата реколта от диви ягоди и гъби. От малка съм тичала с кошничка по познатите поляни и съм се наслаждавала на близостта с природата. Омъжих се за съученик от гимназията, чиито родители живеят недалеч от нашата къща, но от другата страна на улицата, където няма излаз до реката и гората. Затова, когато идваме от града, винаги отсядаме при мама.
Мама обаче се промени напоследък – дали заради възрастта, дали от ревност към зетя – и почивките ни започнаха все по-често да се превръщат в караници. Ставаше трудно да се разбираме нормално. Когато няколко пъти отседнахме при родителите на съпруга ми, мама успя да се скара и с тях за незначителни неща. Свекървата ми се ядоса дотолкова, че започна да вика, че чак цялата улица чу, как си казват натрупаните обиди.
Месец по-късно, след като всички се успокоиха, с мъжа ми решихме: да си построим собствен дом, за да можем спокойно да се чувстваме у дома, без да се обижда никой.
Въпросът с парцела беше труден, но накрая се уреди. Свекърът и свекървата ми ни помогнаха с ентусиазъм при строежа, а свекърът ми почти не слизаше от строителната площадка.
Единствената, която създаваше проблеми, беше майка ми. Идваше, даваше акъл, критикуваше свършеното, с една дума – не ни даде мира и тук. Така с мъка построихме къщата – беше си истински ужас.
Година по-късно домът беше готов, надявахме се на спокойствие, но се оказа, че няма! Майка ми не мислеше да спира с посещенията си, обвиняваше ни в егоизъм и твърдеше, че вече няма да получаваме помощ. Пропускаше, че съпругът ми винаги е помагал с всичко по нейния двор – косене, поправки, ремонти.
Веднъж майка ми каза:
– Защо въобще идваш тук? Седиш си в града и като дойдеш тук, си демонстрираш имотите.
Това преля чашата на търпението на мъжа ми. Приближи се и със спокоен тон, който стряскаше майка ми, каза:
– Какво правиш, зетко…?
– Нищо, мамо, имаш си собствен дом, живей си там. Тук ще идваш само ако те поканим. Остави ни поне един уикенд на спокойствие. Ако имаш нужда от помощ, звънни ни – ако е пожар, ще дойдем!
– Какво значи пожар?!
Мама почти изхвърча през вратата. Едва се сдържах да не избухна в смях, докато я гледах как излиза и бързо тръгва към портата. Мъжът ми вдигна ръце:
– Извинявай, май малко прекалих с пожара.
– Не, точно така беше.
И се засмяхме заедно, спомняйки си изражението на майка ми. Оттогава ни е мирно и тихо в новия ни дом. Майка ми вече не ни навестява, приема помощта от съпруга ми, но комуникира кратко, само с „да“ или „не“. Май ще помни думите за пожара още дълго. Нищо, майчице! Имаш си твоята къща, там живееш. Недей да идваш тук, освен ако те поканим. Майка ми живее
Това ли търсиш? тя му подаде писмото. Николай пребледня. Мира, ти недей Васко това За какво не трябва
Това ли търсиш? протегна му писмото тя, ръката ѝ почти не трепереше. Николай пребледня. Мариана, това
Това ли търсиш? тя му подаде писмото. Николай пребледня. Мира, ти недей Васко това За какво не трябва
Това ли търсиш? протегна му писмото тя, ръката ѝ почти не трепереше. Николай пребледня. Мариана, това
Изпратиха я в дом за стари хора Недей така! Недей изобщо да намекваш, Веселина! Стефка Стойчева дръпна
Изпратиха я в дом за възрастни Недей, Елица, изобщо недей да го споменаваш! Димитра Стефанова избута
Във всеки дом майка и сестрата са на първо място така се опитва да обясни Лиля на съпруга си.
Гледачка за брат си Какво става, Милена? Пак ли не ти отговаря? Пак не отговаря! Милена тръшна телефона
