Įdomybės

Кой спа на моето легло и го смачка… Разказ Любовницата на мъжа ми беше почти на възрастта на дъщеря ми – пухкави детски бузки, наивни очи и пиърсинг в носа (а когато дъщеря ми поиска такъв, той страшно се ядоса и й забрани). На такава не можеш да се сърдиш – Яна поглеждаше голите, посинели крака на момичето, късото якенце и ѝ идваше да изрече нещо саркастично: „Ако смяташ да раждаш на тоя глупак деца, вземи си зимно яке и чорапи под дънките!“ Но, разбира се, нищо не каза. Яна просто връчи ключовете на Аринa, взе две чанти с останалите си вещи и тръгна към спирката. — Яна Евгениева, а какво е това под плота в кухнята? – извика момичето след нея. – За масата е ли? Яна не се сдържа и отвърна през рамо: — Там, по принцип, криех труповете на любовниците на Сержо, но ти можеш да миеш чинии вътре. Не дочака отговор и дори не погледна уплашеното лице на Аринa, Яна, доволна от себе си, се спусна по стълбите. Е, това е краят – двайсет години живот, отишли на вятъра. За това, че Сержо си има любовница, първа разбра дъщеря им. Беше решила да прескочи училище, върна се уж когато никой няма да е вкъщи, и заварила младата нимфа, която пиеше какао от любимата й чаша. Като се имаше предвид, че нимфата беше почти гола, а от банята се чу плескване, дъщеря им Настя веднага разбра всичко и се обади на Яна: — Мамо, мисля че тате има любовница – нахлула е с моите пантофи и пие от чашата ми! Точно като в приказките, усмихна се Яна, спомняйки си колко разстроена беше дъщеря ѝ. Но не толкова от изневярата, а че някой си позволил да пипне нейните неща. Кой спа на моето легло и го смачка… Яна прие всичко много по-лесно от дъщеря си. Разбира се, самолюбието ѝ пострада – момичето беше младо и красиво, а тя самата имаше няколко килца отгоре, целулит и още признаци на зряла жена. Но почувства облекчение – колко години се чудеше за нощните телефонни разговори, глупавите смени на работа, касовите бележки от кафенета, където Емил никога не я е водил… Но никога не успя да го хване в крачка – Емил винаги се измъкваше. А и тя сама се чувстваше виновна, ако се усъмни. — Това ми е първата, – нагло лъжеше Сержо. – Не знам, нещо като затъмнение ми се стори, комета ми падна на главата. Кометата беше камериерката в хотела, където Сержо отседна в командировка. Беше на двайсет, освен сладко лице, нищо особено. Явно и с акъла не блестеше, защото се довлече в София след него, нае с малко спестени пари някаква мръсна стаичка. Затова се срещаха у тях – поне можеше да се изкъпе и изпере нещо, а Яна все се чудеше защо пералнята е на „бърз режим“ вместо на „смесени материи“. Апартаментът беше на Сержо – наследство от баща му, още преди брака. Яна подаде молба за развод и трябваше с дъщеря си да се пренесе в квартирата на майка ѝ на „Люлин“. Дъщеря ѝ негодуваше – как ще ходя на училище от там! — Живей с нас, – предложи Сержо, което й донесе много обиди. Поне дъщерята не се свени и директно му каза какво мисли. В началото беше трудно – нови маршрути, нови магазини, час до работа и училище. Но свикнаха – Яна намери нова работа, дъщерята влезе в колеж, а до него се стигаше два пъти по-бързо. Грижи колкото щеш – изпитания, битовизми, за тъга време нямаше. А когато проблемите минаха, нямаше причина да се тъжи. Аринa няколко пъти звъня на Яна – питаше на какъв режим да пече и къде да слага таблетката за миялната. Веднъж дори дойде – донесе забравени снимки за завършването. Самият Сержо не можеше (или се страхуваше), Яна бе болна, а дъщерята дори и не помисли да се върне в стария апартамент – твърдеше, че това ще ѝ разбие психиката, а имаше да взима изпит по информатика. — Хубавичко е тук, – промърмори несигурно Аринa, разглеждайки избелелите тапети и старите лампи. Яна се усмихна – хубавичко, какво друго да каже? А там – модерно, удобно, двайсет години работила по това. Е, да се ползва. От този ден нещата се обърнаха – година по-късно, една вечер се чу заключване на вратата. — При теб ли е? – попита Яна дъщеря си. Тя само големи очи направи. На прага беше Аринa – разплакана, размазани черни спирали, блестящи сенки, с голяма спортна чанта. — Нещо с Сержо ли стана?! – притесни се Яна. — Стана! – подсмърка Аринa. – Хванах го с секретарката! Исках да му направя изненада – видях, че работи до късно и… Тук пак се разплака, по детски хлипаво, скри се с ръце. — И какво очакваш от мен? – попита Яна, като й просветна на какво се надява препълнената чанта. — Може ли да преспя у вас? Съвсем без пари съм. Утре с влака при мама. — А с какво ще идеш, щом нямаш пари? — Надявах се, че вие ще ми дадете на заем. Яна не знаеше дали да плаче или да се смее. Дъщерята реши вместо нея. — Марш оттук! – каза с погнуса, после добави няколко цветисти думи, които Яна не бе чувала от нея. Яна я погледна укорително. — Влизай, Аринa, – каза тя. – Вечер е, няма да те оставя навън. После – още по-зле. Дъщерята бе толкова ядосана, че обяви: или аз, или тя. Яна вдигна ръце – твоя работа, пълнолетна си. Искаш – идвай при татко си. — Много ми трябва вашият татко! Аз отивам при Нати! Трябваше да извика на дъщеря си такси, а после да пои Аринa с чай и валериан, любовница, която за година живот в София не си беше намерила нито работа, нито приятели – само още един пиърсинг на езика. Пари Яна й даде – нямаше как, не можеше да я остави без помощ. Дори я закара до гарата. Аринa благодари дълго, извиняваше се и обещаваше нов живот – да учи, да не се захваща повече с женени мъже. — Мама все викаше, че съм непоправима. Изглежда е била права. Да я изпрати на влака Яна не пожела – достатъчно. С дъщеря си се сдобриха бързо, но тя не можеше да го проумее – как мама можа да пусне разлучницата у дома? Яна я гали по косата и казва с усмивка: — Пораснеш – ще разбереш. Сержо се обади след седмица. Казва, че всичко осъзнал, Аринa е минало и той е готов да се съберат пак. — Свършиха ти чистите ризи, а? – язвително отвърна Яна. — Ами… да, – въздъхна бившият. – А тя не знае да пере, вече година ходя с мазни дрехи. Разбира се, Яна не се върна. И не злорадства. Но не може да не признае – настроението ѝ се промени: стана лека на душата, усмихваше се по-често. Взе си куче, разхожда го вечер из квартала. Запозна се с симпатичен съсед – нищо че е десет години по-голям, тя самата не е младо момиче. И животът си продължи.

Кой лежа на моето легло и го смачка… Дневник. Любовницата на съпруга ми беше едва няколко години

Įdomybės

0750

Когато се прибирахме с майка ми от пловдивския пазар, аз пръв забелязах нещо странно.

Когато с майка си се връщахме от пазара, аз забелязах първа. Не беше под пейката, както обикновено правят

Įdomybės

032

Побледнелият сервитьор предложи да прибере котенцето. Но двуметровият мъж вдигна плачещия пухкави малък герой и го сложи на съседното столче: — Донеси чиния на моя котешки приятел! И най-хубавото месо! — Да сложим нещо дръзко, почти като младите нимфи, и да отидем в най-луксозния ресторант. Да ни видят и да огледаме мъжете… Така уверено заяви едната от трите приятелки — директорката на престижна частна гимназия. Професията я задължаваше, винаги си намираше точните думи. На тези “нимфи” им беше по тридесет и пет — перфектният според тях възраст за къси поли и блузи, които подчертават предимствата, вместо да ги скриват. Дълбоко деколте, безупречен грим — пълно бойно снаряжение. Избраха подходящ ресторант: бляскав, престижен и много скъп. Можеха да си го позволят. Запазиха маса, настаниха се удобно и веднага започнаха да ловят възхитени погледи от мъжете и кисели погледи от техните половинки. Темите, разбира се, се въртяха около най-важното — мъжете. Преговаряха мечти, очаквания и собствени изисквания. Всяка очакваше своя идеал: висок, стегнат, елегантен и обезателно успешен. Да ги носи на ръце, да изпълнява всяко желание, да не досажда с празни приказки и да не натоварва с домашни задачи. А ако е и с благороден произход — идеално. — Само не като тези… Приятелките се спогледаха и кимнаха към групата от трима забавни, леко закръглени мъже с оплешивели темета. На масата — бира, чипс и куп сирене, а разговорите се въртяха около футбол и риболов. Смехът — силен, искрен и непринуден. — Ужас. — Колко вулгарно. — Фу. Единодушна присъда: неугледни, груби, без капка благородство и абсолютно неподходящи за такива дамски силуети. И тогава се случи нещо, което коренно промени хода на вечерта. В ресторанта влезе Той — мъжът, пристигнал със скъпарски червен Maserati. — Граф Борис Батенберг-Родославски! — помпозно обяви сервитьорът. Приятелките моментално се превъзбудиха, като ловджийски кучета пред дивеч. Висок, с благородна прошарена коса, в безупречен костюм, струващ цяло състояние. Маншети с диаманти и ослепително бяла риза допълваха образа. — Ах… — Еха… — Ммм… Деколтетата се наведоха още по-добре, погледите станаха предизвикателни. — Ето това е мъж! — прошепна едната. — Граф, красавец и милионер! — добави другата. — А аз, между другото, от малка си мечтая за Малдивите… Третата мълчеше, но погледът ѝ казваше всичко. След десетина минути дамите бяха поканени на графската маса. Вървяха самоуверено, с презрение към всички други клиенти — най-вече към групата с бирата. Графът беше галантен, разказваше истории за стария си род, фамилните имения и частната си колекция картини. Напрежението между приятелките растеше; всяка знаеше, че покана за следващ етап ще получи само една. Блясъкът на вечерта временно бе разсеян от блюда: омари, подноси с морски дарове, старо скъпо вино. Дамите си хвърляха страстни погледи към графа, фантазираха и изобщо не мислеха за ресторанта. Лицата им засияха — изглеждаха зашеметяващо. Графът блестеше с шеги и истории от висшето общество и на приятелките вече не им пукаше къде ще ги покани той след вечеря. До ресторанта имаше градинка. Ухаеше на добро ядене, ароматът изкушаваше и отвън. Скоро от нея изскочи мъничък сив котарак — гладен и лъснал. Промъкна се между масите и сякаш нарочно избра да приседне при графа, с надеждата на внимание. Напразно. Лицето на графа се изкриви в отвращение. Без капка жал той отблъсна котенцето с крак. Малкото политна и се търкулна при масата на тримата мъже. В ресторанта настъпи мъртва тишина. — Мразя тези мръсни, безродни твари! — провикна се графът. — В моето имение си имам само чистокръвни гончета и елитни коне. Сервитьорът забърза да се извинява: — Сега ще оправим всичко, прощавайте! Тръгна към „бирената“ маса, ала единият от мъжете вече бе станал. Огромен, почти двуметров, с алено лице и стиснати юмруци. Приятелите му едва го спираха. Мълчаливо той вдигна котенцето и го сложи на столчето до себе си. — Чиния за моя пухкав приятел! — загърмя той. — Най-хубавото месо! Веднага! Сервитьорът пребледня и хукна към кухнята, а ресторантът избухна в аплодисменти. Едната от „нимфите“ безмълвно стана, дойде при великанa и нареди: — Дръпни се! И поръчай на дамата едно уиски. Графът онемя. След минута се присъединиха и двете останали приятелки, награждавайки графа с презрителен поглед. От ресторанта излязоха вече нова компания — мъж, жена и сив котарак. Времето мина. Днес първата приятелка е омъжена за същия великан — собственик на голяма инвестиционна компания. Другите две са съпруги на приятелите му, известни адвокати. Сватбите бяха в един ден. Вече бившите „нимфи“ живеят съвсем друг живот: пелени, готвене, чистене. Почти едновременно се родиха дъщерички. А за да се откъснат понякога и пак да ходят в любимия ресторант, в неделя пращат съпрузите на футбол или риболов, викат бавачка и отново се събират — да поговорят по женски. За мъже. А „графа“ Борис Батенберг-Родославски след година хванаха. Шумен процес — брачен измамник, мамил доверчиви жени. Истинските мъже, за щастие, си остават незасегнати. Говоря за онези тримата — с коремче, полусплешиви, без блясък и излишна помпозност, но с истински благородно сърце. Такъв е животът. Иначе — не става.

Официантът, видимо притеснен, веднага се приближи, за да вземе котенцето. Но двуметровият мъж посегна

Įdomybės

090

Зашеметяваща вечер в елитен софийски ресторант: Официантът опитва да изгони гладно котенце, но двуметров балкански мъж го защитава и поръчва най-доброто месо за малкия пухкав приятел — “Тарелка за моето коте!”. Три приятелки с къси поли и смели деколтета мечтаят за благороден кавалер, но истинският герой се оказва простичък, сърдечен българин, а графът на Ferrari се разкрива като мошеник!

Към масата се приближи забързаният сервитьор и предложи да отведе малкото котенце. Но един двуметров

Įdomybės

02.5k.

Юлия слезе от автобуса с тежки чанти в ръка и пое към родната си къща: „Вкъщи съм!“ – провикна се, отваряйки вратата. „Юле, дъще!“ – всички се затичаха към нея. „Някак усещахме, че ще се върнеш!“ Вечерта, докато цялото семейство бе около голямата трапеза, някой почука на вратата. „Съседи са, да ни честитят, сигурно“ – подхвърли майка ѝ, и отиде да отвори вратата, но се върна не сама, а с „гости“. Щом Юлия видя хората, които влязоха в стаята, не можа да повярва на очите си.

Галя слезе от автобуса с натежали чанти в ръце и закрачи към бащиния дом. Вкъщи съм! провикна се, докато

Įdomybės

0258

Юлия слезе от автобуса с тежки чанти в ръце и се запъти към родната си къща. – Вкъщи съм! – извика тя, щом отвори вратата. – Юлия, дъще! – всички се втурнаха към нея. – Усещахме, че ще пристигнеш! Вечерта, докато всички бяха седнали около голямата семейна маса, някой почука на вратата. – Сигурно са съседи, дошли да ни поздравят – мама с вдигнати рамене отиде да отвори. Върна се не сама, а с „гости“. Юлия погледна хората, които влязоха, и не можеше да повярва на очите си.

Юлия слиза от автобуса с тежки чанти в ръцете си и тръгва към родната къща, която я чака в края на главната

Įdomybės

0287

Когато Анна дръпна въжето…

Когато Радка дръпна въжето, с което беше вързан чувалът, платът се разхлаби бавно, шумолещо тихо.

Įdomybės

01.1k.

„И сега той ще живее с нас, така ли?“ – попита Игор, гледайки към сина, а Вера Иванова само въздъхна…

И сега ще живее ли при нас? попита баща ми мама, гледайки ме… Вера Георгиева се прибра у дома и

Įdomybės

040

— И сега той тук ли ще живее с нас? — попита Игор Костов жена си, гледайки към сина им…

И че, той сега при нас ли ще живее? попита Игор своето жена, докато хвърляше поглед към сина им…