Įdomybės

— След такива думи да остана тук, да се преструвам, че всичко е наред, и да се усмихвам? Не, празнувайте без мен! — с тези думи Наталия хлопна вратата.

След тези думи трябва ли да остана тук, да се преструвам, че всичко е наред, и да се усмихвам?

Įdomybės

027

„Мамо, толкова много те обичам!“ – казвах на закуска, когато бях на 14, а тя се усмихваше: „Ще го повярвам, ако следващия път ме посрещнеш с обелени картофи.“ „Обожавам котката си!“ – милвах пухкавата ѝ козина. „Тогава смени ѝ пясъка“ – отговаряше татко. Тогава не разбирах защо любовта трябва да се доказва с дела — но истинският смисъл на тези малки жестове и грижата на мама, която ми носеше топла грис каша и домашни дрехи за хартиената ми кукла през решетките на детското отделение в Пирогов, осъзнах чак години по-късно. Понякога най-голямата любов се крие в обикновени неща: обелени картофи, сменен котешки пясък, нарисувана рокличка за кукла или в сервирана чаша чай и сандвич в тиха стая — и тогава безмълвните „Обичам те“ се усещат най-силно. Научих, че любовта рядко се казва — тя се прави, помни се в малките жестове и топлите спомени; и ни учи, че думите „Обичам те“ губят силата си, когато не ги подкрепяме с грижа и обикновени дела.

Обичам те толкова много, мамо казвах аз на закуска, когато бях на около 14 години. Така ли?

Įdomybės

0346

— Ану запечатай хладилника ми, а ти да тръгваш! Невестата вече не може да издържи на безкрайните проверки от свекървата.

Ану, заключи хладилника ми и махай се, измъркна невестката, уморена от безкрайните проверки на тъща си.

Įdomybės

01.9k.

Юля се сгуши на канапето и горчиво плачеше. Мъжът ѝ преди два месеца призна, че има друга жена – и че тя е бременна. — Юле, прости ме, ама две години си живяхме без деца. Това е време. Вече почнах да се съмнявам в себе си — мънкаше Генко, — а сега… Е, тя забременя… — Любовница… — шепнеше Юля. — Наричай я както искаш. След два месеца ще ставам баща. Прости. Юля не поиска да разбере защо Генко чакал толкова дълго. И защо я напуска точно два месеца преди раждането и по Нова година. И ето, горката жена, без дори да се преоблече от вечерта, съсипана и изплакала всички сълзи, лежеше на софата. Неочаквано ѝ се привидя далечна Нова година от детството. Юлка тогава беше пети клас. След часовете обичаше с момичетата да надзърта в комисонния магазин, който си беше като магазин за чудеса. Дрехите и обувките не ги интересуваха, но сувенирите, играчките, бижутата – много! Веднага, щом зърна онази вълшебна кутия – небесносиня със златни орнаменти – Юлка се влюби. Продавачът отвори капака, заблестяха звуците на музиката, а от кадифения интериор изплува танцуваща балерина в снежнобяла пачка. Имаше скрито чекмедженце – да си държиш бижутата. Приятелките ѝ Наташка и Ирка ахнаха: — Еха, каква красота! Колко струва? — попита Наташка. — Пет лева — усмихнато отвърна продавачът. „Никога няма да събера толкова,“ помисли си Юлка. Беше немислимо. Навремето за училище им даваха по 30 стотинки, достатъчни за обяд. Ако излъжеш, че отиваш на кино — получаваш 50 стотинки. Баща беше в командировка. Майката – „Да, балерина за пет лева! По-добре три кила месо да купя и ще ви храня с кюфтета цяла седмица.“ Юлка всеки ден се връщаше в магазина, любуваща се на балеринката. Добрият продавач я разпознаваше и винаги навиваше кутията. За шест дни тя научи всяка драскотина по нея, липсващият пуант на балеринката, малкото петънце на роклята… Когато бащата най-сетне пристигна, Юлка буквално го повлече в комисонния магазин. — Продадоха я — каза тъжно продавачът. — Току-що, преди няколко часа. Не стигнахте. Юлка избухна в сълзи. — Юлче, не реви! Ще ти купя торта – трюфелна, както обичаш! Търюфелната торта беше любима, особено шоколадовите гъбки отгоре. Но Юлка не спря да плаче. Балеринката ѝ липсваше. На другия ден Ирка донесе в училище същата така мечтаната кутия. Юля съгледа своята съкровена мечта в ръцете на приятелка – сърцето ѝ скърши мъка. Ирка нагласи кутията, затанцува балеринката… — Баба ми я купи. Дойде за Нова година – веднага я заведох в комисонния. Цяла седмица я гледах. — И аз… — промълви Наташка. Юлка се разридà. — Юлка, що плачеш? — попита Петко Размахата. — Нищо! — извика тя и избяга навън. Всички знаеха, че Петко е влюбен в нея, но тя му не обръщаше внимание. Докато Юлка стоеше на прозореца, Петко дойде при нея: — Ще ти купя точно такава. Не плачи! — Откъде ще намериш, бе, глупак? Тя е немска, пише отдолу! — избухна Юлка. — Нищо, ще отида в Германия! — обеща твърдо Петко. Оттогава станаха приятели, а в осми клас я целуна и заживяха неразделно. След десети клас взеха Петко в армията – точно в Германия. Пишеше ѝ писма, уж на шега – още не намерил балерина. Но Юля не го дочака – шест месеца преди да се уволни, срещна Генчо. Плени я, посвещавайки ѝ песен с китара – и скоро се ожениха. Петко се върна, чу, че Юля е омъжена – и замина на кораб към Норвегия. Юля го не видя повече. *** Току пред Нова година, Юля се вдигна от канапето, изпита кафе, купи си нещо от пазара и универсама да си оправи празничната трапеза. Входната врата хлопна, а от асансьора излезе Дядо Коледа. „Защо плачеш, дъще? Празник е, а ти — плачеш! На ти!“ – измъкна кутия и изчезна в тъмното. Юля се прибра, отвори пакетa – вътре синеока кутия със златна инкрустация! Завъртя ключа – балеринка с два сякаш нови пуанта започна да танцува. В скривалището – венчална халка. Юля връхлетя на улицата и се втурна към Дядо Коледа. Оказа се… Петко! Тя се сгуши в топлата му шуба: — Глупчо! Все пак си я намерил… — Обещах ти, Юле! Намерих я в Германия!

Юлия лежеше на дивана и горчиво плачеше. Преди няколко месеца съпругът ѝ си призна, че си има друга жена.

Įdomybės

0150

Юлия лежеше на дивана и горчиво плачеше. Само преди два месеца мъжът ѝ призна, че има друга жена. И тя е бременна. – Юле, прости ме, но две години живяхме заедно без деца. Това е време, да се замисли човек – мънкаше Гената. – А сега… тя… ами, ще имаме бебе… – Любовница – прошепна Юлия. – Наричай я, както искаш. След два месеца ще раждаме. Извинявай. Юлия не поиска дори да разбира защо Гена е изчакал толкова дълго. Защо ѝ го съобщава само два месеца преди раждането и точно в навечерието на Нова година, когато я напуска. И ето – бедната жена, изгубила всичките си сили и плакала цяла вечер, си легна така, облечена, на дивана. В спомените ѝ изплува един далечен Новогодишен празник от детството. Тогава Юлия беше в пети клас. След училище с приятелките си Наталия и Ирина се запътиха към комиссионния магазин, където често намираха интересни неща. Дрешките и обувките не ги интересуваха, но сувенирите, играчките и бижутата бяха голяма тръпка. Точно в този ден Юлето забеляза невероятна синя музикална кутийка със златна инкрустация. Не можеше да откъсне очи от нея. Когато продавачката отвори капака, зазвуча вълшебна музика, а от мекото кадифе изплува бяла балерина и загърла. Юлия онемя. И още продавачката ѝ показа тайничко чекмедже, където можеха да се слагат украшения. Наталия и Ирина веднага ахнаха: – Каква красота! – Колко струва? – попита Наталия. Усмихната продавачка посочи стряскаща сума за момичетата – пет лева. „Никога няма да ги събера!“, ядоса се наум Юлия. И действително – тогава децата получаваха само по тридесет стотинки за обяд. Ако каже, че ще ходи на кино, мама може би ще даде петдесет стотинки, но до пет лева – невъзможно! Баща ѝ беше в командировка, а майката нямаше смисъл да я моли. Юлия веднага чу раздразнения тон на майка си: „За балерина пет лева? Ще ти купя три кила месо, или пиле, и ще ядете кюфтета цяла седмица.“ Юлия почна да посещава комиссиона всеки ден, топеща се пред балерината. Продавачката, с добро сърце, винаги ѝ навиваше музикалната кутийка. За шест дни Юлия бе научила всеки детайл – изтъркан ъгъл, отчупено крайче, липсващ пуант на балерината, мъничко петънце на роклята. Като дойде баща ѝ, Юлето го помъкна към комиссионния, но продавачката тъжно съобщи: – Вече я взеха, току-що. Не сте се доумяли. Юлия се разплака. Баща ѝ се опита да я утеши с трюфелен торта, която тя обожаваше, но балерината ѝ беше скъпа. На следващия ден Ирина донесе музикалната кутийка в училище. Когато Юлия разбра, че съкровището ѝ е попаднало у приятелката ѝ, мъката се върна със сила. Ирина навила кутийката – всички деца онемяха възхитени. Ирина заяви: – Баба ми я купи вчера. Новата година ще празнуваме с нея, тя пристигна от село и я заведох в комиссиона. – И аз съм я гледала седмица – промълви тъжно Наталия. Юлия се разплака. Петър Размахата я попита: – Юле, ти защо плачеш? – Нищо му няма! – викна Юлия и излетя, блъскайки го. Всички знаеха, че Петър е влюбен в Юлия. Момичетата я съдиха, тя не обръщаше внимание на момчетата. Юлия се облегна на студения прозорец. – Юле, ще ти купя такава кутийка! Не плачи! – прошепна Размахата. – Къде ще ми намериш? – презрително отвърна Юле. – Глупак, – нарече го, и избяга. „И Петьо обидих…“ – засили се плачът ѝ навън. Стоеше на двора разсъблечена цял половин час при люта зима. Разболя се, разбира се. Размахата дойде още същия ден: – Юле, балерината още не съм ти намерил, но ще я намеря! Обещавам! – Глупчо, как ще я намериш? Тя е от чужбина – пише „Маде ин ГДР“. Къде ще я намериш? – възрази Юлия. – ГДР е Германия, нали? – Да, – тъжно потвърди тя. – Е, значи до Германия ще стигна! – отсече Размахата. Оттогава останаха да си дружат. Първо по детски, а в осми клас Петьо се осмели и я целуна. Не му се съпротиви – станаха гаджета. След десети клас го взеха в армията. Съдбата го изпрати право в Германия. Пишеше писма, шеговито обещаваше балерината. Но Юлия не го дочака – шест месеца преди края му се запозна с Гената. Той ѝ посвети песен с китара още на първата среща. Юлия се омекоти – жениха на два месеца. Петьо се върна от армията, разбра, че Юлия се е омъжила, качи се на норвежки кораб и изчезна в морето. В града рядко се вясваше, повече не се срещнаха с Юлия. *** Юлия бавно се изправи от дивана, изпи чаша кафе. В тези дни все по-често мислеше за Петьо, усещайки как болката не е толкова по сегашния мъж, колкото по-незживяното с Размахата. Дали е женен? Къде е сега? На календара – 31 декември. Трябва някак си да посрещне Новата година. Приятелките ѝ – с семейства. Неудобно е да стане неканена гостенка. Юлия отиде на пазар и до супермаркета – купи нещо, за да си сготви празнична вечеря, колкото да разведри самотата. Докато влизаше във входа с торбите, насреща ѝ от асансьора излезе Дядо Коледа. При вида му Юлия се разрида със сълзи. – Защо плачеш, дъще? – проговори наиграно възрастно маскираният мъж. – Празник е! А ти – сълзи. На – това е за теб! – извади от чувала кутия, обърна се и изчезна в тъмнината. Юлия не успя дори да благодари. Кутията бе тежка. Отиде в кухнята, отвори внимателно подаръка. Вътре – нова небесносиня музикална кутийка със златна инкрустация. Юлия бавно отвори капака, нави механизма. От кадифения интериор се появи балеринка с два пуанта. Юлия намери тайното чекмедже. Вътре лежеше брачна халка. Девойката изтича към прозореца. Долу в двора се мержелееше Дядо Коледа. Юлия, по чехли, се спусна надолу. Засрами се пред входа, но Дядо Коледа се обърна, познаха се и се втурнаха един към друг. Притискайки се в топлата му шуба, Юлия прошепна: – Глупчо! Все пак си я намерил. – Намерих я! В Германия беше – аз ти обещах, нали – отвърна Петьо с усмивка.

Юлия лежеше на дивана и горчиво плачеше. Съпругът ѝ преди два месеца призна, че има друга жена.

Įdomybės

024

Съдбите на българките: Любена – магия, изпитания и спасение в дебрите на българското село – Ох, Любена, заклевам те в името Господне, прибери ми Андрейчо при себе си – жалеше майка му Дарина. – Сърцето ми усеща, че зло може да се случи. По-добре е раздяла, отколкото да загубя момчето си. Любена обърна глава към слабичкия Андрейчо, който седеше на пейката до огнището и безгрижно риташе крачета. Някога двете сестри деляли един покрив, но годините се изтъркулили и по-голямата – Дарина – се омъжила за Николай и заминала в далечно село, а по-малката – Любена – останала да гледа болната им майка. Когато майка им починала, баща вече отдавна бил отишъл при Господа. Мъката ги била научила на доброта, трудолюбие и състрадание – такава била традицията и възпитанието по българските земи. Въпреки че Дарина била първородна, всички знаели, че господарката у дома била Любена: горделива, строга, но и нежна – неземно хубава. Най-хубавите момци от съседните села идвали да се сватосват, но все връщала женихите с празни ръце. Докато майка им била жива, често въздишала: „Ох, дъще, че си като прапрабаба си! Дано не наследиш и нейната самота. Коя стара мома е нужна след време?“ Любена само се усмихвала и почитала думите ѝ, ала своя акъл държала. Прапрабаба ѝ не била проста жена – без мъж, но изживяла живота си щастливо. Лечителка била, треви и молитви пазела за българския народ. Не се месела в черни дела, хората я уважавали, но и се страхували – характерът ѝ не бил за всеки. Същият чепат нрав наследила и Любена, и не само това – тя също помагала с билки и шепотни думи. Много я уважавали, много и се бояли, ала на никого в беда не отказвала. – Не разбирам те, Даря, – каза Любена, гледайки Андрейко, – погледни го: жив и здрав, а ти го оплакваш като покойник. – Ох, сестро, не си ли чула какво става у нас, в Самуилово? – попита Дарина. – Не съм – отвърна Любена. – Децата мрат като мухи. Боледуват дълго, а после Бог ги прибира. – Дали е Господ? – повдигна вежди Любена. – Не знам, мила. Последните години злочеста болест падна над селото ни. Няма двор без погребано детенце – страхува се Дарина. – От какво мрат? Защо не ме потърсиха? – попита Любена. – Кой знае? Децата са здрави, а после неусетно капват. Не можеха да дойдат до теб – далече си, а и си имат своя знахарка – отговори Дарина. Любена прие да приюти Андрейко, кого си обикна като рожден син. И времето потече – зимата смени есента, смрачена и тежка. Момчето растеше здраво при леля си, а майка му Дарина идваше да го вижда — срещите бяха пълни с обич и сълзи. Не след дълго, когато Андрейко заболя от неизвестна болест, започнаха да се случват необясними неща. Любена разбра, че в селото Пелагия – селската варайка – всмуква живота от децата с черна сила, за да продължи своите дни. Любена почна битка със злото, която завърши с победа: спаси племенника си и с хитрост разобличи вещата жена пред цялото село. След смъртта на злата знахарка Пелагия, Любена остана единствената лечителка и мъдра жена в околните села – уважавана, но горда и независима, пазеща традицията и силата на българката – несломима пред изпитанията на живота и с магията на добрите дела. – Ох, Любено, – въздишаше Дарина, – по-покорна да беше, може би щеше да намериш мъж и да имаш деца. – Покорна жена злото няма да надвие, сестро, – смееше се Любена. А домът ѝ никога не остана без смях, защото Андрейко често гостуваше на любимата си леля — и тя бе богато дарена с детска обич и уважението на цялата околия.

Женски съдби. Райна Ох, Райна, заклевам те с Господ, вземи моя Ангелчо при теб молеше се Таня.

Įdomybės

044

Съшити съдби: Любавена орис – Магия, страхове и чудеса в едно българско село

Женски съдби. Магдалена Ах, Магдалено, кълна те Бог, вземи моя Янаки при себе си молеше се Стоянка.

Įdomybės

0173

— Слово за слово — и моят син ще те изхвърли! Не ми пука чия е тази квартира! — изкрещя свекървата

Думи надвисват от върха на тъпака, а моят син ще те хвърли над вратата! Ми ми пука къде е собствеността!

Įdomybės

0486

— Дядо, моля, вземи си малката сестричка — тя отдавна не е яла, — той се обърна рязко и замръзна от учудване!

Дядо, вземете малката ми сестричка тя отдавна нищо не е яла, той се обърна резко и замръзна от изненада!