– Добро утро, дъщеря ми. Време е да се събудиш.
Майка ми тихо влезе в стаята ми и се наведе над мен.
– Ти вече си толкова пораснала, скъпа моя. Честит рожден ден, Ребека.
Мама ме прегърна и ми подаде кутията.
– Благодаря ти, мамо – целунах я в отговор.
Днес навърших седемнайсет години. Отворих кутията и видях вътре един телефон. Преди три седмици изгубих телефона си. В днешно време е трудно да се живее без комуникация и интернет. Единственото, което оставаше, беше да възстановя изгубените номера.
– Ребека, баба ти ти се обади. Каза, че не може да се свърже с теб. Сигурно е набрала стария ти номер. Обади й се обратно.
– Ще се обадя, мамо.
Включвайки новия телефон, започнах да набирам номера на баба ми по памет. Не можех да си спомня последните три цифри, но обаждането мина…
***
Мария живееше в една къща в края на селото.
– Аз съм на осемдесет години. Преди петнайсет години съпругът ми почина. Преди шест месеца синът ми, снаха ми и внучката ми загинаха в автомобилна катастрофа. Чудя се защо Бог ме държи на този свят. Мъка, а не живот. Не ми е останал никой. Всички съседи единодушно ме съветват да се преместя в града. Двустайният апартамент на сина ми все още е там. Какво трябва да правя там? Да седя на балкона и да гледам хората? Тук имам кокошки, куче и котка.
Изведнъж телефонът звънна на масата. Подарък от сина ѝ… Мария винаги държеше телефона си зареден, въпреки че отдавна никой не ѝ се беше обаждал. Обаждане от непознат номер:
– Здравейте…
– Баба, здравейте. Съжалявам, че ми отне толкова време да ти се обадя. Ето го новият ми номер, така че вече можеш да ми се обаждаш на всеки час. Мама ми каза да ти се обадя.
Мария не можеше да повярва. Тя седна и стисна сърцето си.
– Ребека, моята внучка. Това си ти… не може да бъде.
– Това съм аз, бабо. Кой друг – каза гласът от другата страна.
– “Съжалявам, че отдавна не съм те посещавала. Бях заета…
– “Как си, Ребека?” Мария каза, като се просълзи: “Отдавна моля Бог да ме вземе. Може би още не е дошло времето. Котката и кучето не искат да ме пуснат да си отида.
– Бабо, не плачи. Със сигурност ще ти дойда на гости за няколко дни през лятото. Липсваха ми твоите пайове. Погрижи се за здравето си.
– Благодаря ти, че се обади, Ребека. Ще чакам обаждането ти.
– Какво става? Искаш ли да ти се обаждам всеки ден?
– Как са мама и татко?
– О, чудесно са. Те са в рая. Добре, трябва да вървя. Ще ти се обадя утре.
Телефонът иззвъня в другия край. Мария стана и отиде до образа. Тя падна на колене и започна да се моли. В очите ѝ отново блесна надежда.
Ребека остави телефона. “Баба беше странна днес, дори не ми пожела честит рожден ден. По някаква причина плачеше…” – помисли си тя.
Изпитите отлетяха бързо. Всеки ден Ребека се обаждаше на баба си и ѝ разказваше как е минал денят ѝ. Момичето си помисли, че е странно, че баба ѝ, която преди само я поучаваше, сега мълчи и въздиша тежко.
– Мамо, аз съм тук.
Ребека влезе в кухнята, където майка ѝ седеше недоволна.
– “Дъще, ние разбираме всичко. Ти си възрастна, имаш много работа: приятели, училище… Но не можеш ли да намериш няколко свободни минути седмично, за да се обадиш на баба си? Тя е единствената, с която разполагаме.
– Нищо не разбирам. Обаждам й се почти всеки ден. Ще набера номера й пред теб.
Ребека набра номера на баба си.
– Бабо, защо казваш на всички, че не ти се обаждам?
– Съжалявам, Ребека. Трябваха ми два дни, за да разбера, че имаш грешен номер. Но не можех да ти кажа цялата истина. Не исках да се откажа от щастието да говоря с теб.
Измина една седмица. Мария се суетеше наоколо както преди… Печеше пайове, пържеше палачинки. А Ребека и семейството ѝ се готвеха да отидат да се запознаят с новата си баба.