Анна и съпругът ѝ се връщат вкъщи от магазина. Още преди да успеят да сложат пакетите на масата, телефонът ѝ звъннал.
– Анна, не отговаряй на него. По-късно ще кажеш, че телефонът е бил на тих режим и не си забелязала – каза съпругът ѝ.
– Ти сама знаеш, че тя знае наизуст кога ще се върна. По-лесно е да отговориш, иначе после ще направи скандал. – Анна вдигна слушалката.
– Какво става, дъще? Не искаш ли да говориш с мен? Трябваше да се прибереш преди четиридесет минути.
– Мамо, аз и съпругът ми отидохме до магазина след работа. Ще се изкъпя набързо, ще хапна и ще ти се обадя, добре?
– Какво ще ядеш? Това, което готвиш, е негодно за ядене. Все още не разбирам как зет ти не те е напуснал. Почакай, ще дойда след половин час. Ще ти донеса някаква нормална храна – каза майката на Анна и закачи слушалката.
Анна седна на пода в коридора и започна да плаче. Тя е на тридесет години, говори три езика, има добра работа, съпруг, скоро сама ще стане майка, а за майка си е лоша дъщеря. През целия си живот майка ѝ я е подценявала, като постоянно ѝ е повтаряла, че е безполезна, че не е достойна дори за съпруга си.
Половин час по-късно майката пристига. Пенсионерката влезе в апартамента с усмивка на лице, с голям пакет в ръце. Тя подаде пакета на любимия си зет, докато собственичката свали палтото си и, игнорирайки дъщеря си, влезе в стаята, за да си играе с кучето. Анна обичаше кучето си като собствено дете, учеше го на команди и се гордееше с него.
– Анна, твоето куче е също толкова тромаво, колкото и ти. Въпреки че, защо се учудвам? Защо къщата е разхвърляна? Подът е мръсен, чорапи се валят на пода в ъгъла на стаята. А гардеробът? Научих те да държиш ризите и панталоните си отделно. Уф.
Съпругът реши да подкрепи жена си.
– Почистихме снощи. Тя изми пода тази сутрин. И всичко в гардероба е подредено.
Пренебрегвайки думите на зет си, тя продължи.
– Аз съм пенсионерка и храната става все по-скъпа. Не мога да ви храня вечно за своя сметка. Елдата вече поскъпна, а оризът струва цяло състояние.
– Мамо, – отвърна Анна, сдържайки сълзите си, – ти поемаш инициативата да ни носиш храна. Ние не я искаме.
– Но ти отдавна щеше да си в болницата със стомашни проблеми, ако не беше моята храна. Неблагодарна! – каза майката, взе палтото си и излезе от апартамента, като затвори вратата.
– Това не може да продължава така! – каза Анна и избухна в сълзи.
– Вярно е това, което казват, че една досадна майка е по-лоша от мащеха – каза съпругът и прегърна жена си.