– Ако искате да го дадете на сиропиталище, дайте го. Нямам нищо против. Аз не съм го отгледал – каза мъжът, държейки детето за ръка.

Работех в магазин за хранителни стоки. Този ден имаше малко клиенти. Една възрастна жена дойде на касата. Обслужих я. Възрастната жена ме привлече с недоумяващ поглед към покупката. Беше очевидно, че е купила много храна и не знае как да я пренесе вкъщи.

– Далеч ли е за пренасяне? – попитах я.

– Да – отвърна възрастната жена. По някаква причина ми стана жал за възрастната жена.

– Позволете ми да ви помогна – казах аз. Тя не отказа много. Помолих я да ме замести на касата, тъй като имах законен обяд. Жертвайки времето си за обяд, помогнах на една възрастна жена. По пътя я срещнах и тя с готовност ми разказа за положението си.

Роза каза, че на 78-годишна възраст никой не ѝ помага. Погребала е сина си – той е починал от рак. Дисфункционалната ѝ дъщеря бавно пие и не помни майка си. След като я заведохме в апартамента, се сбогувахме с нея. Тя ми благодари с мили думи и ми пожела добър младоженец. Казах ѝ с усмивка, че вече съм женен и имам две деца. след това се срещахме отново много пъти. помагах ѝ и да носи торби с храна. След това Роза винаги ме канеше на чай. Така прекарвах обедите си – с чай и лакомства. Тя вече знаеше графика ми и идваше на смяна.

Един ден не видях Роуз на работа. Нямах търпение да дойде краят на смяната. След работа бързо се втурнах към дома ѝ и започнах да чукам на вратата. След дълги опити да стигна до апартамента, откъм гърба ми прозвуча женски и недоволен глас:

– “Защо влизаш с взлом?

– Тук съм, за да видя Роуз – рязко се обърнах и отговорих.

– Ти ли си Емили? Приятелката на Роуз? Тя ми е разказвала много за теб.

– Да – отговорих аз.

– Роуз беше погребана вчера. Ето една бележка от нея. Помоли ме да ти я дам, когато я прибираха с инфаркт – съседката ми подаде сгънато парче хартия с трепереща ръка.

Сложих го в джоба си, бях в шок и не можах да го прочета, прибрах се вкъщи като в мъгла, разказах за него на съпруга си. Той отдавна знаеше за Роуз. Забравих за писмото. Намерих го, когато отивах да изпера дрехите и проверих джобовете си. Беше написано не с чист почерк, защото най-вероятно тя е написала тази бележка в лошо състояние. Писмото гласеше следното:

” Емили, нямам кого повече да помоля. Имам внучка Лиза. Тя е от същата дисфункционална дъщеря. Дъщерята беше лишена от родителски права и сега внучката е в сиропиталище. Посещавала съм я всеки уикенд. Бих искала да ви помоля да я посещавате колкото е възможно по-често. И се обадете на този номер”

Номерът беше написан в долната част на бележката. Като го набрах, чух мъжки глас. След като обясних цялата ситуация на мъжа, той веднага разбра с кого говори и ме покани да дойда на същия адрес. Заедно с мъжа отидохме на този адрес.

Както се оказа, това беше нотариална кантора. Там ни разказаха за завещанието на Роза. Тя беше преписала апартамента. През уикенда с мъжа ми отидохме в сиропиталището, където ни приеха и ни доведоха Лиза. Тя беше русокосо десетгодишно момиче. Толкова ни очарова, че след като пристигнахме у дома, решихме да я осиновим. Децата ни вече пораснаха достатъчно, за да я приемат като своя.

Три години след събитията двамата със съпруга ми се скарахме сериозно. Скарахме се за една дреболия. Съпругът ми напусна дома на майка си и не се появи в продължение на един месец. Въпреки това той се върна у дома и започнахме да живеем както преди.

Изминаха още 7 години. Лиза вече беше пораснала. Апартаментът, който получихме от баба ѝ, беше преписан на нея. Но тя не бързаше да се премести там. Тя нае собствен апартамент и заживя с нас. Цялото семейство все още живееше в един апартамент. Възрастните деца не бягаха от семейното гнездо.

Една делнична вечер чаках с децата си съпруга си от работа. Той закъсня. Изведнъж чух, че съпругът ми влиза в къщата, и изтичах да го посрещна. Но той не беше сам на прага. Мъжът държеше за ръка малко момче.

– Сега ще ти обясня всичко – започна мъжът.

Разбрах, че това дете не е чуждо.

– Хайде да отидем да хапнем – прекъснах несигурните опити да започне разговор с мен, – всичко по-късно. След вечеря, когато децата бяха легнали, проведохме дълъг разговор.

– Това беше преди седем години?” Започнах аз.

– “Да. Просто знай, че те обичам. Това беше, когато се скарахме и аз отидох да живея при майка ми. Там пих дълго време. Оливия ме прие при себе си, когато бях пиян. Тогава мислех всичко за теб… Мислех, че няма да се върна. След като останах при нея два дни, разбрах, че тя не е моята жена. Тя винаги пиеше и се забавляваше. Затова си тръгнах. А днес ми се обадиха да дойда спешно. Не знам как са ме намерили. Когато пристигнах, видях ужасни условия на живот. Оливия не ми каза нищо. Тя каза само на сина си: “Виж, твоята папка пристигна”. Детето се затича към мен и ме прегърна през ръката. Тогава Оливия ми обясни, че е поела попечителството над тях. И ако не го взема със себе си, ще го отведат в сиропиталището, – мъжът ми разказа всичко, – ще ми кажеш ли да го дам в сиропиталището? Ще го направя! Аз не съм го отгледала.

Спрях мъжа си и казах, че утрото е по-мъдро. Отидохме да си легнем. На сутринта се събудих и погледнах момчето. Толкова много приличаше на съпруга ми. След това осъзнах, че той е наш и няма да го дадем никъде.

Rate article
– Ако искате да го дадете на сиропиталище, дайте го. Нямам нищо против. Аз не съм го отгледал – каза мъжът, държейки детето за ръка.