Всеки път, когато Моника и дъщеря ѝ спореха, това прерастваше в бой. Това се случвало още от детството. Може би затова не се бяха виждали от единадесет години .
един ден Моника седеше по халат и пиеше кафе. Изведнъж на вратата се почука.
– “Кой е тази сутрин?” – промълви тя и отиде да отвори вратата.
Оказа се, че това е Сара. Но не сама, а с дъщеря си. Тоест с внучката ѝ. Шестгодишното момиченце приличаше на майка си като две грахови зърна в шушулка.
Те стояха мълчаливо около минута и се гледаха една друга.
– “Влезте… Защо стоиш на прага?” Моника първа заговори.
Сара влезе мълчаливо.
“Тя се държи прекалено спокойно”, помисли си Моника.
И тогава тя каза на глас :
– “Как се казва дъщеря ви?
– Мелиса – отвърна дъщеря ѝ, като потупа момичето по главата.
– В чест на майка ми – каза Моника, – ами кажи ми защо изведнъж си се сетила за майка ми.
– Трябва да замина за три месеца. Не мога да взема дъщеря си, а и няма на кого да я оставя. Ти си единственият човек в нашето семейство.
Моника се канеше да започне да учи дъщеря си как да живее отново, но се вгледа в изплашените ѝ очи, после в измършавялото, тънко момиче и се сдържа.
– “Имам няколко бисквитки там. Ще ги донеса след минута” и тя влезе в стаята.
Моника постоя няколко минути и се замисли, а после чу как нещо се хлопна. Тя отиде в кухнята и видя внучката си. Момичето седеше само.
– “Къде е мама?” Моника попита.
– “Няма я. Отишла е в болницата. И след три месеца сигурно вече няма да я има…
Моника седна и прегърна внучката си, а тя се разплака.