Сутринта бързах за работа и рядко се оглеждам, защото винаги съм зает да си припомням списъка с нещата, които трябва да свърша. Този ден обаче очите ми се спряха на едно малко момиченце и всичко ми избяга. От очите ѝ се стичаха сълзи и тя подсмърчаше тихо, за да не привлича внимание.
Момичето плачеше, а всички наоколо сякаш я игнорираха. Тя носеше малка раница, вероятно ученическа.
– “Здравей, нещо не е наред? Защо плачеш?” Попитах момичето.
– “Случи се – отвърна тя, като се опитваше да не трепери с гласа си, точно като възрастен, – дойдох в училище и обявиха, че е почивен ден. Прибрах се вкъщи, а апартаментът беше заключен, родителите ми бяха на работа, баба ми живееше далече, а телефонът ми беше изключен.
– Скъпа, сега ще се обадя на родителите ти и ще се прибереш вкъщи. Знаеш ли номера на майка си?
В следващата минута говорих с майка ѝ и тя каза на момичето да остане до входа. За тяхна безопасност и за да не се притеснявам аз, реших да изчакам майка ѝ заедно с нея.
– Следващия път, когато се случи нещо подобно, не плачете. Вземете се в ръце и помислете какво можете да направите и към кого можете да се обърнете за помощ. Вече се справяш добре, защото знаеш номера на майка си, така че няма да се изгубиш в света. Най-добре е да почукаш на вратата на съседите, да попиташ родителите си и те ще ти кажат всичко. Дръж главата си изправена!
След 15 минути майка ѝ се прибра от работа, благодари ми за помощта и за това, че не съм оставила дъщеря ѝ, и след като ми благодари, бързо изтичах на работа, защото все пак трябваше да изслушам порицание от шефа си за закъснение.