Всеки разговор със съпруга ми завършваше по един и същи начин. Карахме се и не си говорехме няколко дни. Съпругът ми винаги е имал решителен характер. Всичките ми опити да го убедя бяха напразни. Въпреки всички недоразумения, ние се обичахме, чувствахме се добре заедно.
Имахме единайсетгодишна дъщеря, която растеше. Но през целия си живот съм мечтала да имам две деца. Самата аз съм израснала в семейство с три деца. Все още се разбираме и си ходим на гости. Такова щастие е да имаш деца с мъж, когото обичаш. С раждането на дете сякаш отново се подмладяваш с няколко години, попадаш отново в детството. Не мога да кажа същото за съпруга си. Той не можеше да понася детския плач, истериите и привързаността към къщата, докато детето не порасне.
Той работи като хирург за мен. Така че почивката и спокойствието у дома са много важни за него.
Един ден обаче той ме изненада с изказването си. Прибра се от работа и ме попита дали искам да стана майка на още едно дете. Момче.
Честно казано, стоях там и не знаех какво да кажа. Тогава той продължи:
– “Вчера оперирах едно момче. То претърпя злополука в сиропиталището, където е израснало. Успешно извърших операцията на момчето. Когато се събуди и ме погледна със сладките си очи, първото нещо, което попита, беше: “Татко, ти върна ли се и ме спаси?”
Преди да успея да кажа и дума, той продължи:
– “Скъпи, знам колко много си мечтал да имаш още едно дете. Нека вземем това момче с нас. Чувствам, че това ще бъде правилното решение.
Осъзнах, че щом съпругът ми е поискал това, значи всичко си има причина. Не му противоречах. Освен това отдавна исках да стана майка за втори път.
Започнахме да събираме всички необходими документи и да посещаваме момчето в болницата. Отначало той не ме наричаше мама. И едва три месеца по-късно чух тази заветна дума.
Много се радвам, че със съпруга ми взехме това момче. Мечтаехме за второ дете, а сега момчето има любящи родители.