Една баба идва от село с два тежки пакета. Тя не посещавала внуците си толкова често, но с последните си пари купила няколко подаръка, за да ги зарадва. Всеки път, когато идвала, не си тръгвала с празни ръце, но този път надминала себе си. Жената не се страхувала да измине дълъг път с такъв товар, защото синът ѝ обещал да я посрещне. Но когато пристигнала, той не бил на гарата. Наложило се да сложи пакетите и да набере номера.
Не отговорили веднага, а едва след час, след десетото обаждане. Гласът на сина беше объркан: – “О, мамо, съжалявам, забравих, че ще дойдеш днес. Всъщност отидохме при родителите на жена ми в региона, ще останем тук една седмица. Дошъл си напразно, върни се. Честно казано, не знаехме, че ще стане така, затова забравих да те предупредя, отидохме спонтанно. В очите на жената се появиха сълзи. Тя не отговори нищо, само сухо: – Добре.
Даде двата пакета на бездомника от гарата, защото щеше да ѝ е много трудно да ги носи обратно, ръцете ѝ вече страдаха от такъв товар. Не изрази обидата си към сина си и той не разбра колко много е наранил сърцето на майка си с постъпката си. В края на краищата жената вложила цялата си душа в отглеждането му, а той дори не я посетил, когато остаряла. Когато след месец снаха ѝ се обадила и я помолила да се грижи за внуците ѝ през уикендите, за да могат тя и съпругът ѝ да отидат на сватба на техни приятели, жената отказала. Беше ѝ омръзнало да се сещат за нея само когато е необходимо.