Оливия и Анна са на две години и половина, когато Оливия е открадната. Те си играели в пясъчника, а баба им седяла на една пейка и си говорела с приятелки. Една жена се приближила до децата, поговорила с тях, хванала Оливия за ръка и я отвела. Оливия така и не била намерена: нито полицията, нито родителите, нито бабата, която обикаляла из квартала, показвала снимката на Анна на минувачите и ги питала дали са виждали подобно момиче.
Минали много години. Анна се подготвяла да издържи приемните изпити. Учеше добре, но се притесняваше преди изпита.
– Внучке, иди да пиеш чай, почини си малко – обади се бабата на Анна.
– Идвам, бабо.
Анна разговаря със снимката на сестра си, помоли да бъде с нея по време на изпита. Често правеше това, защото дълбоко в себе си чувстваше, че сестра ѝ е жива и чака да се срещне с нея. Анна облече училищната си униформа и отиде на изпита. На входа на училището към нея се приближило едно момче.
– Люси, защо си толкова красива днес? Облечена си за изпита?
– Аз не съм Люси, съжалявам.
– Поне не се шегувай по време на изпита. Добре, аз ще бягам, успех – каза момчето и си тръгна.
На входа на училището бяха проверени паспортите на всички. Жената, която проверяваше, погледна Анна и каза:
– “Момиче, ти току-що влезе.
– Не, аз току-що влязох.
Тя беше пусната да мине. Анна осъзна, че я бъркат с Оливия. Няма такива съвпадения. Бяха седнали в различни класни стаи. Онова момче седеше зад нея.
– Не се притеснявай, ще минем! – каза той.
Тя не издържа изпита толкова добре, колкото очакваше. Но в този момент това не беше важно. Знаеше, че има шанс да намери сестра си. След изпита тя излезе в коридора. Онова момче се приближи до нея и започна да ѝ задава въпроси. Изведнъж тя чу глас, който толкова много приличаше на нейния. Времето спря.
– Здравей, Карл! Няма ме половин час, а ти вече се срещаш с други момичета?
Анна и Карл се върнаха.
– Уау – изсвири той.
– Ти? Кой си ти? Имам чувството, че се гледам в огледало – каза Оливия-Луси.
– Аз съм Анна. Ние сме сестри близначки.
– Но… аз съм единственото дете на майка ми.
– Тя те открадна, когато бяхме на две години и половина. Толкова дълго те търсихме.
– Мамо, къде са родителите ни?
– Вкъщи. Моля те, нека се приберем у дома. Толкова дълго чакахме тази среща.
Оливия се съгласи. Те се прибраха вкъщи.
– Ти влез първа, за да не се уплаши баба – каза Оливия на Анна.
– Баба? Къде си? Срещнах някого тук… тя чака на входа.
– Оливия? Оливия ли е?” Баба почувства в сърцето си.
Когато Оливия видя баба си, тя си спомни онези мигове от детството, които беше прекарала с тях. Вечерта родителите се върнаха. Семейството се събра отново. Оливия започна да живее в две къщи. Тя не остави жената, която смяташе за своя майка, но не знаеше как да се отнася с нея.