– Госпожо, ще ми дадете ли сол? Забравих да купя, – на прага застана усмихнат мъж.
Бела мълчаливо отиде в кухнята и изсипа сол в буркана му. Върна се, а той стоеше до нея.
– И ти нямаш нищо. Уютно, – той се огледа наоколо.
На Бела това не ѝ хареса:
– Аз ли те поканих в къщата? Не, не си го направила. Вземи си солта и си върви!
Той поклати глава:
– Колко си негостоприемен. Ние трябва да сме съседи.
Бела мина покрай него и отвори вратата по-широко:
– Иди си. Достатъчно ни е от вас!
Тази къща с два апартамента е била собственост на дядото на Бела. А когато той починал, внезапно се появила незаконната му дъщеря. Тя се оказа умна жена. Тя донесе доказателствата и взе двете стаи през съда. И сякаш сама щеше да живее там, ги продаде на непознат мъж. Стаите били оградени, направен бил отделен вход. Заради цялата тази суматоха бабата също не остана на този свят.
Всичко това се случило, когато Бела вече била на петнайсет години. Така че всичко това се случи пред очите ѝ. Оттогава тя изпитваше неприязън към съседката си. Макар че не той беше основната причина за всичките им проблеми, но тя не можеше да се сдържи. Майката на Бела, когато родителите ѝ починали, веднага се омъжила за някакъв мъж с апартамент, в който входът за Бела бил затворен.
И всичко това, защото Бела е имала проблеми още от детството си. Огромен родилен белег украсяваше дясната страна на лицето ѝ. Какви ли не прякори е имала в детството си. Така че доведеният ѝ баща не се нуждаеше от нея.
– Тя плаши всички съседи с лицето си – подхвана веднъж Бела и оттогава виждаше майка си, когато й идваше на гости.
Тя не се страхуваше от хората, просто не се показваше пред тях за пореден път. А когато коремът ѝ се закръглил и се родил синът ѝ, всички били шокирани. Кой беше? И никой не знаеше как е убедила съученика си Павел да ѝ направи бебе. Той се съгласил само срещу определена сума пари. И никой не знаеше за това. За Павел не било изгодно да се хвали, а за Бела синът бил важен.
И когато синът станал на пет години, съседът починал. Но се появил нов. Или племенник, или някой друг. Той започнал да оборудва половинката си. Сложил уред, вода, газ. Бела понасяше всичко това през зъби. Пробиване и забиване на гвоздеи. И дори синът започна да тича там. Сядаше настрани и забиваше пирон в дъската. Бела разбираше, че му липсва баща му, но и тя не насърчаваше това приятелство.
Опитала се да поговори със съседа си за това, но както го наричал синът му, чичо Дейвид просто ѝ казал:
– Нека свикне с мъжката работа. Баща ми ми подари малък чук, когато бях на три години. И не се притеснявай, аз ще се погрижа за него. Братята ми са израснали с мен на ръце, така че съм свикнал с него.
Бела се опита да не допуска сина си до себе си, но той се обиди като възрастен. Сядаше в ъгъла и мълчеше. Бела се ядосваше и го пускаше да си върви. Очите му веднага щяха да светнат и той щеше да изкрещи:
– Чичо Дейвид, идвам да помогна.
Бела се дразнеше и от това, че съседът често идваше при нея, за да вземе нещо назаем. Сол, кибрит, захар. По-късно обаче той ги връщаше, но в опаковки. Бела отначало не го приемаше, а после го изплюваше. Така или иначе, той оставяше всичко на верандата. Е, ако човек няма нищо общо с парите, ще е полезен в домакинството.
И един ден тя неволно подслуша разговора между сина си и Дейвид.
Синът попитал:
– Майка ми е красива, но баща ми не е. И аз искам да имам такъв. В края на краищата не можеш да кажеш всичко на майка си.
Бела затаила дъх в очакване на отговора на съседката си.
– Да, майка ти е красива. Но тя е твърде независима и не допуска никого до себе си
Синът каза замислено:
– Скарах се с моя приятел. Той каза, че мама има брадавица на лицето си, като на вещица.
Давид се засмя:
– Наистина е вещица. Исках да продам това… наследство, но като видях майка ти, реших да не ходя там.
Бела не слушаше повече и възкликна:
– Сине, вечеря!
Той изтича при майка си:
– Може ли чичо Дейвид да вечеря с нас?
Бела погледна в умоляващите очи на сина си и отговори през зъби:
– Можете!
Синът заспал на масата и Дейвид внимателно го занесъл в леглото. Бела го покри с одеяло. И тогава тя попита Дейвид:
– Чай или вкъщи?
Той се обърна към нея:
– Чай и това, – и я целуна.
Бела беше замаяна, но се съвзе:
– Какво си мислиш, че правиш?
Дейвид се усмихна:
– Ти си като бодлив таралеж, какво ще стане, ако иглите бъдат извадени?
Бела се усмихна:
– И това не е смущаващо, – и посочи лицето си.
– И аз не го забелязвам. Харесва ми твоята упоритост, твоята нежност. А това? Сега, ако те смущава, просто го свали.
Бела изведнъж се разплака:
– Разбираш ли как ме е притеснявало през целия ми живот? Работя дистанционно, за да не ме погледне никой и не дай си Боже да ме съжали.
Той я притисна до себе си:
– По-добре е това да е най-невинният проблем в живота ни.
Тя го погледна:
– В нашия?
Той каза твърдо:
– Да. И ми се струва, че е време да обединим къщите си. Ще започна утре.
И Бела най-сетне въздъхна с облекчение, най-сетне с истински мъж до себе си. Дори петното вече не я притесняваше. В края на краищата не е важна красотата на лицето, а дълбочината на душата.