– Бабо, ще ни прочетеш ли една приказка за едно малко северно еленче? – попита по-малкият внук.
“Внуче…” Тя изобщо се забавляваше с тази дума, защото Луиза беше само на 40 години. Дъщеря ѝ се омъжи рано и имаше двама сина.
– Но когато я чуеш, веднага започваш да плачеш. Не бихте ли предпочели да имате някой друг?
– Не, бабо, няма да го правим повече!
– Вече имаш сълзи в очите си!
Жената прочете на децата приказка и отиде при дъщеря си в кухнята. Тя просто седяла там и плачела безмълвно.
– Голямата ми дъщеря трябва да ходи на училище, а аз нямам достатъчно пари за нищо. Не знам какво да правя.
Те живееха доста трудно. Луиза винаги търсеше работа на непълно работно време, защото дъщеря ѝ Мария винаги трябваше да бъде с детето. Той имаше ужасна болест. Трябваше да прави гимнастика, да му прави масажи, да го води на басейн и да му купува лекарства.
– Не се притеснявай, дъще, ние ще измислим нещо!
Луиза беше събудена от най-големия си внук. Очите му бяха уплашени.
– Бабо, нещо не е наред с мама. Цялата е бледа и студена, а устните ѝ са посинели…
Много хора дойдоха да изпроводят Мария. Всички плачеха и скърбяха, защото знаеха какъв прекрасен човек беше тя. Всички донесоха пари и цветя. Дори бившият ѝ съпруг дойде.
– Мария! Вижте колко много от тези хартийки донесоха! Сега имаме достатъчно, за да реабилитираме малкия и да заведем по-големия на училище. За кого ни остави, дъще!
Луиза успя да се опомни малко вечерта, когато хората започнаха да се прибират по домовете си. Тук бившият ѝ зет се приближи до нея и каза:
– Събери нещата ми.
– Какви неща, няма нищо твое! – Жената каза заплашително.
– Вещите на момчетата ми. Аз ги прибирам.
– Твоите?! Кога станаха твои? Къде бяхте, когато имахме нужда от вашата помощ? Мария не можеше да издържи повече. Сърцето ѝ не е от камък! Ако бяхте помогнали, може би нещата щяха да са различни. А сега се махай от къщата ми!
Луиза беше държана от четирима мъже, за да не нападне зет си с юмруци.
На следващия ден жената решила да разбере как може да си върне децата. Оказало се, че бившият съпруг на Мария е единственият законен настойник. Луиза ще може да й върне децата само ако съпругът й сам се откаже от тях или ако бъде лишен от родителски права.
Няколко дни по-късно момчетата бяха отведени в неизвестна къща, където живееше баба Ела. Тя непрекъснато им крещяла и им забранявала да пипат вещите ѝ. Момчетата често плачели през нощта, а през деня трябвало да изпълняват всички капризи на жената.
Баща им идвал да ги посещава не повече от веднъж месечно.
– Защо трябваше да е така? Искам да се прибера у дома – извика по-малкото момче.
– Не се притеснявай, ние сме само две самотни малки сърнички, които са се изгубили в гората. Със сигурност ще намерим пътя към дома – каза по-големият.
Момчетата пораснаха и се върнаха в къщата на баба Луиза, но така и не можаха да си върнат изгубеното детство.