Гробът на лелята ми струваше 8 600 лева и никой не го беше платил

Бях на нощна смяна в аптеката на „Орлов мост" в София, когато звънна телефона. Йорданка, приятелката на леля Искра, ми остави съобщение: „Детето ми, качвай се на влака за Пловдив. Гробът на леля ти е срам. Дори мъртвите говорят за него".

Преди да тръгна от София, се обадих на Йорданка. Каза ми, че гробът е останал същия както в деня на погребението — нито цветя, нищо. Попитах я защо тя не се занимава с него. „Детето ми, нямам пари. А Мариана обикаля и разправя, че тя е наследницата". Това ме накара да купя билет за автобуса същата вечер. 35 лева, с прекачване в Пазарджик. На автобуса раздаваха минерална вода за 2 лева — не си взех. Облегнах глава на прозореца и гледах светлините на пътя през Тракийската низина.

Пристигнах в четвъртък в десет сутринта. Таксито от автогарата до Централните гробища на Пловдив ми взе 12 лева. Шофьорът слушаше някаква старомодна поп-фолк станция. Беше горещо и влажно, дрехите ми залепнаха за гърба.

Парцел 37 беше най-отзад, след мавзолеите. Минах между изсъхнали туи и мравуняци. Намерих мястото на леля Искра по номера, изписан на бордюра: 37-Б. Паметник нямаше. Само напукана цименtова плоча и един избелял изкуствен венец. Между пукнатините лежеше умряла гущерица.

Гробарят, мъж с каскет на „Ботев Пловдив", ми каза: „Този парцел е изтекъл през декември. Предишната титулярка не е подновила". Казах му, че предишната титулярка е леля ми. Той се изкашля: „Не, последните три години плащаше една Мариана Вълева. После спря".

Мариана Вълева. Съдружничката на леля ми в школата по танци. Жената, при която останаха записите на Искра от „Всяка неделя следобед", костюмите за фолклорни надиграванията, къщата в „Кършияка". Не бях отишла на погребението, защото бях на двойни смени. Сега ми се падаше да оправя нещото, което не оправих през 2022-ра.

Отидох до къщата на Мариана в „Кършияка". Тя се показа на вратата с чаша кафе в ръка. „Калина? Мислех, че живееш в София". Не ме покани да вляза. Казах й за парцела. Тя вдигна рамене: „Нямам защо да плащам това. Леля ти ми дължеше пари. Взех архива вместо дълга". Затвори вратата.

Седнах на тротоара. Колите минаваха по бул. „Васил Априлов". Приближи се улично куче да подуши обувката ми. Отпъдих го с крак.

Същата вечер отидох в апартамента на леля Искра в „Кършияка". Ключът си стоеше под изтривалката. Вътре миришеше на нафталин и на старост. Намерих кашон над гардероба с документи. Там беше договорът на Искра: правата върху танцовия й архив, подписан през 2019-а. Наследницата бях аз, Калина Петрова, с пълното ми име и ЕГН. Под подписа на леля ми имаше още един подпис: Мариана Вълева, като свидетел. Подписът на Мариана беше накривен, сякаш писан набързо. Сравних го с едно старо писмо от нея. Буквата „М" не съвпадаше.

В кухнята капеше кранчето. Затегнах го силно. Спря. Леля ми винаги казваше, че ще го поправи „другата седмица". Беше мъртва от две години.

На един рафт намерих кутия с видеокасети. Извадих една с етикет „Искра на фолклорния събор, 1994". Видеото беше в скрина. Включих го към телевизора. Образът потрепваше. Искра танцуваше с червена носия. Токчетата й удряха пода. Публиката ръкопляскаше. Не можех да откъсна поглед от записа. Когато свърши, изкарах касетата и я прибрах в чантата си.

На следващия ден отидох в банката. Взех талон номер 47. Чаках 40 минути. Жената пред мен говореше по телефона с дъщерята си за торта за абитуриентски бал: „Не, не искам шоколадов крем, ще се разтопи". Стисках папката с договора. Когато дойде моят ред, касиерката се казваше Виолета. Казах й: „Искам да платя 8 600 лева за парцел 37-Б в Централните гробища". Тя почука на клавиатурата. „Вие ли сте титулярката?" Показах й договора и нотариалната заверка. Пак почука. „Готово. Парцелът е подновен за 25 години." Подаде ми разпечатаната касова бележка.

Обадих се в общината и пренаредих собствеността. После поръчах надгробна плоча от сив мрамор. Мъжът от погребалната агенция ме попита какво да изпишат. Казах: „Искра Georgieva, танцьорка, 1958–2022. Племенницата й не я забрави".

Докато чаках плочата, отидох при нотариус с договора. Нотариусът, възрастен господин с бежов костюм, разгледа подписа на Мариана. „Този подпис не съвпада с образеца в регистъра. Можете да подадете жалба." Казах му, че няма да съдя никого. Нямах време за дела. Платих 45 лева за заверка, че подписът е недействителен. С този документ банката прие промяната на собствеността без повече въпроси.

Следващия вторник отидох в Регионалния исторически музей на Пловдив. Занесох 14 кашона с видеокасети, костюми и снимки. Директорката, жена с късо подстригана коса, ме попита дали искам да продам архива. Казах не. Подписах дарителски акт. Прехвърлих правата върху всичко на музейния фонд. Безплатно. Тихо й казах: „Нека никой вече не взема пари от леля ми за това, че е танцувала".

Сутринта преди да хвана автобуса за София, отидох на гробищата. Слънцето тепърва изгряваше. Купих си кафе от автомата за 1.20 лв. Новата плоча блестеше. Застанах зад един кипарис, когато видях Мариана да се приближава с букет бели рози. Застана пред паметника. Прочете името. После прочете металната табелка, която бях завинтила в ъгъла: „Собственост на Калина Петрова". Мариана извади телефона. Набра. В джоба ми завибрира. Видях името на екрана. Не отговорих. Докоснах контакта и го изтрих. Мариана продължаваше да звъни. Аз тръгнах към автогарата.

Rate article
Гробът на лелята ми струваше 8 600 лева и никой не го беше платил