Будилникът на Марияна от улица „Гладстон"
Четиристотин лева на година — толкова изкарваше Марияна Петкова от това, че други хора изобщо успявали да стигнат на работа навреме. Не от един човек. От всички по три улици в пловдивския квартал Столипиново, които обслужвала всяка сутрин, преди да успее да се обърне на друга страна някой друг в града.
Родена е през 1888 година в бедняшката махала покрай старата текстилна фабрика, там където днес има денонощен магазин за хранителни стоки. Майка й вършила същото — обикаляла от прозорец на прозорец, преди фабриките да засвирят за първа смяна. Марияна поела тази работа, когато майка й почнала да тегли левия си крак и не можела вече да издържа на крачката на улицата.
Наричали я „будилницата". Нямала будилник за продажба — имала дълга тояга с тел на края, извита като кука, и с нея потропвала по прозорците на втория и третия етаж, по-нагоре просто не достигала. За прозорците на партера стигало чукане с кокалчетата на пръстите, понякога хвърляше сух боб по стъклото, зрънце по зрънце, докато чуе отвътре скърцането на кревата.
Правила това четирийсет години. Дъжд, снежна буря, студ, който хапел ушите толкова, че връзвала кърпата под брадичката на три възела. Зимата на 1916 година коремен тиф минавал през махалата сякаш е у себе си, а тя пак излизала на улицата в четири и половина, защото хората трябвало да ядат, а за да ядат, трябвало да работят, а за да работят, трябвало да се събудят.
Омъжила се за Атанас Петков през 1909 година, тъкач от същата фабрика, чиито работници събуждала. Имали тринайсет деца. Живи останали четирима. Едно от останалите деца се удавило в канала зад двора, на четири години — Марияна го търсила по цялата улица, викала името му между прозорците, по които обикновено тропала, докато един от съседите й показал мократа дрешка, която водата изхвърлила до моста.
Клиентите й плащали всяка седмица, в събота, с дребни монети, увити в парче плат. Имало и такива, които закъсняваха с месеци, а Марияна продължавала да ги събужда и с дълга, защото знаела, че ако спре, ще загубят смяната си и тогава ще е още по-зле. Един длъжник, майстор от предачницата, й върнал дълга с чувал картофи чак след година. Тя държала чувала в антрето и не го докосвала, докато майсторът не й донесъл и двата лева, които й се полагали за първия месец.
На петия януари 1931 година, в шест без двайсет сутринта, Марияна стигнала до прозореца на Радко Хаджиев, тъкач от третия етаж, при когото идвала всеки делничен ден от единайсет години. Хвърлила три зрънца боб по стъклото, както винаги. Нищо. Изчакала, хвърлила още пет, по-силно, тоягата опряна на рамото й, краката й студени в цепнатите обувки. Зад стъклото се чуло тихо металическо подрънкване, после — нищо друго. Почукала с кокалчетата по дървената каса на входа, после с длан по самото стъкло на партерния прозорец на съседите, колкото да попита дали Радко е у тях — казали й, че снощи синът му донесъл от Виена някаква кутийка, която сама звънвала в шест без петнайсет, купена за три лева от часовникаря на главната улица. Радко вече бил на пътя към фабриката. Марияна останала на тротоара с тоягата в ръка и усетила, как студът влиза под палтото й през мястото, където едно копче отдавна било скъсано.
За две години механичните будилници, все по-евтини, се появили в половината прозорци, които по-рано обслужвала Марияна. Не спряла веднага. Клиентите намалявали по един, по двама, докато през 1937 година, на четирийсет и девет години, останали само шестима души по цялата улица — стари хора, свикнали с потропването, които казвали, че будилникът няма да ги събуди, защото не знаят дали е звъннал наистина, или им се е сторило. Последната клиентка била вдовицата Станка Велева, която плащала на Марияна до 1939 година, когато избухнала войната и всичко друго престанало да има значение.
Марияна умряла през 1951 година, на шейсет и три години, в същото жилище в махалата, където се родила. Атанас си отишъл още по време на войната, убит от случаен куршум при хайка, в която нямал никаква работа — просто се прибирал от смяна в неподходящ час. Погребението на Марияна организирала дъщерята й Йорданка, единствената от четирите деца, която надживяла майка си, защото синът загинал на фронта, а другите двама отнесла туберкулозата през двайсетте години.
На помена след погребението, в жилището, което помнило четирийсет години потропване по чужди стъкла, Йорданка намерила в едно чекмедже на скрина същата тояга с тел на края, увита в парче плат, за да не драска дървото. Взела я, претеглила я в ръка — по-лека, отколкото я помнила от детството си — и я подпряла в ъгъла до вратата. Там стояла следващите тринайсет години, докато блока на старата улица събориха за строежа на нов жилищен комплекс. В деня на разрушаването работниците изнесли вещите от жилището на тротоара, а тоягата с телта на края я метнали в каруцата с останалия боклук, между счупен стол и вързоп вестници, без никой да я погледне втори път.






