Казвам се Венета, работя като касиерка в супермаркет на булевард "България" в Пловдив вече девет години. Виждам хиляди лица всеки ден, повечето забравям до вечерта. Но тази история не мога да забравя, макар да съм само случаен човек в нея — жена, която веднъж на седмица минаваше през касата ми и една вечер видях нещо, което не трябваше да виждам.
Казваше се Диана, разбрах името й от картата за лоялност, която подаваше винаги на мен, защото опашката при другите касиерки й се струваше по-бавна. Жена към петдесетте, винаги с едно и също старо палто, кафяво, с копче, пришито с различен цвят конец на мястото на изгубено. Купуваше малко — кисело мляко, хляб, понякога пакет бисквити "Верини". Плащаше с дребни монети, които вадеше от едно портмоне с цип, който не се затваряше докрай.
Зет й, Красимир, идваше понякога с нея. Висок мъж, около четирисет и пет, с кожено яке и ключове от БМВ, които тракаше в ръката си нарочно силно, докато чакаше на опашката, сякаш искаше всички да го чуят. Говореше на Диана през зъби, нетърпеливо — "побързай де, закъсняваме" — макар да нямаха никъде работа в неделя сутрин.
Знаех само откъслеци от живота им, защото хората говорят на касата, докато чакат ресто. Разбрах, че Диана е свекърва на Красимир — той беше женен за дъщерята й, Боряна, която почина преди шест години след тежка болест. Разбрах още, че преди да умре, Боряна убедила майка си да прехвърли апартамента в Кършияка, в който Диана живяла с покойния си съпруг тридесет и две години, на името на зетя. "За данъците е по-лесно", казвала Боряна тогава. "Ти ще живееш там до края, кой ще те гони." Диана й повярвала, защото е била нейна дъщеря.
Боряна умряла. Апартаментът останал на Красимир — черно на бяло, нотариално заверено дарение. А Диана останала в същите четири стени, вече не като собственица, а като гостенка в собствения си дом.
Красимир се ожени повторно година по-късно за по-млада жена, Силвия, работеше в салон за красота на улица "Отец Паисий". Него го виждах да идва все по-рядко с Диана, но когато идваше, винаги имаше нещо грубо в гласа му. Веднъж чух как й каза пред касата, пред опашка от хора: "Мама, стига си купувала боклуци, парите не растат по дърветата, пък и скоро може да ти трябва друго жилище, да знаеш." Диана не отговори. Сложи киселото мляко обратно на лентата, сякаш внезапно премисли дали да го купи, макар да знаех, че просто не искаше да говори повече пред хората.
Разбрах истината едва три месеца по-късно, една сряда вечер, малко преди да затворя касата. Диана дойде сама, без количка, само с един хляб и консерва риба тон. Докато вадех монетите от шепата й, тя каза тихо, не на мен конкретно, по-скоро на себе си: "Утре трябва да изляза от апартамента. Той продаде вратата заедно с всичко останало." Попитах машинално "Коя врата?", а тя обясни — не апартамента цял, а само нейната стая, онази, която Боряна й беше обещала да остане завинаги нейна, независимо от дарението. Оказа се, че Красимир и Силвия решили да препланират жилището, да бутнат стената на стаята й и да направят дрешник за новия им гардероб. На Диана дадоха до петък да събере нещата си — осем дни предизвестие за трийсет и две години живот.
Не знаех какво да кажа. Подадох й ресто — четиринайсет лева и трийсет стотинки — и тя си тръгна с найлоновата торбичка, олюляваща се леко на ветровития паркинг, сякаш торбичката беше по-тежка от хляба вътре.
Не я видях повече седмица и половина. Помислих, че е намерила друго жилище, някъде при роднина или приятелка, и повече не идва на тази каса, защото е сменила квартала. После, в един четвъртък следобед, тя се появи отново — но различна. Носеше нов шал, тъмносин, който преди не бях виждала, и в ръцете си държеше син класьор с ламинирани листове, подаващи се отстрани. Купи повече от обикновено — кафе, портокали, нов комплект хавлии. Плати не с монети от скъсано портмоне, а с карта.
Докато чаках автоматично да отпечата бележката, тя ми каза простичко, без драма в гласа, сякаш разказваше за времето: "Знаеш ли, оказа се, че апартаментът на Боряна в Кършияка не беше единственото, което имах. Тя, покойната ми дъщеря, преди да се омъжи за Красимир, си купи с мои пари един малък имот до морето, в Поморие, но го записа на мое име, за да го скрие от първия си брак, който се разпадаше тогава. После се разбра, после дойде Красимир, после всичко се забрави покрай болестта й. Аз просто не си спомнях, честно казано — бяха толкова тежки години. Но адвокатката, при която отидох заради апартамента в Пловдив, провери документите ми по стар навик и откри къщата. Записана на мое име, чисто, никой не я е пипал от петнайсет години."
Разказа ми, спокойно, като обикновена клиентка, която ми връща рестото в ръка, как същата седмица отишла в нотариалната кантора на улица "Христо Г. Данов", с цялата документация в онзи син класьор, и с помощта на адвокатката продала къщата в Поморие — на семейство от Велико Търново, които отдавна търсели нещо близо до плажа. Цена: шейсет и две хиляди лева, платени изцяло по банков път. С парите Диана наела малък двустаен апартамент в Тракия, на нейно собствено, вписано нотариално име, никакви дарения, никакви зетьове.
Последната подробност, която ми каза, преди да излезе от магазина, беше тази: тя се обадила на Красимир по телефона, само веднъж, за да му съобщи — не с гняв, не с обяснения — просто фактически: че вече не ще се нуждае от стаята му с бутнатата стена, защото има собствен адрес от понеделник. Той, по думите й, замълчал дълго в слушалката, после попитал "а имотът в Поморие, той защо не е бил вписан на дъщеря ти като наследство на мен тогава… " — а тя му отвърнала само: "Защото не беше твой. Приятен ден, Красимире."
Затвори телефона. И купи портокалите.
Не я видях повече от два месеца. Реших, че си е намерила по-близък магазин до новия апартамент в Тракия, което за мен е нормално, хората се местят, животът продължава. Но една събота, докато подреждах щанда с млечни продукти, я видях през стъклото на входа — влизаше с количка за пазар, самостоятелно, без никой до нея, с онзи син шал около врата и малка усмивка, отправена към нищо конкретно, просто към утрото.
