Казвам се Красимир, на шейсет и една години съм и от двадесет и три години живея на партера на блок на улица „Васил Левски" в Пловдив, точно до зеленчуковия магазин на Стефан. Пенсиониран кондуктор съм в БДЖ, та имам време, а като има човек време, сяда на пейката пред входа и вижда повече, отколкото му се полага.
Жената от третия етаж я познавах по лице от години. Казваше се Богомила, но всички й викаха госпожа Бончева. Беше на четиридесет и четири години, работеше в някаква счетоводна фирма в центъра, и всяка сутрин, точно като по часовник, в седем и двадесет излизаше от входа в изгладена рокля, с чанта, която – както забеляза веднъж съседката ми от втория етаж – сигурно струваше половин заплата. И почти винаги с цветя. Понякога лалета, понякога евтини карамфили от Лидъла, понякога нещо по-изящно от цветарския на ъгъла, онзи с избелялата зелена тента.
Жените от пейката – а бяха три, съседките от втория, четвъртия и петия етаж, които слизаха долу всеки ден като на смяна, като дежурни – си бяха изградили мнение по въпроса.
– Пак е наконтена като за сватба – подхвърляше една, тази с пликовете от пазар, вечно облегната на парапета.
– Е, знаем ги тия работи. Винаги парфюмирана, винаги направена. Някой й плаща за тия дрешки, щото от счетоводна заплата така не се ходи.
– А цветята от кого, питам аз. Защото едва ли сама си ги купува.
Аз тогава не казвах нищо, щото не ми е работа. Но слушах внимателно, облегнат на метлата до контейнерите, като че имам работа. И – ще си призная честно, сега мога вече – и аз самият веднъж си помислих нещо подобно. Че хубава жена, сама, без мъж наоколо, всеки ден наконтена – значи някой я издържа. Глупаво ми е сега като се сетя.
Богомила живееше сама. Никой не ходеше при нея, не се чуваха кавги през стената, не трясваха врати нощем. Прибираше се късно, понякога около девет вечерта, с лице уморено като след маратон, но винаги казваше „добър вечер" на тези от пейката, даже когато не й отвръщаха.
Тогава аз самият имах проблем – жената ми лежеше след операция на тазобедрената става, та ходех по магазините три пъти седмично, точно в часа, когато Богомила се прибираше. И веднъж, до контейнерите за боклук, където сортирах стъкло, я попитах между другото, без лоша мисъл:
– Госпожо Бончева, хубави са тия фрезии. За някой специален ли са?
Стегна се за момент, като очакваше нова злоба. Но отвърна кратко:
– За мама.
Нищо повече не каза тогава, а аз не настоях, щото не ми е работа, повтарям си винаги. Но тази една дума ми остана в главата дълго.
Истината изплува на повърхността един четвъртък през юли, когато въздухът беше гъст като чорба, а по входа миришеше на кафе, прах и нагорещен асфалт от улицата. Бях точно навън, изнасях чувал с компост до навеса за контейнерите, когато видях Богомила да слиза по стълбите с букет маргаритки, в бежова рокля, на високи токчета, с леко почервенели очи.
Жените от пейката пак бяха насъбрани в пълен състав.
– О, пак с цветенца – подметна тази с пликовете. – Някои имат късмет.
– Или акъл – добави друга, подсмихвайки се.
И тогава Богомила се спря. За първи път, откакто я познавах, не продължи напред. Застана с букета притиснат до гърдите, погледна тези три жени без злоба, само с такава умора, сякаш носи нещо тежко от много дълго време сама.
– Права сте – каза тихо. – Тия цветя са за жена.
Настъпи мълчание. Дори аз, стоящ до контейнерите с чувала в ръка, спрях да се правя, че не слушам.
– За майка ми. В дом за стари хора е, в Коматево, плащам за това хиляда и четиристотин лева месечно, всяка стотинка от заплатата ми. Има алцхаймер. Понякога не знае коя съм. Понякога ме познава по парфюма – винаги нося същия, Lady Million, защото мама ми го купи преди петнайсет години и каза, че мирише като мен. Понякога ми вика „госпожица". А понякога ми вика „дъще". Миналата седмица, като отидох, ме погледна и каза: „Хубава ти е роклята, само косата си оправи." Плачех после в колата на паркинга двадесет минути. Но тоя ден ме позна. И за такви дни се обличам.
Никой не каза нищо. Чух само как някъде в далечината лае кучето на съседите от другия блок, онзи техен помияр, който винаги джафкаше по пощальона.
– Тия цветя не са от никакъв мъж. Купувам ги от собствената си заплата, по три-четири лева, за нейната стая. Защото като ги види, се усмихва. А като се усмихва, за момент усещам, че майка ми още е там.
Жената с пликовете сведе поглед към тротоара.
– Тая рокля не е за среща. Е за мама. Като бях малка, винаги ми повтаряше да не излизам от вкъщи занемарена, колкото и трудно да ми е. Учеше ме да гладя якички, когато бях на десет години, на старата дъска в кухнята на „Тракия". И сега, като ме вижда хубаво облечена, понякога си спомня онова момиченце.
Гласът й секна, но продължи да говори.
– Знаете ли кое боли най-много? Не че ме съдите. А че правите от това мръсна история, за която никой никога не е попитал.
Най-възрастната от трите, тази от четвъртия етаж, закри устата си с ръка.
– Ние… не знаехме, миличка.
– Знам.
Обърна се към спирката и тръгна, без да се обръща назад.
Жената с пликовете се разплака тихо, бършейки лицето си с ръкава на блузата.
Онази вечер, като се прибрах у дома, разказах всичко на жената. Замълча за момент, а после каза само: „Трябва да й занесем нещо за Коледа, Красимир, не цветя, нещо практично, щото тя сигурно няма време за нищо." Жената ми винаги мисли практично, даже след операция на тазобедрена става.
На следващия ден, като се връщах от пазара на „Съединение" с пликче пълно с картофи, видях как най-възрастната от тия три жени, госпожа Марийка, стои пред входа с малко букетче фрезии в ръка, чакаше Богомила да се прибере от работа. Като Богомила се появи, Марийка й подаде цветята.
– Не знаех какви обича майка ти, та взех фрезии. Струваха пет лева, толкова имах в себе си. Може… може да й ги занесеш утре от нас.
Богомила гледаше цветята по-дълго, преди да ги вземе.
– Обича фрезии – каза тихо. – Много ги обичаше.
От тоя ден нещо се промени пред нашия блок. Не веднага и не напълно, но достатъчно, за да се забележи. Жените от пейката спряха да шушукат, когато Богомила слизаше сутрин. Понякога питаха: „Как е майка ти?" Веднъж видях как Марийка остави под вратата й торбичка с ябълки и бележка: „За майка ти, може да й харесат."
Аз самият, когато отида сега до Коматево да видя приятел от работа, понякога се отбивам по пътя в цветарския с зелената тента и купувам букет фрезии – не за никой от семейството, просто защото като ги видя, си мисля за госпожа Бончева.
Видях я веднъж през прозореца, докато влизах в асансьора в тоя дом за стари хора – стоеше до леглото на майка си, оправяше й завивката, а после седна до прозореца с букета в скута и каза тихо:
– Дойдох, мамо. Винаги идвам.
