Казвам се Боряна Кавръкова и държа малък магазин за авточасти на улица „Опълченска“ в Пловдив, две врати по-надолу от автобояджийница. Двадесет и две години на същия ъгъл, та познавам тук май всеки майстор и всяка клиентка, която идва с рекламация. Госпожа Елена Радкова познавах отдалеко от някъде осем години – все със същото синьо яке, все с плик от зеленчуковата отсреща. Идваше понякога за масло за косачката или за крушка за фар, никога не се застояваше да приказва. Знаех само, че сервизът, в който работеше зетят й, едно време принадлежал на мъжа ѝ, покойния Тодор, а после – някак тихомълком – преминал на зетя.
Онзи вторник през април тъкмо имах доставка на филтри, та стоях до рампата, когато чух повишен глас зад оградата на сервиза. Беше Георги, зетят на госпожа Елена, мъж някъде на четиридесет, все със същия работен гащеризон с лепенка „Г. Петров – Бояджийство“. Говореше нещо от сорта, че сега това е неговата фирма, че тъщата да не се меси, защото никой тук няма нужда от нея пред клиентите. Не чух всичко, защото точно в този момент шофьорът от доставката ме питаше за подпис, но запомних едно изречение, понеже го каза много високо: че той инвестирал, че документите са на него и толкова по темата.
Госпожа Елена стоеше тогава до входа на офиса с найлонова торба в ръка, сякаш беше дошла по дребна работа, а се натъкнала на нещо съвсем друго. Не викаше. Остави плика на перваза, оправи каишката на чантата през рамо и влезе вътре. Аз пък трябваше да се прибирам, защото ме чакаше клиентка за нови чистачки, та не видях какво стана после.
По-късно, някъде след седмица-две, научих повече – от Радка, която чисти в сервиза три пъти седмично и понякога се отбива при мен за кафе, защото автоматът при тях се беше развалил още преди Коледа. Радка разказваше, че сервизът първоначално бил регистриран на Тодор Радков, че след смъртта му, преди около шест години, фирмата формално преминала на дъщерята, тоест жената на Георги, но нещо в документите се променило тихомълком, когато дъщерята родила второ дете и спряла да се занимава с фирмата. Георги тогава я убедил да прехвърли дяловете на него, защото „така ще е по-лесно с кредита за новия компресор“. Госпожа Елена, както твърдеше Радка, някога добавила към този сервиз солидна част от собствените си спестявания – шейсет и две хиляди лева, продала парцела от родителите си край Асеновград, за да помогне на зетя да вдигне халето. И сега се оказало, че на хартия от това няма нищо, ни лев, ни дял.
Не разбирам от фирмено право, не ми е работата, но разбирам, когато някой губи почва под краката си. Видях го с очите си две седмици по-късно, когато госпожа Елена дойде при мен за една обикновена вещ – гаечен ключ, защото в къщи ѝ се беше изгубил. Носеше папка, такава твърда, с ластик, синя. Държеше я под мишница като нещо, което не иска да изпусне от ръка. Попитах дали всичко е наред, защото изглеждаше като ненощувала, с тъмни кръгове под очите, но отговори накратко, че отива при нотариус на „Главната“ и че трябва да побързва, защото колата ѝ е паркирана на зебрата.
Всичко това приключи през май, в събота, точно когато на „Опълченска“ имаше битпазар и улицата беше отрупана с сергии. Помня го, защото трябваше да премествам щайги с филтри, за да направя пътека за количките. Около обед пред сервиза спря сребрист куриерски бус, от по-малките, и от него слезе мъж с пачка документи в плик с логото на адвокатска кантора. Питаше за Георги Петров, искаше да му предаде лично. Стоях точно на прага на магазина, защото нареждах реклама на тротоара, та видях цялата сцена като на длан.
Георги излезе от халето, бършейки ръцете си в парцал, и взе плика без особено изненадване – сигурно мислеше, че е поредна фактура от доставчика на автобоя. Отвори го там, на алеята, пред клиентите, които чакаха да вземат колите си. Видях как изражението му се променя, когато стигна до третата или четвъртата страница. Беше съобщение от окръжния съд, че по молба на Елена Радкова, в качеството ѝ на кредиторка и бивш реален съдружник, е образувано производство за връщане на вложена вноска в размер на шейсет и две хиляди лева заедно с лихвите, и че е подадена молба за вписване на залог върху имота на сервиза до окончателното изплащане. Радка ми го обясни по-подробно после на кафе, защото от право разбирам колкото от китайски, но смисълът беше ясен: госпожа Елена не се опитваше да си върне сервиза, а само да получи обратно това, което беше вложила от собствения си джоб, до стотинка, с платежно нареждане и нотариален акт за продажба на парцела в приложение.
Георги стоя с тази хартия още към петнайсет минути, облегнат на капака на фиата, с който точно се занимаваше. Не викаше, не хукна да звъни. Просто гледаше листа, сякаш чакаше буквите сами да се пренаредят. Клиентът, който стоеше наблизо, накрая попита дали взема колата днес, или да дойде утре.
Госпожа Елена не дойде онзи ден. Видях я чак във вторник, пак със същото синьо яке, пак с плика с покупки, само че този път не отиваше към сервиза, а право при мен, за крушка за велосипедна гума. Попитах я направо, защото вече не издържах от любопитство, вярно ли е онова, което хората говорят за залога. Отговори, че да, вярно е, че адвокатката ѝ го посъветвала още през април, щом чула онзи разговор през стената на офиса. Каза ми едно изречение, което запомних буква по буква, защото го изрече без капка превъзходство в гласа: „Не исках да му отнемам фирмата, Боряна, исках само да си взема обратно моите шейсет и две хиляди лева, защото от нещо трябва да живея, като дойде старостта“.
Сервизът уж продължава да работи, изплащането е разпределено на вноски, нещо около тридесет и шест месеца, както казваше Радка, а госпожа Елена получава превод първо число на всеки месец, точно толкова, колкото е определил съдът. Вече не идва на територията на сервиза, не наднича в офиса. Понякога я виждам как стои отсреща, чака автобус номер 12, със същия плик в ръка, и за миг поглежда към халето, преди да се обърне към спирката. Никога не питам повече, отколкото трябва. Продавам ѝ масло за косачката, връщам ѝ рестото и ѝ пожелавам приятен ден.
