Беше осем без двадесет сутринта, когато ми дойде есемес от банката. Стояла съм до пещта, ръцете ми целите в брашно, телефонът почти падна в тестото. Теглене в брой: 41 280 лева. От сметката на пекарната на улица „Граф Игнатиев“ в Пловдив. Сметката, на която трябваше да лежат трийсет хиляди резерва за вноската за новата пещ и подпис на наемен договор за следващите пет години.
Казвам се Елена Георгиева, на петдесет и осем съм, и тази пекарна отворих през две хиляди втора година, когато мъжът ми още беше жив и когато по-голямата ни дъщеря Мирела беше в трети клас. Двайсет и две години стоях там всяко утро от четири, вадех кифли, месех тесто за кваслени кексчета, които хората тук наричаха просто „Еленините“. Никога не съм си представяла, че ще стоя пред банкомата на „Цар Борис“ и ще броя колко всъщност ми остава.
Стефан, мъжът на Мирела, се появи в семейството преди седем години. Работеше в автосервиз на края на града, после опита с посредничество на недвижими имоти, после продаваше застраховки. Винаги нещо започнато, никога докарано до край. Като им се роди синът, ме помоли за заем за кола — две хиляди лева, за три месеца. Върна ги след година и половина, без лихва, със смях: „Мамо, нали сме семейство.“
Две години по-късно дойде с друго предложение. Седна при мен в кухнята, разпиля документи от счетоводството и каза, че можело да се спести от данъци, ако бъде официално „съсъдружник“. Имал приятел, който правил същото за фирма във Пазарджик и спестявал по три хиляди лева годишно. Аз никога не съм разбирала добре счетоводство, винаги го оставях на госпожа Калчева, моята счетоводителка. Но Стефан беше убедителен, имаше таблици, имаше цифри, имаше отговор на всичко, преди да успея да попитам.
Подписах пълномощно при нотариус на улица „Иван Вазов“ през март. Не го прочетох цялото — бяха осем страници, нотариусът имаше още двама клиенти отвън, Стефан каза, че е „само формалност за данъчните“. Повярвах му, защото беше мъж на дъщерята ми и защото бях уморена. Тогава не знаех, че това пълномощно му давало право да разпорежда със сметката на пекарната и с наемния договор на сградата.
Два месеца не подозирах нищо. После дойде есемесът за тегленето.
Обадих се на госпожа Калчева още от тротоара пред банкомата, дъждът ми течеше зад яката. Каза ми нещо, което ми взе дъха: Стефан преди седмица подписал анекс към наемния договор, в който като наемател стои той, не аз. А това теглене от сметката — било прехвърляне към лична сметка в същата банка, на името Стефан Колев.
Отидох у Мирела в единайсет на обяд, още с престилката. Стефан седеше на масата, ядеше, сякаш нищо не се беше случило.
„Стефане, къде са тези четиридесет и една хиляди двеста осемдесет лева?“
Погледна ме и се усмихна, сякаш питах нещо смешно. „Мамо, успокой се. Инвестирах ги. В сервиза, помниш, говорих за това на Коледа.“
„Не помня да си питал.“
„Нали съм съсъдружник. Имам право.“
Мирела стоеше в кухнята с чаша в ръка и мълчеше. Гледаше веднъж мен, веднъж мъжа си, а аз в този момент си помислих за нещо съвсем несвързано — че котката ни Муци точно тогава чегърташе по вратата, искаше да излезе, и никой не й отвори. Глупава мисъл в този момент, но се хванах за нея, иначе щях да закрещя.
„А договорът за сградата?“ попитах. „Защо там стои твоето име?“
„Защото е по-логично. Аз сега ходя да уреждам документите, ти си на печенето.“
Тогава разбрах, че не ставаше дума за данъци. Ставаше дума за това, че откакто му дадох пръст, взимаше постепенно цялата ръка — първо заем, после дял, после пълномощно, после сметката, после договорът за сградата. Всяка крачка изглеждаше малка и разумна. Общо ми взе почти всичко, което бях градила двайсет и две години.
Не закрещях. Излязох.
На следващия ден си уредих среща с адвокат, госпожа Петрова, на площад „Централен“, близо до катедралата. Донесох й пълномощното, наемния договор и извлечението от сметката. Прочете го два пъти, после ми каза фраза, която помня дума по дума: „Пълномощното може да се оттегли по всяко време, едностранно, и можете да го направите още днес следобед.“
Направихме точно така. В два часа бяхме при същия нотариус на „Иван Вазов“, където преди три месеца бях подписала онзи осемстраничен документ. Този път го прочетох цял, ред по ред, и подписах оттеглянето на пълномощното. Нотариусът веднага го изпрати в регистъра.
Адвокатката ми посъветва и още нещо, на което сама не бих се сетила: да подам сигнал в полицията в Пловдив за неправомерно разпореждане със сметка — не защото исках да съсипя Стефан, а защото без този сигнал банката нямаше да блокира личната сметка, където бяха отишли парите.
В четвъртък смених патроните на пекарната. Дойде ключарят от нашата улица, господин Балев, който държи работилничка на ъгъла, смени патрона за половин час, взе двадесет лева и отгоре на всичко ми донесе торбичка кифли, „за кураж“, каза. Засмях се за пръв път от три дни.
Банката ми потвърди, че въз основа на оттеглянето на пълномощното и подадения сигнал спира тегленето от сметката на получателя до изясняване на случая. От тези 41 280 лева накрая се върнаха 33 900 — останалото Стефан беше похарчил за капаро на две гуми и инструменти за сервиза, които задържа за себе си.
С Мирела не си говорихме десет дни. После дойде сама, без него, с малкото момче на ръце. Седна при мен в пекарната, на старото дървено столче, където навремето сядаше като момиченце и правеше домашните, докато печах.
„Мамо, не знаех, че е подписал без теб.“
„Знаеше за договора за сградата?“
Замълча. Това беше отговорът.
Няма да кажа, че наведохме веждите и всичко се оправи на момента. Разводът със Стефан тече и сега, съдът определи временни мерки за срещите с детето. Пекарната работи, наемният договор пак е на мое име, от миналия месец подписан за следващите пет години. На вратата окачих нова табела до старата, на която е изписано името на пекарната — „У Еленини“ — точно такова, каквото висеше от две хиляди втора година.
Стефан дойде веднъж до тази врата, около три седмици след всичко, искаше „само да поговорим“. Стоях на прага с кърпа на рамото.
„Нямам време“, казах. „Пещта ми работи.“
Затворих и заключих.
