Петдесет и осем лева. Толкова струваше пакетът памперси, който Веселина остави на касата в "Фантастико" на булевард "Витоша", докато търсеше картата си в чантата.
Касиерката чакаше. Ред се беше събрал зад нея — мъж с щайга бира, баба с пенсионна книжка в ръка. Веселина набра ПИН-а. Екранът показа червен текст: "Недостатъчна наличност".
Опита пак. Същото.
— Я извадете друга карта — каза касиерката, без да я гледа, вече сканираше стоката на следващия клиент.
Веселина остави памперсите на лентата и излезе без да каже дума. В джоба на палтото имаше точно дванайсет лева и монети. Детето — осемнайсет месеца, алергично към всяка марка освен тази — чакаше при баба си на улица "Опълченска", в тристайния апартамент, който Веселина даде под наем на дъщеря си и зет си Емил преди три години, когато двамата се ожениха.
Апартаментът беше неин. Купен с парите от продажбата на вилата във Трявна, която родителите й оставиха. Но от осем месеца наемът — четиристотин лева на месец — спря да идва. Емил каза, че фирмата му за ремонти на климатици върви зле, че ще оправи нещата до Нова година. Дъщерята, Ива, мълчеше, когато майка й повдигаше темата. Все едно да говориш на стена.
Веселина работеше като счетоводителка в малка фирма за внос на плочки във Враня, квартал в София. Заплатата й стигаше за наем на гарсониерата, в която живееше сама след смъртта на мъжа си, и за лекарствата за кръвното. Не стигаше за нищо друго. А сметката й в "Пощенска банка" тази сутрин показваше нула лева и трийсет и две стотинки.
Защо? Защото преди два месеца Емил я беляза в разговор, който тя не искала да повтаря дори пред себе си.
— Ти имаш пенсия на майка ти — каза й той тогава, седнал на дивана в собствения й апартамент, с бира в ръка, докато Ива кърмеше бебето в другата стая. — Защо не ни оставиш да ползваме сметката, докато минем този период? Само временно.
Тя нямаше пенсия на майка си. Нямаше нищо освен заплатата. Но Ива я погледна с очи, пълни с умора и с нещо, което приличаше на молба, и Веселина — както винаги — отстъпи. Дала им беше достъп до една от двете си сметки, "за спешни случаи", каза тя. Емил изтеглял оттам тристотин, петстотин лева на вноски, без да пита, без да звъни. Последният превод беляза остатъка на нула.
Веселина се прибра пеша — автобусът 76 не минаваше вече двайсет минути — и се качи на третия етаж, където живееше. Вратата на блока миришеше на мокри стълби и на боя, с която наскоро бяха пребоядисали парапета. Съседката отсреща, баба Радка, държеше вратата си открехната и подаваше глава.
— Пак не си намерила памперси? — попита тя, сякаш го знаеше отнапред.
— Намерих ги. Нямах пари да ги купя.
Баба Радка не каза нищо повече, само затвори тихо вратата си.
На следващата сутрин Веселина отиде в клона на банката на улица "Граф Игнатиев". Служителката, млада жена с табелка "Деница Костова", отвори сметката й на монитора и зачете движенията на глас, сякаш за да й покаже какво вече знаеше.
— Тук имате съвместен достъп, зададен на 14 март — каза Деница. — Искате ли да го прекратите?
— Да.
— Трябва ми подписът ви тук, и тук. — Пъхна формуляр с две графи, подчертани с химикал. — От утре сметката е само на ваше име. Другата личност няма повече достъп, дори ако се опита да влезе в приложението.
Веселина подписа. Ръката й не трепна — изненада се от това повече, отколкото от самия акт.
Излезе от банката с разписка в джоба и отиде право в апартамента на улица "Опълченска". Емил отвори по анцуг, с цигара в уста, въпреки че Ива му беше казвала стотици пъти да не пуши в коридора заради бебето.
— Тъст, какво правиш тук посред бял ден? — каза той с онзи полуусмихнат тон, с който обикновено печели спорове.
— Дошла съм да ти кажа две неща. Първо: достъпът до сметката ми е закрит от днес. Второ: наемът за този апартамент е четиристотин лева на месец, дължиш ми три хиляди и двеста за осем месеца. Имаш две седмици да платиш първия месец или да напуснете.
Ива се появи в коридора, с бебето на ръце, по пижама, косата сплъстена.
— Мамо, какво говориш, ние не можем просто…
— Можете. Апартаментът е мой. Нотариалният акт е на мое име, във "Фонд за недвижими имоти" го имам заверен. Говорих с юристка вчера следобед, казва се Силвия Тонева, кантора на улица "Бачо Киро". Ще ви изпрати писмено предупреждение до петък.
Емил пусна цигарата на пода на коридора, без да я стъпка.
— Ти сериозно ли ще изгониш собствената си дъщеря с бебе на ръце?
— Не изгонвам дъщеря си. Изгонвам наемател, който не плаща. Ти ще останеш или ще си тръгнеш — това го решаваш ти, не аз.
Тишина в коридора, нарушена само от бебешко хленчене. Ива седна на прага с детето, сякаш краката не я държаха.
Веселина извади от чантата си разписката от банката и я остави на масичката в антрето, до ключовете, които Емил държеше там винаги разхвърляни.
— И още нещо. Утре купувам памперсите, които детето ти носи. Ще ги оставям на баба Радка, тя ще ги предава. Няма да идват през теб.
Излезе. По стълбите чу гласа на Ива, висок, пречупен, да вика "мамо!" — но не се обърна.
Два дни по-късно Силвия Тонева звъннала по телефона, докато Веселина броеше остатъка в касовата книга на фирмата. Емил се обадил в кантората — искал да "уреди нещо по-човешко", без писма, без адвокати. Силвия му казала само едно: че плащането на наема се прави по банков път, с дата и основание в превода, и че след петък започва броенето на срока за напускане по закон.
Веселина затвори очи за секунда, после продължи да пише цифрите в таблицата. На бюрото й, до клавиатурата, лежеше разписката от банката — втората разписка, онази, която пазеше за себе си.
