Работя като касиер в банков клон в Пловдив вече единайсет години, на гишето до входа, където хората идват да теглят пари за капаро или да питат защо не им одобряват ипотека. Виждам ги през стъклото още преди да стигнат до мен — по стойката личи дали идват с добра новина или с лоша.
Онзи вторник следобед дойде жена на около трийсет и пет, с папка под мишница, прихваната толкова здраво, че кокалчетата й бяха побелели. Казваше се Йорданка, записах го от картата, когато плащаше такса за извлечение. Пред гишето извади калкулатор от чантата — истински, пластмасов, от онези с големи бутони, какъвто имаше майка ми на бюрото. Не телефона. Калкулатора.
— Апартаментът струва сто и десет хиляди — каза, по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Капаро дванайсет хиляди, значи остава кредит деветдесет и осем хиляди.
Аз самата нямам ипотека, живея под наем над химическо чистене на „Васил Левски", и миризмата на перхлоретилен сутрин се смесва с тази на кафето от автомата долу — но цифрите, които хората мърморят на гишето, съм ги чувала хиляди пъти. Знам как звучи изчисление, направено от страх, различно е от изчисление, направено от любопитство.
Йорданка чакаше одобрение за ипотека в „Пощенска банка" насреща, но дошла при нас да провери салдото си, защото майка й — Милка, собственичка на апартамента на „Солунска" — й била обещала да прехвърли жилището преди две години, след операцията на тазобедрената става. Чух това не от нея директно, а от колежката ми Веселина, която живее в същия блок на Йорданка и от три месеца й помага с документите вечер, след работа, на чаша боза в кухнята.
Милка не беше подписала нищо. Държеше апартамента на свое име и всяка Коледа повтаряше едно и също: „Ще остане за теб, не бързай." Докато през лятото, без да каже на никого, не го прехвърли с нотариален акт на по-малкия си син Пламен — трийсет и две годишен, разведен, собственик на автосервиз на изхода за Асеновград, който фалираше тихо от две години.
Веселина ми разказа цялата сцена, защото я беше гледала с очите си — дошла да върне тенджера на Йорданка точно в онзи ден. Пламен се появил в апартамента с папка от нотариуса, сложил я на масата до купата с грозде, и казал само: „Мама реши. Сервизът ми трябва обезпечение за кредит, иначе затварям до Нова година." Милка седяла на дивана, стискала дистанционното, без да го натисне нито веднъж през целия разговор. Телевизорът вървял на някакво кулинарно предаване, звукът почти нула.
Йорданка не викала. Веселина каза, че това било най-страшното — тишината в кухнята, докато дъщерята просто затворила папката, която си била донесла за сравнение — нейната, с разпечатани обяви за имоти, защото тя самата от две години спестявала за капаро за собствено жилище, вярвайки, че бащиният апартамент ще й бъде поне частично зачетен като начало.
На гишето при мен Йорданка не плачеше. Чукаше по калкулатора, после вдигна очи и попита направо:
— Ако изтегля ипотека за по-малък апартамент, някъде към осемдесет хиляди, каква вноска ще ми излезе?
Отговорих ѝ каквото знам от работата си — обясних за фиксираната лихва, за задължителната застраховка „Живот" към кредита, за това, че банките у нас гледат доходът да покрива поне три пъти по-висока сума от месечната вноска. При лихва около шест цяло и половина процента, за кредит от седемдесет хиляди лева за двайсет и пет години, вноската излиза някъде към четиристотин и петдесет лева, плюс данък сгради и застраховка, общо към петстотин. За да го одобрят комфортно, трябва доход минимум хиляда и осемстотин лева на месец — нейната заплата като счетоводител във верига дрогерии стигаше точно дотам, на ръба.
Тя затвори калкулатора с щракване, прибра го в чантата до фотокопие от скица на апартамент в квартал Тракия, трийсет и шест квадрата, на шести етаж без асансьор.
Не я видях повече в банката близо два месеца. Веселина ми съобщаваше новини на кафе — как Йорданка минала на свободна практика, взела допълнителни клиенти вечер, как Пламен звънял веднъж да пита дали не му трябва "временно" пари назаем за сервиза, и как тя му затворила телефона без дума.
После, в един петък в началото на октомври, Йорданка дойде отново — сама, без папка този път, само с телефона в ръка. Поиска банково извлечение за последния месец, за да го занесе на нотариус. Купила апартамента в Тракия — осемдесет и две хиляди, със собствен капитал десет хиляди, спестени през тези две години, плюс ипотека. Подписала договора предния ден.
Докато чаках разпечатката от принтера, тя извади телефона и ми показа, без да я питам, снимка на входната врата с нов секурит патрон — не на стария апартамент на майка й, а на новия, своя. Каза само едно изречение, докато прибираше листа в найлонов джоб:
— На Коледа ще го поканя на обяд. Но ключ от тази врата няма да получи никой друг освен мен.
Подаде ми касовата бележка за подпис, усмихна се кратко, на мен, не на себе си, и излезе през въртящата се врата към улицата, където автобус 20 тъкмо спираше на знака.
