Дървото на живота
Елица Мирчева приглади сребристата си блуза и седна на края на масата, там, където никой не я забелязва. Около нея банкетната зала на хотел „Шератон" в Пловдив блестеше от кристалните полилеи, а келнерите носеха табли с шампанско, сякаш всеки от тях струваше повече от месечната й пенсия.
Тя знаеше, че ще се случи нещо. Беше го усетила още от сутринта, когато свекървата на дъщеря й, Силвия Бакалова, я оглеждаше от глава до пети с онзи поглед, с който се оценява стока на тезгях.
Дъщеря й Божидара седеше до новия си съпруг Мартин и усуквала беше крайчето на покривката между пръстите си толкова дълго, че платът се беше навил на тънко въже. Цяла вечер беше чувала шепота зад гърба на майка й. Беше видяла, как Силвия сочи с поглед скромния костюм на Елица, купен преди три години от магазин за разпродажби на булевард „Руски".
— Мамо, недей — каза Мартин под носа си, когато видя майка си да става с чаша в ръка и да посяга към микрофона на подиума.
Но Силвия вече беше там, усмихната, с диамантена огърлица, която проблясваше под светлините.
— Скъпи приятели — започна тя с онзи сладникав тон, който познаваха всички в залата, — искам да кажа няколко думи за избора на сина ми.
— Разбира се, аз си представях друга снаха. От нашите кръгове. С подходящо потекло. — Пауза, театрална, преценена до секундата. — Но любовта, както знаем, не пита. Той се влюби. В скромно момиче от много обикновено семейство. Какво да се прави, ще го преживеем някак.
Елица гледаше покривката пред себе си и бавно гладеше с длан една гънка в плата, сякаш можеше да я изчисти завинаги.
— Само че — продължи Силвия, оглеждайки залата с крайчеца на окото, — изглежда, сега ще трябва да издържаме не само младоженците, но и цялото им семейство. Защото когато майката цял живот е готвачка в училищен стол…
Част от гостите се засмяха неловко. Други извърнаха поглед към чиниите си.
— Погледнете я само. Дори прилична рокля не си е позволила. С заплата на готвачка в столова, както знаете, човек не може да си позволи лукс — нито тук, нито където и да е другаде.
Божидара стана от масата толкова рязко, че столът й изскърца по паркета, и побягна към тоалетните. Мартин я последва, но Силвия вече не гледаше към тях.
— Но това няма значение — добави тя, поставяйки обратно микрофона с доволна усмивка. — Дъщерята извади късмет. Няма да трябва да мие тенджери до пенсия като майка си. Ще живее в охолство. За наша сметка.
Столове се отместиха с тих скърцащ звук. Една от приятелките на Силвия сложи ръка на нейната, сякаш за да я спре, но тя се дръпна рязко и се облегна назад, доволна от себе си.
Беше казала всичко, което искаше.
Елица се изправи. Сгъна салфетката, остави я до чинията си и погледна Силвия.
— Благодаря ви за откровеността — каза тя.
Гласът й леко потрепери на последната сричка, но тя продължи, без да му обърне внимание.
— Двадесет и осем години готвих за деца в училищна столова на булевард „Пещерско шосе". Имам огрубени от топлата вода ръце и варикоза на двата крака от стоене пред котлоните, но не се срамувам от никое от тях.
Силвия се усмихна язвително, готова да отвърне, но Елица направи крачка напред към подиума.
— Може би на всички щеше да им е по-лесно, ако мълчах. Но тази вечер няма да мълча.
— Да, работех в училищна столова. Ставах в пет сутринта, за да сваря картофената чорба, преди децата да дойдат на първия час. Зимите, когато парното у нас спираше заради сметка, която не можех да платя, слагах два чифта чорапи и отивах на работа, защото там имаше топло и можех да сложа чиния пред някое дете, на което вкъщи може и да нямаше нищо за ядене.
Силвия скръсти ръце на гърдите си, видимо раздразнена.
— Но това, което вие не знаете, госпожо — каза Елица, вперила поглед в нея, — е защо точно аз се оказах там.
Тя се обърна леко към гостите.
— Съпругът ми беше парамедик в Центъра за спешна медицинска помощ в Пловдив. Една нощ загина при катастрофа, опитвайки се да извади хора от смачкана кола на пътя за Асеновград. Беше слязъл от линейката, когато друг автомобил изгубил управление и го удари.
Силвия застина. Усмивката изчезна от лицето й за части от секундата, но залата вече не гледаше към нея. Всички гледаха Елица.
— Той имаше застраховка „Живот" — петнайсет хиляди лева. С част от тях платих тогава дълговете и ковчега, останалото прибавих към сметка, която отворих на името на Божидара. От заплатата си слагах там по петдесет, по сто лева, когато успявах — имаше месеци, когато слагах само двадесет, защото бяха дошли сметките за ток, и месеци, когато не слагах нищо. Двадесет и осем години правех така. Не ви казах за тази сметка, защото не исках никой да мисли, че дъщеря ми се омъжва заради пари.
Тя извади от чантичката си плик, леко измачкан, с печата на „Общинска банка — Пловдив, клон Централна поща". Остави го на масата, точно пред празния стол на Божидара.
— Тук е книжката. Около четиридесет хиляди лева — не помня до лев, честно казано, защото никога не съм ги броила с мисълта, че ще ги показвам на някого. Събирани, докато чистех маси и миех съдове в кухнята на училище „Отец Паисий". Това е зестрата, за която говорихте преди малко. Не е вила в Созопол. Но е труд на една майка, която искаше дъщеря й да започне живота си с нещо свое.
Божидара се беше върнала тихо от тоалетната и стоеше на прага. Когато чу последните думи, прекоси залата, взе плика от масата и го притисна до гърдите си с двете ръце, без да каже нищо. Мартин застана до нея и сложи длан върху нейната, върху плика.
— Вие имате право на вашето мнение за мен, госпожо Бакалова — каза Елица. — Но утре с дъщеря ми отиваме в банката и аз прехвърлям сметката изцяло на нейното име. А аз ще се прибера в апартамента си на „Коматевско шосе", където живея сама от единадесет години, и вдругиден пак ще стана в пет, защото децата пак ще дойдат гладни.
Тя взе чантичката си и тръгна към изхода. На прага спря само колкото да намести ремъка й на рамото — закопчалката беше малко изкривена и й пречеше от началото на вечерта — и излезе.
Силвия остана на подиума с микрофона в ръка. Една от приятелките й посегна към чашата си с вино, отпи, но не каза нищо. Божидара продължаваше да стои с плика до гърдите, а Мартин тихо махна на келнера да донесе чаша вода.
