— Нека ражда сама — каза тя и се усмихна, както се усмихва човек, който е решил нещо отдавна. — Болката ще я научи на малко уважение.
Бях на тридесет и осем седмица. Коремът ми беше толкова голям, че не можех да завържа сама връзките на обувките, а те обсъждаха полет в седем сутринта от летище Варна до Анталия.
— Ако започне, викаш Бърза помощ — каза Радо, без да ме погледне. Взе паспорта от чекмеджето в хола, същото чекмедже, в което преди две години прибрах документите за апартамента във Варна, купен с парите от продажбата на бащиния ми имот в Провадия.
Не плаках. Стоях до прозореца на третия етаж и гледах как товарят куфарите в такси. Веселина ми намигна — не злобно, а с онова доволство, което идва от сигурност, че никой няма да ти възрази.
Пет дни на море, рая и ракия на верандата на хотел в Анталия — докато аз оставах сама в апартамента, който трябваше да бъде наш.
Но имаха един пропуск. Не очакваха какво мога да направя, когато спра да се страхувам.
Казвам се Милена, съм на тридесет и три години, работя като счетоводител в транспортна фирма във Варна. Срещнах Радослав преди шест години на сватба на обща позната в Балчик. Беше от хората, които умеят да влизат в стая и да карат всички да се чувстват важни — включително мен. Веселина отначало ме харесваше. После разбрах защо: мислеше ме за наивна.
Апартаментът в квартал "Чайка" беше купен на мое име заради парите на баща ми — той почина, когато бях на двадесет и осем, и остави малко наследство, достатъчно за първоначалната вноска. През лятото Радо започна да ме убеждава да го "преобразуваме" на съвместна собственост "за удобство при кредита" — говорихме за това цяло лято, той дори ми показа бланка на пълномощно, но дотам, да отидем заедно при нотариус, не се стигна. Все намираше причина да отложи — работа, клиенти в автомонтажната, "другата седмица". Аз, бременна в четвъртия месец, бях благодарна, че темата заглъхва сама.
През същата седмица, в която те летяха към Турция, аз седях на кухненската маса във Варна с разпечатка на банковото приложение и папка, която Радо мислеше, че не съм видяла. Беше я забравил зад стария бойлер в мазето — глупава грешка на човек, който никога не е очаквал, че жена му ще слезе там сама с фенерче, защото търси коледните украси.
В папката имаше три неща.
Първото: договор за заем от 60 000 лева, който Радо беше взел от фирма за бързи кредити, с нотариално пълномощно за ипотека на апартамента ми — пълномощно, подписано с моето име, докато аз спях следобед през август.
Второто: три превода от моята лична сметка в "Пощенска банка" към фирмата му за автомонтаж, всеки по 8 000 лева, направени между март и юни, с подпис, който приличаше на моя, но не беше моят. Проверих го три пъти на лист хартия до истинския.
Третото: писмо от счетоводителя на фирмата, в което се споменаваше, че без "допълнителен капитал от съпругата" работилницата ще обяви несъстоятелност до края на годината.
Затворих папката и седях дълго в тъмната кухня, слушайки как бебето се върти в мен.
На другата сутрин се обадих на адвокатката си, Петя Георгиева, с която работя от години по счетоводни въпроси на фирмата. Разказах всичко. Тя мълчеше, после каза само:
— Милена, имаш право на нотариална покана за оспорване на подписа до понеделник. Пълномощното е нищожно, щом подписът не е твой — няма как да е засегнало собствеността ти. И имаш право да блокираш съвместните карти, защото парите в тях са твои по произход. Направи го сега, не след раждането.
Направих го в същия ден. Отидох до клона на банката във Варна, с голям корем, в шлифер, защото навън духаше октомврийски вятър, и подадох молба за временно блокиране на всички карти, свързани с общата сметка, позовавайки се на заведен иск за злоупотреба с подпис. Служителката, млада жена с кестенява плитка, ме погледна за секунда по-дълго, отколкото е нужно, и после просто каза: "Ще отнеме двадесет минути."
Смених и бравата на входната врата същия следобед — не от злоба, а защото ключарят, когото повиках, докато слагаше новата секретна система, подхвърли между другото: "Жена ми веднъж смени ключовете, след като брат ми ги направи дубликат без да пита. Понякога трябва просто да решиш кой влиза и кой не."
На третия ден от тяхното отсъствие постъпих на преглед в родилния дом във Варна — само с профилактична цел, лекарят каза, че всичко е наред, бебето е с главичка надолу, остава седмица-две. Седнах сама в чакалнята, с ехографията в ръка, и усетих нещо като спокойствие, което не помнех откога не бях изпитвала.
На петия ден Радо и Веселина се върнаха. Таксито спря пред блока в девет вечерта. Чух от балкона как се смееха, преди да видят.
Ключът не влезе.
Радо звъня три пъти, после започна да чука. Излязох на балкона, увита в шал, и погледнах надолу.
— Милена! Отвори, какви са тези игри! — Гласът му беше остър, с онзи тон, който използваше, когато смятал, че просто не го разбирам.
— Картата ми не работи — викаше Веселина от тротоара, държейки телефона с опит да плати за такси. — Какво е станало с картите?
— Говорих с Петя Георгиева — казах спокойно. — Утре сутрин имате среща с нея в кантората на улица "Преслав". Нося документите за заема от 60 000 лева, който Радо е взел с фалшиво пълномощно върху апартамента ми, и трите превода по 8 000 лева с подправен подпис. Полицията вече е уведомена за фалшифициране на документ.
Настана мълчание, такова, в което се чува само автомобилен клаксон някъде по улицата.
— Милена, не знаеш какво говориш — започна Радо, но гласът му трепереше вече.
— Знам точно какво говоря. И знам, че работилницата фалира до декември, ако не вкараш "допълнителен капитал от съпругата". Прочетох писмото от счетоводителя ви.
Веселина пребледня и седна на бордюра, държейки чантата с несъществуващи повече пари в нея.
На следващата сутрин, в кантората на Петя, Радо не отричаше подписа — не можеше, графологичната експертиза бе категорична. Подписа предварително споразумение: връщане на 24 000 лева от трите превода до март, отказ от всякакви претенции към апартамента в "Чайка" и изрично потвърждение, че пълномощното и ипотеката са нищожни — апартаментът си остава изцяло мой, както е бил през цялото време. Иначе — наказателно производство за документно престъпление.
Бебето, момиченце, се роди осем дни по-късно, във Варна, с майка ми до мен и без Радо в чакалнята — той беше на път към офиса на адвоката да подписва последните листове.
Веселина не дойде в болницата. Изпрати само есемес: "Поздравления." Не отговорих.
Апартаментът в "Чайка" е мой, с нова брава и ключ само за мен и за дъщерята. Тази вечер седя до нея, докато заспива, и слушам как дъждът блъска по стъклото на прозореца до леглото й. Папката с договора и трите банкови извлечения стои в заключено чекмедже в хола. Вече почти не си спомням какво имаше в него.
