В понеделник трябваше да откарам Атлас обратно в приюта. Дори сега, докато пиша тези редове, ми е трудно да го призная: наистина бях готов да го направя.
Казвах се Радостин Генов, живеех в Пазарджик, в къща с двор на края на „Иван Вазов“, и до преди три седмици мислех, че съм добре подготвен за куче. Грешах.
Атлас беше кръстоска — явно някъде назад в рода му имаше карпатска овчарка, защото тежеше поне петдесет килограма, козината му беше сплъстена като навята преспа под оградата, а лапите приличаха на две лопати. Погледът му винаги изглеждаше зает с нещо друго, с мисъл, която не възнамеряваше да сподели с мен.
Три седмици той превърна живота ми в непрекъсната тревога. Не хапеше чехли, не вилнееше нощем. Правеше друго — бягаше. Двуметрова ограда? Намираше мястото, където пръстта омекваше след дъждовете, и започваше да копае. Не бях мигнал, а вече имаше дупка под телта — точно колкото да провре плещите си. Заключена порта? Беше се научил да бута резето с муцуна, да го тегли и натиска, докато то поддаде. Правеше го така уверено, сякаш го бе упражнявал цял живот.
Всеки ден, докато бях на работа в сервиза на булевард „Александър Стамболийски“, той намираше начин да изчезне. И всеки ден общинската служба за бездомни животни го откриваше на няколко километра от дома — изтощен, кален, понякога с окраваена лапа, подвита под тялото, сякаш бе извървял път, който никой не би трябвало да минава сам.
Глобите се трупаха. Тревогата ми — също. Но най-лошото не беше в парите. Най-лошото беше усещането, че губя нещо, без да разбирам какво.
— Той не иска да е тук, — казах веднъж на сестра си Велислава. — От тези кучета е, които бягат. Не е моят.
Вела мълчеше. Гледаше как Атлас лежи в ъгъла на терасата, уж слуша разговора ни с едно ухо, а всъщност е някъде далеко, в своя свят.
— Може просто… търси нещо, — каза тя внимателно.
Тогава само махнах с ръка. Когато си изтощен, всичко ти се струва просто: или кучето е „твое“, или не е. Или е благодарно, или е проблемно. Бях прекалено уморен да мисля по-надълбоко.
Вчера беше събота. Бях си вкъщи. И този път тръгнах след него.
В десет сутринта Атлас започна да обикаля коридора напред-назад, сякаш някой го притискаше отвътре. Застиваше до вратата, скимтеше, чегърташе с лапа по дървото, обръщаше се към мен с поглед, който сякаш искаше да каже: „Ела. Трябва. Сега.“
Стоях с чашата кафе и усещах как отново всичко в мен се стяга при мисълта: ей сега ще се откъсне и пак ще побегне. И тогава изведнъж ми дойде наум — щом така или иначе смятам да го върна в приюта, поне веднъж трябва да разбера накъде толкова упорито се опъва.
Отворих вратата.
— Добре, — казах високо. — Но този път идвам с теб.
Атлас не се втурна към близкия парк. Не хукна подир котка. Веднага наведе муцуна към земята и тръгна — равномерно, бързо, с онова съсредоточение, от което те побиват тръпки, защото не прилича на разходка, а на задача.
Вървя дълго. Минахме през няколко улици, после още няколко. Аз изоставах, защото той беше едър и сигурен в маршрута си, а аз — човек, който до вчера си мислеше, че държи живота си под контрол. Оказа се, че не всичко контролирам.
Стигнахме до обходния път за Пловдив. Спрях се като вкопан, сърцето ми заблъска в ребрата: няма да ме поведеш там, нали?
Поведе ме. Изчака просвет между камионите и се хвърли напред, сякаш пътят му беше роден. Едва не си изкълчих крака, докато тичах след него, а в главата ми се въртеше само едно: „Господи, само да не го блъснат.“
Преминахме. После той се вмъкна в гъсталак от къпини — трънливи, непроходими, такива, че веднага си скъсах якето и издрах ръцете. Съсках от болка, ругах, а той не спираше. Провря се там, където хората обикновено не стъпват. Защото хората там „просто така“ не отиват.
И тогава рязко спря. Пред нас имаше изоставена селскостопанска барака, полусрутена, с ламаринен покрив, провиснал на една страна — останка от нечие стопанство, което бе престанало да съществува преди години. Вратата, по-точно процепът, където вратата трябваше да бъде, беше тясна, точно колкото едно едро куче да се провре.
Атлас пъхна глава вътре, после цялото тяло, и от бараката долетя звук, който не бях чувал от него никога — нещо средно между вой и вопъл, тих, тревожен.
Клекнах, бутнах изкривената дъска встрани и влязох след него.
В ъгъла, върху купчина стари чували, лежаха три кученца, едва на няколко седмици, слепи все още, увити едно в друго. До тях — четвърто, неподвижно, по-малко от останалите. А между тях — нещо, което ме накара да спра да дишам за секунда: стар нашийник, с метална табелка, почти без боя, с избелял надпис „Шипка“.
Атлас легна до кученцата, допря муцуна до по-малкото, издаде пак същия тих звук. Не беше бягал от мен. Не беше бягал от двора. Беше се връщал тук — всеки ден, при всяко изпускане на пазач, при всяка пролука в оградата — защото някъде в тая барака беше оставил преди нас своите кученца, или кученцата на кучка, която вече не беше жива и чиято табелка лежеше до тях като единственото доказателство, че някога тук е имало стопанка.
Обадих се на Вела от самата барака, с треперещ глас, без да успявам да обясня веднага. После се обадих на ветеринар, с който работех — доктор Емилов от клиниката на булевард „Отец Паисим“ — и той дойде с бус до разклона на трасето, защото нататък кола не влизаше.
Малкото кутре не оцеля — беше твърде слабо вече, когато го намерихме. Другите три прегледахме на място, после закарахме, увити в одеяла, в клиниката. Шипка — явно майката на кученцата, по нашийника — доктор Емилов предположи, беше загинала при удар по трасето, вероятно преди месец, месец и половина, съдейки по състоянието на тъканите около табелката. Атлас я беше познавал. Може да са били от същото ято бездомни, преди приютът да прибере него, а тя да изчезне.
От приюта на улица „Юндола“, откъдето бях взел Атлас, никой не ми каза нищо за друга кучка. Но жената там, госпожа Денева, когато чу историята, само кимна бавно:
— Той беше докаран сам, бездомен, от същия район. Вероятно знаеше повече, отколкото ние предполагахме.
В понеделник не го върнах в приюта.
Вместо това отидох с него в общинската ветеринарна служба и подадох документи за официална регистрация на Атлас на свое име — платих такса от трийсет и два лева, взех новия му паспорт и чипирах го, за да спра глобите веднъж завинаги. После минахме през железария на „Target“ и купих нова мрежа, по-висока, по-дълбоко вкопана в земята — не защото исках да го затворя по-здраво, а защото вече знаех: той няма да бяга от мен. Той ще бяга само ако отново усети, че някъде остава недовършена работа.
Трите кученца, след две седмици карантина, отидох да взема от клиниката на доктор Емилов. Едно останало при мен, едно отишло при Вела, трето — при колега от сервиза, който отдавна си търсеше куче.
Атлас вече не копае под оградата. Вечер лежи на терасата с едното от кученцата, свито между лапите му, и гледа двора така, както гледаше пътя онзи ден — спокойно, сякаш вече няма нищо, за което да бяга.
