Тодор стоеше насред хола. Бузите му бяха зачервени от яд, а годеницата му Мартина плачеше толкова силно, че се чуваше през тънките стени на панелния апартамент в „Дружба“ чак до стълбищната площадка. Държах чаша лайков чай, вече изстинал, и гледах и двамата. На дивана ми, купен на старо след раздялата с жена ми преди осем години, седеше Мартина с изражението на дете, на което са отнели любимата играчка. А аз се чувствах като натрапник в собствения си дом.
– Не ви изхвърлям – гласът ми беше по-спокоен, отколкото очаквах. – Давам ви три месеца. Така се разбрахме.
– Разбрахме се? – Мартина избърса носа си с ръка. – Сега ще ни поставяш условия? След всичко, което направихме за теб?
Още се питам какво имаше предвид. Може би че Тодор от време на време изхвърляше боклука. Или че Мартина веднъж седмично донасяше пресни кифли – с моите пари, разбира се, защото тя „купуваше само най-необходимото“.
Преди година и половина, когато им предложих да се пренесат при мен, ми се струваше напълно логично. Тодор и Мартина живееха в миниатюрна гарсониера на „Слатина“, плащаха петстотин лева наем и почти нищо не успяваха да отделят настрана. Мечтаеха си за собствено жилище, но без първоначална вноска никоя банка не искаше да разговаря с тях.
– Тате, най-много година, година и половина – беше обещал Тодор при нанасянето. – Ще участваме в разходите. Ще спестим и ще се изнесем пак.
Бях в средата на петдесетте, живеех сам след развода. Тристайният ми апартамент беше твърде голям за един мъж и особено тих вечер. Мислех си, че ще ми се отрази добре. Малко живот в жилището, гласове, мирис на сготвено.
Първите седмици наистина бяха приятни. Мартина сложи кошничка с прясна градинска чубрица и магданоз на перваза в кухнята, Тодор смени уплътнението на течащия кран в банята. В неделя готвехме заедно кюфтета с пюре – както навремето, когато Тодор беше малък и майка му тъкмо се беше изнесла.
После дойдоха дребните неща.
– Знаеш ли, тате, тази евтина маргарина от „Кауфланд“ по-добре недей да я ядеш. Само химия е – казваше Мартина, инспектирайки хладилника ми, сякаш е неин.
Скоро престана да ме пита и започна да разпорежда. „Тате, не слагай това тук. Тате, сутрин не влизай в кухнята, имам видеоконферентни срещи. Тате, телевизорът наистина е шумен, може ли слушалки?“
Отначало отстъпвах. Младите имат други навици, убеждавах се. Преместих нещата си от банята в малка пластмасова кутия под мивката. Пазарувах в понеделник в седем сутринта, когато Мартина имаше онлайн срещи. Вечер се затварях в спалнята и гледах сериали на лаптопа със слушалки – докато двамата седяха на дивана ми в хола и се смееха на старата ми настолна лампа.
Най-тежко ми беше, че синът ми мълчеше. Момчето, което бях отгледал сам, с което останахме двамата след раздялата. Когато опитвах да поговоря с него, той махаше с ръка.
– Тате, не се самонавивай. Мартина е стресирана от работа. Просто я остави на мира.
След десет месеца престанаха да участват в разходите. Тодор загуби комисионната от продажбите, Мартина каза, че фирмата ѝ намалила бонусите за тримесечието. Разбирах ги. Наистина, самият аз бях имал достатъчно години, в които обръщах всеки лев по два пъти. Но виждах и новите обувки на Мартина от онлайн магазина, пакетите с козметика, удълженото уикенд на Слънчев бряг и куриера, който спираше пред вратата поне три пъти седмично.
Когато попитах колко са успели да спестят дотук, Тодор ме изгледа така, сякаш го бях обидил.
– Не искам да ме следиш. Но нали ставаше дума за една година.
– И какво? Сега ще ни отчиташ всеки лев ли?
Истинският прелом дойде в един четвъртък през ноември. Прибрах се по-рано от ортопеда, защото прегледът мина по-бързо от очакваното. Вратата на спалнята ми беше затворена – аз никога не я затварям. Вътре стоеше Мартина и прибираше дрехите ми от закачалката в кашон за багаж.
– Трябва ни голямата стая. Тодор спи зле на дивана.
– Но нали ти работиш предимно в хола? – В момента, в който го изрекох, усетих как примката се стяга.
– Тук светлината е по-добра. За срещите ми.
Стоях на прага и тогава дойде мигът, в който реших, че повече няма да отстъпвам. Не викнах. Точно затова собствената ми фраза прозвуча толкова окончателно.
– Имате време до края на февруари.
Тодор дойде при мен същата вечер. Не попита какво се е случило. Веднага застана на страната на Мартина.
– Тате, преувеличаваш. Тя просто искаше да пренареди малко.
– Точно затова малко уважение нямаше да е излишно.
От онази вечер синът ми почти не разговаря с мен. Мартина се обади на сестра ми и ѝ разказа, че съм безсърдечен и съм ги „изритал на улицата“. Сестра ми ми звънна и предпазливо попита дали не мога да проявя още малко търпение. За да не се караме.
Защо мирът в семейството винаги означава, че точно аз трябва да отстъпвам?
Нощем понякога лежа буден и си спомням Тодор като малко момче, което се вмъкваше в леглото ми, когато е сънувал кошмар. Тогава гърлото ми се стяга. Но на следващата сутрин отново виждам кашоните, в които Мартина тъпчеше ризите ми. И ставам, слагам чайника и броя дните до края на февруари на пръсти.
На сутринта на 24 февруари стоях в кухнята и пишех списък. Не за пазар. А за себе си: да се обадя на фирма за мебели, да поръчам извозване на едрогабаритни отпадъци, да потърся наемател. Бях започнал да допускам мисълта за друг живот. Двустаен апартамент в квартал „Овча купел“. Балкон за лятото. По-малка площ, но и по-малко чужди кашони.
В девет часа точно пред блока спря камионче. Двама мъже от транспортна фирма изнесоха надолу по стълбите кашоните с книгите на Мартина и фитнес уреда на Тодор. Стоях до прозореца с чаша кафе и сандвич, който не бях докоснал, и гледах как синът ми затръшва вратата на камиончето. Не се обърна.
После настъпи тишина.
Подредих апартамента, парче по парче. Проветрих всички стаи, макар навън да имаше едва три градуса. В банята махнах празния тубус паста за зъби, който Мартина беше оставила на ръба на мивката, и върнах собствената си четка на полицата. Не в пластмасовата кутия.
Следобед телефонът ми иззвъня. Тодор.
– Тате, подписахме депозита за новия апартамент. Но ни трябва и първият наем. Може ли да ни преведеш осемстотин лева? До заплата.
Стоях в хола и гледах голата стена, където преди беше окаченият плакат на Мартина. Дюбелът все още стърчеше.
– Не – казах.
– Как така не?
– Получихте предизвестие. Три месеца. Изтекоха.
– Наистина ли ни зарязваш точно сега?
– Тодор – казах, – година и половина готвех, чистих, мълчах и отстъпих спалнята си. От днес отново съм наемател в собствения си апартамент.
Затворих.
На следващата сутрин извадих документите за извозване на отпадъците от кухненското чекмедже и се обадих на фирмата за мебели. Не поръчах нов диван. Поръчах нов ключ за входната врата и смених бравата. Ключарят дойде още същия ден. Платих в брой, седемдесет лева за усещане, което не бях изпитвал от година и половина: когато някой позвъни вечер, аз решавам дали да отворя.