Казвам се Николай Ганчев и от единайсет години съм зет в тази къща. Тъщата ми, Илияна Радева, ме гледаше накриво още от сватбения обяд — усетих го, докато режехме тортата, по начина, по който тя гледаше ръцете на дъщеря си, а не моите.
Оженихме се с Мила през есента на 2015-та, в ресторант край Тримълбашкия мост. Аз бях на трийсет и осем, тя — на двайсет и девет. Работех в автосервиз на баща ми на изхода към Асеновград — дребен бизнес, три ями, компресор, който вечно засичаше. Илияна беше счетоводителка в общината, свикнала цифрите да излизат точно, и явно очакваше същото от зетьовете си. Аз не излизах точно.
Не бях звездата, за когото тя мечтаеше за дъщеря си. Идвах на семейните обеди в работен гащеризон, защото не смогвах да се преоблека, миришех на масло за скорости, а веднъж — признавам — заспах на дивана й по средата на разговор за някаква нейна колежка. Тя не ми го прости с години.
Истината е, че никога не съм искал да ставам „зетят с гаража". Баща ми почина, когато Стефан, синът ни, беше на три години, и сервизът остана на мен — с двайсет и две хиляди лева дългове по лизинг за компресора и вдигача. Илияна знаеше тази сума наизуст, защото я споменаваше на всяка Коледа, сякаш ми напомняше присъда.
Тя виждаше провал. Аз виждах масата, на която баща ми обядваше всеки ден в 13 часа с термос кафе и сандвич с луканка, докато ми обясняваше как се центрова волан. Тя не знаеше, че вечер, след като затворя ролетните врати, сядах на неговия стол и не палех лампата — просто седях десет минути в тъмното, преди да се прибера.
Мила се опитваше да бъде мост между нас. Носеше ми обяд, докато майка й я чакаше в колата отвън, защото не искаше да влиза в „това място". Веднъж дъщеря ни Ивет — тогава на пет — попита защо баба не идва да гледа как дядо ѝ поправя колички играчки на тезгяха. Никой не ѝ отговори.
Обратът дойде миналата пролет, на рождения ден на Илияна — навършваше шейсет и осем. Седяхме на терасата на апартамента ѝ във Въстанически квартал, тя отвори плик с документи и обяви пред цялата маса, при внуците, при Мила, при сина ѝ Пламен, че преотстъпва вилата в Бачково на Пламен и съпругата му — „защото те поне имат стабилна работа в банка".
Никой не спомена мен. Все едно единайсет години не бяха се случили.
Мила стана от масата, без да каже дума, и излезе на балкона. Аз останах — не от гордост, а защото Ивет ме държеше за ръкава и питаше защо мама плаче.
Не се скарах с тъщата тогава. Прибрахме се вкъщи и на другия ден отидох сам в сервиза по-рано от обичайното. Взех папката с документите на бизнеса — тази, дето стои в чекмеджето под касовия апарат — и седнах на бащиния стол с лампата запалена, за първи път от години.
Обадих се на счетоводителката ни, Диана, и ѝ казах да преизчисли всичко: колко дължим, колко имаме, колко можем да отделим. Оказа се, че за единайсет години сервизът беше изплатил лизинга, купил втори канал за ремонти и вече носеше чиста печалба от около осем хиляди лева месечно. Илияна никога не попита за тези цифри — защото не ѝ трябваше сервизът, трябваше ѝ да продължи да ме държи като длъжник пред цялото семейство.
Три седмици по-късно тя дойде у нас с претенция — искаше Стефан, вече десетокласник, да прекара лятото при чичо си в Бачково, „да види как се живее прилично", докато той всъщност искаше да остане с мен в сервиза, защото учеше да заварява ауспуси на стар мотор. Каза го пред нея направо: „Не искам вила, искам да съм с татко."
Илияна замълча за момент, после отвори чантата си да извади плик с пари — обичайният ѝ начин да затвори всеки спор.
Тогава извадих собствената си папка. Показах ѝ нотариалния акт, който бях подписал сутринта: прехвърлях дела на сервиза, който бях обещал на Мила при женитбата ни, изцяло на нейно име — не заради развод, а защото исках да е ясно кой има право на думата в тази къща оттук нататък. И казах на тъщата, спокойно, без да повишавам тон, че от сега нататък сметките на Стефан за колежа — двеста лева месечно за курс по автомонтьорство — ще ги плаща сервизът, не банковата ѝ карта, и че вилата в Бачково може да остане на Пламен, никой не я иска.
Тя ме погледна дълго, после прибра плика обратно в чантата. Не каза нищо повече за вилата.
Излезе от къщата ни онази вечер сама, без да изчака дъщеря си да я изпрати до колата. Ивет ме попита защо баба не се сбогува с целувка както преди. Казах ѝ, че баба бърза.
От есента Илияна не е стъпвала в сервиза, но всяка втора неделя праща по Мила по един буркан кисело зеле — без бележка, без обаждане. Мила го слага в килера до бащиния стол, който вече е и моят, и не казва нищо. Аз също не питам.