Асен Тодоров работи като нощен пазач в зоопарка на Стара Загора вече единайсет години. Ето какво разказва той за деня, когато животно на осемнайсет години на косъм не му коства работата — и за снимката, която обиколи цял свят.
Онази сутрин дежурех от шест. Есен беше, началото на октомври, и в клетките миришеше на мокра слама и на онзи специфичен, леко кисел дъх, който тръгва от вътрешния двор след дъжд. По телевизора в стаичката на охраната вървеше сутрешният блок на bTV — с изключен звук, само картина, защото не обичам да слушам новини, докато пия кафето си.
В девет пристигна ветеринарният екип от Софийския зоопарк — идват при нас на консултация, откакто миналата година решихме да участваме в европейската програма за размножаване на застрашени видове горили. При нас, в Стара Загора, живееше единственият възрастен мъжки на западна равнинна горила в страната — казваше се Барух. Тежеше някъде към сто и осемдесет килограма и от четири години насам му правехме пълен преглед под упойка веднъж на всеки две години. Сърце, зъби, стави, очи — целият протокол.
Аз не съм част от ветеринарния екип. Моята работа е да пазя, да следя камерите, да отварям и заключвам вратите между секторите. Но онзи ден ми възложиха друго — да придържам количката с инструменти близо до клетката, докато лекарите работят, защото редовният санитар беше болен. Застанах на два метра от масата, на която лежеше Барух, упоен, с превръзка на очите заради светлината.
Не бях виждал горила отблизо толкова дълго. Ръката му висеше извън масата — черна, набраздена, с длан колкото две моите. Един от лекарите, доктор Иванова, беше клекнала до главата му и следеше монитора за сърдечния ритъм. В един момент, докато проверяваха пулса на китката, пръстите на Барух се раздвижиха. Бавно се затвориха около пръстите на асистентката, младо момиче на име Деси, която тъкмо държеше стетоскопа.
Тя замръзна. Погледна доктор Иванова с въпрос в очите — да дръпне ли ръката си, или не. Иванова само поклати глава — не мърдай. И Деси остана така, докато прегледът на сърцето не приключи. Аз стоях с количката и не смеех да дишам, защото се страхувах, че шумът от колелцата ще го стресне.
Тогава фотографът, когото бяхме довели от местен вестник да направи материал за прегледа — казваше се Николай Ганев — вдигна апарата и снима точно този момент. Не мисля, че някой от нас го забеляза веднага. Аз лично видях снимката чак вечерта, когато Николай я пусна в един форум за дива природа.
За два дни я бяха споделили над сто хиляди пъти. За седмица стигна до чуждестранни сайтове — видях я препечатана някъде с надпис на английски, после и на испански. Хората пишеха под нея какви ли не неща — че животното е усетило страх, че е търсело утеха, че разбира кога му помагат.
Аз не мога да кажа какво е усещал Барух. Не съм ветеринар, не съм етолог. Знам само какво видях — ръка колкото две ръце на едно момиче, стисната внимателно, без нито грам от силата, която можеше да строши кости. Знам и друго: седмица по-късно, когато Барух се събуди и се върна при групата си, първото, което направи, беше да седне до по-младата женска, която тъкмо беше родила, и да я пази цял следобед от другите, докато тя хранеше малкото.
Резултатите от прегледа дойдоха чисти — сърцето му беше в добро състояние, ставите също, никакви признаци на проблемите, от които обикновено умират горилите в плен. Доктор Иванова ми каза тогава нещо, което не съм забравил: че западните равнинни горили са на ръба на изчезването заради бракониерите и обезлесяването в Конго и Камерун, и че всяко такова животно в развъдна програма струва повече от всякаква сума, която можем да изчислим — защото не може да се купи с пари, а само да се отгледа с години грижа.
Не съм сантиментален човек по принцип. Единайсет години пазя нощем животни, които биха могли да ме убият с един удар, ако някога решат. Но онази снимка — ръката на едно осемдесеткилограмово момиче в дланта на звяр два пъти по-тежък от кола — я пазя разпечатана в шкафчето си до днес. Не защото разбирам какво е мислил Барух. А защото знам какво не направи, макар да можеше.
