Казвам се Николай Тодоров, на петдесет и три години съм и от близо двайсет работя като нотариус в Пловдив, на улица „Христо Ботев", на две врати от фурната, където правят най-хубавите кифли със сирене в целия квартал. Видял съм какво ли не в тази кантора — наследства делени със злоба, братя, които не си говорят заради един балкон, съпрузи, подписващи развод по-бързо, отколкото са подписали брачния акт. Но историята на Диана Вълчева ми остана в главата различна от другите.
Дойде при мен в един четвъртък през октомври, с кожено яке с разпорен ръкав и опърпан плик, стиснат до гърдите, сякаш някой можеше да ѝ го изтръгне от ръцете. Беше на двайсет и шест години, работеше като куриер за верига за пица в Пловдив и, както научих по-късно от самата нея — защото ми разказа всичко, дума по дума, в срещите ни в кантората — единственият човек, който я беше отгледал, беше починал осем месеца по-рано.
Баща ѝ, Емил Вълчев, беше напуснал техникума в Пловдив в последния клас, когато Диана беше на три години, за да може да работи на пълен работен ден. Майка ѝ беше излязла една сутрин да купи хляб от квартиерния магазин и не се беше върнала повече — дори не се обади. Емил не се оплака на никого. Хвана работа на строеж в квартал „Тракия", където тъкмо вдигаха нови блокове, и я отгледа сам.
Диана ми разказа, докато ѝ наливах кафе от ибрика, който винаги държа на рафта в кантората, че помни работните обувки на баща си с метални бомбета, оставени до вратата, и избелялата оранжева жилетка, метната на облегалката на кухненски стол. Каза ми, че години по-късно самата тя започнала да пуши на същия балкон, със същите цигари „Виктори", каквито понякога виждала у съседите, и едва тогава разбрала каква миризма носеха дрехите на баща ѝ — не от него самия, а от варовия прах и от другите работници на строежа, с които прекарваше дните си.
Живели са през цялото време в един и същ апартамент под наем в квартал „Столипиново", две стаи, с радиатор, който тропаше нощем. Всеки месец беше сметка: какво остава от заплатата след наема, след тока, след вноските. Той винаги настояваше тя да яде първа, дори това да значеше, че той се задоволява с филия хляб и чай. Работните му обувки бяха лепени с туткал с години. Диана не помни да го е виждала някога в нови дрехи. На Коледа единственият му подарък беше да я гледа как отваря пакетите — пуловер, книга, веднъж велосипед, купен на старо от съсед.
„Бръмбарчето на татко" — така я наричаше от малка. Когато го попитала защо работи толкова много, той я целунал по темето и казал просто: „Защото заслужаваш всеки мой мускул, бръмбарче."
Тя ми казваше, че си беше обещала още от малка, че някой ден ще му върне всичко: прилично жилище, ваканция на море, поне месец, в който да не работи. Не успя. На четирийсет и седем години на Емил му откриха рак на белия дроб в напреднал стадий, с метастази в черния дроб — платил беше, казваха лекарите, за двайсет години вдишван варов прах и цимент на строежа, не за някоя и друга цигара. Осем месеца по-късно Диана го погреба на гробището в Пловдив, в ден с ситен дъжд, дошли бяха само няколко бивши колеги от строежа и съседката от третия етаж, за да я утеши.
Аз бях този, който прочете последното му желание, защото Емил, около месец преди да умре, беше дошъл в кантората ми, отслабнал, с найлонова торбичка от „Фантастико" в ръка. Остави ми запечатан плик и каза: „Ако умра, дайте това на дъщеря ми. Само на нея." Не ме остави да видя какво има вътре.
Когато Диана дойде след погребението, ѝ подадох торбичката точно както той поиска — обикновена пазарска торбичка с бележка, написана на ръка, с букви, които разпознах, че вече бях виждал веднъж, на плика, оставен при мен. Държа торбичката в скута си цели две минути, без да я отвори, въртеше я на всички страни, сякаш искаше да отгатне по тежестта какво има вътре, преди да разбере със сигурност и да не може вече да върне времето назад. В един момент я побутна с няколко сантиметра по бюрото, към мен, сякаш искаше да ми остави на мен да я отворя. После дръпна ръцете си назад и я отвори сама. Бележката имаше само един ред: „Бръмбарче, дано ми простиш, като видиш какво има вътре."
Гледах я как поглежда в торбичката и за миг спира да диша. Не беше това, което очакваше — пръстен, снимка, спомен. Беше пачка извлечения от сметка, близо девет цели години, и спестовна книжка на нейно име, открита, когато тя беше на седемнайсет, в банков клон на булевард „Марица". Всеки месец, от надничарската си заплата на строежа, Емил беше заделял малка сума — понякога четирийсет лева, друг път само двайсет, повече в добрите години, по-малко когато имаше просрочени наеми — пари, за които тя мислеше, че вече не съществуват, пари, от които той се беше лишавал за храна, за дрехи, за допълнителна топлина през зимата.
Общата сума, с натрупаната лихва, беше седем хиляди и четиристотин лева.
Не беше цяло състояние. Но беше всяка филия хляб, която той не си беше купил, всеки чифт лепени с туткал обувки вместо нови, всяка Коледа, в която единственият му подарък беше да я гледа как отваря чуждите пакети. Бележката продължаваше на гърба, с треперливия му от болестта почерк: „Не можах да ти дам нищо хубаво, докато бях жив. Давам ти каквото успях да запазя. Не ги харчи за мен. Харчи ги за себе си, както аз никога не успях."
Останах с нея в кантората почти час онзи ден. Навън, на улица „Христо Ботев", едно бездомно куче, което търговците от квартала хранят от години, лаеше по някакъв твърде бързо минаващ мотопед. Диана ми каза, с глас, който едва разпознавах, че първата мисъл, минала ѝ през ума точно тогава, с парите на бюрото, беше да замине на следващия ден на море, в скъп курорт по крайбрежието, да преспи седмица в стая с изглед, да си купи нови дрехи, да направи всичко, което не бе могла, докато той беше жив. И че веднага след тази мисъл беше усетила нещо като погнуса от самата себе си, сякаш беше откраднала нещо, което не ѝ принадлежеше изцяло.
„Това са парите от неговия глад", ми каза тя. „Ако ги изпия във ваканция, ще го убия за втори път."
Казах ѝ, че не е моя работа да я съветвам за пари, а само за документи. Но добавих, че след двайсет години в тази професия съм виждал хора, похарчили наследства за коли и пътувания, без да станат по-щастливи и с един лев, и съм виждал други, запазили с мъка спестена от някого стотинка, които са спали по-спокойно нощем. Не казах повече. Не беше моя роля да я убеждавам в нищо.
Тръгна си, като парите останаха в сметката, все още нерешена. След седмица се върна при мен, този път с решителност, каквато не бях виждал у нея. Каза ми, че беше мислила, в онези нощи, и за майка си — ако някога се появи, ако поиска нещо, лев или обяснение. Каза ми накратко, че няма да ѝ отвори вратата. Че човекът, заслужил нещо от нея, вече беше починал и погребан, а останалото нямаше значение.
Помоли ме да ѝ изготвя документите за учредяване на малка фондация — нищо голямо, само специална сметка, с редовни нотариални актове, чрез която парите на Емил, плюс каквото тя добавяше от заплатата си, да отиват всяка година в техникум в Пловдив, за ученици, които работят по строежи през уикенда, за да издържат семействата си, точно както той би искал никое дете да не се налага да прави.
Закри спестовната сметка в банката на булевард „Марица" с цялата сума и откри нова, на името „Стипендия Емил Вълчев", с актове, подписани направо в кантората ми, с моя печат и нейния подпис до подписа на свидетеля. Дадох ѝ досието в кафяв плик, за да не прилича на найлоновата торбичка от „Фантастико".
Не си отмъсти на никого, защото, както ми беше казала, единственият човек, когото искаше да накаже, нямаше как повече да узнае за това. Беше само подписана хартия, положен печат и открита сметка на името на човек, който вече не можеше да я види, но който, вярвам, щеше да е доволен.
Последният път, когато видях Диана, беше дошла да внесе документа за финансиране на първата стипендиантска година — триста лева, за едно момче от същия техникум, който бе завършил и баща ѝ, преди да го напусне в последния клас заради строеж. Подписа, стисна ми ръката и излезе през вратата, към улицата, където бездомното куче спеше на слънце до витрината на фурната.
